УПРАВЛЕНИЕТО НА ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ

Цар Симеон I Велики (893–927) е безспорно най-могъщият владетел в цялата българска средновековна история. Неговото управление бележи върховия момент, в който Първото българско царство се превръща от просто силна държава в истинска империя – политически, военен, културен и духовен център на целия християнски Изток. Симеон не просто защитава наследството на своя баща Борис I, но го издига на равнище, което дори Византия е принудена да признае. Това е време, когато България диктува политиката на Балканите, побеждава най-могъщата империя на света в редица сражения, развива литература и изкуство до равнище, което няма аналог сред славянските народи, и поставя основите на една цялостна културно-политическа цивилизация, която ще се разпространи далеч отвъд собствените ѝ граници.

Силата на Симеон не се изчерпва само с меча, макар че неговите победи при Ахелой, Катасирти и Пиги са сред най-значимите военни триумфи на Средновековието. Той е владетел с изключително образование, получил най-висша византийска подготовка в Магнаурската школа. Той е мислител, дипломат, законодател, културен меценат, реформатор и държавник. Симеон е единственият български владетел, който не просто иска равенство с Византия, а реално се стреми да я замести като универсален християнски център.

I. Произход и ранни години: Синът, който трябваше да стане духовен водач, но се превърна в император по дух

Симеон е третият син на княз Борис I Михаил – владетеля, който въвежда християнството в България и полага основите на нова държавна идентичност. За разлика от своя по-голям брат Владимир-Расате, който е подготвян за военен и светски владетел, Симеон е предназначен за духовно поприще. Именно затова Борис взема решение да го изпрати в Константинопол – не просто като заложник, както често се твърди, а като студент и бъдещ висш духовен авторитет.

В Константинопол Симеон постъпва в прочутата Магнаурска школа – най-елитната академия на християнския свят. Там се изучава философия, риторика, право, логика, богословие, астрономия и литература. Негов учител е самият патриарх Фотий – един от най-големите интелектуалци на епохата. Симеон усвоява перфектно гръцкия език, чете антични автори като Платон, Аристотел и Хомер, запознава се с византийския държавен модел, церемониал и идеологията на „Ромейската империя“. Византийските хронисти по-късно ще го нарекат „полугрък“ (hemiargos) – не като обида, а като признание за неговата ерудиция и дълбоко познаване на ромейската култура.

След завръщането си в България Симеон вероятно приема монашески обет и пребивава в манастир близо до новата столица Преслав. Явно Борис го подготвя да стане глава на българската църква, което означава, че още от ранни години в него се изгражда съзнание за духовна мисия. Иронията на съдбата е, че именно този учен и философски настроен монах ще се превърне в най-великия пълководец и държавник в нашата история.

II. Драмата на 893 година: Преславският преврат, църковната революция и възкачването на Симеон

След дългогодишно управление и успешното покръстване на българския народ, княз Борис I се оттегля в манастир през 889 година, оставяйки престола на първородния си син Владимир-Расате. Но този избор се оказва пагубен. Владимир не споделя политиката на баща си и предприема опит за връщане на езичеството. Той преследва християнски духовници, руши църковни структури и започва да се опира на старата езическа аристокрация – болярството, което все още не приема новата религия като основа на държавността. Това не е просто религиозен конфликт, а стратегическа заплаха – езичеството връща България назад и я изолира от християнския свят. Борис разбира, че ако не се намеси, целият му труд ще бъде унищожен.

Така през 893 година Борис напуска манастира, организира преврат, сваля Владимир-Расате от престола, ослепява го – наказание, типично за византийската практика, което лишава от власт, без да пролива кръв – и свиква велик Народен събор в Преслав. Този събор е може би най-важното политическо събитие в цялото българско Средновековие, защото решава не само кой ще управлява, но и какъв ще бъде идеологическият, културният и духовният път на държавата. На този събор се вземат четири съдбоносни решения, които променят хода на историята.

Първо, Симеон е издигнат на престола. Така ученикът, подготвян за духовен водач, става светски владетел – вероятно против неговата първоначална воля, но по волята на историята. Второ, столицата се премества от Плиска във Велики Преслав. Плиска е езическа крепост, символ на старата религия и степната държавност. Преслав е нов християнски град, който Симеон ще превърне в бляскав политически и културен център. Трето, всички гръцки духовници са изгонени от България и са заменени със славянски. Това осигурява църковна независимост и елиминира византийското влияние. Четвърто, гръцкият език е официално заменен със старобългарски (славянски) в богослужението. Славянската писменост, създадена от Кирил и Методий, намира своята истинска държава.

Така 893 година не е просто смяна на владетел. Това е цивилизационен избор. България окончателно приема християнството, отделя се от византийската културна доминация, издига славянския език до държавно равнище и подготвя Златния век. А Симеон, едва възкачен, получава задача – да издигне България до равна или по-голяма от Ромейската империя. И той ще се справи.

III. Първият сблъсък с Византия: Икономическата провокация и началото на десетилетия война

Още в началото на своето управление Симеон се сблъсква с византийската арогантност. През 894 година Византия решава да нанесе икономически удар по България, като премества българското тържище от Константинопол в Солун и налага по-високи мита. Това нарушава съществуващите търговски права и застрашава приходите на българските търговци. Симеон реагира не чрез дипломатическо мрънкане, а с армия. Той нахлува във византийските територии и нанася тежко поражение на местните войски.

Византия, изненадана от бързината и силата на удара, решава да отвърне с хитрост. Вместо да се бие честно, тя сключва съюз с маджарите – номадски народ, живеещ тогава северно от Дунав, и ги насъсква да нападнат България в гръб. Симеон е принуден временно да пренасочи армията си към северните граници. Маджарите нанасят тежък удар, като дори превземат Преславец. Ситуацията изглежда критична.

Но тук се проявява стратегическият гений на Симеон. Вместо да води две войни едновременно, той влиза в контакт с печенегите – друг степенен народ – и сключва съюз с тях. С тяхна помощ Симеон разбива маджарите при Южния Буг. Оцелелите маджари са принудени да изоставят земите си и да мигрират на запад, в Панония – където по-късно ще основат Унгария. Така Симеон не само елиминира заплахата, но пренарежда етническата карта на Централна Европа.

След това той отново се обръща към Византия, побеждава я и налага мир през 896 година при условия, благоприятни за България: империята се задължава да плаща ежегоден данък, а търговията се възобновява. Така първата война утвърждава Симеон не само като силен военен, но и като икономически стратег. Това е само началото. Напрежението между двете държави се запазва. Симеон не забравя, че Византия използва чужди народи, за да го удари в гръб. Това ще има последици. Войната между България и Византия тепърва предстои да се превърне в най-епичния сблъсък на Средновековието.

IV. Пътят към имперска титла: политическата криза във Византия и възходът на Симеон

След относително краткия мир настъпва момент, който променя баланса на силите в цяла Източна Европа. През 912 година умира византийският император Лъв VI Мъдри. Неговият наследник Константин VII е още дете, а регентството е поето от неговия брат Александър. Александър обаче управлява грубо и неразумно, лишава България от договорените данъци и скъсва дипломатическите отношения. На следващата година той умира внезапно и във Византия избухва дълбока династична и политическа криза. Властта преминава в ръцете на патриарх Николай Мистик, който поема управлението като регент. Това е моментът, който Симеон чака.

Той разбира, че Византия е уязвима. Събира мощна армия и тръгва към Константинопол. Никой български владетел преди него не е стигал толкова далеч с такова самочувствие. През 913 година Симеон достига до стените на Константинопол. Византийската столица, „кралицата на градовете“, вижда българската армия и изпада в паника. В отчаяние патриарх Николай Мистик предлага преговори. На проведената церемония извън стените на града се случва нещо нечувано – патриархът поставя корона на главата на Симеон. Макар да не е ясно дали това е официално признание на титлата „василевс“ (император), византийските източници свидетелстват, че Симеон е бил титулуван като „цар на българите“. Дори ако Византия се опитва по-късно да омаловажи този акт, символното му значение е колосално: за първи път в историята византийски патриарх признава равенството на българския владетел с императора.

Но след тази среща във Византия става преврат. Мистик е отстранен, на власт идват среди, които отказват да признаят каквато и да е титла на Симеон. Те го наричат просто „архонт“, тоест управител или княз, както преди. Симеон приема това като лично унижение. Той е бил коронован пред стените на Константинопол и сега Византия се опитва да отнеме признанието му. Това е достатъчно, за да започне най-голямата и продължителна война в историята на българо-византийските отношения. От този момент Симеон няма да се задоволи с мир. Той вече не иска просто данъци или договори – той иска да седне на византийския трон.

V. Ахелой – денят, в който България стана най-силната държава в Европа

През 917 година Византия решава да нанесе решителен удар по България. Империята събира огромна армия – една от най-големите в цялото ѝ средновековно минало. Планът е комплексен: основните византийски сили настъпват по Черноморието, а сърбите и хърватите трябва да ударят българите в гръб. Но Симеон отново се оказва по-интелигентен, по-информиран и по-бърз. Той научава за плана – вероятно чрез отлично изградена мрежа от шпиони и дипломатически агенти – и решава да не чака, а да атакува пръв.

На 20 август 917 година двете армии се срещат при река Ахелой, недалеч от днешния град Поморие. Сражението започва като фронтален сблъсък, но Симеон задържа основните си сили в резерв, като използва тактиката на фалшиво отстъпление. Когато византийците напредват уверено, българската тежка кавалерия, скрита зад хълмовете, удря фланга и тила им. Византийската армия е притисната между реката и българите. Битката се превръща в клане. Летописците твърдят, че телата на ромеите покриват земята и водата до степен, че реката променя цвета си. Византийският пълководец Лъв Фока едва се спасява, като се качва на кораб.

Значението на Ахелой е колосално. Това е не просто една от най-големите победи в българската история, а една от най-големите битки в европейското Средновековие. След Ахелой Византия губи военната инициатива, а България става реален хегемон на Балканите. Никога дотогава – и никога след това – империята не е понасяла толкова унизително поражение от външна сила. Страхът от Симеон се превръща в политически фактор. Византия започва да избягва пряк сблъсък. Симеон доказва, че не просто е силен пълководец, а стратег от най-висока глобална класа.

VI. След Ахелой: Симеон – господарят на Балканите и постоянната заплаха за Константинопол

След разгрома при Ахелой Византия губи не само армията си, но и всяка илюзия, че може да се изправи самостоятелно срещу България. Империята изпада в състояние на страх, политическа нестабилност и отчаяние. Но Симеон не се задоволява само с една голяма победа. Той знае, че истинската цел не е просто да унижи врага, а да го постави на колене завинаги. И затова предприема серия от нови военни кампании, всяка по-смела от предишната.

Византия опитва да възстанови силите си и организира нова армия, но още при Катасирти, недалеч от Константинопол, българите отново я разбиват. Победата е толкова близо до столицата, че жителите на града виждат пламъците на византийския лагер. Паниката в Константинопол е толкова голяма, че някои хронисти описват сълзите на императрицата и безсънието на патриарсите. България вече не е просто враг, тя е кошмарът, който всяка нощ стои пред крепостните стени на „града на градовете“.

През 922 година настъпва нов сблъсък – този път при Пиги, край бреговете на Златния рог. Византия отново изпраща елитни части. Симеон лично командва българската армия. Развръзката е позната – пълно унищожение на ромейските сили. Българите стигат до укрепленията пред самата столица. Византийците вече нямат армия, с която да се защитават. Империята трепери. Симеон се изправя пред най-големия въпрос: как да превземе град, който е обграден от най-мощните стени в света?

VII. Великият стратегически план: как Симеон почти превзе Константинопол

Симеон знае, че няма български флот, който да блокира Константинопол откъм морето. А градът е непревземаем само благодарение на своята морска сигурност. За да осъществи най-смелия план в живота си, той се обръща към най-големия враг на Византия по море – арабите от Северна Африка (Фатимидския халифат). Водят се тайни преговори. Плана не е сложен: българската армия обсажда града по суша, арабският флот го блокира по море, а след победата двете сили си разделят плячката.

Арабите се съгласяват. Флотът вече е готов да отплава. Никога в историята Константинопол не е бил по-близо до падение, отколкото в този момент. Ако планът се беше осъществил, България щеше да стане новата световна империя, а Симеон – император на Изтока. Византия разбира това. В отчаяние византийците изпращат пратеници при арабите и им предлагат огромен подкуп. Арабите се колебаят и в крайна сметка, заради византийското злато, флотът се оттегля. Най-великият план на Симеон рухва – не заради военна сила, а заради дипломатическа измама. Това е един от най-големите „какво ако“ моменти в европейската история.

Но дори провалът на този план не намалява авторитета на Симеон. Всички вече знаят, че ако имаше флот, то щеше да падне столицата на империята. Оттук нататък Византия не може да мисли за победа, а само как да оцелее.

VIII. Симеон срещу Запада: сърбите, хърватите и Папството

Докато води войни с Византия, Симеон трябва да държи под контрол и западните балкански държави. Сърбия по това време е малко, но стратегически важно княжество, което често мени своята вярност. Симеон смята, че единственото решение е да поставя на сръбския престол свои кандидати. Той сваля и назначава поредица от сръбски князе, но сърбите постоянно заговорничат с Византия. Накрая Симеон губи търпение, нахлува, пленява сръбския владетел Захария и фактически ликвидира сръбската държавност. За известно време Сърбия престава да съществува като политически фактор.

Хърватия обаче се оказва по-сериозен противник. Хърватският княз Томислав е амбициозен, подкрепян от Византия и папството, и има силна армия, особено в планински терен. Симеон изпраща войска, но при поход в хърватските планини българите срещат трудности – местността е неблагоприятна за кавалерията, а хърватите използват партизанска тактика. В резултат българската армия търпи едно от малкото си поражения. Това е стратегически удар, но не фатален. Симеон остава доминиращата сила на Балканите, но разбира, че на Запад също има врагове, които трябва да бъдат внимателно неутрализирани.

Папството в Рим следи Симеон с тревога. То вижда в него потенциален конкурент за християнското лидерство, особено след като Българската църква започва да претендира за автокефалност и патриаршия. На няколко пъти Симеон води преговори с папата, дори се обсъжда възможността той да бъде коронясан за „император на българите“ от Рим. Но Симеон е прекалено умен, за да се подчинява на когото и да е. Неговата цел е не да получи благословия от Запад или Изток, а самият той да стане центърът на света.

IX. Вътрешното строителство на империята: Симеон като реформатор и архитект на държавността

Симеон не е просто пълководец. Той не е само човек на меча. Това, което го прави изключителен, е способността му да мисли като законодател, стратег, културен реформатор и дългосрочен държавник. Докато други владетели прекарват живота си в походи, Симеон изгражда вътрешна система, която превръща България в истинска цивилизация. Неговата държава не е просто силна – тя е организирана, централизирана, културно самодостатъчна и идеологически консистентна. Това е България, каквато никога преди не е съществувала.

Първо, Симеон окончателно утвърждава Преслав като столица. Преместването на столицата от Плиска в Преслав не е само географски акт, а дълбоко символично действие – от старата езическа крепост към новия християнски град. Под негово ръководство Преслав се превръща в архитектурен и културен шедьовър. Каменни дворци, колонади, мраморни зали, сложни мозайки, украсени с библейски сцени, монументални църкви – това е византийски стил, но претворен през българския гений. Най-известният символ на тази епоха е Кръглата (Златната) църква – сграда, която днес се смята за един от върховете на средновековната архитектура в Европа. Тя има сложна планова схема, изобилие от керамична украса и богата символика. Това не е просто храм – това е манифест. Посланието е ясно: България не е провинция на християнството. България е негов център.

Но архитектурата е само външната страна на преобразяването. Симеон провежда дълбока административна реформа. Той централизира властта, като премахва остатъците от племенните традиции и старата боилска автономия. Болярите вече не са независими владетели по места, а държавни чиновници, подчинени на престола. Вдъхновен от византийския модел, Симеон развива двореца като политически, дипломатически и административен център. Създава постоянна канцелария, писмена документация, официална титулатура. За първи път в българската история държавата започва да функционира не само на основата на личната воля на владетеля, но и на писани правила, протоколи и канцеларски документи. Това е преминаване от племенна монархия към истинска ранносредновековна империя.

В същото време Симеон укрепва икономиката. България контролира ключови търговски пътища между Европа и Азия. Земята се обработва масово, развива се животновъдството, металургията, строителството. Византия плаща данък. Търговията с Константинопол процъфтява – особено след края на войните, когато Симеон налага условията. Той използва богатството не за разкош, а за държавно строителство. Всичко служи на една идея – България да бъде не просто силна, а неразрушима.

И най-важното – армията. Българската армия по времето на Симеон е най-мощната на Балканите, може би най-силната в Европа. Симеон развива военната система, установена от хан Крум и хан Омуртаг, но я прави още по-добре организирана, по-гъвкава и по-голяма. Българската тежка кавалерия е страховита. Пехотата е дисциплинирана, обучена и отлично командвана. Симеон лично ръководи най-важните сражения. Той воюва както с хитрост (фалшиво отстъпление при Ахелой), така и с чиста сила (Катасирти, Пиги). Българската армия е мобилна, бърза и способна да воюва в различен терен – равнини, планини, реки. Именно комбинацията от дисциплина, тактическа изобретателност и личното присъствие на царя правят българската войска непобедима почти три десетилетия.

Никой друг български владетел не е съчетавал така успешно меча и перото, силата и мисълта, войната и управлението. Именно заради това Симеон е не просто пълководец или държавник, а създател на българската имперска традиция.

X. Златният век: културната революция като държавна политика

Една от най-големите заблуди е, че Златният век е резултат само от добро духовенство. Истината е, че Златният век е заслугата на самия Симеон. Той не просто покровителства културата – той съзнателно я превръща в инструмент на държавната идеология. За него книгите са оръжие не по-малко мощно от мечовете. Ако мечът завладява земи, книгата завладява умове. И Симеон разбира, че истинската империя се гради не само върху армията, а върху културното влияние.

Симеон, като образован в Константинопол и запознат с византийската интелектуална мощ, знае, че Византия контролира света не само с войската, а чрез език, книжнина, богословие. Затова той взема най-смелото решение – България ще има собствена книжовност, собствен език, собствен интелектуален елит. Преслав и Охрид се превръщат в големи книжовни центрове, в които се създават преводи на почти всички важни богословски и философски текстове, а също и оригинални произведения. Писатели като Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Презвитер Козма и други създават богата литература, която няма аналог в славянския свят. Златният век е не само „златен“, защото е красив, а защото е фундаментален – той полага основите на славянската писменост, книжнина и богословие.

Старобългарският език, по Симеоново време, става първият официален славянски книжовен език в историята. Той е признат за литургичен от църквата. Византия се опитва да го оспорва, но България го налага с авторитет. Впоследствие, именно чрез българските книжовници и мисията на учениците на Кирил и Методий, този език се разпространява в Сърбия, Киевска Рус, Влашко, Молдова. По този начин България се превръща в духовния център на целия славянски свят.

Но културната революция не се изчерпва с езика. Преславската керамична школа създава уникална художествена продукция – керамични икони, релефи, орнаменти, стенописи. Българската архитектура достига нови висоти – съчетава византийски форми с местни традиции и създава оригинален стил. Музиката, богослужението, манастирската организация – всичко се развива. Дори философията и полемиката процъфтяват – в България се пишат трактати, които дебатират с византийски богослови.

Това не е случайност. Това е системна политика. Царят лично се интересува от книги. Хронистите казват, че Симеон бил „мъж философ“ и „вторият Птолемей“ – като намек, че е събирал библиотека. Българските книжовници го наричат „преводач на много книги“. Възможно е той лично да е редактирал или поръчвал текстове. Неговият личен интерес създава традиция, която превръща България от държава в цивилизация.

XI. Църквата и държавата: Симеон като духовен император и борбата за патриаршия

За да разберем истинската мощ на Симеон, трябва да осъзнаем, че той никога не е виждал държавата само като военна машина. За него държавата е духовен организъм. Християнството не е просто вяра, а фундамент на легитимността. Византия владее съзнанието на народите чрез църквата, догмата и символите. Ако България иска да бъде истинска империя, тя не може да бъде под духовната власт на Византия. Ето защо Симеон продължава започнатото от Борис дело: борбата за независима българска църква.

Още Преславският събор прогонва гръцкото духовенство и утвърждава славянския език в богослужението. Но Симеон не се задоволява с това. Той настоява българската църква да бъде напълно автокефална, с глава, който да не зависи от Константинопол. Дори повече – той иска България да има патриарх. А патриарх имат само най-великите християнски държави: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Ако България получи патриарх, тя става равна на Константинопол. Това е революционно.

Византия категорично отказва. Тя настоява българската църква да бъде само архиепископия под духовния надзор на Константинопол. Симеон се противопоставя. Неговото желание не е формалност. Той разбира, че духовната независимост е ключова за политическата независимост. И затова той започва да се държи не само като цар, а като император на християнството.

В някои източници се споменава, че Симеон дори е обмислял самият той да стане патриарх или да съчетае царска и патриаршеска власт в семейството си. Той ясно осъзнава, че Византия управлява чрез титли, символи и богословски аргументи. Затова той решава да отговори със същото оръжие: България ще има своя духовна идеология, своя книжовност, своя богословска школа. Няма да бъде провинция в чужда културна империя, а център на своя.

И действително, макар самият Симеон да не доживява официалното признание, той го подготвя. След неговата смърт през 927 година Византия, изтощена от войни и заплашена от нови конфликти, е принудена да признае Българската патриаршия и титлата „цар“ на неговия син Петър. Това признание не е плод на слабост на Византия, а резултат от силата на Симеон. Той не получава титлата си като милостиня, а я изтръгва. Така Симеон постига това, което никой друг славянски или западен владетел не успява: равенство с Рим и Константинопол в духовната и политическата йерархия на християнския свят.

XII. Идеологията на „българския Рим“: Симеон като създател на имперска визия

Най-дълбоката амбиция на Симеон не е просто военно господство или териториално разширение. Неговата истинска цел е идеологическа: да създаде българския Рим. Той иска България да бъде новата универсална християнска империя – не регионална, а световна. Не просто силна, а цивилизационна. Тази идея се проявява във всичко: в архитектурата на Преслав, който наподобява Константинопол; в титлата „цар“, която произлиза от „цезар“; в стремежа Българската църква да има патриарх; в културното надскачане на византийските образци.

Симеон разбира, че Римската и Византийската империи владеят света, защото претендират за универсална легитимност. Те не са просто държави с армия. Те са „империи по право“. Те са „Божии избраници“. Те носят идеята за „вселенска власт“. Симеон иска същото – България да бъде третата империя, след Рим и Константинопол. За него превземането на Константинопол не е само военно действие. То е символично. Ако българският цар влезе в града, постави корона в „Света София“ и седне на трона на Византия, той ще бъде не просто победител, а наследник на Рим. Той ще стане законен владетел на целия християнски свят.

Дори без да превземе града, Симеон вече живее като император. Той кани чужди пратеници в дворците си, провежда церемонии с разкош и строго протоколирани ритуали, носи символи на властта, които наподобяват византийските, и създава дворцов етикет, който вдъхва благоговение. Той изгражда собствена титулатура. Българските боляри получават византийски титли – кавхан, ичиргу-боил, комит, но облечени в нова държавна структура. Симеон не копира Византия, той я усвоява и я трансформира според своите цели.

Преслав става „новият Цариград“. Българският език става „новият гръцки“. Българската църква става „новият център на православието“. Това не са просто метафори. Това е реалност. Цялата славянска книжнина, която по-късно ще доминира в Русия, Сърбия, Влахия и Молдова, произлиза именно от Симеоновия Български „Рим“. Идеята му побеждава. Не чрез завладяване на стените, а чрез завладяване на историята.

XIII. Последните години на Симеон: между войната и държавническата зрялост

В края на живота си Симеон не се отказва от голямата си мечта – да владее Константинопол. Но както всеки гениален държавник, той знае, че победата не винаги се постига само на бойното поле. След поредица от триумфи и след като вече е поставил Византия в положение на постоянен страх, Симеон започва да използва все по-сложни дипломатически ходове. Той се опитва да обвърже Византия династически, настоявайки една от дъщерите му да се омъжи за малолетния император Константин VII. Ако това се случи, той щеше да стане тъст на византийския василевс – нещо, което би му дало реален контрол над империята без нужда да поема риска от обсади. Но византийският двор, изплашен от тази перспектива, отказва.

В същото време Симеон започва да обръща по-голямо внимание на вътрешния ред, църковната организация, развитието на книжнината и обучението на духовници. Той знае, че дори и да завладее Константинопол, без духовна и културна сила това завоевание няма да бъде устойчиво. Неговата абсолютна гениалност се проявява именно тук – той не е примитивен завоевател, а мислител, който разбира, че трайната власт се гради чрез духа.

Но светът около него се променя. Византия, макар все още военно слаба, започва да се стабилизира политически. Вътрешните борби за регентство приключват, появяват се силни личности като Роман Лакапин, който постепенно укрепва империята. Сърбия е унищожена, но Хърватия се засилва и получава подкрепа от папството. На север възниква нова сила – Киевска Рус, която в бъдеще ще се превърне в противник. От запад се появява Германия, начело с Отон I. Геополитическият баланс се променя. Появяват се нови играчи.

В този момент Симеон започва да усеща тежестта на времето. Повече от три десетилетия той е управлявал с желязна ръка, побеждавал е всички противници и е преобразявал държавата си. Неговите усилия са колосални, но и изтощителни. Въпреки това, до последния момент, той не се отказва нито от идеята за империя, нито от подготовката на държавата за бъдещето. Той укрепва властта на сина си Петър, осигурява наследствеността на династията и подготвя политическите условия за бъдещо международно признание.

Симеон умира на 27 май 927 година в двореца си във Велики Преслав. Умира не в битка, не победен, а изправен, с корона на главата, в собствената си столица, в държавата, която сам е издигнал до върха на европейската мощ. Византийските хронисти – така често враждебни към българите – пишат, че той „умря, разкъсан от гняв срещу ромеите“. Но тази фраза, дори ако е злобна, показва друго: Симеон умира с поглед към Константинопол. До последното си дихание той мечтае не за покой, а за величие. Нито един друг владетел в нашата история не умира с такава имперска страст.

XIV. Военната гениалност на Симеон: не само сила, а стратегия, разузнаване и психология

Често се казва, че Симеон е най-големият пълководец в българската история. Но малцина разбират в какво точно се състои неговият военен гений. Той не е само командир, който „повежда войската“. Той е стратег в пълния смисъл на думата. Той умее да избира терен, да манипулира врага, да използва времето, да подкупва, да дезинформира, да създава съюзи, да разделя враговете, да удря точно когато трябва.

Битката при Ахелой е пример за това. Симеон не просто се среща с византийците на произволно място. Той избира Ахелой, защото там ромеите трябва да прекосят река и да се разположат в тясна равнина. Той чака, докато те се уверят в своята численост и загубят предпазливост. Той използва класическата тактика на степните народи – фалшиво отстъпление. Но го комбинира с византийска дисциплина. Той скрива тежката кавалерия зад възвишение. Когато византийците настъпват с увереност, той заповядва контраудар. Това не е случайност. Това е изкуство.

При Катасирти Симеон използва психологическа атака. Византийците са нервни след Ахелой. Той напада бързо и рязко, преди те да успеят да се укрепят. Освен това използва слухове, за да внуши, че идва с още по-голяма армия. Страхът върши половината работа вместо меча.

При Пиги той се бие почти до стените на Константинопол. Византийците смятат, че близостта до столицата ще ги направи по-силни. Но Симеон демонстрира нещо важно: „Не ме е страх от стените ви. Аз няма да се отдръпна.“ Това е психологическа война.

Не по-малко впечатляваща е способността му да разузнава. Той винаги знае какво планира Византия. Той знае кога ще движат войските си, с кого ще сключат съюзи, кого ще подкупят. Това означава, че Симеон има мрежа от шпиони в самия Константинопол. Вероятно в двореца. Това е невероятно постижение. Армията му е силна, но разузнаването му е непогрешимо.

И още нещо: логистиката. България по негово време води кампании от Адриатика до Черно море, от Карпатите до Егея. Това е огромна територия. Да движиш войска, да я снабдяваш, да я дисциплинираш – това изисква организационен гений. Симеон създава военна машина, която е по-гъвкава от византийската и по-ударна от западните армии. Тя е комбинация от степна мобилност и византийска организираност. Това е неговият личен принос към военното изкуство.

XV. Дипломацията на Симеон: изкуството да накараш враговете си да се бият помежду си

Ако войната е половината от неговата мощ, другата половина е дипломацията. Симеон е майстор на политическите интриги. Той не просто воюва, той манипулира. Той разбира психологическия профил на враговете си. Знае слабостите им. Знае кога да ги измами, кога да им обещае, кога да ги унижи.

Когато маджарите нападат България по поръчка на Византия, Симеон не тръгва да се бие с всички. Той търси съюз с печенегите. И за да ги убеди, вероятно използва подаръци, заложници, дипломатически маневри. Резултатът: маджарите са унищожени и прогонени. Това е класическа политика „разделяй и владей“.

По-късно, когато Византия се опитва да привлече сърбите и хърватите, Симеон първо ги вкарва в своята орбита, после ги сменя, после ги наказва. Той никога не допуска траен съюз между Запада и Византия срещу България. Всеки път разбива фронта, преди да се е създал.

Най-гениалният му дипломатически ход е опитът за съюз с арабите. Никой друг европейски владетел не е стигал до там – да обедини българската сухопътна армия с арабски морски флот, за да унищожи Константинопол. Това е глобално мислене. Това е геополитика от най-висок клас. Това е визия за „Световна война“ срещу византийската цивилизация. Ако не беше византийският подкуп, историята щеше да поеме в напълно различна посока.

Но и когато планът се проваля, Симеон не губи самообладание. Той сменя тактиката. Предлага династичен брак. После предлага мир. После отново заплашва с война. Той променя стратегията като шахматист, който винаги мисли няколко хода напред.

И най-изненадващо: той дори води преговори с папата. Не за да се подчини, а за да балансира Византия. Симеон е този, който използва Рим срещу Константинопол – не обратното. Малцина владетели в Средновековието го постигат.

XVI. Образът на Симеон в изкуството, паметта и националната идеология

През вековете образът на Симеон се променя, но никога не изчезва. В средновековните български икони той понякога се изобразява като цар с ореол – почти светец. В църковните текстове е представен като „православен император“, равен на византийските. В народната памет той остава символ на непобедимост. В песните е „цар Симеон, дето Византия трепери от него“.

По време на Възраждането, когато българите търсят модел на национална гордост, Симеон се връща с пълна сила. Паисий Хилендарски го описва като върховния владетел, който „победи гърците и им взе данък“. Любен Каравелов, Васил Друмев, Константин Величков – всички възрожденски писатели го споменават като пример за това, че България може да бъде велика. Той става част от националния мит – но не фалшив мит, а реалност, която доказва, че величието не е мечта, а исторически факт.

В модерната българска държава след Освобождението Симеон е възприеман като символ на военна мощ и културно превъзходство. През XX век историците го анализират подробно. Петър Мутафчиев, Васил Златарски, Иван Божилов – всички големи медиевисти пишат за него с уважение и възхищение. В учебниците той стои като най-важния владетел на Средновековието. Днес той е не просто фигура от миналото. Той е критерий.

XVII. Личността на Симеон: между монаха, философа и императора

Симеон е уникален владетел именно защото в него живеят няколко личности едновременно. Той е учен, който владее гръцки и познава античните философи. Той е богослов, който разбира дълбочината на догматиката и значението на авторитета на църквата. Той е дипломат, който изчислява психологията на противника. Той е стратег, който мисли в мащаб на десетилетия. Той е пълководец, който лично води войските си и рискува всичко. Той е император по вътрешно усещане – дори когато още не носи короната. И той е монах по дух – възпитан в смирение, но не в слабост, а в духовна дисциплина.

Този вътрешен монарх-монах е ключът към неговата уникалност. Само човек с духовна подготовка може да разбере символиката на титлите, ритуалите, архитектурата, църковната йерархия. Само човек, който е чел Платон и Аристотел, може да мисли в категории „идеална държава“ и „империя на духа“. Симеон не вижда властта като лична облага, а като Божие предназначение. Той е убеден, че България има мисия – да бъде нов духовен център. Затова неговата амбиция не е егоцентрична, а цивилизационна.

Характерът му е сложен. Той е едновременно спокоен и избухлив. Търпелив в дипломацията, но безмилостен във войната. Може да преговаря с врага, а после да го смачка. Може да дава милост, но и да унищожава тотално. В това прилича на други велики владетели – Йоанна д’Арк, Фридрих II, Наполеон. Но за разлика от тях, той съчетава това с дълбока вяра и вътрешна дисциплина.

Византийските хронисти казват, че е бил „горд“ и „честолюбив“. Това е вярно. Но тази гордост не е празно тщеславие. Това е осъзнато достойнство. Той знае, че не е по-нисък от тях. И не позволява на никого да го третира като „варварин“. Това е психологическата основа на неговата политическа борба. Той не се бие за територия. Той се бие за признание.

И още нещо – Симеон е изключително интелектуален. Той цитира гръцки автори. Той обича книги. Той изгражда библиотека. Той се интересува от философия. За него войната е продължение на идеята. Той не убива заради жажда за кръв, а заради логика. Той не е див завоевател. Той е император на мисълта.

XVIII. Симеон през очите на съвременниците: какво казват за него враговете и съюзниците му

Ако един владетел е велик, това личи не само по делата му, но и по думите на тези, които са живели по негово време. Византийските източници, макар да са писани от врагове на България, признават, че Симеон е бил изключителна личност. Патриарх Николай Мистик, един от най-интелигентните византийски държавници, кореспондира със Симеон в продължение на години. В писмата си той ту го моли, ту го увещава, ту го заплашва, но винаги говори с дълбоко уважение. Нарича го „мъж мъдър“, „учен“, „мъдро дърво“, „философ на трона“. Дори когато се опитва да го осмири, говори като към равен, не като към варварин. Това е признание, което Византия дава изключително рядко.

Йоан Скилица, византийски хронист от XI век, пише за Симеон с едновременно възхищение и страх. Той казва, че „Симеон беше човек горд и честолюбив, желаещ не само да владее над българите, но и над ромеите“. В това изречение Византия съдържа всичко – и своята омраза, и своето признание. За ромеите най-голямата „вина“ на Симеон не е, че е воювал с тях, а че е имал дързостта да се смята за равен на тях. В техните очи това е богохулство. Но фактът, че го отбелязват, означава, че той наистина е бил такъв.

Лъв Дякон, друг византиец, пише: „Симеон беше човек, който умееше да побеждава и в съвета, и на полето“. Това е изключително рядко признание – че той е бил и политик, и пълководец. За много владетели казват „силен“, за други „умен“. За Симеон казват и двете.

Интересно е, че дори западните източници го споменават. Папството, макар и враждебно към България заради отказа ѝ да се подчини на Рим, все пак признава неговата мощ. Папа Йоан X дори се опитва да установи съюз с него, за да използва силата му срещу германците и византийците. Това означава, че дори Западът е считал Симеон за фактор от европейско значение.

Българските книжовници, които живеят по негово време, го представят като почти библейска фигура. Те не го описват само като воин, а като „праведен цар“, „учен цар“, „богоподобен“. За тях той е новият Давид, новият Соломон. Не случайно в някои текстове е наричан „втори Константин“ – тоест продължител на Константин Велики. Това не е просто ласкателство. Това е идеологическо заявление: България е новият Рим.

XIX. Философията на властта при Симеон: не крал, а император; не държава, а цивилизация

Симеон не мисли като средновековен княз. Той мисли като римски император. Това е фундаменталната разлика. За него властта не е феодално владение над определена земя. Властта е универсална мисия. Той не иска просто да управлява българите. Той иска да властва над всички християни. Да бъде признат от Бога и от света.

В неговото мислене има дълбоко антично наследство – идеята за единен световен ред, воден от един просветен владетел. Но има и християнска логика – императорът е „Божи наместник на земята“. Византия претендира за това. Симеон казва: „Защо не България?“
Той не иска равенство. Той иска водеща роля.

Симеон издига титлата „цар“ до равнището на „василевс“. Това не е просто превод. Това е претенция. Той прави Българската църква патриаршия. Това не е само религия. Това е догматично заявление: „Ние сме новият Рим“. Той строи Преслав като „нов Константинопол“. Това не е само архитектура. Това е геополитически манифест.

Симеон вярва, че България може да бъде център на света. И го доказва. Той не просто управлява държава. Той създава имперска идея. И тази идея оцелява дори след разпадането на самата държава.

Цар Симеон Велики е не просто владетел – той е върховният израз на българската държавна и духовна мощ. Под негово ръководство България достига най-голямото си териториално разширение, налага се военно над Византия, превръща Преслав в блестяща столица, издига старобългарския език до свещен и държавен, създава Златния век на славянската култура и поставя основите на православната славянска цивилизация. Симеон е владетел, който мисли като стратег, действа като император и твори като философ. Той не се задоволява с власт над хората – той иска власт над историята.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК