След всяка неуспешна седмица за българския национален отбор се изписват цистерни с мастило от знайни и незнайни капацитети относно причините, обстоятелствата и виновниците за „трагичните резултати“. А трагедията може единствено да бъде лична, ако някой например е загубил спестяванията си в залагания, а пък друг така се е вживял, че си е изхвърлил телевизора през терасата и е утрепал случаен минувач отдолу. Истината е, че в тези загуби няма абсолютно никаква трагедия! Може да коментираме като фенове и да се опитваме да правим някакви полукомпетентни анализи, но много от нас разбират, че спортът е едно шоу, един театър, където не липсват актьори, режисьори, сценаристи, продуценти, както и съпътстващите ги многобройни интриги и обрати. Борбата е повече извън, отколкото на терена. И затова чисто футболните анализи в повечето случаи не стоят на твърда база, заради което насоките, съветите и рецептите, давани от Сулев или Пулев (на втория не смея да противореча), не са от особена полза при опитите за излизане от кризата в резултатите, въпреки че много от тях са логични и вероятно биха били ефективни в един идеален свят. Остава ни единствено задълбочено да се поразровим назад в историята и да анализираме трезво кои тактики и практики са носили някакъв задоволителен резултат, след което да се опитаме да ги нагодим към съвременната обстановка и да пробваме с надеждата да се получи нещо подобно.
Има адекватни стратегии за подобрение, както и блатантно грешни такива. Най-разпространеното и циркулиращо мнение е, че трябва да се инвестира в детско-юношеските школи. И това е вярно, но когато се пропуснат важни нюанси, може да се постигне точно обратният ефект. Наистина през много динамичното последно десетилетие на миналия век, колоквиално определяно като „мутренските години“, футболът сред децата остана на много заден план. Внезапно навлезе изкушаващото влияние на американските спортове, по-специално на баскетбола, защото беше най-разбираем и лесен за практикуване в нашите условия. Тогава бе хегемонията на Чикаго Булс и Майкъл Джордан беше „героят“, в който всяко дете искаше да се превърне. Гледах как по игрищата няколко лапета се въртят около една огромна оранжева топка и как се опитват със зор да я запратят към коша, не толкова да влезе в него, и си казвах, че от това поколение футболисти няма да излязат. Бях убеден и съм го изричал многократно на глас, че благодарение на този отказ на цяло поколение да диша с футбола, няма да е далеч времето, когато ще се превърнем във футболен лилипут от ранга на Люксембург. И това време дойде, сега вече гоним даже Лихтенщайн и Сан Марино, но без аматьорския статут. Напът сме да се превърнем в най-слабия национален отбор, съставен изцяло от професионалисти, за всички времена. Но както тогава предвидих това, което се случва в момента, сега предвиждам, че нещата ще тръгнат във възходяща посока. Има логично обяснение за това.
Когато моето поколение израстваше, футболът в България вече бе добре изградена и дългогодишна традиция — преди нас бяха пожънали вътрешни и международни успехи множество футболисти и отбори. Беше инвестирана много енергия и ресурс във физкултурни дружества повсеместно и на всякакво ниво, като футболът заемаше водещо място. Затова и конкуренцията беше огромна и не всеки ставаше футболист. За изплютите деца се търсеше реализация в други масови спортове, а това пък спомогна за тяхното отлично развитие. Но имаше и нещо друго, без което никаква инвестиция не би пожънала плод, а именно изградената футболната култура и страст. По кварталите в градовете, по махалите и по селата навсякъде и от всички се играеше футбол почти нонстоп. Помня, че ако не бях на училище, гонех топката по площадките или въртях педалите на велосипеда. Понякога и двете. Нерядко си организирахме велофутболни мачлета, в които играчите бяхме на гърба на колелета, като използвахме едновременно, крака, глави и велосипедни гуми, за да боравим с топката. Но нямаше ден без футбол. В училище също не се спирахме: в двора на моето имаше три баскетболни игрища, едно хандбално и едно волейболно, като всички бяха използвани в извънкласно време само за футбол. Рамките отдолу на металната конструкция, на която се поставяше баскетболния кош, може да бяха тесни, но се използваха за врати, хандбалните врати бяха благодат, а имаше и тревна площ, където използвахме ученическите си чанти (раниците още не бяха влезли в употреба) или два камъка, за да маркираме врата и да играем футбол до дълбока тъмнина. Всичко това беше в нашето ДНК, не се правеше по задължение и не ни тежеше. Колкото и уморени да бяхме накрая на деня, чувствахме се блажено. Ритахме гумени топки за по-малко от 5 лева, често спукани, като при опит за удар с глава понякога ни оставаха на главите като каскети, използвахме всякакви неравни игрища, площадки и междублокови пространства, ако нямаше наоколо топка пък, използвахме каквото ни падне: неведнъж съм „тренирал“ с часове, използвайки за целта употребена бутилка от машинно масло. Маркови фланелки нямахме, обличахме най-обикновени тениски, а тези от нас, които бяха придобили някакви базови умения в часовете по трудово, си зашивахме или бродирахме номера на гърба (моят беше 7, защото най-лесно се правеше).
Всичко това е говорено и писано многократно от други преди мен, така че с нищо дотук не съм оригинален. Аз искам да кажа нещо друго. След 2000 г. се създадоха и развиха много футболни школи към отборите, отделно заработиха и частни. Условията са много по-добри и, може иронично да се каже, малко по-луксозни от преди. Но има няколко проблема, като най-големият от тях е, че децата сега ги записват все едно на кръжок. И нас едно време ни записваха на всякакви кръжоци, които на повечето ни бяха досадни и задължителни, а футболът никой не ни задължаваше да го играем по всяко време. За да станеш истински футболист, то трябва да се придобие футболен рефлекс, а за това не е достатъчно да го имаш вродено — трябва много практика! Тялото ти трябва да реагира футболно дори когато изкачваш стълбите или си решеш косата. То е като при музикантите, за които не е достатъчно да отидат в школата на урок, да си научат после етюдите и през останалото време да се занимават с нещо друго. Музикален рефлекс се придобива с многочасова практика всеки ден, не стига само да го направиш веднъж и да кажеш: „Това го мога!“ Същото е и във футбола. А днешните трениращи отиват в школата, тренират и считат това за достатъчно. Много по-малко и не толкова масово се играе на улицата, затова играта не се чувства вътре от децата, както би трябвало, за да може да се каже, че всяка нишка от тялото на всяко едно от тези деца е футболна. Без многочасова практика и най-добрите школи, предлагащи най-добрата тактическа и физическа подготовка, ще произвеждат посредствен материал, който едва ли ще постигне нещо значително откъм успехи. Споменах за „дупката“ от 90-те години, когато футболът внезапно престана да бъде в живота на децата. Точно в момента се „наслаждаваме“ на това изгубено поколение и затова резултатите са плачевни. Не искам да подценявам сегашните футболисти, израснали в онзи период, много от тях имат вроден талант, но им липсва футболния рефлекс. Като се има предвид това, резултатите им не са толкова лоши, защото те са зорлем футболисти, липсва им футболната култура, присъща на поколенията преди тях и на това, което идва след тях. И да, много скоро ще бъдем свидетели на изявите на новото поколение, родено през 21-ви век. Повод за оптимизъм има, но според мен и на това поколение липсва необходимата страст, отдаденост и извъкласна практика, за да постигнат нещо значимо, да не говорим за големи успехи. Но основите са положени оттук насетне българският футбол да върви постепенно нагоре. Много е жалко, че всичко, градено с десетилетия, бе унищожено напълно само за няколко години, заради което се наложи да се стартира от нулата. Традиции вече нямаме, тепърва започваме да ги градим.
Друго клише, което почти всички използват, е, че е нужно да се вдигне нивото на клубния ни футбол, в частност на вътрешното ни първенство, за да се надяваме на някакви успехи и на национално ниво. И това е вярно, но отново се пропускат някои важни нюанси. Не е задължително да се налагат млади български футболисти в съставите на всяка цена, защото от такава насилствена политика страда нивото на футбола като цяло. Колкото и опит да придобиват играчите, в един момент ще се задоволяват с факта, че играят и няма да имат стимул за развитие. Ако погледнете в световен мащаб, почти няма държава със слабо вътрешно първенство, която да се представя добре на национално ниво. Малки нации като Нидерландия, Белгия и Дания се радват на успехи с националните си отбори, когато и първенствата им са във възход. И обратно: падането на нивото преди време на първенства в страни като Шотландия, Унгария, Австрия, се отрази пагубно и на националните им отбори. В България сме малко стиснати и си играем на дребно, за да припечелим някой лев, но ако искат футболните ни функционери качеството на играта драстично да се вдигне, България трябва да стане привлекателна дестинация за играчи от голяма европейска и световна величина. Турците го направиха преди 30 години и от футболно джудже само за няколко години се превърнаха в световна сила, като и досега се радват на определена стабилност на национално ниво, въпреки че първенството им позагуби от предишния си блясък откъм звездно присъствие. Не е такъв голям проблем, че с идването на големи имена в България местните таланти няма да имат поле за изява. С вдигането на първото ниво неминуемо ще се вдигнат и второто, и третото ниво на родния ни футбол. Погледнете футболистите на Ейре или Уелс, повечето от които играят по долните дивизии в Англия, но заради високото ниво там те успяват да допринесат за доброто представяне на националните си отбори. Достатъчно е в клубните ни отбори да гъмжи от качествени чуждестранни футболисти и покрай тях двама-трима български таланти да учат занаята първа ръка, а по-долните нива на футбола ни да бъде люпилня за млади и ненаситни български футболисти, играещи редовно и дебнещи да грабнат своя шанс.
Всички говорим и за прословутия български манталитет, че развалял всичко. Това също не е далеч от истината, но този манталитет тръгва отгоре. Както казах: ако ръководителите ни инвестират с много по-голям размах в отборите ни, вече няма да се играе на дребно и тогава и играчите ще забравят за дребните тарикатлъци, на които са свикнали. Проблемът с ръководителите винаги е съществувал и е дърпал футбола ни надолу и наистина трудно може да бъде елиминиран, но поне може да се попритъпи пагубното влияние на някои порочни практики. Преди промените имаше огромно влияние от страна на партийните функционери във футбола ни, решения се вземаха на килограм и по комсомолски, като така бяха изцяло провалени едно-две поколения, а останалите не успяха да разгърнат изцяло потенциала си. Разформироване на отбори, обединения, разединения, заповеди кой къде да играе, на национално ниво се назначаваха редовно по двама-трима треньори, правеха се драстични промени от мач за мач, дори вратарите се сменяха на големи първенства всеки следващ мач.
Може би чак в Мексико’86 изкарахме с един вратар във всички мачове (може да греша, но в момента не ми се рови в стари статистики), но пък съставът с полеви играчи се менеше по партийна традиция и в решителния осминафинал излязохме почти изцяло с резервите. Това ме накара да прокарам паралел с онзи ден, когато, след налагането на един вратар в продължение на цяла година, в най-решителния мач се излезе с друг вратар, който пък не бе играл половин година заради тежка контузия. И тук проблемът с избора идва точно от ръководителите, и в частност един, когото аз наричам Бъчваров, който мъчи футбола ни толкова години с корупционни практики на дребно далаверно ниво, откровени саботажи към всеки треньор, който не влезе в синхрон с далаверата, и с пълната си некомпетентност, арогантност и мутревщина. Но Бъчваров ще си замине по-скоро рано, отколкото късно, а тогава ще поемат в ръцете си всичко младите предприемачи, които са нужни, за да процъфти футбола ни. Без големи и смели инвестиции няма да има възход.
Има и друг вид саботаж, за който се споменава от време на време, но не сме в позицията да роптаем много-много, защото не представяме достатъчно качествен продукт поначало. Повече от очевидно е, че световният футбол е един театър, ръководен от много пари и интереси, и ние като актьори сме принудени да се задоволяваме с епизодични и незначителни роли. Ако се опитаме да добавим допълнителни реплики от себе си, цялата сцена бива изрязвана. Няма защо да се учудваме, че ни режат съдии, когато сме в един поток с два от домакините на предстоящото европейско първенство, от които само един може да се класира. И изведнъж искаме ние да се класираме за сметка на двата домакина. Байганьовската ни стиснатост и селски тарикатлък ни докара до положение, в което ние нямаме ресурси да бъдем домакини, за да очакваме подпиране. Затова място за сръдни тук може да има само от принципно-морална гледна точка
И все пак историята на българския футбол би трябвало да ни е научила това, което споменах малко по-горе, а именно, че текучеството на кадрите от мач за мач при нас не работи добре. Дори най-успешното ни поколение бе напът да падне жертва на този подход, докато Димитър Пенев не застопори един състав от 1 до 11 през есента на 1993 г. и този състав остана непроменен до края на треньорството му през 1996г. с изключение на епизодични промени по фланговете на защитата. Насилствена и напълно излишна треньорска промяна, осъществена от бивши партийни функционери, управляващи по това време родния футбол, наруши естествения баланс на този състав, въпреки че той продължи да играе още две години вече в станалата прословута тогава система 4-4-2. С други думи, преждевременно видяхме сметката на най-успешния отбор в историята на българските национални отбори само чрез едно глупаво административно решение. След световното първенство през 1986 г. треньорът Христо Младенов също застопори една единадесеторка за следващия квалификационен цикъл и всичко протече повече от идеално до предпоследния мач с прекия конкурент Ейре, където излязохме с осакатен състав и загубихме, а в последния мач срещу Шотландия у дома ни трябваше само равен, но той се оказа едно от най-големите разочарования в българския футбол, краят на този обещаващ отбор и началото на нови години на постоянно текучество. Резултатите през годините показват, че рецептата за нашия футболен манталитет на национално ниво е да се оформи един основен състав с 3-4 постоянни резерви, които да могат да запълват дупки навсякъде по игрището. Ротационният принцип, носещ успехи на много отбори по света, при нас досега не е проработил и не разбирам защо трябва да се инатим и да продължаваме да го изпробваме.
Автор: Николай Стефанов
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
