“КОКОШКАРСКИЯ ПОХОД” НА РЪМЪНЦИТЕ ПРЕЗ 1913

В разгара на Междусъюзническата война Румъния предприема внезапна интервенция в България, която преобръща баланса на силите и ускорява пътя към Букурещкия мирен договор. Решението на крал Карол I да мобилизира и прехвърли армията през Дунав идва на фона на вече разклатените балкански съюзи, на амбиции за териториални компенсации и на активни дипломатически маневри от страна на Великите сили. Походът, който българската обществена памет назовава „кокошкарски“, протича без срещу румънските колони да се противопоставят редовни български части: на пътя им стоят предимно цивилни, тилови структури и ранени войници, докато основните български сили воюват на югозападния театър срещу Сърбия и Гърция. Тъкмо тази асиметрия – между стратегическата цел на Букурещ да диктува условията на мира „на барабан“ и фактическата липса на фронтова съпротива – придава на операцията рязко политическо, а не оперативно-военно измерение. Подходът на румънската върховна команда, съчетал демонстративен марш към София с реквизиции, разстройство на местния ред и лавинообразни здравни проблеми в собствените ѝ части, оставя видим отпечатък върху българските общности на север от Стара планина и в Добруджа. В същото време намесата отговаря на по-дълбока логика: стремежът на Румъния да монетизира „благоприятния неутралитет“ от 1912 г., да реализира отдавнашни претенции към Южна Добруджа и да капитализира своеобразната си двупосочна свързаност – формално обвързана с Тройния съюз чрез династическите връзки на Хоенцолерните, но ухажвана от Петербург заради руските интереси по фланга срещу Австро-Унгария. Така походът през юни–юли 1913 г. се превръща в концентрирана проекция на противоречията на епохата: между правото и силата, между съюзническите обещания и моментната изгода, между стратегическите сметки и социалната цена на войната за населението по българския Дунав и в северните подбалкански полета.

I. Геополитическият контекст и румънските претенции

Динамиката на балканския силов баланс

Към края на 1912 г. и началото на 1913 г. балканската среда се преструктурира под въздействието на войната срещу Османската империя, като България излиза от първата кампания с бързо разширени граници и с претенции за водеща роля. Тъкмо това разширение активира механизма на „компенсациите“, чрез който Румъния представя своите желания като инструмент за възстановяване на равновесието, независимо че не участва активно в бойните действия. В румънската преса и политически елит се конструира аргумент, че „благоприятният неутралитет“ сам по себе си представлява капитал, който следва да бъде осребрен териториално, при това по възможност без фронтова цена. От своя страна в София се фиксира убеждението, че подобни искания представляват политическо налягане, което разколебава както балканските договорености, така и руските гаранции; усещането се усилва от това, че през румънска територия минават доставки на оръжие за Османската империя по време на Балканската война. В този контекст южнодунавското пространство се явява не просто географска периферия, а сцена на надпревара между символни капитали: кой ще наложи „реда“ след османския отстъп, кой ще форматира новите граници и кой ще дефинира правото на „корекции“. Посланическите канали се нажежават, а тезата за стратегически баланс се превръща в удобна формула за легитимация на едностранни придобивки. Така се подготвя почвата за интервенция, която претендира да бъде „полицейска“ мярка за стабилност, но на практика работи като класическа силова дипломация – придвижване на войски при минимален риск и максимална политическа доходност. За Румъния това означава да използва момента на българска ангажираност на юг, за да наложи едностранни факти, които по-късно да бъдат узаконени на масата в Букурещ.

Румънска дипломатическа линия през 1912–1913 г.

Още през ноември 1912 г. Букурещ артикулира искания към България с фокус върху Силистра и прилежащи територии, като аргументира желанието си със съображения за контрол на дунавския възел и „естествени“ граници. Под натиска на Великите сили – и особено под егидата на Русия – в началото на април 1913 г. България е принудена да отстъпи Силистра, което в Букурещ се възприема не като завършек, а като трамплин към по-мащабна корекция. Руминизирането на успеха е съпроводено с активни контакти със Сърбия и Гърция, чиито политически ръководства демонстрират готовност да координират натиска срещу бившия съюзник от Балканската лига. В този фон се появява ключова фигура – руският посланик в Букурещ Александър Шебеко – който изиграва ролята на медиатор и катализатор, предавайки сигнали от Петербург за вероятна война между България и западните ѝ съседи и за възможност Румъния да се възползва от ситуацията без риск от руска санкция. Съчетанието между „зелена светлина“ от страна на Санкт Петербург (обусловена от желанието да се възпре продължителна война на Балканите) и подканите от Белград и Атина създава специфична стратегическа ниша. В нея румънските искания престават да бъдат предмет на абстрактна дипломатическа реторика и се превръщат в оперативен план: мобилизация, съсредоточение, прехвърляне на Дунав и марш към ключови български центрове при липса на очаквана съпротива. Паралелно с това вътрешнополитическият климат в Букурещ – подгряван от демонстрации и апели към „възмездие“ и „равновесие“ – легитимира мобилизацията като национална кауза, а не като рискована авантюра.

Двупосочната обвързаност с Великите сили

Династическите връзки на Карол I с Хоенцолерните и формалната обвързаност с Тройния съюз съществуват паралелно с активния руски интерес да държи Румъния в орбитата си като фактор за бъдеща война с Австро-Унгария. Присъждането на званието фелдмаршал на Карол от руска страна през ноември 1912 г. – символичен жест с препратка към 1877 г. – закрепва именно този двупосочен канал. В оперативен план това означава, че Букурещ може да си позволи гъвкавост: да уверява Берлин и Виена в лоялността си, докато синхронизира конкретните си балкански стъпки с Петербург. Когато през юни 1913 г. Шебеко индиректно вдига бариерата за румънска намеса, сигналът е достатъчно ясен: Великите сили биха предпочели бърз политически край на конфликта пред несигурно продължение. В този формат румънската интервенция се проектира като „ограничена“ по цели – да създаде психологически и логистичен натиск върху София и да формира изходни позиции за преговори, а не да търси решаващо сражение. Именно поради това походът има характера на авансова дипломация: превръщане на военния марш в аргумент на масата в Букурещ.

II. Дипломатическият натиск и пътят към интервенция

Петербургската посланическа конференция и нейното наследство

Посланическата конференция в Петербург през април 1913 г. кристализира асиметрията между правните претенции и силовите реалности. Българското правителство се озовава в ситуация, в която формалната руска посредническа роля не води до защита на българските интереси срещу румънските претенции, а до компромис под общ натиск. Отстъпването на Силистра и околността е замислено като акт на „финализиране“ на румънските желания, ала на практика се превръща в увертюра към по-голяма интервенция. В румънските щабове „успехът“ от април се чете като доказателство, че дипломатическият трафик е в тяхна полза и че по-нататъшни теренни действия няма да срещнат решителна международна съпротива. Българската дипломация, уповавайки се на руската роля, търси възпиране на северния съсед, но след 16 юни – със старта на сблъсъците със Сърбия и Гърция – се оказва в още по-неизгодна преговорна позиция. Така логиката на събитията тласка към интервенция, при която формалните уверения за ограниченост и „непротивников“ характер на преминаването през Дунав не издържат на проверката на практиката в българските градове и села.

„Благоприятният неутралитет“ и логистиката на доставките

Реториката за „благоприятния неутралитет“ прикрива по-комплексна реалност: румънската територия функционира като коридор за доставки към Османската империя по време на Балканската война. Дори без да се превръща в casus belli, този факт влияе върху българските възприятия и поставя морални въпросителни върху тезата за неутралност. Когато през юни 1913 г. Букурещ мобилизира и съсредоточава корпуси по Дунав, от София се търси руска намеса за възпиране, но сигналът от Петербург остава хладен: спирането на Румъния би удължило конфликта с Белград и Атина, което не е желан изход. Междувременно сръбските и гръцките канали подсилват румънската готовност, декларирайки продължаване на войната и приветствайки северното „балансиране“. В резултат на това „неутралитетът“ от 1912 г. се трансформира в активна позиция през 1913 г., легитимирана като принос към „стабилността“, но реализирана чрез силово присъствие на българска територия.

Руските посредници и ускорената ескалация

Шебеко и външният министър Сергей Сазонов играят роля на фасилитатори на ускорения процес към интервенция, а не на негови стопери. Когато от Букурещ през 19–21 юни се чуват улични призиви за мобилизация, румънският кабинет на Майореску вече е в режим на политическа неизбежност. Съобщенията за сблъсъци на българо-сръбския и българо-гръцкия фронт се използват, за да се представи интервенцията като „предпазна“ и „ограничена“. В този климат руската дипломация насочва усилията си не към блокиране на похода, а към контрол на неговите пределни точки – да не се стигне до влизане в София и до инцидент, който би компрометирал Петербург пред българската общественост. Така се оформя своеобразен коридор: бързо преминаване на Дунав, настъпление до психологическия радиус на столицата, а после – стоп по „морален сигнал“ от руския посланик. Това не отменя тежките местни последици, но очертава метриката на похода като инструмент за преговорен натиск.

III. Мобилизацията и оперативният замисъл на Букурещ

Съсредоточаването по Дунава и в Добруджа

Румъния мобилизира около половин милион души общо с етапните части, а активната армия възлиза на приблизително 340 000 под върховното командване на престолонаследника принц Фердинанд. Силите се разполагат в два основни направления: корпус в Добруджа, насочен към окупация и трайно задържане на Южна Добруджа, и главни сили по линията Бекет – Корабия – Турну Мъгуреле за форсиране на Дунав и демонстративен марш към София. Още на 27–28 юни в района на Бекет се събират шлепове и плавателни средства, а на 28 юни отделни полкове в съчетание с рошиорски ескадрони овладяват Силистра, което румънският щаб отчита като бърз и безсъпротивителен успех. Напредването в Добруджа достига линията Тутракан – Добрич – Балчик, с разузнавателни излазки към Русе и Варна, които обаче бързо се прибират зад основната линия за консолидиране на изходни позиции. В завзетите райони местната администрация е изтласкана, налагат се езикови ограничения и се въвежда временен окупационен режим с реквизиции. В този първи етап Букурещ постига две цели: фиксира факти на терена в Добруджа и отваря коридор за по-дълбоко проникване на западния състав към българския вътрешен ареал.

Прехвърлянето на Дунав и инженерното осигуряване

Форсирането започва нощта на 1 срещу 2 юли, като до 5 юли се изграждат понтонни мостове на няколко участъка; инженерните части дори използват материали, съхранени още от руските операции през 1877–1878 г., което подчертава историческата ирония в прехода от съюзност към противопоставяне в рамките на едно столетие. Прехвърлянето се извършва без сериозна огнева заплаха: българската войска е под политическа инструкция да не открива бой, докато местните власти са задължени да предотвратяват безредици. Тази асиметрия дава на румънската колона оперативна свобода, но крие рискове: тиловото осигуряване е напрегнато, санитарните мерки изостават, а дисциплинарната рамка се разхлабва при навлизане в населени места, където логистиката се „решава“ чрез реквизиции на храни, добитък и материали. По Дунав българската флотилия се самопотопява по заповед на генерал Радко Димитриев, за да не попадне в румънски ръце, а това символично скъсва последните оперативни нишки, които биха позволили контрол от българска страна на речния театър. Изолиран инцидент – разбунтувала се бригада от 9-а Плевенска дивизия – завършва с пленяване, което допълнително подчертава липсата на организирана фронтова линия срещу северния противник.

Прокламации, информационна рамка и реалност на терена

С напредването си румънската команда публикува прокламация към българското население, уверявайки, че войниците няма да закачат мирните жители и че преминаването е „непротивниково“. Тази реторика, усилена от изпращането на офицери, говорещи руски език, цели да минимизира съпротивата и да обоснове похода като съгласуван с руските интереси. На терена обаче информационната рамка се разминава с практиките: прекъсвания на телеграфни връзки, спиране на пощенски услуги, реквизиции и отделни прояви на насилие в градове като Враца и Плевен. Отделни криминални инциденти, включително опити за сексуално насилие и последвали саморазправи, се превръщат в локални взривове, които разрушават образа на „ограничена“ и „дисциплинирана“ операция. В международен план европейският печат реагира иронично и критично към интервенцията, сатиризирайки „героизма“ на армия, която настъпва без да среща фронтова съпротива; това не променя хода на войските, но влияе върху символния капитал на Букурещ.

IV. Походът във вътрешността: логистика, дисциплина и въздействие върху населението

Тилово осигуряване, санитарен срив и холера

С навлизането в подбалканските зони към Златица, Пирдоп и Панагюрище румънската армия разтяга тиловите си линии до предел. Хранителните доставки изостават, рационите се компенсират чрез местни реквизиции, а санитарният контрол започва да се разпада на фона на масови придвижвания, оскъдни хигиенни условия и летни горещини. В такава среда холерата намира благоприятна почва: първите огнища се разрастват бързо и по данни от самата румънска страна стотици войници загиват без изобщо да са участвали в бойни действия. Здравният срив има двоен ефект – отслабва дисциплината и засилва импровизациите по набавяне на храна, а това води до още по-голяма тежест върху местните общности. В отделни случаи преяждане след принудителни реквизиции завършва фатално за войници, което е симптом за логистическа дискоординация. Именно здравно-логистичната криза, а не българска огнева съпротива, се оказва първият реален стопер за темпа на похода и предизвиква натиск отвън – най-вече от руския посредник – да не се влиза в София.

Реквизиции, нарушения и разпад на локалния ред

Реквизиционната практика – официална или стихийна – се превръща в главен инструмент за изхранване на колоните, което неизбежно поражда конфликти. В градове и села се отнемат добитък, храни, дрехи, повреждат се училищни и общински имущества, а библиотечни и учебни фондове са разрушени. В отделни населени места са докладвани опити за насилие, включително срещу жени, което провокира ответни действия на близки и съседи и води до ескалации с фатален изход и за румънски офицери. Забраните за ползване на български език в окупираните добруджански територии целят контрол и символно подчинение, но на практика само задълбочават враждебността и кристализират окупационния характер на присъствието. Административната нишка на местната власт – поставена от българското правителство под императив да пази ред и да не провокира бойни действия – се къса под тежестта на непосредствени нужди и страхове, като общински и църковни структури поемат ролята на буфери за общността. В този микроконтекст походът придобива черти на дестабилизираща полицейска операция, при която липсата на фронт не означава липса на насилие.

Българските управленски реакции и международните възприятия

София, изправена пред двуфронтова криза – бойни действия на югозапад и северен натиск – търси дипломатическа деескалация. Телеграми до Букурещ и посредничеството на Русия оформят коридор, по който на 10–11 юли настъплението е спряно пред прага на столицата. Българският държавен глава отправя молба за мир, а крал Карол сигнализира към Белград и Атина да преминат към преговори, съобразени с волята на Великите сили. По този начин походът постига стратегическата си функция: да ускори преговорите и да повиши румънския залог при бъдещото разчертаване на границите. В европейската преса обаче образът на операция, която се развива без бойни сблъсъци, но с видими граждански щети, накърнява престижа на румънското оръжие. За българската страна резултатът е тежък: отслабена преговорна позиция, материални загуби, травматизирани общности и подготвено поле за териториални отстъпки в Букурещ. В ретроспекция тази динамика показва как политико-дипломатическият инструментариум на Великите сили – посредничество, „стабилизиращи“ интервенции и контролирани спирачки – може да произвежда бързи мирни договори с дългосрочна социална цена.

V. Военнополитическият ефект върху изхода на войната

Дезорганизация на стратегическата конфигурация и пренасочване на сили

Румънската интервенция прекроява оперативното поле, като изважда от равновесие българската стратегическа конфигурация и принуждава Върховното командване да преосмисля приоритетите си в движение. Докато решителните сблъсъци срещу Сърбия и Гърция се развиват на югозападния театър, северният натиск променя оценката за допустимия риск по откритите флангове, подкопава надеждите за концентриране на ударна мощ и превръща логистиката в основен ограничител на волята за продължаване на бойните действия. В оперативен план това се проявява като каскада от ситуативни компромиси: как да се държат ключови рубежи срещу Белград и Атина, без да се провокира фронт със северния противник; как да се пазят тиловите комуникации и мобилизационните райони при частичен разпад на телеграфните и пощенски услуги; как да се удължи устойчивостта на запасните и етапни формирования в условията на психологически натиск от настъпващи румънски колони. Същевременно самата демонстративност на похода – марш към радиуса на столицата – капитализира политически ефект, несъизмерим с реалния боен принос, като превръща заплахата, а не сражението, в основен инструмент за преговорен натиск. Оттук и структурната последица: България се оказва в управленска дилема между „оперативно упорство“ и „политическа рационалност“, при която продължаването на войната обещава все по-ниска възвръщаемост, а капитулацията пред дипломатическия натиск изглежда като нелицеприятна, но реалистична опция за ограничаване на щетите. Добавен към това е и факторът на санитарния срив в румънските части, който, макар да ограничава темпа на похода, не намалява неговата преговорна стойност и по-скоро ускорява външния натиск за сключване на мир, преди стадираната криза да прерасне в неконтролируемо регионално заболяване с политически последици.

Съкратен времеви хоризонт и ускорен натиск за мир

Интервенцията притиска времевия хоризонт на конфликта, като внушава на всички участници, че продължителната война вече няма политически легитимен носител. Румънският марш функционира като часовник, който отброява оставащите дни, в които София би могла да извлече военен дивидент, без да рискува политическа изолация и икономическо изтощение. Създава се „синдром на затварящия се прозорец“: колкото повече се удължават бойните действия на югозапад, толкова по-дълбоко навлиза северната криза в административната тъкан, трупайки социални и материални загуби с трудно обратим характер. Вътрешнополитическият натиск – страхът от символично падане на столицата и от реактивиране на старите геополитически рефлекси на Великите сили – се съчетава с външна медиаторска воля за „бързо уреждане“, която е мотивирана не толкова от съчувствие към българските искания, колкото от желание да се предотврати нова фаза на регионална ескалация. Така Букурещкият формат придобива неизбежност: румънското присъствие „застопорява“ преговорите в тяхната столица, а самият факт на контролирано настъпление – спряно по „морален сигнал“ пред София – се превръща в аргумент за добросъвестност, който прикрива силовата природа на извоюваните позиции. Парадоксът е, че санитарното разстройство и холерните огнища в румънската армия не отслабват, а усилват стремежа към скорошно „политическо затваряне“ на конфликта: никой от големите посредници не желае поход, който се разпада хигиенно, да се превърне в източник на неуправляемо недоволство и нови дипломатически разправии.

Мястото на Русия и геополитическата икономия на посредничеството

Руската роля се оформя като геополитическа икономия на посредничеството, в рамките на която Петербург минимизира разходите от продължителен балкански конфликт и максимизира контролируемостта на изхода. Сигналът към Букурещ – че намесата няма да бъде блокирана, стига да остане „ограничена“ – съчетава в себе си три функции: възпираща ескалация между съюзниците от вчера, ускоряване на преговорния процес и укрепване на руските позиции като арбитър пред лицето на Виена и Берлин. За България това посредничество има двоен ефект: от една страна то спира румънските колони пред София, от друга – легитимира същите тези колони като законен преговорен актив на Букурещ. Тази амбивалентност се превръща в модел и за други Велики сили, които приедат логиката на „контролирана принуда“ като инструмент за стабилизиране на Балканите. В резултат на това военнополитическият ефект от похода не се изчерпва със събитията от юли 1913 г., а продължава да резонира като прецедент за силова подкрепа на „териториални корекции“ под медиаторски чадър, което в по-широк план подкопава доверието на малките държави в обещанията за безпристрастно арбитриране.

VI. Социалната и икономическата цена в засегнатите региони

Разстройване на местните икономики и принудителни реквизиции

Навлизането на румънските части разтърсва локалните икономики по особено болезнен начин, защото удря точно в крехките им възли – хранителни запаси, добитък, работни животни, учебни и общински имущества, които изпълняват ролята на „социален капитал“ в селските и малките градски общности. Реквизиционните практики – официални или стихийни – разглобяват този капитал за дни: складове за общински нужди се разпечатват, дворове се опразват от фураж, хамбари се отварят за вземане на жито, а превозни средства се въвличат в етапните движения на чужди колони. Икономическата последица е двустепенна: първо, моментен недостиг и скок на заместващите цени; второ, дългосрочно спираловидно обедняване, защото липсата на работен добитък и семенен ресурс компрометира следващия аграрен цикъл. В градските центрове, където училищата и обществените здания се използват като временни квартири, щетите са не просто материални: нарушаването на учебния ритъм, разпиляването на библиотеки и разрушаването на инвентар деинституционализира културни и образователни практики, които трудно се възстановяват без целеви публични вложения. Малкият и среден търговец – гръбнакът на градската икономика – плаща висока цена чрез изтегляне на стоки, срив на доверието в менителничните разплащания и принудително „кредитиране“ на армейските нужди срещу обещания за бъдещи уреждания, които рядко се материализират. Така походът оставя след себе си не само материална разруха, а и онова, което можем да наречем икономическа десинхронизация: разкъсване на ритмите на производство, обмен и обществено възпроизводство.

Демографски напрежения, здравни щети и психосоциална травма

Холерната епидемия, възникнала в румънските части, се превръща в огнище на страх, което надхвърля военните измерения и се проектира върху ежедневните практики на местното население: пазари се свиват, общи събирания се избягват, пътуванията се съкращават, религиозни и обществени ритуали се редуцират до минималното. В тази атмосфера изолацията се нормализира, а съседи, роднини и общности се затварят навътре, опитвайки се да минимизират контактите с войнишки колони и окупационни комисариати. Към санитарния страх се добавя и демографска ерозия: бягства към по-безопасни райони, временно изпразване на села, прекъсване на сезонна заетост, която обичайно смекчава бедността. Психосоциалната травма е подсилена от криминални инциденти, включително опити за сексуално насилие и брутални саморазправи, които оставят дълга следа в местните хроники и семейни памети. Онова, което от външна перспектива изглежда като „несражателна интервенция“, на терена се оказва „тотално смущение“ на общностния живот, в който дори кратки престои на чужда въоръжена сила са достатъчни да разкъсат доверителните тъкани, да дезориентират моралните ориентири и да преместят границите на допустимото. Впоследствие това се превръща в обяснение защо локалната памет е толкова непримирима към похода, дори когато официалният наратив се опитва да го представи като „ограничено преминаване“.

Културни загуби, институционални разломи и възстановителни политики

Разрушаването на училищна среда, библиотечни фондове и общински архиви има стойност далеч над материалните инвентарни описания, защото атакува инфраструктурата на модерната българска общностност – училището като носител на езиково и гражданско ограмотяване, библиотеката като посредник на национална култура и общинският архив като памет на социални договори. Унищожаването или разпръсването на тези ядра е удар по локалната модерност, натрупвана с десетилетия след Освобождението. Възстановяването изисква целеви политики, които в поствоенния контекст неизбежно се конкурират с други спешни нужди: инфраструктура, здраве, жилищен фонд. Тук се поражда класическата дилема на следконфликтната реконструкция: как да се поддържа „видимото“ – пътища, мостове, казарми – когато „невидимото“ – книги, учебна техника, педагогически капацитет – е също толкова фундаментално за възстановяване на нормалността. В този смисъл социалната цена на похода не се изчерпва с еднократните реквизиции или инцидентите на насилие; тя продължава да се плаща години наред чрез изкривените образователни траектории, пропуснатите кохорти ученици, разредените културни практики и затихналите местни инициативи, които преди това поддържат обществената енергия.

VII. Правните и дипломатическите измерения на Букурещкия договор

Конструиране на правната легитимност под сянката на силата

Букурещкият договор се вписва в парадигмата на класическата европейска „мирна конфекция“, при която правният текст завързва в завързани възли силовите факти на терена, за да им придаде формата на легитимност. Румънският поход служи като предварителен „аргумент“, който прави допустими претенции за териториални корекции, а посредничеството на Великите сили гарантира, че спорът ще бъде „затворен“ в рамки, удобни за общата стабилност, а не непременно справедливи спрямо локалната етнографска и историческа реалност. Отстъпването на Южна Добруджа се мотивира с езика на „корекции“ и „баланс“, но по същество представлява узаконяване на придобивка, постигната без фронтови сблъсък – чрез марш, реквизиции и контрол върху преговорната сцена. Така правният дискурс в Букурещ функционира като елегантна обвивка върху силова дипломация: оформени са клаузи, процедури и техники за демаркация, които имитират равнопоставеност, докато реално кодифицират асиметрията между победени, изтощени и „медиаторски“ облагодетелствани участници. Този механизъм създава прецедент в регионалната правна култура: че „контролирана интервенция“ може да бъде трансформирана в международноправно призната граница, стига да бъде артикулирана в правилния момент и под подходящ дипломатически чадър.

Механика на преговорите, процедури по демаркация и външни гаранции

Преговорите в Букурещ се движат в ускорен темп, обусловен от общото нежелание на Великите сили да позволят нова ескалация. Техническите комисии по демаркацията се превръщат в лаборатории на геополитическа геометрия: линии се чертаят по карти, изравняват се спорни участъци, търсят се реки, ридове и пътища като „естествени“ граници, доколкото това е възможно без прекомерно нарушаване на комуникациите. В тази процедура местните интереси на населението – език, училище, енорийска структура, пазари – остават вторични пред императивите на „ясна граница“ и „ниска транзакционна цена“ за участниците. Външните гаранции – формални декларации и неформални уверения – допълват архитектурата на уреждане, но на практика прехвърлят тежестта на изпълнението върху по-слабите страни, които имат по-малко ресурс да оспорват нарушения и по-голяма зависимост от благоволението на посредниците. В резултат договорът придобива стабилност не защото е вътрешно справедлив, а защото е външно обезпечен и санкциониран с европейска консенсусна умора от балкански конфликти.

Международноправни последици и нормализация на „контролирани интервенции“

Кодифицирането на териториалната промяна чрез Букурещ създава нормативен „склад“ за бъдещи претенции в региона: то показва, че ограничени и добре таймирани интервенции – особено когато избягват кървави фронтови сражения и демонстрират „самообуздаване“ – имат висок шанс да бъдат международно признати. Този урок не остава без последици: в следващите години балканските играчи третират „контролираното навлизане“ и „демонстративните маршове“ като опции в арсенала на държавната сила, което от своя страна подкопава вярата в устойчивостта на договорените граници. За България правната тежест на Букурещ е травматична не само заради конкретната загуба, а и защото затвърждава усещането, че дипломатическият формат може да е едновременно неизбежен и несправедлив, ако предварително е „калибриран“ от силови факти. В по-широк план договорът става част от европейската юридическа екология, която ще бъде поставена на изпитание само година по-късно с избухването на Голямата война, когато всички тези механизми за „ограничаване“ на конфликти се окажат катастрофално недостатъчни.

VIII. Памет, историография и дългосрочното място на похода в българо-румънските отношения

Формиране на колективната памет и семантиката на „кокошкарския поход“

Името „кокошкарски поход“ се настанява трайно в българската обществена памет не просто като обидно прозвище, а като семантичен маркер за интервенция без честно сражение, срещу население без фронтова защита и с реквизиционни практики, които дребнят образа на военната доблест. Този маркер кодира неравенството между заявения „баланс“ и преживяната реалност, между прокламациите за умереност и срива на локалния ред. В колективните хроники и семейните предания походът заживява като верига от сцени – принудително взет добитък, разбити училища, погазени книги, опити за насилие и отчаян местен отпор – които транспонират политиката на Великите сили в езика на ежедневната травма. В този смисъл наименованието не е само публицистично; то е социална диагноза, с която общностите описват преживяното, отказвайки да признаят интервенцията за „висока политика“, отделена от живота им. Фактът, че походът не достига до бой за столицата, не редуцира, а по-скоро концентрира символното му въздействие: той се превръща в емблема на „удар в гръб“, извършен в момент на национално изтощение и използван като разменна монета на дипломатическата маса.

Румънски и международни историографски прочити: между рационализация и критика

Румънските историографски линии често се стремят да рационализират похода като стратегическа маневра за гарантиране на безопасни граници и като компенсаторен жест за „благоприятния неутралитет“ през 1912 г., изтъквайки бързината на операцията, ограничаването пред София и формалната затвореност на въпроса в Букурещ. Този прочит поставя ударение върху дипломатическата хитрост и върху умението да се постигне цел без фронтова цена, което се вписва в по-широк национален наратив за модерна рационалност и европейска ориентация. Срещу това стои международна критика, особено в тогавашната европейска сатира и преса, която осмива „героичността“ на поход без бой и без слава, видян като опортюнистичен ход в момент на чужда слабост. Българската историография, от своя страна, изгражда корпус от изследвания, които картографират насилието на терена, проследяват съдбата на местните институции и разчитат дипломатическите документи като доказателство за интриги и двусмислена роля на посредниците. Разнобоят между тези прочити не е само академичен: той отразява конкурентни морални икономики – за едната „успех без бой“ е признак на държавническа зрялост, за другата – знак за отказ от чест и за легитимация на грабежа под правна формула.

Дългата сянка в българо-румънските отношения и „възмездието“ през Великата война

Походът от 1913 г. хвърля дълга сянка върху двустранните отношения, която не се разсейва дори когато геополитическите конфигурации се преобръщат с Първата световна война. Маршът на български войски по улиците на Букурещ няколко години по-късно се преживява и представя като символично възмездие – реторичен и политически реванш, който възстановява накърненото чувство за справедливост. Но дори този обрат не анулира паметта за Букурещкия договор и за начина, по който е постигнат. Във взаимните възприятия остава твърдата утайка на подозрение: че „контролирани интервенции“, „баланси“ и „корекции“ могат да се върнат като средства при следваща криза, ако международният контекст го позволява. В по-дългата перспектива на XX век двустранните отношения постепенно се нормализират, но травмата от 1913 г. продължава да изплува в публични дебати и исторически юбилеи като напомняне колко крехка е тъканта на съседството, когато границите се оформят не от договорен етнографски разум, а от маршове, понтонни мостове и подписани под натиск карти. Именно затова съвременните прочити, които търсят „уроци“, се концентрират върху две заключения: първо, че сигурността, постигната чрез опортюнистична сила, рядко е трайна; и второ, че правото, ако не отчита социалната реалност на терена, се превръща в фикция, която чака следващата криза, за да бъде пренаписана.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК