ОБЩОБЪЛГАРСКИ ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

В историята на България има дати, които не напомнят за битки и коронясвания, а за възраждане на духа. Сред тях най-светъл е 1 ноември — Денят на народните будители. Това е празник, който няма аналог в световния календар. Той не възхвалява владетели, армии или политически победи, а почита просветителите, книжовниците, духовниците, революционерите и учителите — онези, които с перо и слово събудиха народа да осъзнае себе си като нация.

Будителството е моралният фундамент на българската идентичност. То означава пробуждане на народното съзнание, вяра в просветата и любов към отечеството. Историята на българските будители е история на хора, които в най-тежките векове запазиха езика, паметта и честта на своя народ, превръщайки културата в оръжие на оцеляването.

I. Средновековни корени на будителството

Макар самият термин „будител“ да се появява едва през XIX–XX век, корените на българското будителство се крият още в Златния век на Първото българско царство.

През IX–X век България се утвърждава като център на славянската писменост и християнска култура. Делото на св. Кирил и Методий и техните ученици — св. Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд — превръща страната в люлка на славянската книжовност. Цар Борис-Михаил Покръстител (852–889) и синът му Симеон Велики (893–927) разбират, че силата на държавата не е само в меча, а и в просветения народ.

При цар Симеон възникват Преславската и Охридската книжовни школи – духовни академии, които дават на Европа произведения като „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, „Учително евангелие“ на Константин Преславски и „Азбучна молитва“ на Константин Преславски. Тези творби не само прославят Бога, но и възпитават народността – първият зародиш на българската културна самостоятелност.

В лицето на св. Йоан Рилски (ок. 876–946) българската духовност получава свой най-чист израз. Отшелникът от Рила планина става образец на смирение, безкористие и любов към народа, а Рилският манастир, основан по неговото учение, се превръща в сърце на духовния живот през следващите столетия. Така още в Средновековието се оформя българският идеал: „силата е в духа“ – послание, което ще стане водещо и за бъдещите будители.

II. Българската духовна съпротива през османския период

След падането на Търново през 1393 г. и окончателното завладяване на българските земи от османците, държавността изчезва, но културата и вярата остават. Манастирите – Рилският, Бачковският, Троянският, Етрополският, Килифаревският, Преображенският – се превръщат в огнища на книжовност и национална памет.

Там, в мрак и несигурност, монасите преписват книги, изписват стенописи с български светци, предават езика и християнската вяра на нови поколения. Появяват се т.нар. килийни училища – скромни помещения в църковни дворове, където децата учат да четат и пишат на църковнославянски език. Макар и ограничено, това образование запазва мисълта за родното слово, която по-късно ще се развие в движението за новобългарско училище.

През XVI–XVII век се появяват и първите български печатни книги. Една от най-ранните е „Абагар“ (1651 г.) на Филип Станиславов, издадена в Рим – своеобразен духовен апел към сънародниците в робство. Създават се и сборници от проповеди и жития, които макар да носят църковен характер, поддържат националната памет за български светци и царе.

Така, въпреки липсата на държавна независимост, се оформя вътрешна духовна автономия. Българите не забравят своето име, а чрез писаното слово, песента и вярата запазват себе си. Тази „тиха съпротива“ е първият проблясък на бъдещото Възраждане.

III. Българското Възраждане – националното събуждане

XVIII и XIX век са епохата на Българското възраждане – време на пробуждане, в което народът осъзнава себе си като общност с минало и бъдеще. Началото се поставя от св. Паисий Хилендарски (1722–1773), монах от Атон, който през 1762 г. завършва своята знаменита „История славянобългарска“.

Книгата е написана на разбираем български език и призовава народа да си спомни своите царе, герои и светци. Паисий не е историк в модерния смисъл – той е будител, който съзнава, че паметта е оръжие. Неговият зов – „О, неразумний юроде…“ – е първият зов за национално осъзнаване след векове мълчание.

Делото на Паисий намира продължител в лицето на Софроний Врачански (1739–1813). Софроний е първият, който пренася идеите на Паисий извън манастира и ги прави достояние на народа. Със своите книги „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и сборника „Неделник“ (1806 г.) той поставя началото на новобългарската литература. В негово лице духовникът се превръща в учител и обществен водач – нов тип личност, която ще доминира през целия XIX век.

Книжовници, учители, духовници и апостоли на просветата

След Софроний идва цяла плеяда от личности, които превръщат българското слово и училище в основа на националното възраждане.

• Неофит Рилски (1793–1881) – автор на първата новобългарска граматика (1835 г.) и преводач на Новия завет.
  Той е учител в първото модерно училище в Габрово, открито по идея на Васил Априлов (1789–1847) – търговец и дарител, който осъзнава, че просветата е „вратата към свободата“.
• Петър Берон създава „Рибния буквар“ (1824 г.) – първият светски учебник, предназначен за деца.
  Той въвежда модерно мислене за природата и обществото и полага основите на българската педагогика.
• Йоаким Груев, Найден Геров, Христо Г. Данов, Константин Фотинов – това са учители, издатели, публицисти, които превръщат българското образование в мрежа от училища, читалища и печатни издания.

Така до средата на XIX век училището се превръща в символ на национално пробуждане. Учителят вече не е само преподавател, а водач на общността, организатор на читалища, събирач на народни песни, издател на книги. Просветата става духовен фронт на националното освобождение.

Просвещението и борбата за църковна независимост

Паралелно с училищното движение, през 30-те и 40-те години на XIX век започва борбата за независима българска църква. Това е ключов момент, защото духовната свобода се осъзнава като предпоставка за политическата.

Водещи фигури в това движение са Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Бозвели съчетава ораторски талант, публицистика и дълбока вяра в народа. В писмата си до Цариградската патриаршия и до султана той настоява за правото на българите да имат свои епископи и богослужение на роден език. През 1870 г. усилията на поколения духовници се увенчават с успех – султан Абдул Азис издава ферман за създаване на Българската Екзархия.

Така се ражда първата независима българска институция след падането под османска власт – духовна държава в условията на политическо подчинение. Това събитие е върховен момент на будителството – доказателство, че народът, който съзнава духовната си сила, е готов и за държавност.

От училището до революцията – единен път към свободата

Просветното движение неизбежно се свързва с революционното. Зрелите възрожденски будители осъзнават, че знанието и словото трябва да бъдат съчетани с борба за политическо освобождение.

Георги Стойков Раковски (1821–1867) е първият, който формулира идеята за „умствена и физическа борба“. Той основава легии, издава вестници, пише поеми и военни устави. В негово лице се срещат поетът, ученият и революционерът – истински синтез на будителския дух.

Васил Левски (1837–1873) издига тази идея на морална висота. Той проповядва, че свободата се постига не чрез чужда помощ, а чрез вътрешна организация и саможертва. Левски е „апостол на делото“, но и апостол на духа – човек, който учи народа на отговорност и достойнство.

Паралелно Христо Ботев (1848–1876), Любен Каравелов, Захари Стоянов, Стефан Стамболов и много други продължават да разпространяват идеалите на просветата, свободата и народната чест. В този момент българската революция се превръща в духовно движение – борба за човешко и национално достойнство.

Когато през 1878 г. България възкръсва като свободна държава, тя е вече подготвена духовно. Това е най-голямото постижение на будителството – че то извоюва свободата първо в умовете и сърцата, а после на бойното поле.

IV. След Освобождението: нуждата от духовно единение

След 1878 г., когато Берлинският договор възстановява частично българската държавност, народът се изправя пред ново изпитание. Вместо външен гнет, България вече има вътрешни предизвикателства — политически противоречия, социално разслоение и духовно колебание. Поколението на Левски, Ботев и Раковски е заменено от поколение, което трябва да гради държавата, но и да я осмисли духовно.

През първите десетилетия след Освобождението националният идеал постепенно се измества от просвещението към прагматизма. Бързата модернизация и политическите борби често изместват на заден план културата, образованието и историческата памет. В този контекст възниква потребността да се възроди моралният авторитет на възрожденците — на учителите, книжовниците и духовниците, които с перо и слово подготвиха свободата.

Именно тази нужда от възстановяване на духовното равновесие ще доведе до идеята за национален празник, посветен не на царе и герои, а на творците на българския дух.

V. Идеята за празника и ролята на Стоян Омарчевски (1922–1923)

През 20-те години на XX век България преживява тежки последици от Първата световна война и Ньойския договор (1919). Държавата е унизена, армията — ограничена, националното самочувствие — сринато. Много българи напускат страната, икономиката е в криза, а обществото е разделено.

В този момент просветата и културата остават последните опори на националното достойнство. В Министерството на народното просвещение се заражда идеята да се създаде общонароден духовен празник, който да възроди националната гордост и да припомни делото на възрожденците.

Главен инициатор е Стоян Омарчевски (1883–1969) – министър на народното просвещение в правителството на Александър Стамболийски (1920–1923). Омарчевски е юрист, публицист и общественик с дълбоко разбиране за духовните процеси в обществото. Той вижда, че след националните катастрофи народът има нужда не от политическа агитация, а от морална опора – символ, който да върне вярата в националните добродетели.

По негова инициатива в края на 1921 г. се създава комитет от учени, писатели и общественици, сред които са:

• Иван Вазов – народният поет, „патриарх на българската литература“;
• проф. Любомир Милетич – лингвист и обществен деец;
• проф. Михаил Арнаудов – литературовед, изследовател на Възраждането;
• проф. Беньо Цонев – езиковед и историк;
• Стилиян Чилингиров – писател и общественик;
• Адриана Будевска – актриса, символ на новата българска култура;
• Елена Снежина – писателка и обществена деятелка;
• проф. Иван Георгов, д-р Фил. Манолов, Александър Радославов, Христо Цанков-Дерижан и други изтъкнати интелектуалци.

Тази група подготвя меморандум до Министерския съвет, в който се предлага 1 ноември да бъде обявен за Ден на българските народни будители — ден за всенародно почитание на „далечни и близки строители на съвременна България“.

Учредяване на празника: официалните актове

На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение издава окръжно № 17 743, в което се постановява:

Определя се денят 1 ноември за празник на българските народни будители — ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България.

В документа е посочено, че празникът ще се отбелязва във всички училища, читалища и културни институции с тържества, беседи и чествания на българските книжовници и просветители.

На 31 октомври 1922 г. Министерският съвет приема постановление за обявяване на празника. На 13 декември същата година XIX Обикновено народно събрание приема Закон за допълнение на Закона за празниците и неделната почивка, в който 1 ноември е включен като официален национален празник.

На 3 февруари 1923 г. цар Борис III подписва закона, с което празникът придобива пълна законова сила. В българския календар се появява уникален празник — ден не на властта, а на духа.

Св. Йоан Рилски — патронът на празника

За патрон на Деня на народните будители е избран св. Йоан Рилски Чудотворец, почитан като покровител на българския народ и държавност още от Средновековието.

Това решение има дълбок символичен смисъл. През 1916 г., когато България преминава към Григорианския календар, Църквата запазва стария Юлиански календар. Така 19 октомври (стар стил), денят на светеца, по новия календар съответства на 1 ноември. Съвпадението се възприема като знак на приемственост между средновековната святост и възрожденския идеал.

Св. Йоан Рилски е избран, защото олицетворява смирение, себеотрицание и любов към ближния – същите качества, които се приписват и на будителите. В народната памет той е образ на морален водач, който с личния си пример буди съвестта, а не чрез власт и сила.

В прокламацията на Министерството на народното просвещение от 1922 г. се казва:

Нека Денят на св. Йоан Рилски се превърне в Ден на народните будители — празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.

Първите чествания и обществен отклик

Първото всенародно честване на Деня на народните будители се провежда на 1 ноември 1923 г. В цялата страна — в училища, читалища и университети — се организират тържества, рецитали, изложби и беседи. В София празникът започва с тържествен молебен в храм „Св. Александър Невски“, последван от шествие на учители и ученици.

Вестниците от онова време описват впечатляваща атмосфера. Вестник „Зора“ пише:

Днес българският народ за първи път празнува не делото на меча, а делото на духа. По всички училища и читалища децата слушат за Паисий, Софроний, Левски и Вазов — светлите образи на нашето възраждане.

Вестник „Слово“ отбелязва:

Празникът на народните будители е празник на националната съвест. Той ни напомня, че силата на българина е в духа, а не в оръжието.

Така празникът бързо се утвърждава като ден на морално възпитание. Министерството препоръчва училищата да подготвят специални уроци за живота и делото на възрожденските дейци, а читалищата да организират вечеринки с патриотични рецитации и прожекции на документални филми.

Изказванията на министър Стоян Омарчевски

Стоян Омарчевски не възприема празника като еднократно събитие, а като част от националната стратегия за възпитание. В реч по случай първото честване през 1923 г. той казва:

…Първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот…

Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Иоан Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в уважение на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини, водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали.

Тези думи стават мото на празника и дълго време се публикуват в учебниците и читалищните програми.

Будителството като национална философия

През 30-те години на XX век Денят на народните будители вече има твърдо място в българския обществен живот. Той се възприема не само като училищен, но и като национално-патриотичен празник, в който участват държавни институции, църквата и армията. В реч от 1935 г. професор Михаил Арнаудов го нарича „ден на духовната мобилизация на нацията“.

Празникът има и възпитателна функция – той напомня, че свободата не е само политическо състояние, а морално задължение. В училищата се четат текстове от Паисий, Ботев и Вазов, в читалищата се изнасят беседи за ролята на просветата, а радиото излъчва специални програми.

Историческа съдба на празника до 1944 г.

След Втората световна война и преврата от 9 септември 1944 г. новата власт променя държавната идеология. Празникът на народните будители, възприеман като църковно-национален, постепенно е изместен. В календара остава до 1945 г., след което е премахнат с постановление като „буржоазен и религиозен“.

Макар официално да изчезва, паметта за него не е забравена. Учители и читалищни дейци продължават да отбелязват 1 ноември неофициално – с кратки уроци, рецитали или символични събирания. Будителството остава мълчалива традиция, предавана от поколение на поколение, дори когато властта се опитва да я заличи.

VI. Периодът на следвоенната тишина (1944–1989)

След 9 септември 1944 г. в България настъпва нов обществен и идеологически ред, който пренарежда символите и празниците на нацията. Властта на Отечествения фронт и по-късно Българската комунистическа партия налага нови празници, свързани с революцията и социалистическото строителство, като 9 септември, 7 ноември (Голямата октомврийска революция), 1 май и 8 март.

В този контекст Денят на народните будители, обявен през 1922 г. като църковно-национален празник, не се вписва в новата идеология. През 1945 г. той е премахнат от официалния календар като „буржоазен и духовнически“, а неговото честване е забранено в училищата.

Така за почти половин век празникът изчезва от публичния живот. Но духът му — не.

Учителите и културните дейци продължават тихо и скрито да отбелязват датата. В малки населени места, в манастири и читалища, 1 ноември остава ден на спомен и почит. В някои училища, особено в Рилската и Търновската област, учителите използват часа на класа, за да разкажат на учениците за Паисий, Левски и Ботев, без да наричат открито празника „на будителите“.

Дори и в условията на цензура и идеологически контрол, идеята за българската духовна мисия не угасва. В този смисъл празникът продължава да живее в народната памет, макар и в нелегалност — както в дните на Възраждането.

VII. Личности, чествани като народни будители

Средновековните духовни будители

1. Свети Йоан Рилски Чудотворец (ок. 876–946)

Покровител на българския народ и символ на духовното съвършенство. Отшелник, основател на Рилската обител и автор на „Завет на Йоан Рилски“ — документ, който съдържа първите български нравствени принципи: смирение, труд, обич към ближния и родината. Още през Средновековието светецът се почита като морален компас на нацията, а през XX век е обявен за патрон на празника на народните будители.

2. Климент Охридски (ок. 840–916)

Ученик на Кирил и Методий, основател на Охридската книжовна школа, автор на проповеди и химнографски творби. Неговото дело полага основите на учителската и книжовната традиция, която ще вдъхнови възрожденските просветители векове по-късно.

3. Константин Преславски (края на IX в.)

Автор на „Учително евангелие“ и „Азбучна молитва“, той първи осмисля значението на славянската писменост като божествен дар. В неговите слова се съдържа идеята, че знанието е път към спасение – мисъл, която се превръща в основен принцип на българската духовност.

4. Презвитер Козма (X в.)

Създател на „Беседа против богомилите“ – произведение, което защитава просветеното християнство и социалната справедливост. Козма е първият български мислител, който разглежда духовната криза като обществен проблем – предвестник на моралния идеализъм на бъдещите будители.

Духовници и книжовници от времето на османското владичество

След 1396 г., когато България губи своята държавност, манастирите и църковните дейци се превръщат в пазители на националната памет.

1. Патриарх Евтимий Търновски (ок. 1325–ок. 1404)

Последният патриарх на средновековна България. Водач на Търновската книжовна школа, защитник на православието и езика. Счита се за първия духовен будител, защото в най-тежките дни на падането на Търново проповядва търпение, морал и любов към отечеството.

2. Владислав Граматик, Григорий Цамблак, Константин Костенечки

Ученици на Евтимий и продължители на неговото дело в Сърбия, Влашко и Русия. Чрез тях българската книжовна традиция се разпространява из целия православен свят, а културното влияние на България надживява политическото ѝ поражение.

3. Йоасаф Бдински и Димитър Кантакузин

Автори на жития и хроники, които съхраняват спомена за българските светци и царе. В тяхното творчество се проявява идеята за историческа приемственост, която ще стане основен мотив на Възраждането.

Възрожденските будители

XVIII и XIX век са златният век на духовното възраждане. Тогава будителството придобива модерния си смисъл – просвещение, национално осъзнаване и борба за независимост.

1. Свети Паисий Хилендарски (1722–1773)

Автор на „История славянобългарска“ (1762 г.) – първата книга на новобългарски език, в която народът е призован да си спомни за своето минало. Паисий е „баща на българското национално съзнание“. Той издига идеята, че народ без история и език е обречен, и пробужда у българите чувство за гордост и идентичност.

2. Софроний Врачански (1739–1813)

Ученик и продължител на Паисий. Автор на „Неделник“ (1806) и „Житие и страдания грешнаго Софрония“. Той пренася просветната мисия от манастира към народа – първият свещеник, който проповядва на новобългарски език. Софроний е първият българин, който осъзнава силата на печатното слово като оръжие срещу невежеството.

3. Неофит Рилски (1793–1881)

Монах, учител, езиковед, преводач. Автор на „Българска граматика“ (1835) и преводач на Новия завет. Неговата работа поставя основите на литературния български език. Той е и първият учител в Габровското училище (1835), създадено по инициатива на Васил Априлов.

4. Васил Априлов (1789–1847)

Български търговец и дарител от Габрово, който осъзнава, че просветата е ключът към свободата. Дарява средства за първото новобългарско училище и създава фондация за обучение на учители. Априлов е първият организатор на българската образователна система.

5. Неофит Бозвели (ок. 1785–1848)

Духовник и публицист, борец за църковна независимост. Неговите писма и речи, насочени срещу гръцката Патриаршия, са ярък пример за национално самосъзнание и гражданска смелост. Поставя началото на движението, довело до създаването на Българската Екзархия (1870).

6. Петър Берон (1799–1871)

Автор на „Буквар с различни поучения“ (1824), наречен „Рибен буквар“. Това е първият светски учебник на български език, който разпространява идеите на европейското Просвещение. Берон вярва, че образованието трябва да изгради „разумен и нравствен човек“.

7. Христо Г. Данов (1828–1911)

Основател на първото българско книгоиздателство и издател на стотици учебници и книги. Той въвежда модерната културна инфраструктура на Възраждането – печатница, книжарница, разпространение. Неговото мото е: „Книгата ще събуди народа!“

8. Найден Геров (1823–1900)

Учител, филолог и автор на първия обемен „Речник на българския език“. Борец за чистота на езика и национална просвета. Той превръща Пловдив в център на културния живот и се счита за строител на българската филология.

9. Братята Димитър и Константин Миладинови

Събирачи на народни песни и автори на сборника „Български народни песни“ (1861). Техният труд съхранява фолклорното богатство на българите в Македония и доказва, че българската култура е единна от Охрид до Черно море.

Революционните и идеологически будители

1. Георги Стойков Раковски (1821–1867)

Първият идеолог на българската революция, съчетаващ поет, журналист и стратег. Автор на „Горски пътник“ и основател на Българското общество в Букурещ. Неговите трудове създават модела на революционен национализъм, основан на просвета и саможертва.

2. Васил Левски (1837–1873)

Апостолът на свободата. Организатор на Вътрешната революционна организация и проповедник на идеята за „чиста и свята република“. Левски издига моралния идеал на будителството — „да жертваш себе си за народа“. Неговият образ е едновременно революционен и духовен – монахът воин, въплъщение на безкористието.

3. Любен Каравелов (1834–1879)

Писател, публицист и революционер. Редактор на вестник „Свобода“ и автор на произведения, възпитаващи народната чест и доблест. Каравелов съчетава европейска култура и народен морал, превръщайки просвещението в политическа кауза.

4. Христо Ботев (1848–1876)

Поет и революционер, чийто живот и творчество са върховен израз на будителския идеализъм. В неговите стихове „На прощаване“, „Майце си“, „Хаджи Димитър“ и в публицистиката му личи философията, че свободата е свещен дълг. Ботев е символ на моралната съвест на нацията.

5. Стефан Караджа и Хаджи Димитър

Съратници на Ботев и Левски, жертвали живота си в името на свободата. Техните образи се превръщат в митологичен символ на саможертвата, възпят в народни песни и стихове.

Културните и литературни будители

1. Иван Вазов (1850–1921)

„Патриарх на българската литература“, автор на „Под игото“, „Епопея на забравените“ и стотици стихове, повести и драми. Неговото творчество утвърждава идеала на възрожденския дух в свободна България. Вазов е живата връзка между Възраждането и модерната култура – символ на българщината и националното достойнство.

2. Стоян Михайловски (1856–1927)

Юрист, писател и моралист, автор на „Химн на Кирил и Методий“ („Върви, народе възродени“). Неговите сатирични и философски текстове разобличават бездуховността и призовават към морална чистота. Михайловски е будител на съвестта, обединяващ просветителството с гражданска критика.

3. Добри Чинтулов (1822–1886)

Поет, автор на емблематичните възрожденски песни „Стани, стани, юнак балкански“, „Вятър ечи, Балкан стене“. Той вдъхновява поколения българи да се борят за свобода и просвета. Чинтулов е гласът на народа в поезията.

4. Петко и Пенчо Славейкови

Олицетворяват прехода от Възраждането към модерната литература. Петко Славейков е общественик и поет на народните идеали, а синът му Пенчо — естет и философ, превърнал българската поезия в европейска. Двамата заедно доказват, че будителството е наследствено дело на духа.

5. Никола Вапцаров (1909–1942)

Инженер, поет, хуманист. Неговата поезия съчетава вяра в човека и идеала за социална справедливост. Разстрелян за антифашистка дейност, той остава символ на човешко достойнство и морална чистота.

Учени, общественици и дарители

Будителството не се изчерпва с духовници и поети. Сред националните будители са и учени, просветители, филантропи, които превръщат знанието в обществено благо.

• Марин Дринов (1838–1906) – историк, съосновател на Българското книжовно дружество (дн. БАН), министър на народното просвещение в първото правителство след Освобождението.
• Константин Иречек (1854–1918) – чешки историк, автор на първата „История на българите“, учител и министър в младата държава.
• Евлоги и Христо Георгиеви – братя дарители, построили Софийския университет.
• Иван Богоров, Сава Доброплодни, Йоаким Груев – създатели на първите учебници и театрални постановки в България.

Тези личности доказват, че будителството има и институционално измерение — изграждане на културна инфраструктура и предаване на знание на следващите поколения.

Жените-будителки

Макар дълго време в сянка, българските жени също са сред най-значимите будители.

• Баба Тонка Обретенова – майката на революционери, покровителка на Русенския комитет на Левски.
• Анастасия Димитрова – първата българска учителка, основателка на девическото образование.
• Екатерина Каравелова, Вела Благоева, Славка Димитрова, Александрина Милчева – общественички, писателки, културни деятелки, борещи се за просвета и равноправие.
• Аделина Колева и Адриана Будевска – актриси и културни личности, които превръщат сцената в място на духовно възпитание.

Жените-будителки доказват, че националното пробуждане е дело на цял народ, не само на герои мъже.

В някои градове започват да се издигат паметници на будителите, а училища и читалища получават техните имена. Празникът се превръща в символ на морална непрекъснатост между миналото и настоящето.

VIII. Възраждането на празника след 1989 г.

Падането на комунистическия режим през ноември 1989 г. отваря вратата за възстановяване на историческата памет. Вълната от духовно и културно обновление, която обхваща страната, води до преоценка на миналото и връщане към националните корени.

През есента на 1992 г. група общественици, писатели, университетски преподаватели и представители на Българската академия на науките отправят предложение до Народното събрание за възстановяване на празника. Сред основните инициатори са акад. Николай Тодоров, проф. Димитър Леков, проф. Георги Бакалов, акад. Константин Косев, както и представители на Съюза на българските учители и на Съюза на народните читалища.

След обществен дебат, 36-ото Народно събрание с решение от 28 октомври 1992 г. официално възстановява Деня на народните будители като национален празник. 1 ноември отново става ден на просветата, културата и духовното наследство. Решението е прието с изключително мнозинство, а аргументът, записан в мотивите, гласи:

България оцеляла благодарение на своите духовни водачи. Този ден трябва да се отбелязва, за да помним, че държавата на духа е по-трайна от всяка политическа конструкция.

С указ на Министерския съвет празникът е включен в националния календар, а за училищата и културните институции денят е обявен за неучебен, но работен за останалите държавни служители. Това решение символизира, че просветата и културата имат приоритетна стойност — те са „почивка за духа“, не за тялото.

Първите чествания след възстановяването

Първото официално честване след възстановяването на празника през 1992 г. се провежда на 1 ноември 1993 г. Тържествената церемония в София започва с молебен в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“, воден от Българския патриарх Максим. След това пред Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ се полагат венци и цветя пред паметниците на светите братя, а ученици от столичните училища изнасят рецитал с произведения на Вазов, Ботев и Михайловски.

В същата година Министерството на културата учредява награда „Народен будител“, връчвана на изявени просветни и културни дейци. Медиите отразяват с ентусиазъм завръщането на празника. Вестник „Култура“ пише:

След дълго мълчание народът отново си припомни своите духовни герои. Възраждането на Деня на будителите е не просто акт на памет, а акт на самоуважение.

Будителството като концепция в съвременна България

В следващите десетилетия Денят на народните будители се утвърждава като празник на просветата и културата, но и като етичен ориентир за обществото. Всяка година на 1 ноември по цялата страна се провеждат тържества, изложби, концерти, церемонии по награждаване на учители и учени, както и образователни инициативи.

От 2014 г. Българското национално радио учредява кампанията „Будител на годината“, в която чрез обществено гласуване се отличават съвременни личности и организации, посветени на общественото добро — учители, лекари, доброволци, учени, журналисти, дарители. Така празникът придобива ново измерение — будителството се разбира не само като историческо явление, а като жива мисия в съвременността.

Символиката на будителството

Думата „будител“ носи в себе си многопластова символика. Тя означава онзи, който пробужда — не насилствено, а чрез светлина, чрез пример. Будителят не е властник, а съвест.

• Историческите будители — Паисий, Софроний, Левски, Ботев — пробуждат народа от робска летаргия.
• Съвременните будители — учителите, учените, лекарите, творците, доброволците — пробуждат съвестта от апатия и безразличие.

В този смисъл Денят на народните будители е морална вертикала в календара на България. Той ни напомня, че истинското величие не се измерва с власт, а с принос към знанието и човечността. Будителството е и културна, и гражданска добродетел — активно съпротивление срещу бездуховността.

Будителството и българското образование

Образованието е естественият дом на празника. Всяка година на 1 ноември българските училища организират тематични уроци, изложби, театрални представления и дискусии, посветени на делото на просветителите. В някои училища учениците „осиновяват“ името на свой будител и провеждат кампания за популяризиране на живота му.

Денят се използва и за награждаване на изявени учители и директори, които с труда си поддържат традицията на просветата. Така празникът не е просто ретроспекция, а живо продължение на възрожденската идея.

В университетите се провеждат научни конференции и лекции, посветени на културната история на България. Особено внимание се отделя на връзката между духовното наследство и съвременното образование, тъй като именно тази приемственост е смисълът на будителството.

Ролята на църквата и духовното измерение

Българската православна църква е неразривно свързана с празника още от самото му създаване. След 1992 г. Светият Синод възстановява традицията на тържествения молебен на 1 ноември, а в храмовете се отслужват литургии в памет на св. Йоан Рилски и на всички народни будители.

Църковните проповеди в този ден подчертават, че будителството е форма на християнска любов — служене на ближния чрез просвещение, а не власт. Мнозина духовници, като архимандрит Калистрат и епископ Наум, в свои слова казват, че будителят е онзи, който осветява без да изгаря — който води другите към истина чрез смирение.

Така духовният аспект на празника се запазва — като напомняне, че нацията се съхранява чрез вяра, култура и език.

Будителството в медии и културна политика

Денят на народните будители заема централно място в държавната културна политика на България след 1992 г. Министерството на културата и Министерството на образованието ежегодно организират национални прояви под надслов „Да съхраним будителския дух“.

Българските медии — БНТ, БНР, националните вестници и културни сайтове — отбелязват празника с документални филми, интервюта и тематични рубрики. В тези дни обществото си припомня имената на хиляди учители, писатели, учени и актьори, които през годините са били живи носители на българския дух.

Постепенно празникът придобива всенароден характер, подобно на 24 май. Ако 24 май е празник на буквите и знанието, то 1 ноември е празник на моралната и духовна съвест на нацията.

Съвременни будители — приемственост на духа

Днес будителството има нови лица:

• Учители, които въпреки трудностите продължават да вдъхновяват децата;
• Учените, които разкриват тайните на знанието;
• Артистите и писателите, които пазят езика и културната памет;
• Доброволците, които помагат на беззащитните;
• Журналистите, които отстояват истината;
• Гражданите, които пазят обществения морал.

Те всички са наследници на Паисий и Ботев в ново време — без оръжие, но с вяра и отговорност. Празникът на народните будители ни напомня, че будителството е жива функция на нацията — не е завършено минало, а непрестанен процес на пробуждане.

Будителството е уникална българска идея за културен национализъм, която обединява духовното и социалното начало. То проповядва, че истинският патриотизъм не се измерва с лозунги, а с труд, знание и доблест.

В този смисъл Денят на народните будители е не просто празник, а национален коректив – ден за размисъл над това какви сме били, какви сме станали и какви трябва да бъдем. Той учи, че свободата без просвета е краткотрайна, а просветата без морал — безплодна.

Денят на народните будители е най-дълбокият духовен празник на България. Той ни напомня, че държавността започва не от конституции и армии, а от духа на човека — от словото, училището, книгата и вярата.

От Паисий до Вазов, от Левски до съвременния учител, будителите са невидимата армия на България. Те са строителите на „невидимата катедрала“ – онзи вътрешен храм, в който се пази националната съвест.

Затова всяка година на 1 ноември ние не просто празнуваме миналото, а подновяваме завета: да бъдем достойни за тези, които са ни пробудили.

Народ без памет е народ без бъдеще. Но народ, който пази будителите си, никога няма да угасне.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК