ОТХВЪРЛЯНЕТО НА ТЮРКСКАТА ТЕОРИЯ ЗА ПРОИЗХОДА НА БЪЛГАРИТЕ

Въпросът за произхода на прабългарите е един от фундаменталните проблеми в българската медиевистика и в по-широк план – в изследването на етногенезиса на народите в Източна Европа и Евразия. Той не представлява само научен казус, а има пряка връзка с формирането на националната идентичност, с политическата история на ранносредновековните държави и с културната приемственост между античността и Средновековието. Произходът на прабългарите определя как се разбира ранната българска държавност, как се тълкуват взаимодействията между различните етнически компоненти и как се интерпретира характерът на Първото българско царство.

През последните два века са формулирани множество теории за произхода на прабългарите – тюркска, иранска (сармато-аланска), угорска, финска, славянска, автохтонна и смесени варианти. Сред тях особено влияние придобива тюркската теория, според която прабългарите са тюркоезичен номадски народ от Централна Азия. Тази теория доминира почти целия XX век и дори е наложена като „официална“ в комунистическа България. Въпреки това от края на XX век насам тя е подложена на сериозна преоценка и в съвременната наука постепенно отстъпва място на модела за сармато-иранския произход на прабългарите с по-късна славянизация на езика.

Причините за тази промяна са многопластови. От една страна, тюркската теория се оказва недостатъчно обоснована и силно зависима от ограничен лингвистичен материал и политически контекст. От друга страна, развитието на археологията, антропологията, сравнителната културология и по-късно генетиката разкрива цяла система от данни, които в голяма степен противоречат на тюркския модел. Началото на този преход от доминираща лингвистична интерпретация към интердисциплинарен подход е поставено от археолозите още през 70-те години на XX век, а решаващата трансформация се осъществява през 90-те години благодарение на задълбочените изследвания на проф. Рашо Рашев.

Настоящата статия има за цел да проследи историческото развитие на тюркската теория, причините за нейното налагане и последващото ѝ отхвърляне, както и да анализира в детайли научния пробив, извършен от Станчо Ваклинов и особено от Рашо Рашев. Ще бъдат разгледани археологическите, антропологичните, лингвистичните и генетичните аргументи, които довеждат до съвременното научно съгласие, според което прабългарите имат предимно сармато-ирански произход, смесени са с угорски и славянски елементи и са приели славянския език в рамките на естествен исторически процес.

I. Историография и възникване на тюркската теория

1. Ранни европейски възгледи (XVIII–XIX век)

Първите опити за научно изследване на прабългарите се появяват в западноевропейската историография през XVIII и XIX век. Тогава основен източник на информация са византийските хронисти (Теофан Изповедник, Никифор, Константин Багренородни и др.), които използват различни етнонимни обозначения като „хуни“, „скити“, „сармати“ и „българи“. Поради тази терминологична неяснота в ранните трудове се появяват различни хипотези: хунска, сарматска, смесена. Важно е да се подчертае, че в този ранен етап никой сериозен изследовател не определя прабългарите като тюрки. Доминиращи са възгледите за връзките им със сармато-аланските или хунските групи от Източна Европа.

2. Българската възрожденска и ранна следосвобожденска историография

Българските възрожденски автори (Паисий Хилендарски, Спиридон Габровски и др.) не правят точна етническа класификация на прабългарите, но ги възприемат като „древен“ и „самостоятелен“ народ. След Освобождението започва по-научен подход. Марин Дринов приема прабългарите за сармато-алански по произход. Константин Иречек разглежда прабългарите като смес от сарматски, хунски и угорски племена. Отново отсъства идея за тюркски етнически произход.

В края на XIX и началото на XX век се появяват няколко различни теории – иранска, финска, угорска, автохтонна. Те отразяват търсене на обоснован модел, но показват, че научната общност не възприема прабългарите като тюрки.

3. Поява на тюркската теория в началото на XX век

Тюркската теория възниква по-късно – в края на XIX и началото на XX век – с развитието на сравнителното езикознание в руската и унгарската научна школа. Някои лингвисти отбелязват сходства между определени прабългарски титли (кан, таркан и др.) и тюркски титли. На тази основа започват да се правят предположения, че прабългарите са тюркоезични. Постепенно се формулира тезата, че прабългарите произлизат от Западнотюркския или Хазарския хаганат. Въпреки това до 40-те години на XX век тази теория остава само една от няколко хипотези, а не доминираща.

Критичният проблем на този ранен етап е, че лингвистичните наблюдения са ограничени по количество и често изолирани от археологически и исторически контекст. Въпреки това идеята за тюркския произход постепенно набира популярност, особено в среди, които придават прекомерно и едностранно значение на титулатурата и теонимията.

4. Пътят към доминацията на тюркската теория преди Втората световна война

До Втората световна война тюркската теория вече е позната в академичните среди, но не е безспорно приета. Съществуват учени, които я поддържат (напр. П. Юхас в Унгария, някои руски лингвисти), но също толкова авторитетни изследователи я отхвърлят или подлагат на съмнение. В България тя не е официално възприета. В трудовете на Васил Златарски, който има огромно влияние върху българската медиевистика, тюркските елементи са разглеждани, но прабългарите не са определени директно като тюрки.

В този период най-големият проблем на тюркската теория е, че няма синхронизация между езиковите твърдения и археологическите факти. Археологическите данни от Северното Причерноморие и Североизточна България не показват типични тюркски белези, а по-скоро сарматски и смесени характеристики. Въпреки това тюркската теория започва да се укрепва, защото предлага „по-ясен“ политически модел (прабългарите като номадски народ с хаганатен тип управление).

5. Кризата на методологията и подготовката за идеологическо налагане

В първата половина на XX век в историческите изследвания доминира лингвистичният подход. Той често е прилаган без достатъчна критичност и без съпоставка с археология или антропология. Това създава предпоставка за некоректни заключения, основани на повърхностни езикови прилики. Липсва интердисциплинарност, а етногенетичните процеси се представят прекалено опростено.

Тази методологична ограниченост прави тюркската теория удобна за политическа употреба. Именно тази „удобност“ ще обясни защо тя ще бъде наложена като „официална“ през втората половина на XX век – не толкова поради научна убедителност, колкото поради идеологическа целесъобразност.

III. Налагане на тюркската теория през комунистическия период

1. Политически и идеологически контекст след 1944 г.

След установяването на комунистически режим в България през 1944 г. историческата наука попада под силен идеологически контрол. Академичните интерпретации трябва да бъдат съобразени с официалната съветска линия, както по отношение на методологията, така и по отношение на политическите внушения. Тюркската теория за произхода на прабългарите се вписва в този модел поради няколко причини:

• Съветският съюз включва множество тюркски народи, които трябва да бъдат представени като „прогресивни“.
• Идеята за „тюркско-българска общност“ улеснява политическата теза за историческо „братство на народите“.
• Марксистко-ленинската концепция за номадски народи с класово общество се съчетава по-лесно с тюркския модел на прабългарите.

Така тюркската теория получава идеологическа подкрепа, независимо дали археологическите или антропологическите данни я потвърждават.

2. Методологичен монопол на лингвистиката

В комунистическия период лингвистиката се превръща в доминиращ инструмент за доказване на произхода на прабългарите. Причината е проста – тя е по-лесно манипулируема от археологията. Лингвистичните „паралели“ между отделни титли или лични имена (кан, таркан, кавхан) и тюркски форми са представяни като решаващи доказателства, без да се вземат предвид:

• географският контекст,
• историческите контакти,
• културните пластове,
• социално-политическите заемки.

Липсата на систематичен анализ и интердисциплинарен подход позволява изводи на базата на ограничен материал. Тюркската теория започва да се възприема като аксиома, а не като хипотеза, подлежаща на проверка.

3. Потискане на алтернативните теории

В периода 1950–1980 г. всяка теория, която оспорва тюркския модел, е маргинализирана. Иранската (сармато-аланска) теория, поддържана от някои учени преди войната, почти изчезва от официалните публикации. Археолозите, които откриват нетюркски белези в погребалните практики или материалната култура, избягват категорични заключения, за да не влизат в конфликт с „официалната линия“. Напротив, в учебници, енциклопедии и популярни издания прабългарите започват да се представят като „тюрки“, без да се посочват научните аргументи.

В резултат на това няколко поколения учени и ученици израстват с убеждението, че тюркската теория е безспорно доказана. Въпреки това в научните среди постепенно се натрупва напрежение поради несъответствията между идеологическия модел и археологическите данни.

4. Първи научни противоречия и начало на вътрешна критика

Още през 60-те и 70-те години някои археолози (например Станчо Ваклинов) започват да изследват прабългарските некрополи и попадат на явления, които не съответстват на тюркския модел:

• биритуалност (трупополагане + кремация), характерна за сарматите, но не за тюрките;
• изкуствена деформация на черепите, типична за сарматите и аланите, но почти непозната при ранните тюрки;
• ориентация на гробовете на север или запад;
• антропологични черти от европеиден тип.

Тези факти не се вписват в тюркската теория и показват, че тя не може да обясни етническото разнообразие на прабългарите. Въпреки това критиката остава вътрешна и сдържана, тъй като откритото ѝ формулиране би било възприето като идеологическо отклонение.

Така в края на 70-те години се оформя ситуация, в която официалната теория е тюркската, но редица археологически и антропологични данни я подкопават. Това създава предпоставки за бъдещ научен пробив.

5. Кризата на тюркската теория към края на XX век

През 80-те години идеологическият контрол постепенно отслабва. Започват да се публикуват данни от нови археологически разкопки и антропологични изследвания, които потвърждават наличието на силен сармато-ирански компонент. Лингвистичните аргументи в полза на тюркския произход се оказват ограничени – броят на сигурните тюркски заемки е минимален, титлите не винаги имат тюркски произход или имат паралели и в ирански и кавказки среди, липсва доказан тюркски граматичен пласт.

Тюркската теория започва да изглежда все по-слабо обоснована и зависима от идеологическия контекст. Научната общност усеща необходимостта от нов, обективен и интердисциплинарен подход. Именно в този момент на сцената излиза Рашо Рашев, който ще промени радикално посоката на изследванията и ще постави основите на съвременната парадигма за сармато-иранския произход на прабългарите.

IV. Проблеми и вътрешни противоречия на тюркската теория

Тюркската теория доминира в научната и популярната литература през по-голямата част от XX век, но постепенно се натрупват сериозни аргументи, които подкопават нейната достоверност. Основният проблем е, че тя се опира почти изцяло на ограничен лингвистичен материал, докато археологическите, антропологичните и културните данни систематично показват различна картина. В този раздел ще бъдат анализирани най-съществените вътрешни противоречия на тюркската теория.

1. Лингвистичната база е слаба и едностранчива

Тюркската теория стъпва почти изцяло върху няколко лични имена, титли и предполагаеми заемки в българския език. Но по-задълбоченият анализ разкрива следното:

• В старобългарския (IX–X в.) сигурните тюркски заемки са изключително малко – често се посочват само „кумир“ и „капище“.
• Общият брой на тюркските думи в новобългарския език не надхвърля 40 и повечето са късни.
• Липсва тюркска граматика и синтаксис.
• Някои титли (кан, таркан) се срещат и в други култури или могат да бъдат политически заемки, а не етнически маркери.
• Суфиксът -ар в „българ“ не е специфично тюркски и се среща при различни индоевропейски и кавказки народи.

Следователно езикът не може да служи като убедително доказателство за тюркски произход.

2. Археологията не подкрепя тюркския модел

Археологическите данни от Северното Причерноморие и Дунавска България показват ясно:

• Биритуалност (трупополагане + кремация), характерна за сарматите и нетипична за ранните тюрки.
• Ориентация на гробовете на север или запад, а не на изток.
• Постмортални ритуали и разрушаване на тела, свързани със сарматски обреди.
• Наличие на изкуствена черепна деформация (ИДЧ), типична за сарматите и почти отсъстваща при тюрките.
• Керамика от пастирски тип – черна/сива лъскана керамика със специфична орнаментика, намираща аналогии в сарматските и Пенковските находки, но не и в тюркските култури от Централна Азия.

Тези факти показват, че културата на прабългарите е далеч по-близка до сармато-аланската, отколкото до тюркската.

3. Антропологичните данни са в противоречие с тюркската теория

Антропологичните изследвания на прабългарските погребения разкриват:

• Брахикранни и долихокранни черепи с европеидни характеристики.
• Почти пълна липса на монголоидни белези, характерни за ранните тюркски племена в Централна Азия.
• ИДЧ, типична за сарматите.

Ако прабългарите бяха тюрки, би трябвало да има ясно изразени монголоидни черти, но те отсъстват. Това е едно от най-силните опровержения на тюркската теория.

4. Религиозните и културни елементи не са тюркски

Тюркската теория често се опира на идеята, че прабългарите почитат бог Тангра. Въпреки това:

• Няма сигурни доказателства за масово почитане на Тангра.
• Липсват храмове, ритуални комплекси или извори, които ясно да посочват този култ.
• Единственият надпис, който се свързва с думата „Тангра“, е спорен и може да се тълкува по различни начини.
• Обратно – има силни следи от сармато-ирански религиозни представи, включително дуализъм и култове към слънцето.

Следователно религиозната картина на прабългарите е по-близка до иранската, отколкото до тюркската.

5. Руните не са доказателство за тюркски произход

Един от последните „аргументи“ на тюркската теория са руноподобните знаци в прабългарската среда. Но:

• Писмени системи от „рунен“ тип се използват и от нетюркски народи (сармато-алани, готи, угри).
• Руните в Дунавска България са от християнски манастири (Равна, Мурфатлар) и датират от края на IX–X век.
• Това са късни и смесени символи, а не раннотюркска писменост.
• Само две съмнителни находки от Плиска могат да се свържат с рунообразни знаци, като датировката им е неясна.
• Водещият специалист по тюркските руни Сергей Кизласов доказва, че част от „руните“ по Кубан са на нетюркски език.

Следователно руните не доказват тюркски произход.

6. Историческата динамика не съответства на тюркския модел

Ако прабългарите бяха тюрки:

• Би трябвало да запазят езика си поне няколко века.
• Би трябвало да наложат културата си върху славяните.
• Би трябвало да съществуват многобройни тюркски топоними и антропоними.
• Би трябвало държавата да има тюркски институции.

Вместо това:

• Славянският език става официален.
• Славянската култура доминира.
• Тюркските заемки в езика са минимални.
• Държавната структура показва ирански, византийски и местни елементи.

Това показва, че тюркският модел не може да обясни развитието на Първото българско царство. Натрупването на тези противоречия довежда до криза на тюркската теория. Въпреки че е официално доминираща, тя престава да отговаря на научните факти. Това създава необходимост от нов подход, основан на интердисциплинарен анализ. Именно тук се появяват изследванията на Станчо Ваклинов и особено на Рашо Рашев, които променят изцяло научната парадигма.

V. Първият научен пробив: ролята на Станчо Ваклинов

1. Поставяне на археологията в центъра на изследванията

До 60-те години на XX век изследването на прабългарите е доминирано от лингвистичния подход. Станчо Ваклинов (1932–1978) е първият български учен, който системно поставя археологията като основен източник за разбиране на прабългарската култура и етногенеза. В своя фундаментален труд „Проучвания върху българските древности през ранното средновековие“ (1977) той анализира материалната култура на прабългарите, погребалните обреди, социалната структура и взаимодействието им с други народи. Този подход променя методологията на изследванията и открива редица факти, които не съответстват на тюркския модел.

2. Некрополите и погребалните практики като ключ към етническия произход

Най-значимият принос на Ваклинов е анализът на прабългарските некрополи, като този при Нови Пазар. Той установява, че прабългарите са практикували биритуалност – едновременно трупополагане и трупоизгаряне – явление, характерно за сарматите, но не и за ранните тюрки. Освен това при трупополагането се наблюдават специфични особености:

• ориентация на север или запад;
• постмортално разрушаване на телата;
• пластове пепел;
• брахикранни черепи с изкуствена деформация (ИДЧ).

Тези особености съответстват на сармато-аланската традиция и са в противоречие с тюркските погребални обреди. Ваклинов не заявява директно сарматския произход на прабългарите, но посочва, че културните и антропологични паралели с тюрките са слаби.

3. Социална стратификация и етническа сложност

Ваклинов установява, че прабългарското общество е социално диференцирано. Погребенията на военния елит съдържат богати инвентари, конски амуниции и оръжия, докато обикновеното население има бедни гробове със специфични обредни практики. Това го води до извода, че прабългарите не са хомогенен етнос, а съставена общност. Той допуска съществуването на малобройна върхушка, която може да е тюркска по държавна традиция, но масата население очевидно има различен произход.

Тази концепция по-късно ще бъде доразвита от Рашо Рашев в модела за тюркска върхушка и иранско-сарматски етнически фундамент.

4. Методологичен завой и подготовка за научна промяна

Ваклинов не отрича открито тюркската теория, тъй като работи в период на силен идеологически контрол. Въпреки това той полага основите на нов методологичен подход:

• археологията е водеща, а не допълнителна дисциплина;
• етногенезисът се разглежда като сложен процес, а не като резултат от „чиста“ миграция;
• културните практики имат по-голяма доказателствена стойност от изолираните езикови паралели;
• прабългарите са резултат от смесване на различни етнически елементи.

Така Ваклинов става „подготвителят“ на научната революция. Той не разрушава тюркската теория, но демонстрира, че тя не може да обясни археологическите реалности. Именно на тази методологична основа стъпва Рашо Рашев, който ще формулира завършена алтернатива и ще осъществи пълна парадигмална промяна.

VI. Научната революция на Рашо Рашев

Преосмислянето на произхода на прабългарите достига своя решаващ етап с работата на проф. Рашо Рашев (1943–2008), ученик и продължител на археологическата школа на Станчо Ваклинов. Докато Ваклинов поставя под съмнение тюркската теория чрез археологически наблюдения и методологични промени, Рашев преминава отвъд предпазливата критика и изгражда цялостна, аргументирана, интердисциплинарна алтернатива. Неговата научна дейност бележи най-значимия пробив в изследването на прабългарите през втората половина на XX век.

1. Научен профил и централен изследователски фокус

За разлика от мнозина свои съвременници, които разглеждат произхода на прабългарите като една от многото теми, Рашев посвещава цялата си научна кариера именно на този въпрос. Още в ранните си проучвания той комбинира археология, антропология, историческа география и лингвистика, търсейки холистичен модел на етногенезиса. За него прабългарският въпрос не е само етническа класификация, а ключ към разбирането на ранносредновековната държавност, културна трансформация и езикова динамика.

Проф. Рашев изследва систематично прабългарските некрополи, погребалните практики, керамиката, военните структури и титулатурата, но винаги съпоставя тези данни в по-широк евразийски контекст. Той не отхвърля предварително нито една хипотеза, но изисква всяка да бъде доказана с реални данни, а не с идеологически постулати или повърхностни езикови сходства.

2. Преход от лингвистичен към археологически модел

Един от основните му приноси е методологичният. Рашев твърдо застава на позицията, че археологията трябва да бъде водещият източник при изследване на произхода на прабългарите, тъй като материалната култура, погребалните ритуали и антропологичните характеристики дават директни свидетелства за етническа и културна принадлежност. Той подчертава, че лингвистичните данни са твърде ограничени и често подвеждащи, особено когато се базират на титли, които могат да бъдат политически заемки, а не етнически маркери.

Този преход от лингвистична към археологическа парадигма отваря пътя към нови заключения и позволява системно преосмисляне на натрупаните факти. Именно чрез този подход Рашев успешно показва, че тюркската теория не съответства на археологическата реалност.

3. Статията „Две групи прабългари и две прабългарски култури“ – началото на нов модел

В началото на 90-те години Рашев публикува две кратки, но ключови статии, които променят хода на дебата. Първата от тях – „Две групи прабългари и две прабългарски култури“ – въвежда революционна концепция: прабългарите не са хомогенен етнос, а съставена общност от две ясно различими културни и социални групи – военно-административен елит и масово население.

Въз основа на различия в погребалните практики, инвентара и социалния статус, Рашев показва, че върхушката може да има тюркски политически елементи, но простолюдието следва различна, нетюркска културна традиция. Той подкрепя наблюдението на Бешевлиев, че наставките -ар, -гир, -дур в племенните имена обозначават различни етнически слоеве (тюркски, угорски, ирански), смесени по време на хунската епоха.

На базата на лични имена, титли и дванадесетгодишния календар Рашев допуска, че елитът вероятно е бил тюркски по модел на Средна Азия, но веднага подчертава, че това е резултат от краткотрайно политическо подчинение под Западнотюркския хаганат през VI век. Като археологически свидетелства за този пласт посочва Перешчепинския комплекс и комплекса „Вознесенка“. Но той прави важно заключение: тези примери нямат явна връзка с културата на Дунавска България, с изключение на единичния гроб от Мадара.

Това наблюдение е фундаментално: дори ако елитът има тюркски белези, те не достигат до Дунавската държава като масово културно наследство.

4. Идентифициране на масовото население: погребални практики, сарматски аналогии и антропологични данни

След като Рашо Рашев установява, че прабългарската общност е социално и културно разслоена, той насочва вниманието си към масовото население – групата, която представлява истинския етнически фундамент. За разлика от върхушката, чиято култура може да е повлияна от политически центрове като Западнотюркския хаганат, именно обикновеното население отразява дълбоките културни традиции и произход на етноса.

Решаващият въпрос е: каква е културната и етническа принадлежност на тази масова група?

Рашев отговаря чрез систематичен анализ на некрополите от езическия период. В началото на 90-те години вече са известни близо 20 такива некропола, съдържащи трупополагания, трупоизгаряния и смесени обреди. Приблизително една трета от всички погребения са инхумации, а те разкриват поразителна аналогия със сарматските погребални практики от I–II век в района между Дунав и Дон.

Характерните белези включват:

• ориентация на скелетите на север или запад;
• наличие на пластове пепел на дъното на гробната яма или като подсипка;
• постмортално разрушаване на тела;
• брахикрания;
• изкуствена деформация на черепа (ИДЧ).

Тези особености са добре познати в сарматско-аланската култура, но не са характерни за ранносредновековните тюрки. Именно ИДЧ е особено важна: тя е практически отсъстваща при тюрките, докато при сарматите е широко разпространена и се среща масово в прабългарските находки. Това антропологично съвпадение е едно от най-силните доказателства срещу тюркската теория.

Рашев отбелязва, че наличието на биритуалност (съчетание на трупополагане и трупоизгаряне) допълнително потвърждава сарматския характер на тази група. При тюрките преобладава трупополагането с ограничени варианти, докато при сарматите и в Черняховско-постчерняховския кръг биритуалността е широко засвидетелствана.

По отношение на кремациите Рашев е методологично предпазлив. Той допуска, че в двуобредните некрополи е възможно кремациите също да принадлежат на прабългари, а не на славяни, като напомня, че подобна хипотеза е изказана още от Въжарова (макар и само за безурновите кремации). Така той разширява изследователското поле и поставя под въпрос традиционното отъждествяване на кремациите със славянско население.

Като следващ етап Рашев се насочва към въпроса за езика. Той подчертава, че само малък брой тюркски заемки се откриват в старобългарския език от IX–X в., което означава, че тюркоезичните слоеве сред елита са били малобройни и не са оказали съществено влияние върху езиковия фонд. Това наблюдение е ключово: ако целият народ беше тюркоезичен, тюркският лексикален пласт трябваше да бъде значителен. Но той е минимален.

По отношение на езика на обикновеното население Рашев издига хипотезата, че в горско-степните райони по средното течение на Днепър сарматските прабългари са били в продължителен контакт със славяните, което е довело до ранна етнолингвистична славянизация. Тоест, значителна част от прабългарите може да са загубили иранския си език още преди да достигнат до Дунав, като са възприели славянски диалекти.

Така Рашев достига до модел, според който масовото прабългарско население е сармато-аланско по произход, но славянизирано по език, докато тюркският елемент е ограничен до политическата върхушка. Това обяснява едновременно археологическите и антропологичните данни, както и лингвистичната реалност.

5. Статията „За произхода на прабългарите“ (1993): откритото оспорване на тюркската теория и лингвистичният аргумент

Ако статията „Две групи прабългари и две прабългарски култури“ представлява методологичен пробив чрез разграничаването на елит и масово население, то втората ключова статия на Рашо Рашев – „За произхода на прабългарите“ (1993) – е откритата научна конфронтация с тюркската теория. Тук той вече не се ограничава до предпазливи формулировки, а отправя системна критика към тюркската парадигма, която до този момент все още фигурира в учебници и официални изследвания.

Основната теза в тази статия е, че тюркските елементи в прабългарската култура се отнасят единствено до военно-административната върхушка, а не до етническата маса. Рашев пише, че тюркските езикови остатъци и елементи от материалната култура „представят изключително езика и културата на прабългарската военноадминистративна и родова върхушка“. Той подчертава, че относно „езика и произхода на останалото, т.е. масовото население, липсват преки данни“, както и че отсъстват сведения за масово почитане на тюркския бог на небето Тангра.

Това твърдение за отсъствието на култа към Тангра е особено значимо. Ако прабългарите бяха тюрки, би следвало почитането на този бог да бъде широко засвидетелствано. Вместо това данните показват наличието на други религиозни елементи, включително сармато-ирански практики и по-късно християнство. Така отпада една от основните „емблеми“ на тюркската теория.

След това Рашев атакува лингвистичната аргументация, която е служила за основа на тюркската теория. Той изтъква, че в старобългарския език (IX–X в.) са засвидетелствани само две думи с предполагаем тюркски произход – „кумир“ и „капище“, а общият им брой, включително навлезлите в новобългарския, не надхвърля около 40. В сравнение с това, в унгарския език тюркските заемки са над 300. Това съпоставяне има огромна методологична тежест: ако прабългарите бяха тюрки и българският език беше продължение на тюркския, заемките трябваше да са многобройни. Фактът, че те са минимални, показва, че тюркският език никога не е бил език на масовото прабългарско население.

С този аргумент Рашев оборва не само теорията за „тюрко-българи и маджари“ на П. Юхас, но и старото мнение на Иван Шишманов, че тюркският пласт в унгарския е прабългарска заемка. Ако прабългарският език беше тюркски и бе оказал влияние върху унгарския, подобно влияние би трябвало да е още по-силно в българския – но това не се наблюдава.

Следващият важен аргумент е свързан с количественото съотношение между археологическите находки и езиковите остатъци. Рашев посочва, че близо една трета от всички езически гробове от ранносредновековна България принадлежат на „обикновените“ прабългари със сарматски погребален ритуал, докато тюркските езикови следи са крайно незначителни. Това противоречие може да бъде обяснено само ако се приеме, че масовото население не е било тюркоезично.

Като решение на този проблем Рашев предлага модела, който по-рано е предположен от Ваклинов и други учени (Смирнов, Артамонов) във връзка с волжките българи: малобройна тюркска върхушка управлява големи общности от сарматски и угорски племена. Това обяснява наличието на тюркски политически термини, но отсъствието на тюркски език в народната среда.

Рашев допълнително атакува тюркската теория, като оспорва идеята, че всички рунни знаци в степите са тюркски. Той подчертава, че е имало поне два различни типа рунически писмености в Източна Европа и че нетюркски народи също са използвали руни или руноподобни знаци. Още по-важно е, че в Дунавска България рунообразните надписи се появяват не по-рано от края на IX век и са свързани с християнски манастири (Равна, Мурфатлар), а не с езическата епоха. Дори днес, след интензивни разкопки, от Плиска са известни само две находки, които могат да бъдат наречени „рунически надписи“, но тяхната датировка е неясна.

Така Рашев не само разгражда лингвистичната основа на тюркската теория, но и демонстрира, че не съществува нито един устойчив културно-археологически елемент, който да доказва тюркски етнически произход на прабългарите. Всички белези, които могат да бъдат свързани с тюрките, са ограничени до върхушката и са резултат от политическо влияние през VI век, а не от етническа идентичност.

С тази статия Рашев поставя под съмнение самите основи на тюркската теория. Но неговият най-значим принос ще се прояви в следващите изследвания, в които той ще проследи археологическата и културно-историческата линия от сарматите през Черняховската и Пенковската култура до прабългарите на Дунав, изграждайки завършен модел на етногенезиса.

6. Археологическата линия на приемственост: сарматска култура – Черняховска култура – Пенковска култура – прабългари

Един от най-значимите приноси на Рашо Рашев е изграждането на ясна и последователна археологическа линия на културна приемственост, която свързва прабългарите не с Централна Азия и тюрките, а с източноевропейските сармато-алански общности. Тази линия е структурирана в няколко последователни етапа:

1. Сарматска култура (III–IV в.)
2. Черняховска култура (III–IV в.)
3. Пенковска култура (VI–VII в.)
4. Прабългарите на Аспарух (VII–IX в.)

Всеки етап е свързан с предходния по археологически, антропологически и културни показатели, което създава непрекъснато развитие в рамките на Източна Европа, без необходимост от хипотетични далечни миграции от Централна Азия.

6.1. Сарматската основа

Както вече беше разгледано, сарматите са ираноезични народи от степите между Дон и Дунав, чиято култура включва биритуалност, ориентация на гробовете на север/запад, постмортални практики, изкуствена деформация на черепа и европейски антропологичен тип. Всички тези белези се откриват и в прабългарските некрополи. Затова Рашев определя сарматската култура като първи археологически етап от формирането на прабългарите.

6.2. Черняховската култура като посредник

Черняховската култура (III–IV в.) обхваща обширни територии от левия бряг на Днепър до Долнодунавския регион. Тя е мултиетническа, но в нея сарматите имат значително участие. Черняховската култура запазва сарматските погребални практики, включително биритуалността, и развива керамика със сива или черна лъскана повърхност, която по-късно намира продължение в Пенковската култура. По този начин Черняховската култура представлява археологически мост между сарматите и следващите културни формации.

Рашев отбелязва, че в южните райони на Черняховската култура сарматските могилни гробове са ориентирани предимно на север и с по-богат инвентар, включително характерна керамика, украсена с излъскани ивици. Тези елементи се възпроизвеждат по-късно в Пенковската култура и в прабългарските некрополи, което показва ясно културно приемство.

6.3. Пенковската култура като непосредствен предшественик на прабългарите

Пенковската култура (VI–VII в.) е ключов етап в модела на Рашев. Тя обхваща горско-степната зона по средното течение на Днепър, разпростирайки се на запад до река Серет, където влиза в контакт със славянската Прага–Корчак култура. Това пространствено разположение съвпада с данните от византийските извори за местоположението на Велика България на Кубрат.

Пенковската култура унаследява традициите на Киевската и Черняховската култура и отразява доминиращо присъствие на сармато-алански (ирански) елементи. Тя е биритуална и включва керамика, която има своите корени в Черняховската традиция. Народите от Пенковската култура са практикували кремации (в ями или урни), което е сарматска и постчерняховска практика, а не тюркска.

Особено значение има керамиката от пастирски тип – сива или черна, лъскана, с врязани или излъскани линии, изработена често на грънчарско колело. Тази керамика е открита масово в Пастирското градище и представлява характерен белег на Пенковската култура. Именно този тип керамика се появява по-късно и в прабългарските селища на Долен Дунав (VII–IX в.), което според Рашев не може да бъде случайно, а показва миграция на цяло население.

6.4. Ролята на научните интерпретации (Русанова и Артамонов)

Рашев развива тази идея, стъпвайки върху трудовете на Ирина Русанова – специалист по славянска керамика, която доказва, че всички типове пенковска керамика, включително пастирската, имат ясни предшественици в Черняховската култура и са продукт на нетюркски (ирански) народи. Тя също така разглежда антите като преки потомци на сарматското население, смесено със славяните и славянизирано по език. Това потвърждава модела на Рашев за ранен процес на славянизация върху иранска основа.

Артамонов още през 60-те години предлага обособяването на „пастирска подгрупа“ в рамките на Пенковската култура, свързана с кутригурите. Станчо Ваклинов впоследствие подкрепя идеята, а Рашев я развива по-нататък, използвайки я като база за теорията за прабългарската идентификация на това население.

6.5. Преход към Дунавската България

Най-важното заключение на Рашев е, че Пенковската култура „изчезва“ в края на VII – началото на VIII век, непосредствено преди появата на прабългарите на Долен Дунав. Той предлага обяснението, че Аспарух, напускайки вътрешността на Велика България, повежда със себе си населението на Пенковската култура, което се придвижва на запад и става част от населението на новосъздадената Дунавска България.

Това има няколко решаващи последствия:

• Появата на пастирска керамика в Дунавска България (VII–IX в.) е втората вълна на този тип керамика в региона, след първоначалното ѝ присъствие през VI–VII в.
• Обяснява се културната приемственост между Черняховско-Пенковската зона и Долнодунавската зона.
• Обяснява се бързата славянизация на прабългарите, тъй като славянският език вече е бил усвоен частично от населението на Пенковската култура.
• Липсата на следи от тюркски език и култура става логична, тъй като масовото население е нетюркско по произход.

По този начин Рашев изгражда напълно последователен и интердисциплинарно обоснован модел, който обяснява археологическите, антропологичните, лингвистичните и историческите факти, без да прибягва до идеологически хипотези.

7. Обобщение на модела на Рашев: малобройна тюркска върхушка, сармато-ирански фундамент и славянизация

След систематичен анализ на археологическите, антропологичните, лингвистичните и културно-историческите данни, Рашо Рашев формулира най-влиятелния и цялостен модел за произхода на прабългарите, който заменя тюркската теория в съвременната историография. Този модел може да бъде обобщен в няколко основни положения.

7.1. Прабългарите не са хомогенен етнос

Основата на прабългарската общност е многоетническа, формирана в хунската епоха чрез смесване на различни групи (сарматски, угорски, тюркски). Впоследствие тези групи се интегрират културно и политически, но културните различия между елита и масовото население се запазват. Това противоречи на тюркската теория, която представя прабългарите като единен тюркски народ.

7.2. Тюркският компонент е ограничен до политическия елит

Рашев признава, че военно-административната върхушка на прабългарите може да е използвала тюркски титли и политически модели, възприети по време на подчинение под Западнотюркския хаганат през VI век. Но той доказва, че тюркският компонент е временен, ограничен и политически, а не етнически или културен. Той не прониква в масовата култура, погребалните обреди, езика или религията.

Това обяснява защо тюркски заемки в старобългарския език са изключително малко, защо липсва култ към Тангра и защо титлите сами по себе си не могат да докажат тюркски етнически произход.

7.3. Масовото население е сармато-иранско по произход

Археологическите и антропологичните доказателства показват, че обикновеното население на прабългарите следва сарматски погребални традиции, включително:

• биритуалност;
• ориентация на гробовете север/запад;
• постмортални практики;
• изкуствена деформация на черепа;
• европеиден антропологичен тип.

Тези белези са чужди на ранните тюркски култури от Централна Азия, но напълно съответстват на сарматско-аланските традиции в Източна Европа от I–IV век. Така се установява културна и антропологична приемственост между сарматите, Черняховската култура, Пенковската култура и прабългарите.

7.4. Ранна славянизация на иранския компонент

Рашев посочва, че в зоната на Пенковската култура (VI–VII в.) сармато-аланските групи (напр. антите) влизат в продължителен контакт със славяните (Прага–Корчак), което води до етнолингвистична славянизация. Това означава, че част от прабългарското население вече говори славянски диалекти преди идването на Аспарух на Дунав. Следователно бързата славянизация в Дунавска България не е резултат от насилствен процес, а от предварителна културна близост.

7.5. Аспаруховата миграция е преместване на население, а не само армия

Най-значимото заключение на Рашев е, че Аспарух не премества само войска или номадска орда, а цели общности от население на Пенковската култура, които се заселват на Долен Дунав. Това обяснява:

• наличието на пастирска керамика (типично пенковска) в Дунавска България през VII–IX век;
• културната приемственост между украинско-днепърския ареал и прабългарските земи;
• отсъствието на тюркски материали;
• демографската доминация на славянския език и култура;
• плавния етногенезис на българската народност.

7.6. Пълна несъстоятелност на тюркската теория

В обобщение, според Рашев тюркската теория е научно несъстоятелна, защото:

• се основава на ограничени лингвистични наблюдения;
• игнорира археологически, антропологични и културни данни;
• не обяснява липсата на тюркски език и култ;
• не може да обясни материалната култура;
• не отчита етническата сложност на прабългарите;
• е резултат от идеологическо, а не научно налагане.

Затова той заключава: Прабългарите имат предимно сармато-ирански произход, смесени са с угорски и славянски елементи, управлявани са от малобройна тюркска върхушка и са славянизирани по език преди или веднага след заселването си на Долен Дунав.

Този модел е в състояние да обясни всички известни археологически, антропологични, лингвистични и исторически факти, поради което постепенно се налага като новата научна парадигма относно произхода на прабългарите.

VI. Допълнителни научни доказателства срещу тюркската теория: антропология, генетика, сравнителна културология

1. Антропология и краниология

Антропологичните изследвания върху черепните серии от прабългарските некрополи в Североизточна България и в севернопонтийската зона последователно показват европеиден (кавказоиден) морфотип с преобладаващи брахикранни и долихокранни варианти. Ключов индикатор е масовата изкуствена деформация на черепа (ИДЧ) – ритуална практика, широко засвидетелствана сред сармато-аланските популации на Източна Европа и отсъстваща или маргинална в ранните тюркски групи от Централна Азия. Наличието на ИДЧ в прабългарски контекст, съчетано с европеидни краниологични характеристики и отсъствие на изразени монголоидни маркери, представлява силен аргумент срещу тюркската етническа интерпретация. Допълнително, ориентацията на инхумациите (често към север или запад), слоевете пепел и постморталните манипулации върху тялото кореспондират с документираните сарматски обредности от I–IV в., което подкрепя тезата за културен континуитет към прабългарските некрополи от VII–IX в.

2. Данни от древна ДНК и популационна генетика (синтетичен преглед)

Публикуваните през последното десетилетие изследвания по древна ДНК за популации от евразийските степи очертават сложна демографска картина с смес от източноевропейски степни ирански (сармато-алански) компоненти и различни локални приноси. Макар корпусът от директни прабългарски геноми да е ограничен и фрагментарен, наличните синтетични прегледи показват, че групи от севернопонтийската зона през късната античност и ранното средновековие носят значим източноевропейски степен компонент, съпоставим с онзи, определян за сармато-алански, без стабилни сигнали за масивен източноазиатски (централноазиатски) принос, характерен за ранните тюрки. В рамките на интердисциплинарен прочит тези генетични тенденции са консистентни с археологията и антропологията: те предполагат регионална приемственост в източноевропейските степи и подкрепят модела на Рашев за нетюркски фундамент на прабългарската общност, смесен със славянски и угорски елементи.

3. Сравнителна културология и материална култура

Материалната култура на прабългарите – особено керамиката от пастирски тип, част от металообработката, типовете накити и определени елементи от въоръжението – намира най-добри паралели в постчерняховските и пенковските комплекси на горско-степната зона между Днепър и Прут. Тези паралели отсъстват в централноазиатските тюркски културни комплекси от VI–VII в. Особено показателен е двувълновият модел на пастирската керамика на Долен Дунав: ранна поява през VI–VII в. и втора, количествено по-силна в VII–IX в., което отговаря на хронологията на преместване на население, описана от Рашев (Пенковска култура → Аспарухова миграция). Липсват убедителни материали, които да свидетелстват за централноазиатски тюркски производствени традиции в Дунавска България от ранния период, докато сармато-аланските и постчерняховските белези са стабилно засвидетелствани.

4. Писменост, знакови системи и религиозна практика

Твърденията, свързващи прабългарите с тюркска руническа писменост, не издържат на критичен анализ. Руноподобните знаци, засвидетелствани в Дунавска България, произхождат предимно от християнски контекст (Равна, Мурфатлар) и са късни (край IX–X в.), докато очакваната за тюркски езически контекст писменост от VII–VIII в. отсъства. Отделно, рунообразни знаци се използват и от нетюркски групи в Източна Европа, а специализирани изследвания върху рунически находки по Кубан показват нетюркски езиков пласт, което подчертава, че рунната графика не е етнически детерминант. В религиозен план липсват надеждни свидетелства за масов култ към Тангра в прабългарска среда; наличните данни са или спорни, или изолирани, и контрастират с добре засвидетелстваните сарматски практики и ранното християнизиране.

VII. Съвременно състояние на дебата: отхвърляне на тюркската теория и консолидиране на сармато-иранския модел

1. Историографска консолидация през късния XX и ранния XXI век

След методологичния завой, осъществен от Ваклинов, и интердисциплинарния синтез на Рашев, тюркската теория губи статут на доминираща. Новите археологически открития, антропологични серии и сравнителни анализи стабилизират модела, според който масовото прабългарско население е сармато-аланско по произход, а тюркските елементи са ограничени до военно-административната върхушка и политическите контакти през VI век. Езиковата картина – с минимален тюркски лексикален принос и липса на граматични характеристики – допълнително подкопава тюркската хипотеза.

2. Приносът на Цветелин Степанов и редукцията на работните хипотези

В края на XX век българските историци, работещи главно с писмени извори, също ревизират тюркския модел. Цветелин Степанов обобщава, че към края на 90-те години реално конкурентни остават само две хипотези: тюркската и сарматската. Неговият анализ подчертава, че малка част от прабългарските аристократични титли имат безспорни тюркски аналози, а камeнните надписи не съдържат граматични елементи, които да бъдат определени като тюркски. По отношение на суфикса -ар в етнонима „българ/булгар/болгар“, Степанов отбелязва, че той е широко разпространен и сред индоевропейски и кавказки народи (напр. готар, тохар, шванар, лесгиар), което обезсилва аргумента, че става дума за специфично тюркска морфема. На базата на европеидните краниологични характеристики и източноирански езикови аналогии Степанов заключава, че доминиращият компонент при формирането на прабългарите – и в частност на дунавските българи – принадлежи към протоиранската общност, най-вероятно свързана с наследници на сакски племена.

3. Състояние на изворовата база и перспективи за нови изследвания

Съществуващата изворова база е аспектна: археологическите данни са неравномерни по качество и обем, писмените извори са компилативни, а антропологичните и генетичните серии все още се допълват. В този контекст интердисциплинарният подход остава задължителен. Ключовите въпроси за бъдещи изследвания включват: по-точна стратиграфия и датировки на некрополите; разширяване на краниологичните серии; по-широки проби за древна ДНК; и регионални сравнения в севернопонтийската и кавказката зона. Независимо от тези предизвикателства, общият вектор на данните подкрепя сармато-иранската интерпретация и ранната славянизация.

4. Методологични поуки за етногенетични изследвания

Случаят с прабългарите и отхвърлянето на тюркската теория показват, че едностранчивият лингвистичен анализ е недостатъчен за етногенетични заключения. Етнонимите, титлите и единични заемки могат да заблуждават, когато са откъснати от археология, антропология и културна история. Устойчивите изводи изискват конвергенция на независими линии доказателства – погребални практики, материална култура, демография, антропология и генетика. Този методологичен урок има по-широка валидност за изследване на други ранносредновековни общности в Евразия.

Настоящата статия разгледа процеса на отхвърляне на тюркската теория за произхода на прабългарите и утвърждаването на сармато-иранския модел с ранна славянизация. Историографският преглед показа, че тюркската интерпретация възниква късно, налага се в значителна степен по идеологически причини през комунистическия период и се опира предимно на ограничени лингвистични наблюдения (титли, единични заемки), несъгласувани с археологическата и антропологична действителност.

Археологическите комплекси от севернопонтийската и долнодунавската зона свидетелстват за биритуалност, ориентация на гробовете към север/запад, постмортални практики, масова ИДЧ и европеиден антропологичен тип – белези, характерни за сармато-аланската традиция, а не за ранните тюрки. Керамиката от пастирски тип, нейната двувълнова поява на Долен Дунав и приемствеността от Черняховската към Пенковската култура обосновават миграция на население, а не привнасяне на централноазиатски тюркски културни модели. Лингвистично тюркският принос е минимален; липсват граматични и синтактични показатели за тюркска езикова основа. Религиозната картина не дава убедителни доказателства за масов култ към Тангра. Данните от антропологията и наличните генетични тенденции конвергират към нетюркски, източноевропейски степен профил с ирански компонент.

В този контекст Рашо Рашев заема централно място като изследователят, който формулира цялостен интердисциплинарен модел: малобройна тюркска военно-административна върхушка върху масово сармато-иранско население, което в контакт със славяните преминава към ранна славянизация. Миграционният сценарий на Аспарух се интерпретира като преместване на население от Пенковската култура, което обяснява археологическата приемственост и езиковата динамика в Дунавска България. На равнище историографска критика Цветелин Степанов редуцира работните хипотези до две – тюркска и сарматска – и аргументирано подкрепя втората, изтъквайки както краниологичните данни, така и езиковите аналогии с източноиранския кръг.

Събрани заедно, тези линии на доказателства формират кохерентна научна картина, която освобождава изследването на прабългарите от идеологически натрупвания и едностранни лингвистични интерпретации. Тюркската теория, макар и исторически влиятелна, не успява да обясни основните характеристики на прабългарската култура и общество. Сармато-иранският модел, напротив, предлага интегративна и емпирично подкрепена рамка, способна да обясни както материалната култура и погребалните практики, така и езиковата и религиозната динамика на ранносредновековна България.

Поради това съвременният научен консенсус клони към разбирането за прабългарите като нетюркска по ядро общност от източноевропейските степи, консолидирана политически в хода на хунската и постхунската епоха, и славянизирана езиково в процес на дълготрайни контакти със славяните. Този извод не само коригира историческата перспектива, но и показва как интердисциплинарната методология – комбинираща археология, антропология, лингвистика, генетика и сравнителна културология – е способна да преодолее остарели парадигми и да изгради устойчиви научни обяснения за сложни етногенетични процеси.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК