Лилия Иванова Иванова, наречена Леа Иванова е световноизвестна, българска шлагерна и джаз певица, легенда в българската забавна музика. Наричана във Франция „Примата на сиунга”. Родена на 13 август 1923 г. в Дупница. Избира си псевдоним на лъвица. Истинското име на Леа е Лиляна. Избира псевдонима си, защото означава лъвица, а тя е родена под царствения знак.

Тя е една от първите изпълнителки на джаз в България заедно с Лени Вълкова и Люси Найденова, познати като „Трите Ел“. През 1949 г. при участието си в „Джаз Овчаров“ групата получава покана за турне в САЩ. Това става причина за политически репресии за изпълнение на „упадъчна музика“; Леа Иванова е арестувана и изпратена в концлагера Ножарово. След като излиза от лагера, Леа продължава да гради кариерата си.

Израства в Цариград, където учи в Робърт колеж и пее в детския хор на Българската екзархия. По-късно продължава да учи в Дупница. От началото на 40-те години се премества в София с намерение да следва в Художествената академия, но това не се осъществява поради силното ѝ увлечение към музиката. Детството й обаче минава м Истанбул, където семейството й емигрира, заради комунистическите убеждениая на баща й и участието му в атентата в черквата „Света Неделя”. В Турция Леа и четирите й сестри имат бедно, но щастливо детство. Баща й е художник и се надява тя да го наследи. Момичето прилежно рисува, но нещо не му достига. Когато става на 17 г. семейството й се мести в София.

Леа Иванова започва да пее като солистка в джазовите формации „Славянска беседа“, „Джаз Овчаров“ на Асен Овчаров и оркестър „Оптимистите“, с който работи до 1956 г. Изпълненията ѝ са в стил суинг. От 1956 г. Леа Иванова е в оркестрите на Христо Вучков, Димитър Ганев и Големия оркестър към Концертна дирекция.

Леон Алфаса е първата любов на голямата певица Леа Иванова. През 1940 г. тя е на 17 и е начинаеща на сцената, а той свири на алтсаксофон в прочутия „Джаз Овчаров”. Запознават се в артистично кафене на ул. „Раковски” и талантливият музикант започва да й преподава първите уроци. Макар да е учила в Робърт колеж в Истанбул и да е пяла в детския хор на Българската екзархия, Леа е наблягала на рисуването и няма представа от солфеж. Леон обаче смята, че дългокраката красавица крие злато в гърлото си и я препоръчва за солистка на джаз №1 в България по онова време. Изпитът обаче е истинска катастрофа. Притеснена Леа забравя текста си, пее фалшиво и разплакана напуска сцената.

Диригентът Асен Овчаров я връща и така бележи пътя й към славата и любовта. Защото откривателят й вече е безнадеждно влюбен в нея, а и тя в него.  Нарича го „Алфонс” и двамата са неразделни. Годината обаче е 1941 г. и една сутрин принуждават Леон Алфаса да носи жълта звезда. В знак на солидарност и Леа си слага такава, без да е еврейка. Една сутрин военни го прибират от общия им дом и го интернират в провинцията да чука камъни. 

„Леон Алфаса беше прекрасен човек и още по-прекрасен музикант, който след войната щеше да поеме палката на диригент в симфоничната музика първо в Париж, а по-късно и в Ню Йорк. Алфаса беше неразделен приятел на Леа” – разказва в спомените си Божидар Сакеларев, който след време поема оркестъра. Когато го взеха Леа веднага ни събра мен, диригентът на джаза Асен Овчаров и Ангел Сладкаров и ни поведе към полицейското управление. Идеята беше да помолим властите да оставят Леон в София, защото е необходим за оркестъра. Поне докато му намерим заместник. Изгониха ни.

Леа се грижеше дълго за него, изпращаше му продукти, писма, яйца или лично му ги носеше в лагера. Когато на пазара нямаше дори едно яйце, тя му занесе в дървена каса 200 яйца в слама. Алфонс беше първата й любов. Едва разпалена, тази любов трябваше да угасне. Леа нямаше сили да устои на принудителната раздяла“, завършва Божидар Сакеларев.

Леон Алфаса успява да избяга от България и прави кариера като музикант по света. Няма данни повече да са се виждали с Леа, но преди смъртта си, през 90-те години на ХХ век той идва в София специално, за да участва участва в документалния филм „Страсти по Леа“. Като поклон пред незавършената им любов.

Мечтаех да стана оперна певица, заради пищните и красиви костюми. Когато  споделих, близките ми ме заведоха на прослушване при тогавашните оперни звезди Павел Елмазов и Илка Попова. Световната прима откровено й казва, че няма достатъчно богат глас за оперната сцена, но двете стават близки приятелки. 

Илка я учи не само на музика, а и на добри маниери и държание в обществото.  За цял живот Леа ще запомни урока й „На сцената и пред любимия трябва да имащ 13 лица. За да се съхраниш, никога не трябва да показваш пред другите твоето истинско настроение”. С този съвет Леа се превръща в истинско шампанско за мъжете и за публиката.

След 9-ти сепрември 1944 г. я изпращат на лагер в Ножарево за „леко поведение и пеене на упадъчна западна музика”. Там три месеца е подлагана на унижения. След излизането не й позволяват да пее, предлагат й работа като продавачка. Тя отказва. Държавна сигурност я следи на всяка крачка, най-близките й колеги са принудени да пишат донесения срещу нея….

Една неделна сутрин на 1956 г. Леа тича към зала „България”. Там полулегално я допускат да пее в джазовите матинета. Досущ като Скарлет O’Хара е облечена в червен костюм, който майка й й е ушила от едно знаме. Портиерът прегражда пътя й с думите, че вече й е забраенно да влиза в залата и затръшва вратата. Светът се завърта пред очите й. Опомня се в болница, където разбира, че е получила инфаркт. На 33 години! Цял живот кръвното й е 220-240.  София обаче осъмва с новината, че Леа Иванова е починала. Най-потресен е Еди Казасян.

Те дори не се познават, но той е безнадеждно влюбен в вея. Още откакто е на 11 години и я чува да пее в един пловдивски бар с родителите си.  За цял живот запомня  изпълнението й на “Настроение” от Глен Милър.  Еди се влюбва моментално, цяла нощ не спи. До истинската им среща обаче има цели десет години. Във фаталния пролетен ден, 21-годишният Казасян върви ядосан към сладкарница „Савоя”. Музиката е в сърцето му, той отдавна свири тайно по забави, но баща му настоява да учи право.

На улицата среща своя приятелка, която върви под ръка с жената на мечтите му. Макар да е изгубил ума и дума и да не помирисва алкохол, Еди се отзовава на поканата да  пийнат по нещо. Леа има два билета за “Аз пея под дъжда” с Джин Кели. Казасян с радост приема да посетят прожекцията. „В последния момент се оказа, че заменят филма с “Как се каляваше стоманата”. Целият салон се изнесе, само ние с Леа останахме”, припомня си Еди – Останахме сами в салона и така „калявахме стоманата”, че не се разделихме през следващите 30 години”.

Казасян е по-млад със 7 години. Той е не само любим и музикант, ами поклонник, приятел, носач на куфарите с костюмите… Идеята да учи право е пометена от стихията Леа. Двамата заживяват „без подпис”, властите им правят внезапни проверки и понякога ги глобяват за „морално-битово разложение”, понеже не са женени. 

След година и половина тормоз, по време на репетиция в бар „България” Леа изненадващо уведомява оркестъра „Ние с Еди ще отидем да сложим по едно подписче в гражданското и после се връщаме да гуляем”. Еди е сащисан! Но е толкова влюбен, че не отказва внезапната сватба. “Така избрах вечното приключение – Леа!”. Казасян се надява да няма шум, извън оркестъра, за неочакваната промяна в гражданското им състояние”. Вечерта обаче Леа тържествено обявява от сцената, че двамата вече са семейство.  Всички ръкопляскат и ги поздравяват, но стеснителният Еди се скрива в гримьорната. Публиката скандира името му, той обаче събира куража да се яви чак в края на програмата. Животът им е непрекъсната веселба. Почти никога не остават сами. Цялата столична бохема другарува с Леа. Животът им се побира в един куфар. Никога не обядват у дома. Управителят на Руския клуб всеки ден чете на Леа менюто по телефона, за да си избере хапване.

На турнето в Румъния са заедно, но за Полша певицата заминава сама и ужасно страда за половинката си – до тогава не са се разделяли. Плаче по телефона, пише на любимия си „арменец”, както го нарича, картички и по няколко писма на ден. След завръщането й идва нов  удар – отказ на ангажименти и турнета, властите не й разрешават да замине дори за съседна социалистическа страна.

Едва през 1962 г. Леа и Еди получават позволение за работа в странство. Следващите 10 г. са триумфални за тях – Виена, Белград, Берлин. Иванова не слиза от страниците на вестниците и списанията, всеки ден дава интервюта за радио или телевизия. Импресалиите й осигуряват фризьор, гримьор и стилист. Целият Берлин е облепен с нейния лик, а всяка вечер я аплодират по 4000 души във „Фридрихщадс палас”. Германската столица е луда по българката и нейния оркестър. 

Леа не е забравила уроците на Илка Попова, че ако искаш да бъдеш звезда, тлябва да се държиш като такава. С Еди за целия си хонорар си купуват чисто нов “Мерцедес 28 CL”. Западногерманският импресарио Лоренц Райх изненадано пита „Всички български изпълнители ли карат такива коли”. „А, не, само ние”, изсмива се Леа. След тази случка те подписват най-добрият възможен договор за 5 години лансиране и работа в Западна Европа. Това е времето на шеметни успехи и непрекъсната смяна на Цюрих с Мюнхен, Амстердам със Стокхолм.

Те са щастливи и влюбени. Еди се грижи за своята звезда. Но идва предложение от американски импресарио, което би могло да промени живота на Леа завинаги. То обаче не включва мъжа й. Тя не си дава дори секунда за обмисляне “Не мога нито миг без Еди, а вие ми предлагате да живея две години без него”.

Години по-късно Казасян ще й признае, че през цялото време го е мъчила съвестта „Ти жертва най-големия шанс в живота си, за да бъдеш звезда в моя оркестър”.  “Ей, арменец, най-важното е, че бяхме винаги заедно”, усмихва се Леа. Тя знае, че музикантът на нейното сърце понякога й кръшка, но винаги дискретно и никога задълго, затова преглъща обидата.

Те наистина имат всичко – млади и влюбени са,  печелят като звезди, записват плочи,  заминават за Америка. Стигат дори до Порто Рико – отколешна мечта на Леа. “От толкова години ме чакаш, Чико…”, шегува се певицата. Там се случват на 12 декември – рождения ден на Еди. Съпругата му решава да заложи в казиното на номер 12 и печели. Дава цялата сума за масивен златен часовник, който му подарява. През целия си живот Леа няма отношение към парите – подарява вещите си, винаги тя плаща сметката. Дежурната й реплика е “Не разбирам от финанси, питайте арменеца”.

Двамата решават да се завърнат в родината, заради носталгията и тъгата на Леа по любимия й кафяв пудел Рики. Еди признава в спомените си: “Това бяха години на борба, униние и много слава. Това бяха първите, най-хубавите десет години от нашия съвместен живот. Когато се върнахме в София в онзи ден, бяхме много щастливи”.  А в родината се носят легенди за несметните им богатства – че имат самолет, собствен кораб, ще купуват Слънчев бряг…

Вече имат собствен дом в София и на 13 август 1971 г. в него Леа отпразнува шумно рождения си ден. Уж всичко е наред, но Еди Казасян се влюбва. Ударът е тежък, защото това не е поредната забежка. Любовницата му ражда дете, той се чуди как да подели времето си между двете си семейства.

След турне в Канада, през април 1976 г. Леа получава тежък инсулт. Еди се разкъсва от вина. “Не се обвинявай, арменец, получих инсулта заради Рики, не заради теб”, успокоява го жена му (любимото й куче умира малко преди това). Певицата остава с напълно парализирана лява страна, а Еди й помага безрезервно. Той разбира, че ако тя се раздели със сцената, ще се раздели с живота и затова й организира концерт.

След толкова години заедно, двамата са като скачени съдове. Когато на нея й се парализира лявата ръка, Еди получава силни болки в своята. Просто са се сраснали един с друг. “Ще бъда с теб до последния си дъх”, й казва една вечер Еди. И така става…

С Широки пръсти, широка душа. През целия си живот когато спечели някакви пари Леа никога не си купува практични неща. Дава ги за „американски звезден прах” – контрабандна пудра или палто от лисици. Но не се поколебава за миг да го продаде, когато оркестърът има трудности.

Талантът на Леа избухва след 37-ата й годишнина в чужбина. Тя е звездата в берлинския „Фридрихсщад палас”, парижката „Олимпия”, стокхолмския „Барнс”. Продуцентите я наричат „звяр на сцената”, заради покоряващата усмивка, ефектния външен вид и умението да излезе от всяка трудна ситуация.

Когато в Белград пее с оркестъра на Куинси Джоунс, токчето й се заклещва на сцената. Тя запазва присъствие на духа, събува и другата обувка, публиката, изпаднала в еуфория, става на крака. Тогава френски продуцент й казва най-големият комплимент „Вие сте атомната бомба на Балканите”.  Често я сравняват с най-големите звезди на световните кабарета „Мулен Руж” и „Фоли Бержер”.

В съзнанието на българите Леа е останала с непретенциозните естрадни песнички „Чико от Порто Рико”, „Шушу мушу”, „ЦУМ, ЦУМ” и десетки кавъри на суинг, румба, шансони. А тя изумително изпълнява всички песни на любимката си Елла Фицджералд, „Дилмано, Дилберо”,   испанско фламенко.

Филмовата студия „Дефа” снима филма „Леа от юг”.  Има двугодишен ангажимент в хотел „Дюн” в Лас Вегас, обикаля целия свят.

Ив Монтан и Гойко Митич полудават по нея. В две поредни години (1978 и 1979)  Леа Иванова общува в Париж с Ив Монтан. Френският певец и актьор от италиански произход споделя суперлативите, които сипят френските вестници за изпълненията й. Тя идва от зали и клубове, в които са гостували единствено изпълнители от ранга на Марлене Дитрих, Хари Белафонте, Том Джоунс, Ърта Кинг и др.

Ив Монтан признава пред българката, че е омагьосан от нея и я моли за среща. Очевидци твърдят, че тя е осъществена. И то не веднъж. Моментът за Монтан е деликатен. Той току що е приключил световно обсъждания си роман с Мерилин Монро. Съпругата му, актрисата Симон Синьоре не е преглътната публичното унижение. Какво точно се е случило между Ив и Леа, остава тайна.

„Индианският вожд” на германското кино Гойко Митич също пада жертва на всепобеждаващия чар на певицата. Той е 17 години по-малък, но Леа изглежда поне 10 г. по-млада от възрастта си. Запознават се във „Фридрихщадтс палас”, където Митич е поканен от Апостол Карамитев – стар приятел на Леа и Еди. Гойко остава поразен щом я вижда. Апостол ги запознава зад кулисите. 

„Индианецът” изпраща кошници с рози, кани я на снимките на “Синовете на Великата мечка.” Леа обаче не отстъпва пред ухажването му. Години по-късно, когато Гойко става знаменитост, тя призвана пред колежки: “Можех да имам този мъж, но нали съм си загубена…”

Стоянка Мутафова (Госпожа Стихийно бедствие) определя с няколко думи сложната природа на своята приятелка и „наборка” Леа Иванова: „Тя беше прекрасна лъжкиня.  Лъжите бяха нейните несбъднати мечти. Всекидневието не я задоволяваше. Градеше кули. Беше безстрашна във всичко. Ненаситна. Животът й беше очарование. Стоеше разголена пред нас, неподправена, без преструвки…

Крайностите й бяха артистични. Нямаме официално запознаване. От мига, в който се видяхме, си казахме “Здрасти!” като познати от древни времена. От мен към нея и от нея към мен винаги “нещо” е вървяло. Силна жена. И много харесвана беше. Всяка на нейно място би въртяла мъжете, но тя – не! Потъваше в любовта. Беше достойна в любовта – даваше и искаше. Не беше флиртаджийка. Носеха се приказки за нея… А тя беше сериозна, кристално чиста в любовта…

Сътрудничеството ѝ с певеца и композитора Еди Казасян започва от 1957 г. и продължава почти 30 години – до края на живота ѝ, тъй като двамата стават семейна двойка. В началото на 60-те години Леа Иванова прави турнета в Румъния, Унгария, Югославия (в Белград пее с оркестъра на Куинси Джоунс), Берлин.

От 1963 г. до 1983 г. певицата работи във вариетета от висока класа в чужбина, като продължават концертите ѝ в почти цяла Западна Европа, САЩ, Канада, Южна Америка, Близкия изток. Изявите ѝ в България до началото на 80-те години са много малко, поради което тя остава малко известна сред по-младите поколения.

Чак през 1980 г. Българското национално радио пуска за първи път песен на Леа. Тя е прекарала инсулт, но се научава да ходи на високи токчета и да прикрива с шал парализираната си ръка.  В Хелзинки си купува скъп антикварен стол и до края на живота си пее седнала царствено в него.

При едно от завръщанията си в България през 1983 г. Леа Иванова получава втори инсулт и остава, за да се възстанови. При този инсулт Леа е парализирана наполовина. Трудно движи единия си крак и лявата ѝ ръка остава неподвижна, прикована към тялото ѝ. Въпреки направената в Париж възстановителна операция, Леа е загубила гласа си и чувството си за ритъм. С много усилия на волята се научава да ходи отново на висок ток, както и да пее в полуречитатив, характерен за нейните късни записи. Тъй като не може вече да пее суинг, тя се примирява с композираните от съпруга ѝ, Еди Казасян, песни, които тя преди инсулта никога не е харесвала. Въпреки трудностите, Леа продължава да пее и да изнася концерти в България и в чужбина. Повикана е отново на турне от управителя на престижното вариете „Кайвохуоне“ в Хелзинки. В София прави серия концерти, няколко месеца наред, заедно с Тодор Колев в „Новотел Европа“.

През 1985 г. е удостоена с орден „Кирил и Методий“ I степен. Последното й представление е на 27 май 1986 г. Болната от рак Леа показва на лекарите си в „Пирогов” филм, посветен на нея и издъхва. 

Има издадени албуми от фирмите „Qaliton“ (Унгария), „Electrecord“ (Румъния), „Deutsche Vogue“ (Германия), Радиопром и „Балкантон“. Албумът „Нощен клуб Интернационал – на живо“ е записан в „Байеришерхоф“ в Мюнхен, Германия.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК