ГРОБЪТ НА САМУИЛ

Въпросът за гроба на цар Самуил стои в центъра на по-широкия проблем за последните десетилетия на Първото българско царство, за характера на неговата политическа и църковна организация и за начина, по който тази късна фаза на българската държавност се материализира в пространството на Преспанския регион. Откриването през 60-те години на XX век на монументална базилика и богато оформен саркофаг на остров Св. Ахил в Малкото Преспанско езеро създава възможност част от тези въпроси да се поставят върху нова, археологически осезаема основа. Разкопките, ръководени от професора от Солунския университет Николаос Мицопулос, изваждат наяве комплекс, който през следващите десетилетия започва да се интерпретира като своеобразен „преспански пантеон“ на последните владетели на Първото българско царство. Именно там се локализира хипотетичният гроб на Самуил, а заедно с него и предполагаемите гробове на Гавраил Радомир и Иван Владислав, което превръща острова в ключов топос на българската средновековна политическа и сакрална география.

От самото начало интерпретацията на откритията на Св. Ахил се движи по границата между археологически установими факти и реконструкции, основани на текстови свидетелства, антропологични данни и логически допускания. Мицопулос идентифицира един от откритите скелети със Самуил на базата на възрастта, богатството на погребалния инвентар и съществуването на фрактура на лявата ръка, съотнасяна към раната, която владетелят получава при битката при Сперхей през 997 г. Тази идентификация не е придружена от епиграфски или други директни свидетелства, поради което остава хипотеза, макар и широко възприемана в научния и популярния дискурс. В този смисъл гробът на Самуил на Св. Ахил функционира едновременно като археологически обект и като поле на историографски спорове, в които се пресичат интересите на българската, гръцката и по-широката византоложка традиция. Настоящият текст разглежда този проблем в няколко плана: историко-политическия контекст на преместването на столица и патриаршия в Преспа; архитектурните и топографски характеристики на базиликата „Св. Ахил“; археологическите данни за самия гроб; и накрая – аргументите „за“ и „против“ идентификацията на скелета като принадлежащ на Самуил.

I. Историографският проблем за гроба на Самуил

Формиране на научния въпрос и ранни интерпретации

В продължение на десетилетия историографската традиция приема, че краят на средновековната българска държава настъпва с падането на Видин през 1396 г. и пленяването на цар Иван Срацимир, а пространството, свързано с последните владетели от династията на Комитопулите, остава сравнително слабо конкретизирано в археологически план. Още Константин Иречек формулира през XIX век тезата, че в отсъствието на надеждна материална база реконструкцията на късносредновековната българска история неизбежно се опира върху ограничен набор писмени извори, предимно византийски, в които Самуил и наследниците му присъстват през призмата на противника – император Василий II и неговата канцелария. Именно затова до средата на XX век въпросът за гроба на Самуил почти не се артикулира самостоятелно: предполага се, че тялото му или остава на мястото на смъртта му в Прилепско, или е погребано в някоя от църквите в региона, без да се прави опит за конкретно локализиране. В този контекст откритията на Св. Ахил през 60-те години преместват фокуса от чисто текстовата реконструкция към материално засвидетелстваното пространство на Преспа и превръщат въпроса за гроба на Самуил в централна тема на нова историографска вълна, в която участват археолози, антрополози и медиевисти.

Разкопките на Мицопулос, започващи през 1965 г., поставят ясна отправна точка за този нов етап: за пръв път се документира монументална базилика на остров в Малкото Преспанско езеро, към която местното население свързва устойчиви легенди за „двореца“ на последните български царе. Още първите кампании показват, че става дума за резиденциално-църковен комплекс, който по своите размери и монументалност надхвърля типичната енорийска или монастична архитектура и насочва към представителна функция, съответстваща на столична или патриаршеска среда. Публикациите на Мицопулос и последвалите ги дискусии в гръцката и българската литература формулират за пръв път недвусмислено тезата, че тук може да се търси гробът на Самуил, а островът се мисли като политико-църковен център на държавата в периода, когато Охрид и Преспа функционират съвместно като ядро на българската власт. По този начин историографският въпрос за гроба на Самуил се структурира не просто като проблем за местонахождението на останките на един владетел, а като ключ към разбирането на пространствената организация на властта в края на Първото българско царство.

Между археология и национална памет: „преспанският пантеон“

Паралелно с научните дебати откритието на Св. Ахил започва да функционира и в полето на националните наративи в България и Гърция, което допълнително усложнява интерпретацията на гроба на Самуил. В българската популярна историческа литература островът често се представя като своеобразен „преспански пантеон“ – място, където в общ сакрален комплекс почиват последните владетели, опитващи се да удържат държавата срещу настъплението на Василий II. В този образ археологическите данни се съчетават с легенди, разкази на местни жители и по-късни национални митологизации, което позволява Св. Ахил да бъде мислен като „еквивалент на Троя“ за българската средновековна история – не в смисъл на разрушена столица, а като символно наситен пласт, в който се концентрират спомени, интерпретации и очаквания.

В същото време гръцката историография и публична памет интегрират острова в собствената си визия за византийското и поствизантийското наследство на региона, акцентирайки върху фигурата на св. Ахилий, върху ролята на базиликата като локален църковен център и върху топоса „Преспа“ в контекста на византийската периферия. По този начин гробът, идентифициран като Самуилов, се оказва разположен на пресечната точка на две национални перспективи, всяка от които придава различен акцент върху значението на обекта. В научен план това принуждава изследователите да подхождат с повишена методологическа предпазливост: предпоставките на националните наративи не могат да бъдат приети като доказателство сами по себе си, но тяхното влияние върху трактовката на археологическите данни трябва да бъде отчетено, ако се търси максимално обективна реконструкция. Така гробът на Самуил на Св. Ахил се превръща в лаборатория за наблюдение на взаимодействието между археологически факти, текстови свидетелства и политически натоварени паметови режими.

II. Островът Св. Ахил и базиликата като политически и църковен център

Преспанският регион в стратегията на Комитопулите

Преспанското езеро и неговите острови влизат в политическото въображение на българската аристокрация още преди възкачването на Самуил на престола, когато братята Комитопули управляват западните области на царството в условията на засилен византийски натиск. Регионът заема стратегическо положение между Охрид, Костур, Лариса и Солун и позволява контрол върху важни комуникационни артерии, свързващи вътрешността на Балканите с Егейското крайбрежие. Преместването на резиденцията и патриаршията в Преспа не е просто бягство към периферията, а рационална адаптация към военнополитическата реалност: планинският релеф, островният характер на част от поселенията и относителната отдалеченост от главните византийски настъпателни направления дават възможност да се съчетаят отбранителни и представителни функции в едно пространство.

В този контекст остров Св. Ахил придобива специфичен статут. Той е достатъчно малък и защитен, за да може да бъде лесно контролируем, но същевременно разположен в центъра на езерото, което визуално подчертава символиката на „островна столица“, откъсната от непосредствения натиск на противника, но свързана с контролираните от Самуил територии чрез система от пристанища и пътища. Когато патриарх Герман премества седалището на Българската патриаршия във или в близост до Преспа, изборът на островната базилика като централен храм изглежда логичен: тя осигурява едновременно физическа защита, видима монументалност и възможност за концентриране на светска и духовна власт в едно компактно пространство. Така островът функционира като ядро на късносамуиловата властова конфигурация, в което резиденциалните, литургичните и погребалните функции се наслагват върху ограничено, но силно символично заредено място.

Архитектурният образ на базиликата „Св. Ахил“

Самата базилика на Св. Ахил се отличава със значителни размери за периферен, островен храм и по този начин излиза извън рамките на обичайната епископска или манастирска архитектура. Данните от гръцките археологически публикации посочват дължина приблизително 44,7 м и ширина 22 м, като храмът принадлежи към типа трискорабна, дървенопокривна базилика с притвор. Вътрешното пространство е организирано чрез две редици от масивни подпори, които отделят трите кораба, а към източната част тристранно завършени апсиди оформят ясно изразен литургичен център. Страничните помещения – протезис и диаконикон – имат кръстовидна форма и са засводени, което подсилва впечатлението за висока степен на представителност и следване на церемониален модел, характерен за средновизантийската сакрална архитектура.

В българската историография нееднократно се подчертава аналогията между плановата схема на Св. Ахил и Голямата базилика в Плиска, построена по времето на княз Борис I. Тази аналогия не следва да се разбира буквалистично – става дума за различни по мащаб и контекст сгради – а като индикация за съзнателно позоваване на установен „държавен“ архитектурен канон. Самуил и неговото обкръжение очевидно се стремят да легитимират властта си като приемствена спрямо ранните владетели на Първото царство, като използват архитектурни форми, свързани с княжеско-царския център в Плиска. Изборът на трискорабна базилика с монументални пропорции, разположена върху остров и комбинирана с резиденциални структури, демонстрира претенция за равнопоставеност спрямо византийската императорска архитектура и за продължаване на традицията на Борис и Симеон в нови, по-трудни политически условия. Така базиликата „Св. Ахил“ се явява не просто култово здание, а визуален и пространствен носител на идеята за българска царска и патриаршеска власт в самия край на X и началото на XI век.

III. Разкопките на Николаос Мицопулос и откриването на саркофазите

Поле на разкопките и методика на изследване

Когато през 1965 г. Николаос Мицопулос започва систематични археологически проучвания на остров Св. Ахил, той стъпва върху локални предания, според които сред руините се намират останки от „кула“, „фурна“ и „помещение за войска“ от резиденцията на последните български владетели. Първоначалната задача на екипа е да проследи архитектурните контури на видимите зидове и да установи хронологията на стратиграфските пластове, но още в ранните етапи на проучването става ясно, че става дума за значителен комплекс, чието ядро е голяма базилика. Разкопките се концентрират в североизточната част на храма, където се предполага наличие на по-късни погребални структури, и постепенно се разкрива засводена гробница, която по своето местоположение и конструкция очевидно е предназначена за високопоставено лице. Мицопулос документира пространственото отношение между тази гробница и останалите архитектурни елементи на базиликата, регистрира настилката, стенописните фрагменти и евентуалните следи от вторично използване на пространството, което позволява гробното съоръжение да бъде ситуирано в контекста на късносредновековната фаза на храма.

В хода на кампаниите, продължаващи до края на 60-те години, археолозите откриват общо четири саркофага, изградени от мраморни плочи. Един от тях съдържа добре запазен скелет, а останалите три се оказват празни или силно нарушени. Документацията включва прецизно измерване на размерите на саркофазите, описание на използвания строителен материал, анализа на мортарите и детайлно регистриране на погребалния инвентар. Особено внимание се обръща на засводената гробница с мъжкия скелет, която по своето разположение и богатство се откроява сред останалите: тя е ясно отделена, конструктивно укрепена и очевидно интегрирана в архитектурната концепция на храма като привилегировано пространство. Това позволява на Мицопулос да постави хипотезата, че става дума за царско погребение, което по-късно се конкретизира като гроб на Самуил.

Скелетът от 1969 г.: погребален ритуал и материални свидетелства за статут

През 1969 г. екипът на Мицопулос разкрива напълно засводената гробница и скелета, който става център на последвалите научни дискусии. Съгласно публикуваните данни, при откриването костите имат отчетлив пурпурен оттенък – феномен, който може да се дължи както на химичния състав на почвата и разложените текстилни материали, така и на възможно оцветяване от багрила, използвани в погребалните одежди. Антропологичният анализ установява ръст около 160 см и приблизителна възраст около 70 години, което съответства на възрастта, приписвана на Самуил от част от медиевистичната литература към момента на смъртта му през 1014 г. Главата на скелета е положена върху възглавница, оформена от керемиди, а върху тях вероятно е имало вторична, текстилна възглавница от скъп плат, от която са останали само следи.

Особено показателни са фрагментите от погребалното облекло. Под лявата и върху дясната ръка се откриват остатъци от плетена позлатена ризница, което сочи към фигура с военен статус и висок ранг; върху гърдите и около таза са запазени фрагменти от много скъпа златотъкана дреха, идентифицирана като царска дивитисия – най-тържественото императорско облекло в тази епоха. Използването на подобен тип одежда в погребален контекст свидетелства, че погребаното лице не е само военачалник, а лице с върховен суверенен статут, приравним на императорския. Комбинацията от ризница и дивитисия, съчетана с централното разположение на гробницата в базиликата, формира един от основните аргументи на Мицопулос за идентификацията на скелета като принадлежащ на цар Самуил: за да бъде оправдано подобно богато и символно обременено погребение, се предполага, че става дума за най-високия възможен ранг в тогавашната йерархия – владетел на царство, носещ титла, близка по претенции до византийската.

IV. Идентификацията на скелета като Самуил: аргументи, антропология и критика

Фрактурата на лявата ръка и битката при Сперхей

Един от централните елементи в аргументацията на Николаос Мицопулос за идентификацията на открития скелет със Самуил е наличието на фрактура на лявата лакътна кост, интерпретирана като бойна рана. Антропологичните изследвания на А. Пулейнос и П. Боев показват, че фрактурата е стара, с непълно и неправилно срастване, което свидетелства за тежка травма и продължителен период на възстановяване. Текстовите извори за битката при Сперхей (997 г.) съобщават, че по време на сражението българският владетел е ранен в лявата ръка, докато се опитва да организира отстъпление през реката, след внезапна атака на византийските войски. Съпоставянето на тези два набора данни – писмени и антропологични – позволява на Мицопулос да предложи силно привлекателна хипотеза: че същата рана, за която говорят хрониките, се „прочита“ върху костите, открити в саркофага на Св. Ахил.

Аргументът обаче не е безусловно доказателствен. От медицинска гледна точка фрактура на лакътната кост може да възникне при множество обстоятелства – бойни травми, падания, инциденти – и не може автоматично да се свърже с конкретно описано в изворите събитие. Това, което усилва вероятността, е комбинацията от параметри: възрастта на погребания (около 70 години), високият статут, засвидетелстван от погребалното облекло, и фактът, че войната с Василий II трае десетилетия, което прави вероятно именно владетелят да натрупа подобен тип травми. В този смисъл фрактурата не е „доказателство“ в строг смисъл, а елемент от кумулативна вероятност, която прави хипотезата за Самуил значително по-убедителна от алтернативни идентификации, но не я издига до степен на абсолютна сигурност.

Празните саркофази и хипотезата за „династичен некропол“

Останалите три мраморни саркофага, открити в базиликата, са празни или силно ограбени, което на пръв поглед усложнява всякакви опити за конкретна идентификация. Мицопулос предлага интерпретация, според която те първоначално съдържат погребенията на Гавраил Радомир (1014–1015) и Иван Владислав (1015–1018), както и евентуално на друг високопоставен член на владетелския род, но в по-късен момент са нарушени – било заради търсене на ценности, било в резултат на по-късни строителни намеси. Тази хипотеза се опира на логиката на „династичния некропол“: ако Самуил действително е погребан на Св. Ахил, то е рационално неговите непосредствени наследници да бъдат положени в същия сакрален комплекс, за да се поддържа символиката на приемственост в рамките на владетелската линия.

Критиците на тази реконструкция подчертават, че празнотата на саркофазите допуска множество алтернативни обяснения, включително възможност те никога да не са били използвани или да са служели за други, по-малко престижни погребения, чиито останки не са съхранени. Липсата на епиграфски данни – надписи, които да назоват погребаните – значително ограничава възможността за категорична идентификация. В същото време обаче пространственото подреждане на саркофазите около централната засводена гробница подсказва съзнателна композиция, в която един гроб е ясно отличен, а останалите го „съпровождат“ в обща погребална сцена. Това, в съчетание с политическия контекст – кратките, но ключови царувания на Гавраил Радомир и Иван Владислав, завършващи с окончателното подчиняване на държавата на Василий II – прави модела на „преспански династичен некропол“ логически консистентен, макар и оставащ в рамките на вероятностната реконструкция, а не на строго доказан факт.

V. Политическият контекст на смъртта на Самуил и мястото на погребението в държавната идеология

Краят на самуиловата държава и изборът на погребално пространство

Смъртта на цар Самуил през октомври 1014 г. настъпва в особено критичен момент за българската държавност. Разгромът при Беласица и последвалото ослепяване на войниците му довеждат до драматичен удар по военния капацитет на царството и ускоряват процесите на вътрешно обкръжение и политическа деморализация. В този контекст изборът къде да бъде положено тялото на владетеля придобива политическа натовареност, която надхвърля обичайните погребални практики. Изворите не съдържат директни сведения за мястото на погребението, но логиката на политическата ситуация предполага тялото да бъде върнато в най-защитената и най-легитимираща среда – остров Св. Ахил, където се намира патриаршеският храм и където Самуил концентрира религиозната и монархическата символика на своето управление.

Изборът на подобно място би излъчвал послание за устойчивост и приемственост. На фона на военната катастрофа, погребването на владетеля в централния храм на резиденцията демонстрира усилие да се поддържа видимият континуитет на държавната структура, дори когато реалната военна мощ намалява. Погребалният ритуал, включващ царска дивитисия и позлатена ризница, потвърждава тази интерпретация: символите на царско достойнство се употребяват като средство за политическа консолидация в критичен момент. Така гробът функционира като институционален жест – проекция на идеята, че дори смъртта на владетеля не нарушава легитимността на българската власт, а укрепва нейната сакрална дименсия.

Погребалната идеология на българските владетели в X–XI век

Погребалните практики на ранносредновековните български владетели са слабо засвидетелствани археологически, но текстовите и паралелните византийски свидетелства позволяват да се очертае определена идеологическа рамка, в която се вписват и практиките на Самуил. Византийската традиция на императорските погребения в сакрални комплекси, често в непосредствена близост до централните храмове, предлага модел, който българските владетели адаптират спрямо собствената си структура на властта. Известните погребения на Борис I и Симеон Велики в Преслав и Плиска свидетелстват, че владетелите от Първото царство възприемат храмовото пространство като естествена среда за полагане на царската власт и след смъртта.

С оглед на тази традиция позиционирането на Самуил в централна гробница в базиликата на Св. Ахил се вписва органично в идеята за „обожествена“ монархическа власт, при която владетелят остава медиатор между земното и небесното не само чрез живота, но и чрез мястото на своето тяло след смъртта. Това обяснява и богатия дрехен комплекс – погребалното облекло се явява част от литургическото символизиране на властта. Тялото на царя заема позицията на „сакрален фокус“ на пространството, което превръща базиликата в своеобразен политико-религиозен „светилищен комплекс“ на самуиловата държавност.

VI. Византия, Василий II и съдбата на преспанския некропол след 1018 г.

Византийската политика към българските царски погребения

След окончателното подчиняване на България през 1018 г. император Василий II предприема поредица от стъпки, целящи да интегрират българските земи в имперските структури, като същевременно демонстрират уважение към локалната аристокрация и религиозни традиции. Тази политика е добре засвидетелствана в изворите – Василий запазва архиепископията в Охрид, оставя голяма част от местните боляри в позициите им и реформира данъчната система с умерени мерки. В тази рамка погребенията на българските владетели представляват чувствителен въпрос: въпреки политическото поражение, телата на Самуил, Гавраил Радомир и Иван Владислав остават символични маркери на бившата държавност.

Византийската практика показва, че империята не унищожава непременно местните владетелски гробове, когато те са интегрирани в християнски храмове. Затова е логично да се предполага, че ако Св. Ахил е функционирал като важен литургичен център, византийските власти биха предпочели да запазят неговата целостта, за да избегнат локални напрежения. Това може да обясни защо саркофазите не са разрушени и защо погребалният комплекс вероятно е останал непокътнат в първите десетилетия след 1018 г. Празнотата на някои от саркофазите по-вероятно се дължи на по-късни процеси (ограбвания, природни фактори), а не на византийска политика.

Св. Ахил като византийски периферен център през XI–XIV век

След 1018 г. Преспанският регион постепенно губи статута си на политическа резиденция, но остава включен в мрежата на византийските провинциални структури. Свидетелствата за дейността на базиликата в следващите столетия са оскъдни, но наличието на по-късни строителни пластове и фрагментарни стенописи подсказва, че храмът продължава да функционира поне до XIII–XIV век. В този период островът вероятно се превръща в локален религиозен център, чието значение е предимно литургично, а не политическо.

Постепенно базиликата губи монументалността си вследствие на земетресения, климатични влияния и демографски промени и вероятно престава да функционира още през късното средновековие. Това обаче не отменя факта, че в продължение на няколко века тя съхранява физическата памет за погребенията на последните български владетели. Тази памет не е непременно осъзната или идентичностно натоварена за местното население, но създава условия за възникването на устойчиви легенди, които по-късно се превръщат в ключови ориентири за археологическите разкопки на Мицопулос.

VII. Археологически паралели: владетелските некрополи в Плиска, Преслав, Охрид и други центрове

Владетелските погребения в Първото българско царство

Плиска и Преслав предоставят частични, но важни археологически паралели за погребалните практики на българските владетели. Погребенията, свързвани с Борис I и Симеон Велики, се отличават с разположение в сакрални комплекси, подчертано монументален характер и използване на погребални дрехи с висок статус. В някои случаи гробовете са интегрирани в самите храмове, което създава ясна идеологическа ос на приемственост между владетеля и сакралното пространство.

В този контекст гробът на Св. Ахил се вписва в същия модел: монументален храм, централен гроб, богат дрехен комплекс, символика на царска власт. Елементът, който го отличава от ранните центрове, е геополитическата ситуация – Преспа не е първоначален административен център, а е „втора столица“, възникнала в условията на война и териториално преструктуриране. Това обаче прави гроба още по-значим: той свидетелства за съзнателно пренасяне на държавната идеология в ново пространство, което да компенсира загубата на традиционните владетелски центрове.

Паралели с византийската практика: императорските гробове и царската дивитисия

Византийската традиция на императорските погребения предлага важен културен модел за интерпретация на погребалния инвентар на Св. Ахил. В Константинопол и други центрове владетелите са погребвани с облекло, съдържащо златотъкани мотиви и символи на власт, подобно на откритата дивитисия. Използването на позлатена ризница също намира паралели във византийските военни погребения, макар че при владетели подобни елементи са ограничени за особено значими случаи.

Сравнението подсказва, че Самуил съзнателно заимства и адаптира императорски модели, за да укрепи легитимността си спрямо Византия. Това е характерно за цялата му политика – от титулатурата „василевс“ до архитектурния език на резиденцията в Преспа. Следователно погребалният комплекс на острова може да се разглежда като част от тази по-широка стратегия за символична конкуренция с Византия, която продължава дори след смъртта му.

VIII. Археологически, антропологични и интерпретационни спорове в модерната историография

Аргументите „за“ идентификацията на Самуил

Археологическата наука, медиевистиката и антропологията формулират няколко силни аргумента в подкрепа на хипотезата, че скелетът на Св. Ахил е на Самуил. Кумулативната им тежест е значителна:
– възрастта на погребания (около 70 години), съвпадаща с реконструираната възраст на Самуил при смъртта му;
– фрактурата на лявата лакътна кост, съвпадаща с описаната в изворите рана;
– царската дивитисия и позлатената ризница – редки и високостатусни елементи;
– централното разположение на гроба в най-важния храм на резиденцията;
– съзнателното изграждане на погребална композиция, предполагаща династичен характер.

Тези елементи обрисуват правдоподобен и исторически консистентен модел, който безспорно идентифицира гроба като царско погребение. В светлината на историческия контекст единственият владетел с подобен профил в Преспа е Самуил.

Аргументите „против“ и съседни хипотези

Критиката подчертава няколко ограничения:
– липсата на надпис, който би дал категорична идентификация;
– възможността скелетът да принадлежи на друг високопоставен член на елита;
– фактът, че част от дрехите може да са вторично поставени (теоретично, макар и малко вероятно);
– общата трудност на свързване на конкретни костни травми с конкретни исторически събития.

Съществуват и някои маргинални хипотези, че скелетът може да принадлежи на Гавраил Радомир или на друг член на рода, но тези хипотези противоречат на антропологичните данни за възрастта и на логиката на централната позиция на гробницата.

В резултат на тази критика модерната историография приема, че идентификацията на гроба като Самуилов е високоправдоподобна, подкрепена от синхронни данни, но не абсолютно доказана. Това определение („висока степен на вероятност“) се счита за методологичен компромис между наличния материал и отсъствието на директни надписи.

Гробът на остров Св. Ахил представлява едновременно археологически обект, историко-политически документ и културно-семантичен символ. Откритията на Николаос Мицопулос преместват фокуса от текстовата реконструкция на късносамуиловата държавност към конкретна материална среда, в която може да бъде проследена идеологията на властта, пространствената организация на столицата и погребалната практика на владетеля. Независимо от липсата на категорични надписи, съвкупността от антропологични, архитектурни и контекстуални аргументи прави много вероятна идентификацията на централния скелет като принадлежащ на цар Самуил.

Погребението на Св. Ахил е не само свидетелство за смъртта на владетеля, но и за усилието на неговата държава да продължи да проектира политическа легитимност в условията на военен и институционален разпад. Гробницата фиксира символичноя пейзаж на Преспа като последна столица на Първото българско царство и превръща острова в ключово място на историческата памет. Чрез него Самуил остава трайно присъстващ не само в историографията, но и в културната топография на българското средновековие – като владетел, чиято власт продължава да функционира дори в пространството на смъртта.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК