Неотдавна излезе сборникът на Николай Стефанов „Чернови 2011 – 2020“, който обединява художествените трудове на писателя, излезли през второто десетилетие на века. Кратката му творческа визитка не дава много ясна визия за изключително колоритната и уникална персона на Стефанов, а само се придържа към тривиалното: автор на повече от десет книги, разпростриращи се между художествена, научна и публицистична литература. През 2011 г. излиза романът му „До Чикаго и отзад: Из аналите на една млада емиграция“, който бързо добива широка популярност сред българските емигрантски общности, а две години по-късно е в основата на първия български пълнометражен филм, изцяло сниман и реализиран в САЩ, на който Стефанов е съсценарист и копродуцент. През 2020 г. романът му „Гяури от ново време I: Търновска Коледа“ печели голямата награда в раздел „Проза“ на Националното общество за литература и изкуство „Формула 6“, а сред останалите му книги личат заглавията „Изповеди на поет“, „Криворазбраната емиграция“, „Шункаха“ и др.
Може да закупите произведенията на Николай Стефанов тук.
Макар и до днес името му да се свързва предимно с „До Чикаго и отзад“, той не се дразни от това, въпреки че останалите му неща са доста ценни и отбелязват голям писателски растеж. Не се срамува от двете части на своята емигрантска сага, която се откроява не само с динамика на действието и разнообразни персонажи, а и с крайно вулгарен език и подробно описание на брутални сексуални сцени. Дори се гордее: „Да, порно е. Никога не съм го отричал. Но тук не се описва основно секс на фона на водопроводчик, дошъл да ремонтира сифона на палава домакиня. Образите са много сложни и многопластови, няколко сюжетни линии се преплитат и някои от прийомите, смея да твърдя, са революция в писането“. Разбира се, намира и някои недостатъци от позицията на времето и ги отчита като липса на опит, на рутина в писането на голям роман: „Дразня се на някои неща като използването на излишни изразни средства на места, на неуместни сравнения например. Но ако сега бих ги избегнал, другите неща едва ли биха се получили толкова добре“. Затова Стефанов упорито отказва да редактира книгите си и да ги преиздаде. Вместо това решава да направи сборник, в който те да са в още по-суров вид – в онзи, в който ги разнася в картонена папка на листи А4, за да ги раздава на приятели. Тогава дори няма намерение да издава книга. После качва няколко глави като бюлетин в социалните мрежи и се учудва на масовия интерес. Съвсем естествено следва и успехът на книжния вариант. В Чикаго, където се развива действието на „До Чикаго и отзад“, се говори за Книгата, сякаш друга няма, все едно това е библията на съвременната емиграция. И наистина е така: много хора не се притесняват да признаят, че това е единствената книга, която са чели през живота си. „Отнех не една или две читателски девствености“, обича да казва Стефанов, но най-много остава трогнат от оценката на случаен фен на книгата, който му казва, че романът е невероятен, защото успява да направи много добре три неща: да го разсмее, да го разплаче и да го изпразни! Естествено, едната крайност върви с другата и освен че предизвиква възторг, книгата е разкъсвана от злостни критики и до днес. Много емигранти не харесват светлината, в която се представя общността им, други изхождат от чиста завист, че един измежду тях е разкрил дребните им тайни и че се е опитал да изплува отгоре на емигрантския казан, а трети са неемигрантите в родината, които не само трудно разбират истинската същина на проблемите, а и се възмущават на заглавието, което намират за грозна подигравка с класиката. Отвъд заглавието даже не стигат. Но това не отменя факта, че „До Чикаго и отзад“ е най-популярният и вероятно най-добрият емигрантски роман към момента. До такава степен той влиза в ежедневието на българите, че някои от героите стават нарицателни, цитати от книгата са станали част от емигрантското линго, а култови случки продължават да се случват по подобен начин и до днес. Дори в един свой репортаж по случай откриването на комеморативна табела на Алеко Константинов във Ветровития град известният журналист Ясен Дараков се обърква и казва в ефир, че събитието има за цел да отбележи „паметта на автора на „До Чикаго и отзад““. След живото предаване се обажда на истинския автор на книгата, който не е гледал телевизия, и му казва: „Стефанов, извинявай, ама преди малко те погребах!“. Това ясно показва, че дори професионалист като Дараков дотолкова е свикнал със заглавието, че това на класиката „До Чикаго и назад“ не му идва естествено на езика.
В действителност литературният дебют на Стефанов не е толкова спонтанен и случаен, колкото го правим да изглежда. Пише от дете: къде по детски наивни анекдоти, къде стихотворения, в които единствено важна е римата, къде кратки истории… Преписва ги прилежно и подредено в тетрадки, които надписва: „Събрани съчинения на Николай Стефанов“ съответно „Том първи“, „Том втори“ и т.н. Чете класики, които намира в библиотеката, а днес се чуди какво е задържало погледа му върху толкова сложни редове. Вярва, че имаме навика да подценяваме детския ментален капацитет, веднъж минем ли тази възраст. И никога не спира с писането. Дори когато се задълбочава в научни изследвания и писането на реферати и статии погълват по-голяма част от енергията му, той винаги намира време да драсне някаква историйка, описание или стих, макар повечето впоследствие да изхвърля. Към това може да се добавят и множеството текстове на песни, които написва през всичките тези години до днес. Но не се вижда като поет, а и по принцип не е голям фен на поезията: „Не я разбирам“, признава той. „Не виждам нищо специално в това някой да изповръща душевните си вътрешности и да очаква да ги погълна с апетит. Затова предпочитам саркастичната поезия, чалга поезията… Иначе понякога пиша и аз, но не споделям. Разбира се, има ги поетичните текстове към песни, но там музиката взема превес и затова не се притеснявам толкова“. Само две седмици преди да издаде „До Чикаго и отзад: Из аналите на една млада емиграция“, пуска и хумористична стихосбирка, която определя като „пародийна лирика“. Обича да се концентрира върху прозата и въпреки че и в нея обича да е саркастичен, силно иронизиращ и пародиен, творбите му определено могат да се окачествят като много сериозна литература.
„Чернови 2011 – 2020“ само започва с „До Чикаго и отзад: Из аналите на една млада емиграция“. Следва повестта „Капсъзин“, която много хора първоначално грешно считат за продължение на „До Чикаго и отзад“ и може би затова остават разочаровани. Това повлиява отрицателно и на цялостния успех на книгата и тя регистрира нищожни продажби, които след време бележат известен ръст, но много далеч под предшественика си. Книгата обаче е повече от добра, тъй като, макар и много по-кратка, в нея личи израстването на автора в художествено отношение. Описанията му извън пряката реч се изкачват с поне едно ниво, като инкорпорират доста дълбоки философски мисли. Което не би трябвало да учудва въобще, тъй като Стефанов е философ по образование. Но емигрантското отново намира широко място, както и Чикаго, разбира се. Затова все още се намират хора, които виждат в „Капсъзин“ продължение на „До Чикаго и отзад“, макар че по-късно излиза „До Чикаго и отзад 2“. И може би са прави, защото може да се приеме донякъде, че и трите са част от една поредица, разкриваща емигрантския живот на българина в Чикаго в началото на века.
Към тази поредица несъмнено принадлежи и повестта „Криворазбраната емиграция“, чиято история е малко по-особена. Пише я като театрална пиеса по поръчка на Иван Ангелов, актьор и режисьор от Чикаго. Дори оформя един от главните си персонажи с мисълта той да бъде изигран от самия Ангелов. Когато му я представя обаче, той я харесва, но го моли да преработи езика, защото идвал една-две нотки по-вулгарен за театрално представление: „Бабичките ще ни разчекнат!“. Стефанов му отказва: „Казах му, че може да си запази варианта, който му дадох, и че може да прави с него каквото пожелае, но че аз няма да бутам нищо. И тогава ми хрумна да преработя пиесата в повест и да я издам“. Така и прави. За два-три месеца я оформя и я пуска на пазара. Този път медиите в България го отразяват добре и той се радва отново на добри продажби, почти съизмерими с първата част на „До Чикаго и отзад“. Нещо повече: засилват се отново продажбите и на предишните му книги. Отново търпи критики заради взаимстването на заглавието от класическо произведение, но това не го трогва, защото тематиката репликира нещата от класиката, само че в друго време. „Криворазбраната емиграция“ намира място в „Чернови 2011 – 2020“ и в двата си варианта: и като пиеса, и като повест. За съжаление с нея приключва и емигрантската проза на Николай Стефанов, повече той не пише на тази тематика. Често го питат дали няма да напише още едно продължение на „До Чикаго и отзад“, на което той отговаря, че трябва да изминат поне десет години от последното. Те почти изминаха, но Стефанов се съмнява, че това ще се случи: „Определено има за какво да се пише в една трета част, но аз загубих интерес. Не ми се човърка в тази тематика вече, отдавна се настроих на други вълни“.
В „Чернови 2011 – 2020“ следва романът „Изповеди на поет“. Това е историята на един алкохолизирал се поет, който живее единствено със спомените от едно далечно минало. Неговото обкръжение обаче е съставено от разнообразни и колоритни персонажи, които правят повествованието много динамично на фона на студентска и университетска действителност. Произведението е по истински случай, променени са имената, времето и мястото. В САЩ не предизвиква никакъв интерес, защото Стефанов за първи път излиза от рамката на емигрантски автор и се фокусира изцяло върху България. В България пък остават с впечатление, че книгата е поетична, и така „Изповеди на поет“ се оказва най-големият провал от комерсиална гледна точка. За Стефанов обаче е от най-любимите собствени произведения, защото пробва нещо ново и изгражда уникална структура на повествованието. И ако до този момент книгите му изглеждат с отворен финал (нещо, с което той самият не е съгласен), „Изповеди на поет“ завършва с класически епилог. „Такава книга няма как да има продължение“, вярва авторът.
Той обаче не спира да изненадва и следващото му произведение „Шункаха“ не описва нито България, нито емиграцията ни навън, а ни пренася в дълбоката провинция на американския Среден запад. Сред героите няма българи. „„Шункаха“ официално се води повест, но има всички белези на малко по-дълга новела“, споделя авторът. Думата „шункаха“ на езика на племето Лакота означава „вълк“ и в основни линии всичко се върти около постепенното осъзнаване на собствената вълча същност от страна на главния персонаж. Това откровено е най-големият недостатък на повестта, като се има предвид, че темата е предъвквана немалко пъти в книги и филми, но разликата тук е, че не се наблюдава нищо свръхестествено от начало до край. Най-голямото достойнство на „Шункаха“ е описанието на малкото рибарско селце в щата Уисконсин и неговите околности. Стефанов с години прави многократни посещения в щата, където обича да се усамотява, и така в главата му се ражда идеята за написване на повест. Получава му се, като не изневерява на стила си да разглежда нещата откъм дълбокия им философски смисъл.
Към онзи момент Стефанов е в края на един дълъг 17-годишен период, в който живее в Чикаго, без да посещава България. Когато това най-после се случва, в следващите години той започва да разделя времето си между Чикаго, Лондон и Велико Търново. Това му дава вдъхновение да напише следващия си роман „Гяури от ново време I: Търновска Коледа“. Разказва за завърнала се в България след близо две десетилетия емигрантка, чиито спомени и нови изживявания успоредно се преплитат. Това обаче не означава завръщане към емигрантската литература – преживяванията на героинята извън граница изобщо не са описани, а се проследява съдбата ѝ преди заминаването и след завръщането. За първи път в негово произведение историята не върви хронологично, което е против принципите му: „Играта с таймлайна ми е противна“, казва той. „Случвало се е да спирам да чета книга или гледам филм, ако видя надпис от рода на: „6 месеца по-рано“. Държа на линейността в разказвачеството, въпреки че има специални случаи, в които разместването е удачно. Но в повечето случаи се прави като самоцел и се получава много грозно“. При Стефанов разместената хронология се получава, но за „Чернови 2011 – 2020“ той използва разширен вариант, в който всичко след краткия пролог върви по хронология, както във всички негови предишни творби. Развива и друга основна сюжетна линия с още един главен персонаж, който в официалната версия е твърде второстепенен, за да не кажем епизодичен. Проблемът с тази сюжетна линия е, че към края изглежда пришпорена и остава видимо незавършена. Това вероятно е причината да бъде отрязана и изцяло да липсва в официалната версия.
Именно разширената версия на „Гяури от ново време“ и драматургичният вариант на „Криворазбраната емиграция“ правят „Чернови 2011 – 2022“ особено ценна компилация, и то не защото преди това не са издавани, а защото дават по-широка перспектива за истинския ценител. Докато при другите творби разликите с официалните версии са предимно козметични, тук виждаме нещо ново и смело, заради което си заслужава да се заплати респектиращата цена от 20 евро за сборника. Стефанов обяснява цената с технически разходи: „Не е продиктувано от стремеж към елитизъм. Печатарските услуги много поскъпнаха, а и издателят ми си вдигна мизата чувствително. Наложи се да съкратим сборника от 1 000 на малко под 800 страници, като сбием шрифта и разширим полетата. Буквално аз получавам жълти стотинки от една продадена бройка. Когато преди време споделих с приятел, че мисля да съставя такъв сборник, той се зачуди защо искам да го правя, а после ме попита дали възнамерявам да умирам. Отказах се временно, но после животът по малко особен начин ме накара да се върна и да осъществя първоначалните си намерения. Сега мога да кажа, че държа цялото си творчество в една ръка“. И няма как да не се направи носталгична препратка към детските му „Събрани съчинения“, които за съжаление отдавна са се изгубили някъде. За да бъдат събрани в едно обаче, творбите му все пак трябва да бъдат обединени под някакъв общ знаменател, а той е, че в повечето от тях присъства криминалният елемент – както в емигрантската му литература, така и в останалата. Единствено изключение прави „Криворазбраната емиграция“, но и там може да се долови прикрито залитане към незаконното. Затова спокойно може да характеризираме Николай Стефанов като криминален автор.
Иначе той през цялото това време си има своите странични занимания като участието в екранизацията на романа „До Чикаго и отзад“. Изявява се и като сценарист, и като актьор в малка роля. По-късно се снима в още два филма и два музикални клипа в САЩ, печели и награда от международен фестивал в Ню Йорк. Издава две хумористични стихосбирки и едно помагало по българска граматика. Става един от учредителите на Салон за българска култура и духовност в Чикаго, като той му измисля името, и журира дебютното издание на организирания от него литературен конкурс „Изящното перо“. Впоследствие става редактор на сборник, съставен от участвалите в конкурса творби. Член е на журито и на „Конкурс 22“, организиран от Културен форум „България“, а освен това списва рубриката „Писма от Америка“ към нашата медия.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
