Нестинарството е ритуал от Източна Тракия, свързан с култа към светите Константин и Елена, при който участниците танцуват боси върху жарава въглени. Разпространен е в Странджа (България) и в Северна Гърция. През 2009 г. ритуалът е включен в Списъка на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство и в Националната представителна листа на нематериалното културно наследство „Живи човешки съкровища – България“ по предложение на Регионален исторически музей (Бургас).
Нестинарството представлява танц с боси крака върху жарава. Според традицията нестинарите играят най-често вечерта в деня на свети Константин и Елена (вечерта на 21 май), но на някои места това се прави на храмовия празник и събора на селото – Илинден (20 юли), свети Пантелеймон (27 юли), света Марина (17 юли), света Троица (50 дни след Възкресение), Еньовден (24 юни).
Подготовката на събитието започва още от ранни зори с „обличане“ на нестинарските икони. Поставя се яркочервен плат, обшит със стари сребърни пари и украсен с цветя. Провежда се шествие из селото, а иконите се носят към аязмото на св. Константин от трима юноши, след което се провежда ритуално измиване на дръжките им. Привечер епитропът (църковният настоятел) и нестинарите отиват в параклиса св. Константин и Елена, след което вдишват тамяновия дим и се молят пред иконите. Тогава водата от извора се приема за най-лековита през годината. След като се свечери, пред параклиса идват всички хора от селото, както и музикантите – гайдар и тъпанджия. Изпълняват три специални мелодии в точно определено време. Първата се изпълнява по време на придвижването от параклиса до жаравата; втората – по време на самото ходене по огъня; а последната се свири накрая, като носи наименованието Костадинско хоро. След като иконите са осветени и селото е обиколено, нестинарите се прибират в използвана само от тях специална сграда (наричана конак или столнина). Там се пазят иконите на св. Константин и Елена, а нестинарите прекарват времето до вечерта и слушат непрекъснатото биене на тъпан, при което изпадат в транс. Достигайки жаравата с танца си, нестинарите навлизат в кръга с подвиквания. Носят в ръцете си икони, кърпи, кандила. В същото време на площада се пали огън, който се поддържа от най-стария нестинар или нестинарка (те обикновено са на възраст, при която вече не играят).
На свечеряване огънят започва да се разстила за жаравата. Тя е с диаметър около два метра и дебелина пет-шест сантиметра. В нея първи пристъпват най-старите практикуващи нестинари, които преди това обикалят жаравата три пъти, а след това я минават на кръст. Едва след това започва истинският танц – нестинарките навлизат в огнения кръг с пронизителен вик. Те пресичат жаравата като натискат стъпалата си във въглените и продължават да викат. Танцуват, държейки украсената с цветя икона на светите Константин и Елена. Нерядко изпадналите в транс правят предсказания. Постепенно танцът става по-бавен, движенията на нестинарите са по-спокойни и накрая танцът завършва. Когато приключи ритуалът, всички се хващат на Костадинското хоро за здраве.
В някои селища обичаят продължава два дни, като на втория ден отново се изпълнява ритуален обход. Юношите и иконата влизат във всеки дом, а на площада на селото се играе хоро. Нестинарите отново изпълняват своя танц на фона на обредна музика. На края на танца всеки от тях се прекръства три пъти, целува иконата и отива в параклиса.
Нестинарство се е практикувало само от „нестинарски“ фамилии, но имало случаи, когато в транс изпадали и някои от присъстващите на обреда.
Има различни възгледи за семантиката на името αναστενάρια, анастенария (на гръцки), т.е. „нестинарство“. Възможно е названието да произлиза от гръцката дума „анастенагмос“ – въздишане, пъшкане, което е характерно за поведението на нестинарите по време на транс. Друга хипотеза свързва названието с гръцката дума „(х)естия“ – огън. Може да произлиза и от ανασταίνω („анастено“) – възкръсване.
Първото свидетелство за обичая на нестинарството е публикувано през 1866 г. от българския общественик Петко Славейков. Първото проучване на тази практика е направено през 1873 г. от гръцкия богослов Анастасиос Хурмузиадис по искане на Вселенската патриаршия. Той разглежда обичая като повърхностно християнизиран остатък от древния оргиастичен култ към Дионис и макар да го осъжда като езическо суеверие, вижда в него аргумент срещу тезата на Якоб Фалмерайер за прекъснатия континуитет между Древна Гърция и съвременните гърци. Хипотезата за древногръцкия или гръко-тракийския произход на нестинарството е широко застъпена в гръцката и българската етнография.
Хипотезата за дионисовския произход на нестинарството почива повече на догадки, отколкото на надеждни доказателства, особено връзката му с тракийската религия, сведенията за която са много оскъдни. Ключов аргумент срещу тази хипотеза е, че в известното за култа към Дионис липсват каквито и да е данни за основния елемент на нестинарството – танцуването върху огън. Гръцката етнографка Катерина Какури и българският фолклорист Михаил Арнаудов се опитват да обяснят нестинарството с възможно по-късно влияние от павликяни и богомили, които от своя страна са били повлияни от зороастрийския култ към огъня. Гръцкият археолог Константинос Ромеос допуска връзка със споменатото от Страбон ходене по огън на жриците на Артемида в храма в Кастабала, но то не е свързано с култа към Дионис.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
