ЦАНКО ЛАВРЕНОВ

Художникът Александър Стефан (Цанко) Лавренов е роден на 24 ноември 1896 г. в Пловдив. Както сам обичал да казва, край люлката му „играли последният зрак на XIX и първата зора на XX столетие“. Макар по документи да е кръстен Александър Стефан, той никога не използвал името Стефан, а Александър се струвало твърде дълго на прабаба му, която започнала да му вика просто Цанко. Името му се утвърдило окончателно едва през 1953 г., когато при подмяната на паспортите той официално става Цанко Лавренов.

Семейството му било колоритно и с интересна история. Майка му Силвина учила във Френския девически колеж в Одрин, където станала преводачка на генерал Виктор Дандевил, настанен в дома на семейството. Красивата млада Силвина била ухажвана и сватосвана за чужденци – дъщеря на търговец, тя била смятана за добра партия. Но тя избрала любовта пред удобството и се влюбила в Иванчо, слугата на дядо си. Баща ѝ първоначално се противопоставил, но когато чул, че двамата вече са се целували, се примирил. Сватбата се превърнала в своеобразен семеен скандал – роднините на Силвина били като на погребение, а майка ѝ дори сложила черна кърпа като знак на траур.

Цанко израства в семейната къща на ул. „Граф Игнатиев“ (по-късно бул. „Г. Димитров“, днес бул. „Цар Борис III Обединител“). Дядо му, който свирел на кларинет и флейта, сам изработил макет на мечтаната си двуетажна къща от тънки дъсчици и я поръчал на майстори, настоявайки да бъде построена точно по този модел.

I. Образование и първи творчески търсения

Цанко учи началните отделения в родния Пловдив, а по-късно продължава във Френския колеж „Свети Августин“. Там се отличава не само с талант, но и с музикална дарба – свири в духовия оркестър на колежа, който изнася концерти из страната. По време на едно пътуване до Одрин, учениците се изкачват на минарето на джамията Султан Селим и запяват националния химн „Шуми Марица“, предизвиквайки тревога у духовниците, но и гордост у българския консул, който ги окуражава да учат и да служат достойно на отечеството.

Детските мечти на Лавренов преминават през музиката и литературата – искал да стане музикант, после писател, но накрая разбира, че съдбата му е свързана с живописта. По пътя си към училището той преминава през малките занаятчийски улички на Пловдив – малебиджийницата на Джумаята, бакърджийската чаршия, Капана, арменския квартал, рибния пазар и стария Пловдив. Тези образи по-късно ще оживеят в неговите платна.

Баща му, търговец по професия, често казвал в дюкяна:

Mоите синове нямат ищах за търговия – единият е чалгаджия, а другият ще става бояджия. Всеки с дарбата си. Лош занаят няма.

II. Виена – школата на модерното изкуство и завръщането към българските корени

През 1920 г. Цанко заедно с брат си заминава за Виена. Там се записва първо в частното училище Санта Ана, за да се подготви за прием в Виенската художествена академия, а по-късно учи живопис при проф. Бертхол Льофлер. Неговият учител му казва думи, които дълбоко белязват творческия му път:

Като ви гледам, млади момко, който идете от страна с такива художествени богатства, чудя се на решението ви да учите изкуство у нас! Ние, модерните западни художници, се учим от вашите икони. На ваше място не бих напуснал отечеството си. Вглеждайте се задълбочено във вашето народно творчество. От него ще научите много повече, отколкото ние можем да ви дадем.

Тези думи стават негово художествено кредо – завръщане към старобългарското и византийското наследство.

Но икономическата криза в Австрия прекъсва обучението му. Чужденците студенти са освободени без гаранция за продължаване на следването. Лавренов се завръща в Пловдив, където временно се занимава със земеделие – обработва ниви и отглежда тютюн. Въпреки това не спира да рисува, участва в изложби на Дружеството на южнобългарските художници и публикува статии за изкуството. През 1925 г. пътува до Италия, където среща бъдещия папа Йоан XXIII (монсеньор Ронкали) и папа Пий XI.

III. Борба за признание и духовно търсене

Цанко Лавренов не завършва официално художествено училище и затова пътят му към признанието е труден. Неговите изложби често предизвикват смесени реакции – от възторг до остра критика. Въпреки това талантът му е забелязан от изявени български творци, които му помагат да замине за Атонските манастири. Там Лавренов се потапя дълбоко в света на старобългарската и византийската иконопис и открива духовната сила на националното изкуство.

Посещението му оставя и болезнено впечатление – в светите места не намира нито дума за отец Паисий. Килията на автора на „История славянобългарска“ открива „превърната в склад за прогнили дюшеци и юргани“. Това огорчение подсилва у него мисията да възроди паметта за българското минало.

IV. Личен живот и духовни избори

Родът на Лавренов е католически, но животът му налага труден личен избор. Първият му брак е с видната пловдивчанка Павлина, но съюзът трае по-малко от година, а разводът се оказва сложен и продължителен. Католическата църква не позволява повторни бракове. Когато среща Йорданка Базънова, за да може да се ожени за нея, Цанко се покръства в православието. Двамата сключват брак през 1942 г., макар роднините му да приемат промяната трудно. По това време обаче Лавренов вече е достатъчно известен и неговите картини се купуват редовно, въпреки че той няма академична диплома.

V. След 9 септември 1944 г. – трудности и ново начало

Промените след 9 септември 1944 г. са тежък удар за художника. Той вече живее в София, но остава без препитание и разчита на издръжката на съпругата си. Художественият живот е почти замрял. През 1947 г. в тези трудни години се ражда единствената му дъщеря Силва.

Едва през 1958 г. Лавренов получава голямото си признание – първо в Европа, а след това и в България. Неговите творби стават символ на националното изкуство. Въпреки предложенията да продава картини на световни музеи и частни колекционери, той често отказва. Дори се стреми да изкупува обратно свои ранни творби, за да ги събере и съхрани.

Един живот не стига, пише той в писмо до свой приятел.

VI. Творчество и стил

Цанко Лавренов е известен с дълбокото си възраждане на българската архитектурна и историческа памет в живописта. Той съчетава иконописната традиция с модерното декоративно мислене, превръщайки старите български градове, църкви и манастири в поетични символи. Сред знаковите му творби са:

• „Куршум хан“
• „Малка нощна музика“
• „Селски панаир в Пловдив“
• поредица картини, вдъхновени от Стария Пловдив, Атон, Рилския манастир и Средновековна България

Неговите произведения са изпълнени с топла носталгия, национална гордост и духовна светлина, които често ги правят разпознаваеми дори за непрофесионалисти.

VII. Последни години и наследство

Лавренов живее в Пловдив до 1940 г., след което се установява трайно в София. Умира през 1978 г., оставяйки след себе си богатство от платна, рисунки и духовни послания.

Днес Художествената гимназия в Пловдив носи неговото име, а неговото творчество остава сред най-значимите постижения на българската живопис от XX век. Той успя да превърне Стария Пловдив и българската историческа памет в универсален художествен символ, който продължава да вдъхновява нови поколения художници и почитатели на изкуството.

Животът е къс ден. Радостта е кратка. Затова виж слънцето, Цанко, ти идеш от света на званите. Дай на хората венци от слънчеви лъчи.
— Златю Бояджиев

Цанко Лавренов е пример за непоколебим творец, който, въпреки липсата на академично образование и трудните исторически превратности, успява да създаде собствено художествено пространство – свят, в който българската традиция оживява в нова, модерна форма. Неговата любов към родината и желанието му да „даде на хората венци от слънчеви лъчи“ правят името му вечен символ на българската духовност и културна идентичност.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК