СЪКРОВИЩЕТО ОТ НАД СЕНТ МИКЛОШ

Изследването на съкровището от Над Сент Миклош представлява не само научен, но и културно-исторически ключ към разбиране на сложните процеси, които протичат в Източна и Централна Европа между VII и IX век – епоха на разместване на етнически, политически и религиозни пластове. Вниманието към това съкровище далеч надхвърля чисто археологическата му стойност. То е свидетелство за синтеза на цивилизации и идеологически влияния, които оформят средновековната българска държавност и нейната художествена култура. Извън златния блясък на двадесет и трите съда се крие идеен свят, в който езически символи, византийски орнаменти, персийски зверове и християнски кръстове съжителстват като отражение на един динамичен културен преход.

Съкровището е открито в края на XVIII век в днешния румънски град Сънниколау Маре (тогавашния Над Сент Миклош), но неговата историческа съдба започва много по-рано – вероятно още в епохата на Кубратова Велика България или в първите десетилетия след нейния разпад. През десетилетията на изследвания то се превръща в поле на научни спорове, в които се преплитат национални амбиции, археологическа аргументация и интерпретации на езика и символите. Днес колекцията се съхранява във Виенския музей на историята на изкуството, обозначена като „древнобългарска“, което само по себе си представлява признание за културния принос на България към европейското наследство.

I. Откриване и исторически контекст

Историческата обстановка в края на XVIII век

Откриването на съкровището през 1799 г. се случва в епоха, когато Централна Европа вече е във владенията на Хабсбургската монархия, а територията на Банат се намира под силно влияние на германски и унгарски елити. Над Сент Миклош (днес Сънниколау Маре) е по онова време малък, но оживен търговски център с многобройно българско население, потомци на чипровските католици и други български преселници, търсещи защита от османски репресии. В тази социална среда, характеризираща се с трудолюбие и предприемчивост, се вписват имената на братята Кирил и Кристоф Накови – земеделци и търговци, които случайно се натъкват на подземното богатство.

Случаят с тяхното откритие свидетелства за това как съдбата на големи исторически реликви често се решава от обстоятелства, лишени от преднамереност. Според данни от австрийските архиви двамата братя откриват съдовете при копаене в собствен имот и незабавно ги предават на властите. Император Йосиф II, известен с интереса си към антикварни находки, приема златото и награждава братята с благородническа титла и скромна парична сума. Впоследствие техният социален възход служи като литературно вдъхновение за Мор Йокай, който създава повестта „Сафи“, базирана именно на мотиви от тази история.

Политическият и културен контекст на находката

Откритието на съкровището се случва в момент, когато европейската археология все още не е систематизирана наука. Османските владения на юг от Дунав са почти недостъпни за западни изследователи, а хабсбургските учени едва започват да изграждат концепцията за „централноевропейската древност“. Това обяснява защо в първите публикации от XIX век предметите се определят като аварски или тюркски, а не като български. Едва след задълбочените изследвания на проф. Йозеф Хампел през 1885 г., и особено след приноса на българските учени Стефан Младенов, Никола Мавродинов и Станчо Ваклинов, се оформя хипотезата за български произход на колекцията.

Развитието на историческата наука през XIX век също допринася за постепенното разпознаване на съкровището като част от културното наследство на Първото българско царство. Въпреки че територията на Банат по това време е в пределите на Унгария, археологическите данни показват, че до XIV век там съществува силно българско влияние, включително и крепостта Ченад – важен стратегически пункт в севернодунавските владения на българските владетели.

II. Състав и художествени особености

Общ преглед на находките

Съкровището от Над Сент Миклош включва 23 златни съда с общо тегло около 10 килограма, отличаващи се с различен стил, функция и техника на изработка. Сред тях се открояват седем кани, шест панички, две чаши, два бокала, две купи с бичи глави, една купа от типа наутилус, едно блюдо, един рог-ритон и една богато инкрустирана чаша. Липсата на стилова хомогенност свидетелства, че предметите не са произведени едновременно, а представляват резултат от дългогодишно натрупване, вероятно в дворцов или религиозен контекст.

Техниките на изработка включват релефно коване, гравиране, щамповане и инкрустации със скъпоценни камъни. Някои от съдовете демонстрират високо ниво на металургична култура, характерна за източните традиции, докато други напомнят византийските образци от IX век. Това разнородие подсказва, че съкровището може да е принадлежало на владетел или военен аристократ, чиято власт обхваща широки културни територии.

Символика и декоративни мотиви

Орнаменталната програма на съкровището отразява съжителството на различни културни пластове – езически, източни и християнски. Сред най-често срещаните мотиви се открояват митологични сцени с грифони, конници, лъвове и елени, които притежават както символични, така и апотропейни значения. Изображението на конник, например, е често асоциирано с култа към предците и божествената закрила на владетеля – мотив, който намира пряка аналогия с Мадарския конник и с конните сцени от Плиска и Преслав.

Наличието на кръстове и стилизирани християнски символи показва, че поне част от съдовете са били изработени или преоформени в период, когато християнството вече прониква сред българската аристокрация. От друга страна, изображенията на грифони и зооморфни същества имат корени в ирано-персийската художествена традиция, позната чрез Сасанидското изкуство. Така съкровището се превръща в материално доказателство за културната интеграция между изтока и византийския свят, преминала през български посреднически пласт.

III. Надписите и тяхното тълкуване

Руноподобни знаци и тяхното значение

Една от най-загадъчните особености на съкровището са надписите, открити върху част от съдовете, изписани с руническа или прототюркска графика. Някои от тези знаци напомнят на прабългарската писменост, позната от артефакти като Плисковската розета и каменните надписи от Мадара. Въпреки множеството опити за дешифриране, единен прочит и до днес не е постигнат. Българският лингвист Иван Добрев и турският професор Талат Текин предлагат интерпретации, според които част от надписите споменават имена като „Боил Зоапан“ и „Бутаул Зоапан“ – титли, типични за българската управленска йерархия през VIII–IX век.

Текстът „Боил Зоапан направи този тас. Бутаул Зоапан го подари за пиене“ представлява едно от най-често цитирани доказателства в полза на българския произход на находките. Присъствието на титлата боил – утвърдена при Кубрат и Аспарух – и терминът зоапан (производен от славянското жупан) показват синтеза между прабългарски и славянски елементи в управленската терминология.

Езикови пластове и интерпретационни трудности

Фактът, че някои надписи използват гръцки букви, но предават неелинистични думи, усложнява анализите. Това обстоятелство подсказва, че писмените практики в този период са били хибридни – между гръцката графична система и местните езикови традиции. Възможно е съдовете да са принадлежали на аристократ от смесен произход, чиято администрация е използвала повече от един писмен стандарт.

Надписите разкриват и значима социална функция на предметите – те не са просто култови или церемониални, а свързани с ритуали на гостоприемство, даряване и тържествено пиене. Така съкровището придобива характер не само на художествена, но и на политическа реликва, отразяваща йерархичната структура на ранносредновековното общество.

IV. Теории за произхода и културните влияния

Хипотези за аварски, хунски и тюркски произход

Още в първите десетилетия след откриването си съкровището е приписвано на аварите – народ, доминирал в Панонската низина между VI и VIII век. Аргументите в подкрепа на тази хипотеза се базират на географската близост до бившите аварски центрове и на присъствието на някои орнаменти, характерни за техните артефакти. Други учени виждат в стилистиката на някои съдове отглас от хунското изкуство, като дори се изказва предположението, че част от съдовете са принадлежали на Атила или негови потомци. Тези идеи, макар и романтични, не намират материална опора в хронологичните и технологичните данни.

Тюркската хипотеза се опира на формални прилики с металните изделия от Централна Азия, но тя също среща трудности в обяснението на надписите и религиозните мотиви, които ясно изразяват християнско влияние. Така постепенно вниманието на изследователите се насочва към по-близки културни общности – византийската и българската.

Българската хипотеза и нейното утвърждаване

Българската интерпретация се основава на три типа аргументи – епиграфски, художествени и териториални. Първо, надписите с титли боил и зоапан нямат аналог извън българския контекст. Второ, стилът на изработка на част от съдовете напомня преславските и плисковските образци от IX век – комбинация от византийска техника и степна орнаментика. Трето, археологически и исторически данни показват, че севернодунавските територии, включително Банат, са били под българско влияние до XIV век, а преди това – още от времето на Аспарух и Тервел.

Българските учени Мавродинов и Ваклинов обръщат внимание и на връзките между съкровището и други находки от същата епоха, като съкровището от Преслав и находките от Нагсентмиклуш–Ченад. Според тях съкровището може да е принадлежало на местен управител – представител на българската аристокрация, натоварен с управлението на севернодунавските земи. Тази хипотеза логично обяснява и защо предметите са скрити – вероятно по време на политическа криза или нападение от маджари през X век.

V. Художествено-стилистичен анализ и сравнения

Визуална структура и композиционни принципи

Художествената стойност на съкровището от Над Сент Миклош се проявява не само в изяществото на неговите форми, но и в композиционната организация на орнаментите. Наблюдава се отчетливо съчетаване на геометрична симетрия и свободна декоративност – принцип, характерен за преходната епоха между късната античност и ранното средновековие. Върху някои от каните, например, гравираните сцени са разположени в концентрични зони, подобно на византийските литургични съдове, докато при други орнаментите се подчиняват на спираловидно движение, типично за източните степни култури. Това двойствено структуриране отразява хибридната естетика на ранносредновековния Балкано-Дунавски регион, където художествените традиции се преливат под влиянието на търговски и политически контакти.

Формите на съдовете разкриват и функционална логика. Каните с удължени гърла и дръжки показват познаване на металургичните стандарти, характерни за византийските работилници от VIII–IX век, докато ритонът и купите с бичи глави издават култов произход и връзка с ритуалното пиене, засвидетелствано още в прабългарската обредност. Съчетанието на тези елементи показва не просто събиране на случайни предмети, а внимателен подбор, вероятно с идеологическа цел – утвърждаване на владетелската легитимност чрез символи на власт и божествено покровителство.

Иконографски и технологични особености

Едно от най-интересните направления в анализа на съкровището е изследването на неговата иконография. Мотивът на грифона, срещащ се върху няколко съда, има дълбоки корени в персийската митология, където той символизира слънцето и царствената сила. Присъствието му в български контекст не е случайно – то може да се тълкува като заемка, пренесена чрез тюркско-персийските контакти на Кубратова България. От друга страна, изображенията на кръстове и палмети говорят за постепенна християнизация, съвпадаща с процесите от времето на княз Борис I. Тази двойнственост – езическа и християнска – отразява сложния духовен преход, през който преминава българската култура между IX и X век.

В технологично отношение златните съдове от Над Сент Миклош демонстрират съвършенство, недостижимо за повечето регионални майстори. Използвани са методи като пресоване на тънки листове злато върху глинен или меден сърцевинен модел, гравиране с микроскопична точност и инкрустация с полускъпоценни камъни. Тези техники показват наличието на висококвалифицирани златари, вероятно действащи в голям дворцов център като Плиска, Преслав или някой севернодунавски административен пункт под българско управление. Именно тази степен на майсторство кара мнозина изследователи да смятат, че съкровището е било предназначено за владетелска употреба, а не за търговски обмен.

VI. Исторически и културни паралели в контекста на Първата българска държава

Паралели с Преславската художествена школа

Преславската художествена школа, развила се в края на IX и началото на X век, предоставя естествен контекст за разбиране на естетиката на съкровището от Над Сент Миклош. Макар да няма пряко доказателство, че предметите произлизат именно от Преслав, аналогии могат да се открият в орнаментите от златните накити, мозайките и релефите, намерени в дворцовия комплекс на града. Някои от мотивите – като стилизираните кръстове, растителните гирлянди и симетричните композиции – са идентични с тези върху съдовете от съкровището. Това навежда на мисълта, че художествената среда, в която е оформен стилът на Над Сент Миклош, е неотделима от културния кръг на Първото българско царство, който включва както столицата, така и нейните севернодунавски владения.

В по-широк аспект, съкровището може да се разглежда като художествена еманация на Преславския „ренесанс“ – явление, което обединява изкуството, религията и държавната идеология. Ако приемем, че част от предметите са създадени в християнска среда, то те могат да се разглеждат като дипломатически или церемониални дарове, обменяни между владетелските дворове на Балканите и Централна Европа. Така съкровището придобива функцията на медиатор между различни цивилизационни зони, а не просто на изолирана археологическа находка.

Културно значение и историческа приемственост

Присъствието на български художествени и епиграфски елементи в територии извън днешните граници на България свидетелства за изключителната геополитическа и културна амплитуда на средновековната българска държава. Севернодунавските земи не са периферия, а активен компонент в държавната структура – зона, където се срещат влиянията на Изтока, Византия и местните славянски племена. В този контекст съкровището от Над Сент Миклош е не само археологическа находка, но и свидетелство за българското присъствие в Централна Европа, потвърдено чрез материална култура.

Тази приемственост проличава и в по-късните епохи. През XIV век, когато българското влияние постепенно отслабва, местните благороднически фамилии продължават да съхраняват символи, сходни с тези от съкровището – орли, грифони, хералдически животни. Тази иконографска устойчивост подсказва, че художественият език, формиран в българския държавен контекст, има дълготрайно отражение върху визуалната култура на региона.

Съкровището от Над Сент Миклош се утвърждава като един от най-значимите археологически комплекси, свързани с българската културна традиция. То свидетелства за високо ниво на художествена култура, характерно за българските владетелски дворове, и за широкото географско разпространение на тяхното влияние. Съчетанието на елементи от иранско, византийско и степно изкуство, както и присъствието на специфични български надписи, превръща тази находка в материален документ за синтеза между Изтока и Европа, осъществен чрез българската държавност. Независимо от продължаващите спорове за точния ѝ произход, съкровището безспорно принадлежи на културната орбита на България – не само поради надписите, но и поради идеологическата ѝ символика, насочена към владетелския престиж и сакралната легитимност на властта.

В по-широк план съкровището представлява метафора на историческата съдба на България – народ, чието културно богатство многократно е било заграбвано, пренесено и преоткривано в чужди земи, но винаги е запазвало своята идентичност. Днес то стои във Виена като златен свидетел на една цивилизация, която е посредничила между Изтока и Запада, между древността и средновековието. В този смисъл Съкровището от Над Сент Миклош не е просто археологически артефакт, а послание за историческата мисия на българския народ – да бъде културен мост, да твори, асимилира и преобразява, без да изгуби своята същност.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК