АСПАРУХ ЛЕШНИКОВ

Името „Ари“ отдавна живее собствен живот в българската памет—понякога като трибуквен отговор в кръстословица, по-често като легенда за тенор, който превърна шлагера и многогласното пеене в европейски стандарт. Зад този кратък псевдоним стои Аспарух Лешников—първият български изпълнител, постигнал истинска световна популярност в музиката между двете войни. Неговият път започва от църковния хор в Хасково и стига до сцената на Берлинската филхармония и палубата на американски самолетоносач. Високите му тонове—леко, чисто и бляскаво изнесени—му печелят прозвището „рицарят на горното фа“.

I. От Хасково към Берлин

Аспарух Лешников е роден през 1897 г. в Хасково. Детството му минава в музика—църковният хор и училищните сцени оформят първото му усещане за ансамбъл, дишане и интонация. Тийнейджърът обаче гледа към друга кариера: офицерската. През 1916 г. постъпва във Военното училище в София, където се запознава с Христо Смирненски; от това приятелство ще остане „Горчиво кафе“—песен, която тихо подсеща, че в Лешников живее преди всичко певец.

Съдбата се намесва в лицето на маестро Георги Атанасов. Големият диригент разпознава в младежа материал за голям тенор и го насочва към професионално обучение при проф. Иван Вулпе. Следва логичната стъпка—Берлин. През 1922 г. Лешников заминава за германската столица и е приет сред едва четирима стипендианти от над 180 кандидати в Stern’sches Konservatorium. Денем учи вокална техника и стил, вечер работи като сервитьор. Във Ваймарския Берлин—хаотичен и бляскав, между операта, джаза и кабарето—той намира своя глас.

II. Раждането на феномена „Comedian Harmonists“

Първият значим ангажимент идва през 1927 г., когато Лешников става солист в „Charell-Revue Chorus“. Малко по-късно около Хари Фромерман се оформя идея за нов тип вокален ансамбъл—виртуозно многогласно пеене, смесващо класика, шлагер, джазова пулсация и сценичен хумор. С участието на Ерих Колин (втори тенор), самия Фромерман (буфо-тенор), Роман Циковски (баритон), Роберт Биберти (бас) и пианиста-аранжор Ервин Боотц се ражда секстетът, който импресариото Ерик Чарел кръщава „Comedian Harmonists“.

Дебютът на 28 септември 1928 г. в берлинския „Großes Schauspielhaus“ е повратна точка. Публиката чува нещо ново: блестящо изчистена хармония, интелигентна комика, безупречна дикция и—над всички—ярък водещ тенор. В следващите години „хармонистите“ покоряват европейските сцени—Берлин, Лайпциг, Амстердам, Париж, Лондон, Рим, Стокхолм—и записват над 280 матрици за „Одеон“, „Електрола“, „Колумбия“ и „Хиз Мастърс Войс“. Хонорарите им достигат нечувани за епохата размери; те се превръщат в еталон за класата на „лекия жанр“, а популярността на Ари се мери с имената на най-големите звезди на киното.

Кулминацията идва през 1932 г., когато ансамбълът пее на сцената на Берлинската филхармония—символично признание, което прехвърля забавната музика в територията на високата култура. Държавата освобождава формацията от данъци—жест, който затвърждава статута им на национална гордост.

III. Политиката, която заглушава хармонията

Възходът спира рязко. С идването на националсоциалистите на власт през 1933 г. три от гласовете на секстета—еврейски—се оказват нежелани за официалната културна политика. На музиката им се лепва етикет „упадъчна“, концертите се отменят, участието в културните институции се забранява. „Comedian Harmonists“ пренасят центъра на дейността си в чужбина, а турнето в САЩ през 1934 г. ще остане в историята: концерт върху палубата на самолетоносача „USS Saratoga“ пред 85 000 моряци и в присъствието на Франклин Д. Рузвелт. Въпреки бурния успех, завръщането в Германия е невъзможно. На 25 март 1934 г. в Мюнхен прозвучава техният прощален концерт на родна сцена.

IV. След бурята: Das Meistersextett и завръщането у дома

Краят на оригиналния състав не слага точка на жанра. Лешников остава в Европа и съучаства в създаването на „Das Meistersextett“—опит да се съхрани естетиката на многогласното шлагерно пеене в новия политически контекст. Войната обаче пресича и този път. До 1941 г. формацията изчезва от афишите, а Ари се завръща в България.

Тук неговият глас придобива нова биография. Лешников записва над сто плочи, които пренасят европейския шлагер—мелодичен, ритмичен, с безупречна дикция—в българската градска песен. След 9 септември 1944 г. той образува състав и изнася стотици концерти пред младежки бригади—популярна сцена на новото време, която прави музиката му част от ежедневието на поколения слушатели. През 1951 г. по инициатива на Георги Белчев се прави опит за създаване на български вокален квинтет „по модела“ на Comedian Harmonists с Ари като първи тенор; политическата конюнктура и естетиката на епохата не позволяват на проекта да пусне корени. В края на десетилетието Лешников влиза в пътуващата естрада „Балкан“ и партнира на илюзиониста Асен Лепов—още една сцена, на която дисциплината и чарът му блестят.

V. Късни сенки и закъсняло признание

Шейсетте години носят и награди, и подозрения. Появяват се доноси, че е бил любимец на нацистката върхушка—типична стигма, хвърляна върху биографии, свързани с довоенен Берлин. В същото време в ГДР нараства интересът към легендата Comedian Harmonists: през 1965 г. Лешников е почетен гост в Дрезден и Шверин, а през 1968 г. „Фридрихщадтпаласт“—наследникът на залата, в която дебютира през 1928 г.—му връчва златна значка за почетен член. Във ФРГ започват преиздания на старите записи; у нас „Балкантон“ издава плоча с най-добрите му песни.

Контрастът между аплодисментите и делника остава болезнен. Последните години на Ари включват и епизоди, в които пее по циркови сцени и работи като метач в Борисовата градина—съдба, която оголва цената на идеологическите режими за индивидуалните таланти. През 1977 г. държавата най-сетне му оказва почит с орден „Св. Св. Кирил и Методий“. На 31 юли 1978 г. Аспарух Лешников умира в София. Година по-късно посмъртно получава отново същия орден.

VI. Глас, който остава

Какво прави Ари различен? На първо място—гласът: светъл, пронизителен, но никога остър; висок регистър, който се изкачва до горното фа с лекота и блясък. После—школата: немското изискване за чиста дикция, ансамбловата дисциплина, уважението към сцената. И накрая—човекът с биография, кръстосана от граници и режими, който превръща шлагера в изкуство без комплекс.

Нито един българин от неговото поколение—независимо дали в „лекия жанр“ или в операта—не достига неговия обхват: тиражи, брой записи, география на турнета, символна тежест. Тъкмо затова името „Ари“ трябва да остане не само като отговор в кръстословицата, а като ключова дума в историята на българската музика.

Днес паметта за него живее и в родния Хасково, където в началото на юни се провежда национален конкурс, посветен на неговото наследство. Но истинският му паметник са записите—тези грамофонни следи от един свят, в който шест гласа и едно пиано можеха да спрат времето, а български тенор да стане мярка за европейска класа.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК