ОБИРЪТ НА ГОШО ХУБАВЕЦА

Утринта на 14 юни 1943 г. българската пощенска система се събужда в ред, който изглежда непоклатим, а вечерта на същия ден се оказва сцена на едно от най-парадоксалните престъпления в историята на Царство България. Малък пощенски чиновник на име Делчо Спасов, роден на 25 юли 1918 г. в с. Поибрене, Панагюрска околия, предприема самоволен и до крайност наивен акт: присвоява част от поверена му парична пратка и повлича след себе си вериги от импровизации, недомислици и случайности, които едновременно свидетелстват за слабости на контролните механизми и за психологическа неподготвеност на самия извършител да осмисли стореното. В центъра стои прословутият куфар, превързан през средата с канап, и сумата от „дванадесетте милиона“, които влизат в митологията на епохата; в периферията – комуникационните пролуки в система, поставена под напрежението на войната, и градската мрежа от симпатизанти на левите идеи, готови да превърнат непохватния кражбен импулс в ресурс за конспиративна дейност. Историята се движи в сегашно историческо време – като влак, който набира скорост, за да излезе от релсите си: от пощенската дисциплина към криминална комедия, която прераства в трагедия, и от индивидуалната наивност към колективна отговорност, санкционирана по Закона за защита на държавата.

I. Политически и институционален контекст

Войната, пощите и уязвимостта на контрола

В средата на 1943 г. Царство България се намира в стратегически сложна ситуация: страната формално запазва значителна част от вътрешнополитическата си автономия, но е вплетена в логистичните и политически орбити на воюваща Европа, което обективно натоварва комуникационните и транспортните системи. Подвижните пощенски писалища, като специализирана куриерска служба, са организирани да пренасят ценни пратки при ускорени графици, в условия на ресурсна оскъдица, непълни щатни листи и концентрация на оперативни решения в ръцете на ограничен брой служители. Именно тук институционалната ефективност създава парадоксална уязвимост: когато графиците притискат, а доверие се дава на „първенци на випуска“ и доказани изпълнители, индивидуалният човешки фактор става ключов и в положителен, и в отрицателен смисъл. Контролът по веригата на движение на парите формално съществува, но е натоварен с презумпцията за почтеност на куриера, която, съчетана с оперативния стрес, изгражда коридор на възможното – и така поставя сцената, на която Спасов, въоръжен с наивност и внушения, пристъпва към действия без план за излизане.

Градските мрежи и идеологическите влияния

Софийските квартири на млади чиновници и работници през 1941–1943 г. се превръщат в пространства на неформални дискусии, взаимопомощ и политическо възпитание. Съквартирантството на Делчо Спасов с Любчо Дерджиков, среда от симпатизанти на леви идеи и постоянен поток от „преспиващи“ земляци, създава футонна мрежа – неоформена, нестрога, но функционална за обмен на новини, идеи и оперативни предложения. В тези разговори първоначалната идея за въоръжен или организиран обир на поща се появява, изследва и изоставя като прекалено рискована, за да се преразкаже наново в „смекчен“ вариант: вместо нападение отвън – присвояване отвътре, вместо конспирация – доверителен акт на един „наш“ човек на отговорна позиция. Така общуването не произвежда стройна конспирация, а морална рамка за оправдание на престъпление с предполагаемо благороден мотив: парите да се дадат „на семейства на интернирани или нелегални другари“. В тази рамка на флуидно участие и делегирана отговорност, границата между дисциплина на служба и „морал на каузата“ се размива, а институционалният дълг се редуцира до техническа подробност, която един наивен човек може да „пренастрои“ според внушенията на средата.

Правен хоризонт и наказателна перспектива

Зад фасадата на импровизацията стои твърдият скелет на наказателната държава във война. Законът за защита на държавата, вече легитимирал редица тежки санкции, конструира правен хоризонт, в който присвояването на държавни средства в контекст на политическа активност и свързаност с нелегални структури може да се тълкува не само като криминално деяние, но и като подривна дейност. Това означава, че всеки импулс към „помощ“ на политически свързани групи, финансиран с присвоени обществени средства, се издига на нивото на държавна защита, където санкцията е по-тежка, а стандартът на доказване се опира не само на фактическата страна на кражбата, но и на мрежовите връзки, намерения и последващо използване на парите. Тъкмо в тази рамка привидно неорганизираният акт на Спасов предстои да бъде прочетен от полицията и съда по-скоро като елемент от политическа инфраструктура, отколкото като самотна авантюра.

II. Биографичен профил и психологическа рамка

Формиране на професионална идентичност

Делчо Спасов завършва Пловдивската мъжка гимназия през 1937 г., а през 1939 г. – Държавното телеграфо-пощенско училище, където излиза първенец на випуска и получава ръчен часовник – дребен символ на време, точност и доверие. Назначението му на гара Ихтиман го въвежда в режим на рутинна дисциплина, предвидимост и скромен бит – „малкото добро“ на един редови служител. През 1941 г. „голям началник“ забелязва оперативната му надеждност и го предлага за работа в Подвижните пощенски писалища в София. С тази стъпка професионалната идентичност на Спасов се променя: от локална отговорност към кинетична функция в национална логистична система, където се пренасят пари, документи и доверие. Неговият профил се очертава като conscientious performer – педантичен изпълнител без стратегически опит, способен да следва инструкции, но не и да ги проблематизира, и точно това качество по-късно го прави уязвим към външни внушения и морални рационализации.

Градска социализация и идеологическо влияние

Преселването в София поставя Спасов в нова социална орбита: общото жилище, посещавано от „земляци“ и други познати, се превръща в хибрид между квартира и временен хотел. Съквартирантът Любчо Дерджиков е влиянието, през което дискусията за „материалното положение на семействата на интернирани или нелегални другари“ добива практическо измерение. В тази среда Делчо не се радикализира в строгия смисъл, а по-скоро се „убеждава“, че има морално допустим път към „помощ“ – пътят на вътрешна присвояване. Неговата наивност не е просто личностова черта, а продукт от комбинация между институционална доверчивост, липса на криминален опит и идеологическа разказност, която преозначава кражбата като дарителство. Именно тук се формира психологическата рамка на бъдещото действие: не като престъпление, а като услуга към кауза, легитимирана от кръга на близките.

Отсъствието на план и илюзията за контрол

Когато на 14 юни 1943 г. Спасов е определен да придружи пратка от 20 милиона лева към Беломорието, той не просто не разполага с оперативен план за присвояване и укриване, а няма дори логистична хипотеза за бягство, убежище или прикритие. Куфарът, който не побира пачките, канапът, с който се превързва през средата, и спонтанната идея да се слезе на гара Перник, където „не познава никого“, кондензират цялата илюзия за контрол: Делчо вярва, че импулсът може да бъде удържан от случайността и от помощта на „другари“, които ще намерят място за парите. Тази логика превръща продължението в неизбежна поредица от непланирани срещи, непохватни легенди и импровизирани укрития – все действия, които задействат алармите на полицията не защото са майсторски замислени, а защото са провокативно неумели.

III. Хронология на обира и първата нощ

От влака до Перник: импровизация под напрежение

В 19:00 ч. на 14 юни 1943 г. Спасов слиза на гара София за кратко, вижда Любчо Дерджиков на перона и му споделя, че ще опита да „открадне парите на гара Перник“. Понеже не познава никого там, Любчо го насочва към двама пощенски чиновници, симпатизиращи на комунистическите идеи. Влакът тръгва, Спасов издебва момент, натъпква част от пачките в куфара, който се пука, и той го привързва с канап – детайл, който превръща неговата тайна в визуална аномалия за всеки наблюдател. На гара Перник той обяснява, че носи „личен багаж за колега“, слезе с куфара и, подпомогнат от случайно момче, се отправя към пощата, където единият от посочените чиновници уж го очаква – по предварително телефонно предупреждение за „12 много важни неща“. Чиновникът се плаши и не излиза да го посрещне, което заставя Спасов да търси алтернативен адрес – квартирата на Георги Георгиев. Тук логистиката се разпада на фрагменти: десет милиона се оставят „на съхранение“ у новите познати, два милиона остават у Спасов, а план няма – има само перманентно движение напред, всяко следващо решение произтича от предходното, без коригиращ разум.

Разпределение, закопаване и мечти без сън

Двамата пернишки чиновници, вече въвлечени в престъплението, се организират по най-инфантилен възможен начин: разделят парите, привличат по един „доверен другар“, разпределят пакети и ги закопават в царевична и картофена нива, в кокошкарник, в гора и в двор на приятелска къща. Никой не спи – не защото се води план, а защото психическото напрежение се компенсира с мечти за нови възможности. Мрежата не изгражда дисциплина, а еуфория; не конструира прикритие, а оставя следи – и то такива, които полицията може да проследи още на следващата сутрин. Междувременно Спасов, с двата милиона под мишница, се отправя пеш към София, „на стоп“ се качва на камион, и към 2:00 ч. през нощта слиза на пл. „Възраждане“. Търси убежище при позната – госпожа Виолета, която изненадано, но добросърдечно го пуска да пренощува. Жестът на гостоприемство е последният негов шанс за тишина преди бурята, но бурята вече се надига другаде: в първите арести, добити от слабите звена на съучастниците.

Парите за партията и фикцията за „добра работа“

Още преди полицейската мрежа да се стегне докрай, Спасов предава двата милиона на представители на комунистическата партия. Парите стигат до Дянко Стефанов – връзка между Централния комитет на БРП(к) и бойните групи в София – и именно тук митът за „дарителството“ се материализира: част от средствата се насочват към атентати и саботажи. За Делчо идва награда: фалшива лична карта, раница, „голф“ и пистолет; идва и моралната легитимация – похвала за „добрата работа“. Тази обратна връзка затваря психологическия кръг: стореното престава да бъде кражба в съзнанието на извършителя и се превръща в полезно дело, което заслужава защита и последваща организация. Вместо да отстъпи, той навлиза в партизанския контекст – по-точно, бива въведен в него – където отговорността му се преформулира като участие в съпротивата, а личната съдба – като част от колективна кауза.

IV. Разследване, репресия и трагичен финал

Първите арести и бързото разплитане

На сутринта след нощта на закопаването полицията вече е „по петите им“. Един от съучастниците бяга към родното си село, където е посрещнат от агенти, арестуван и склонен да разкрие всичко. Следват още три ареста и оттам – бързо намиране на значителна част от укритите пари. Полицейската логика тук не е сензационна, а обикновена: когато действията на съучастниците са импулсивни, разнородни и оставят географски гъсти следи, разследването се опира на класически техники – проследяване на контактите, наблюдение на навици, проверки на социални адреси и най-вече – експлоатация на паника и чувство за вина у слабите звена. Митът за „тайна акция“ се разсейва под лампите на разпитното помещение, където еуфорията от предната нощ се превръща в признания, уточняване на укрития и конфискации. Разследването не среща организирана съпротива, а по-скоро мозайка от индивидуални страхове, която прави задачата на полицията едновременно прозаична и ефективна.

Партизанският епизод и името „Гошо Хубавеца“

Докато мрежата в Перник се къса, Делчо Спасов е извеждан от София от партийните структури. След три нощни прехода той се озовава в Ихтиманския балкан, зачислен към партизански отряд, с фалшива самоличност „Георги Мурадов“. Понеже в отряда вече има един Гошо, Спасов получава партизанския псевдоним „Гошо Хубавеца“ – име, което по-късно залепва за него в обществената памет. Месецът в отряда минава в беседи за международното положение и за борбата на работническата класа – тоест в идеологическо донастройване, а не в оперативна роля, която би съответствала на човека, донесъл значителен паричен ресурс. Тази дистанция между внушена гордост и фактическа периферност подкопава стабилността на положението му. Когато полицията попада по следите на отряда и го атакува внезапно, групата се разпръсква. Спасов се оказва водач само по липса на други опции – не по компетентност, а по инерция, и групата отива от засада в засада, за да останат накрая само той и Райчо. Търсенето на убежище в Поибрене през леля му и последвалото изчезване на Райчо – взел и раницата му – затварят кръга на случайностите: на следващия ден полицията го залавя в селото, където той прави пълни самопризнания.

Съдът, присъдите и последната молба

Арестите достигат около 30 души – основно от пернишките организации на БРП(к) и РМС. Делото се води по Закона за защита на държавата, с тежък обвинителен фокус върху политическите връзки и използването на средствата за конспиративни и саботажни цели. Издадени са четири смъртни присъди, две доживотни, а други подсъдими получават различни срокове затвор. Делчо Спасов е осъден на смърт и разстрелян. Последната му молба е вещите му да бъдат предадени на баща му, интерниран по това време в с. Бяга, Пещерска околия – детайл, който превръща биографията от криминална хроника в човешки документ: зад куфара с канап стои син, който мисли за баща си. Така приключва историята на Гошо Хубавеца – не като роман за ловкост и бягство, а като хроника на наивността, идеологическото внушение и държавната санкция, пресечени в една точка на време, пространство и морално колебание.

V. Разход на средствата и ефект върху градския терор

Пренасочване на присвоените пари към партийни бойни структури

След като двата милиона, които Спасов носи лично, достигат до Дянко Стефанов – фигура, която функционира като пряка връзка между Централния комитет на БРП(к) и бойните групи в столицата – парите престават да бъдат „наивистичен капитал“ на една импулсивна кражба и се превръщат във финансов ресурс на организиран саботаж. Тук логиката престава да е биографична и става политико-оперативна: тези средства се вливат в механизъм, в който паричният поток е техническа предпоставка за конкретни действия – закупуване на оръжие, подготовка на взривни устройства, логистика на укрития, оперативни преминавания, „бази“ за квартални групи, храна, облекло, медикаменти. Възстановките в следвоенната литература често романтизират този момент, но институционалният анализ показва друга пропорция: тези пари покриват дупка в оперативните бюджети на бойните групи, а не ги „отварят“ към нов етап. Точно в тази перспектива ефектът не се изчерпва с факта на разхода, а с това, че държавата вижда в него доказателство за финансова инфраструктура на „вътрешната война“, което има последици за начина, по който се структурира наказателната репресия след юни 1943 г.

Градска сигурност, публична паника и институционална реактивност

В рамките на няколко дни обирът се вписва в информационна динамика, която не може да бъде публично оповестена в подробности – военновременната цензура и политическият интерес на държавата не позволяват спонтанен медиен анализ. Но въпреки това ефектът върху „състоянието на сигурността“ е реален: за службите това е сигнал за оперативен пробив, за бойните групи – силен импулс на финансова инжекция, за партийните центрове – аргумент, че „вътрешният ресурс“ може да бъде мобилизиран, а за администрацията на пощите – тревожен сигнал за това, че контролът на ценните пратки може да бъде заобиколен отвътре. Този епизод е един от факторите, които ускоряват изместването на полицейския фокус от „хоризонтално наблюдение“ към „вътрешна агентура“ – тоест от външно наблюдение към превантивна работа в самите институции. Ефектът не е разказ за „паника“, а за административен урок: че не формираните банди, а доверените хора по средата на веригата са потенциалните рискови точки.

VI. Административни, правни и институционални изводи

Пощенска регулация, критични звена и човешки фактор

Обирът показва, че в системи, основани на доверие, най-големият риск не идва от организирани конспирации „отвън“, а от самите „слаби звена“ в центъра на веригата. Подвижните писалища, които са гордостта на българската пощенска логистика, се оказват уязвими именно поради собствената си ефективност – малки структури, поемане на отговорност от отделно лице, отсъствие на дублиращи контролни механизми, и нещо още по-важно: липса на прогнозиране на „наивната измяна“, която не е професионална, а психологическа. Следобедният разговор на перона на гара София, в който Спасов спонтанно „споделя“ намерението си, е документ за това как липсата на „втора линия“ на проверка – у ръководителя, у сътрудника, у контролния офис – прави целия механизъм уязвим към импулс. В административната история на Царството този случай влиза като ключов аргумент за засилено вътрешно наблюдение и формални промени в регламента за придружаване на ценни пратки, които се оформят след лятото на 1943 г. и се утвърждават окончателно през 1944 г.

Опитът на държавата да консолидира дефиницията за държавна измяна

Юни 1943 г. е момент, в който институционалната рефлексия върху сигурността се изостря. Обирът на Спасов не е просто юридически казус за присвояване – той служи като лабораторен пример за това как да се артикулира понятието за „вътрешна политическа враждебност“: държавата получава прецедент, в който финансово престъпление става финансово подриване – не чрез идеологическа декларация, а чрез фактическо пренасочване на средства. Тук се вижда механизъм на юридическо преосмисляне: престъплението срещу собствеността става престъпление срещу държавната суверенност. По тази причина обирът на Гошо Хубавеца става показателен в изграждането на модела на „криминално-политическа идентичност“ в съдебната практика на късното Царство.

VII. Образът в публицистиката и паметта

Хибрид между „смешен случай“ и „черна хроника“

След 1944 г. сюжетът живее поне в три различни жанра: в партийния некронарратив – като наивно момче, „дало всичко за правото дело“; в криминалистичната публицистика – като комичен епизод с трагичен финал; и в градската митология – като „Гошо с куфара с канап“. В постсоциалистическата преса сюжетът се реставрира в духа на „балканския абсурд“, но под тази иронизираща рамка лежи съвсем реална трагедия на човек без криминално минало, който не разбира собственото си действие. Така образът няма единствено лице – той е сплит между индивидуална наивност и структурна политическа логика, между провинциален чиновник и функция в апарата на подривни действия.

Възможността за философски прочит

Казусът позволява да се видят два вектора: единият – човешкият – показва как честният институционален живот може да бъде разколебан от неформална морална аргументация; другият – институционалният – показва как държавата моментално неутрализира „екзистенциалната наивност“ чрез безкомпромисна санкция. В тази точка биографията на Гошо Хубавеца става огледало на една държава, която търси да затвори пробоите си, и на една субкултура, която може да ги използва.

VIII. Заключителен сравнителен анализ

Глобалният типаж: вътрешният човек като най-вероятният пробив

В световната криминална история на ХХ век именно вътрешният човек – не бандитът, не професионалният агент, а служителят със специален достъп, със среден или нисък ранг – се явява най-честият инициатор на финансови пробиви. Българският случай от юни 1943 г. напълно се вписва в тази типология. Кражбата не е продукт на интелектуален план, а на случайна комбинация от доверие, идеологическа рационализация и липса на рефлекс за последици.

Краят на Гошо Хубавеца като исторически документ

Това е случая, в който крайното решение – смъртният изстрел – не е кулминация на „криминална кариера“, а административна точка в края на един парадокс: човек, който краде без да смята, че краде; човек, който се радва на „похвала“ от политическа група, която го използва, но не го защитава; човек, който не разбира, че неговата наивност не отменя логиката на закона – нито тогава, нито сега.

Хронологична таблица на събитията (14 юни 1943 – ареста)

Дата / час	Събитие	Място	Детайл
14 юни 1943, около 19:00	Спасов слиза на гара София и съобщава на Любчо Дерджиков, че ще опита да открадне пратката в Перник	София	импулсивно решение, без предварителен план
14 юни 1943, след 19:00	Спасов се качва обратно на влака и натъпква пачките в куфара	във влака	куфарът се пука; завързан е с канап през средата
14 юни 1943, вечер	Спасов слиза на гара Перник, измисля легенда, че предава „личен багаж“	Перник	„личен багаж за колега“
14/15 юни, нощ	Неуспешна среща с първия от двамата пощенски чиновници, очакващ „12 важни неща“	Перник	чиновникът се плаши и не излиза
14/15 юни, нощ	Спасов оставя 10 млн. в квартира на Георги Георгиев; взема 2 млн. у себе си	Перник	няма координация; нови лица верифицират пари „по доверие“
14/15 юни, нощ	Пернишката група разпределя 10-те млн. и ги закопава на 4–5 различни места	ниви, кокошкарник, дворове	никой не спи от напрежение
15 юни, 02:00	Спасов стига до София „на стоп“ и слиза на пл. „Възраждане“	София	импровизира място за спане
15 юни, сутрин	Спасов предава 2-те млн. на БРП(к); парите стигат до Дянко Стефанов	София	тези пари финансират атентати и саботажи
15–17 юни 1943	Полицията арестува първите участници; започват самопризнания	Перник	следват 3 ареста; намерена е голяма част от парите
следващите дни	Спасов е изведен в Ихтиманския балкан; получава име „Гошо Хубавеца“	Балкана	фалшива самоличност: Георги Мурадов
след около 1 месец	нападение над отряда; разпръскване; бягство	Балкана	остават само Спасов и Райчо
скоро след това	Спасов е предаден от обстоятелствата; заловен в Поибрене	Поибрене	прави пълни самопризнания
края на 1943	процес по Закона за защита на държавата; смъртни присъди	София	Спасов е разстрелян

Профили на ключовите участници

Име	Роля в процеса	Професионален / политически статус	Краен резултат
Делчо Спасов („Гошо Хубавеца“)	извършител на присвояването	пощенски чиновник, наивно повлиян от комунистически среди	арест, смъртна присъда, разстрел
Любчо Дерджиков	съквартирант; задава посока към пернишката група	симпатизант (леви идеи)	арестуван; осъден
Дянко Стефанов	връзка между ЦК и бойните групи; получател на парите	висш активист на БРП(к)	не е заловен в този момент; парите са използвани оперативно
Георги Георгиев (Перник)	предоставя квартирата за укриване на 10-те млн.	пощенски чиновник / средно ниво	арестуван; признания
двамата пернишки чиновници	получават парите и организират закопаването	активни мрежови елементи на РМС/БРП(к)	арест; осъждания
„госпожа Виолета“	дава нощувка на Спасов	аполитичен страничен персонаж	не носи наказателна отговорност
Райчо	последен другар в разпръснатия отряд	партизанин	изчезва с раницата на Делчо; неизвестен финал

Финансова разбивка по намерени и ненамерени суми (в лева)

Позиция	Сума (лв)	Статус (от текста)	Процент от присвоеното (от 12 000 000 лв)
Общо присвоено (консолидирана стойност в разказа)	12 000 000	сумата, която влиза в митологията (куфарът)	100.00 %
Парите, които Делчо носи лично и предава на партийни представители	2 000 000	предадени на БРП(к); използвани за операции (атентати, саботажи)	16.67 %
Парите, оставени на „съхранение“ у пернишката група (закопани/скрити)	10 000 000	разделени и закопани на няколко места (нивя, кокошарник, двор, гора)	83.33 %
Намерена част от укритите средства (споменато в текста)	неуточнена	„значителна част“ от откраднатите пари е намерена вследствие на арестите — точната сума не е посочена	—
Липсваща / неустановена сума	неуточнена	поради липса на точно цифри в източника не може да се определи колко от 10 млн. остават непроучени или изчезнали	—

Харесайте Facebook страницата ни ТУК