АТЕНТАТИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
Атентатите заемат особено място в българската история, тъй като те не са само изолирани актове на насилие, а дълбоко свързани с политическите, идеологическите и социалните конфликти, разкъсващи обществото в различни епохи. Те често представляват крайна форма на борба за власт, средство за отмъщение или опит за промяна на политическата посока на държавата чрез елиминиране на конкретни личности или институции. Българската история познава различни типове атентати – индивидуални покушения срещу държавници, организирани терористични актове със символичен характер, масови политически убийства, извършвани от крайни идеологически групи, както и държавно организирани репресивни „атентати“, маскирани като правосъдие или самоотбрана. Тези събития не могат да бъдат извадени от контекста на времето, в което се случват: те разкриват сблъсъка между консервативни и прогресивни сили, между национални и международни интереси, между желание за стабилност и стремеж към радикална промяна. Разглеждането на атентатите не означава само описание на конкретни събития, а и анализ на причините, които ги пораждат, методите, които се използват, и последствията, които оставят – политически, социални и културни. Те показват доколко крехка е била държавната власт в определени моменти и до каква степен насилието е било възприемано като легитимно средство от различни актьори. В същото време изследването на атентатите ни позволява да видим как държавата реагира на заплахата, как се променя законодателството, как се конструират образите на „врага“ и „мъченика“, и как обществената памет трансформира тези събития. Затова темата за атентатите в българската история не е просто исторически преглед на покушения, а дълбоко проникване в механизмите на политическото насилие и ролята му в изграждането на българската държавност и национална идентичност.
I. Политическият контекст на атентатите в българската история
Политическата нестабилност и конфликтите между институциите
Политическата нестабилност е постоянен фон за голяма част от българските атентати, тъй като всеки период на напрежение между институциите поражда радикални действия от различни групи, които се стремят да влияят на властта по насилствен път. Още от първите десетилетия след Освобождението България изпитва сериозни политически кризи, свързани със сблъсъци между монархическата институция и парламентаризма, между либерали и консерватори, между русофили и русофоби, а по-късно между земеделци, военни и комунисти. Тези конфликти често водят до сваляне на правителства чрез преврати, а в по-крайни случаи – до физическо елиминиране на политически противници чрез атентати. Парламентът, армията, двореца и партийните централи многократно влизат в директен сблъсък, което създава атмосфера на несигурност, в която нормалните политически процеси се заменят с конспиративни действия и насилие. Понякога дори самата държава участва в репресивни действия, което легитимира насилието и подтиква опозиционните групи да търсят „ответен удар“. Така политическото пространство става арена на борба, където атентатът не е изключение, а крайно, но очаквано средство. Историческите примери показват, че когато институциите не успяват да гарантират стабилност и законност, радикалните сили получават възможност да действат. Именно поради това всяка епоха на засилено политическо напрежение в България почти неизбежно поражда нови атентати.
Идеологическото противопоставяне като двигател на насилие
Идеологическите конфликти играят ключова роля в развитието на атентатите, тъй като те дават на извършителите морално оправдание за насилието и го представят като „висша цел“. В края на XIX и началото на XX век в България се сблъскват множество идеологии – либерализъм, консерватизъм, национализъм, милитаризъм, анархизъм, социализъм, комунизъм, земеделски популизъм – всяка от които има свои радикални крила, готови на крайни действия. Тези идеологии не са само теоретични, а дълбоко свързани със социални групи – селяни, интелигенция, военни, работници – които чувстват, че тяхното бъдеще зависи от политическата власт. Когато мирните средства се окажат недостатъчни, крайните елементи в идеологическите движения посягат към терора като форма на политическо послание. Анархистите виждат атентата като акт на бунт и символ на съпротива срещу „държавния гнет“, комунистите използват терора като организирана стратегия, а националистическите групи го оправдават като „борба за национално освобождение“. В някои случаи дори държавата използва идеологията, за да оправдае репресиите си срещу опонентите, което създава атмосфера на взаимно насилие. Този идеологически сблъсък достига своя връх през 20-те и 40-те години на XX век, когато атентатите стават системни и масови. Следователно, идеологията не само подтиква към атентати, но и определя техните цели, методи и обществено възприемане.
II. Ранни покушения срещу държавни личности (XIX – началото на XX век)
Покушенията в първите години след Освобождението
Първите десетилетия на Третата българска държава са белязани от политическа турбулентност, в която покушенията се превръщат в инструмент на борбата за власт между различни групировки и институции. След Освобождението България няма утвърдена политическа традиция и балансът между княз, парламент, партии и армия е нестабилен. Тази институционална слабост създава благоприятни условия за заговори, преврати и дори физическо елиминиране на влиятелни фигури. Един от първите значими случаи е убийството на политика Христо Белчев през 1891 г., извършено като отмъщение срещу управлението на Стефан Стамболов, което показва докъде може да стигне омразата между политическите кръгове. Самият Стамболов по-късно става жертва на жестоко покушение през 1895 г., организирано от враговете му, подкрепяни от външни сили. Тези ранни покушения показват, че политическото насилие се възприема като нормално средство за решаване на конфликти. Липсата на силни институции, партийната омраза и намесата на великите сили допринасят за това. Убийствата на високопоставени лица не само променят политическия курс на страната, но и изпращат ясно послание, че никой не е недосегаем. Тази динамика създава трайна традиция на терор в политическия живот, която ще се прояви още по-силно в следващите десетилетия.
Покушенията по време на военните режими и националните катастрофи
Периодите след двете национални катастрофи (1913 и 1918 г.) са изключително благоприятна почва за радикализация и политически атентати, тъй като обществото е дълбоко травмирано, а държавата – отслабена и делегитимирана. След Балканските войни и Първата световна война големи части от българското население се чувстват излъгани от политиците, които са довели до национален срив. Войниците се връщат разгневени и въоръжени, което прави ситуацията още по-опасна. В този контекст се появяват военни заговори, политически убийства и разправа с опоненти. Превратът на 9 юни 1923 г. срещу правителството на Александър Стамболийски е показателен пример за това как насилието става официална политическа практика. Самият Стамболийски е арестуван, измъчван и убит по особено жесток начин – действие, което има силен символичен характер. През този период се появяват и множество покушения срещу министри, генерали и партийни лидери, извършвани както от про-земеделски, така и от комунистически и националистически групи. В същото време държавата използва репресивен апарат, за да смаже опозицията, което още повече увеличава спиралата на насилието. Така покушенията през този период са не просто изолирани действия, а част от по-широка политическа война, която подготвя почвата за още по-мащабни атентати през 20-те години.
III. Атентатът в църквата „Света Неделя“ (1925) – най-кървавият терористичен акт в българската история
Подготовка, мотиви и организация на атентата
Атентатът в църквата „Света Неделя“, извършен на 16 април 1925 г., е кулминацията на ескалиращото идеологическо и политическо насилие между Българската комунистическа партия и управляващия режим, което превръща страната в арена на открита терористична война. След неуспешното Септемврийско въстание през 1923 г. и последвалите репресии, БКП е поставена извън закона, но продължава да действа нелегално чрез своя Военен център. Комунистическите лидери стигат до извода, че единственият начин да бъде свален „буржоазният режим“ е чрез елиминирането на политическия и военния елит на държавата. Така се заражда идеята за организиран масов атентат, който да предизвика хаос и да отвори път за въстание. Планът включва убийство на ген. Константин Георгиев, за да бъде предизвикано погребение в църквата „Света Неделя“, където ще присъстват най-високопоставените личности – министри, генерали, офицери, депутати. В продължение на месеци комунистите подготвят сградата, като складират експлозиви и подкопават купола. Организацията е изключително сложна, включваща сътрудничество от вътрешни лица, включително свещеник. Крайната цел не е просто терористичен акт, а стратегическо унищожение на държавното ръководство. Подготовката на атентата показва висока степен на конспиративност, военна дисциплина и идеологическа мотивация, която оправдава масовото убийство като „революционен акт“. Този мащаб и метод го превръщат в безпрецедентно събитие в европейската история по онова време.
Извършване, жертви и непосредствени последици
На 16 април 1925 г., по време на опелото на ген. Георгиев, комунистите взривяват покрива на църквата „Света Неделя“, причинявайки най-кървавия терористичен акт в българската история и един от най-големите в света до този момент. Експлозията разрушава голяма част от храма, убивайки на място десетки и ранявайки стотици. Официалните данни сочат около 150 убити и над 500 ранени, но някои изследователи смятат, че жертвите са повече. Сред тях са генерали, офицери, политици и обикновени граждани, което показва безразборния и масов характер на атентата. Интересен исторически факт е, че цар Борис III закъснява и оцелява, което променя хода на политическите събития. Веднага след експлозията държавата реагира със светкавични и изключително брутални мерки: обявено е военно положение, арести и разстрели се извършват без съд, разрушени са комунистически структури, а много невинни хора стават жертви на репресии. Атентатът легитимира държавния терор в очите на управляващите, които го използват като оправдание за окончателното унищожаване на политическата левица. В международен план България е шокирана и осъдена, а атентатът остава като символ на крайния политически фанатизъм. С това събитие завършва една епоха и започва друга – на авторитарно управление, засилване на репресиите и страх в обществото. Именно поради своя мащаб, мотиви и последствия, атентатът в „Света Неделя“ се превръща в централно събитие при изучаването на политическия терор в България.
IV. Атентатът в Марсилия (1934) – международен удар с българско участие
Геополитическият контекст и съюзът между ВМРО и усташите
Атентатът в Марсилия на 9 октомври 1934 г. е едно от най-знаковите политически убийства в Европа между двете световни войни и представлява изключителен пример за международен тероризъм, в който ключова роля играе българското движение ВМРО под ръководството на Иван Михайлов. За да се разбере този атентат, трябва да се разгледа сложната геополитическа картина на Балканите. Югославия е мултиетническа държава, в която сърбите доминират над хървати, словенци и македонци, което поражда силна омраза и сепаратистки движения. ВМРО води дългогодишна борба за освобождение на Македония от сръбска и югославска власт, а хърватското движение усташи, ръководено от Анте Павелич, цели независима Хърватия. Общият враг – Белград – прави ВМРО и усташите естествени съюзници. Иван Михайлов изгражда мрежа от тайни контакти, лагери за обучение и логистична подкрепа, като България (макар официално да отрича) е база за подготовка. Италия и Унгария, които са противници на Югославия, финансират усташите и негласно толерират ВМРО. По този начин се формира международен терористичен алианс: ВМРО – усташи – Италия – Унгария срещу Югославия и Франция. Атентатът е планиран не като локално убийство, а като удар с европейско значение, който да дестабилизира Балканите и да отслаби френско-югославския съюз. Така българската ВМРО се оказва в центъра на международна конспирация, която превръща Марсилия в сцена на глобален политически сблъсък.
Извършване на атентата и последствията за България и Европа
На 9 октомври 1934 г., по време на официално посещение във Франция, югославският крал Александър I Караджорджевич пристига в Марсилия, придружаван от френския външен министър Луи Барту. По време на парад с отворен автомобил, атентаторът Владо Черноземски – член на ВМРО, обучен от хората на Иван Михайлов и действащ в сътрудничество с усташите – открива огън с пистолет срещу краля. Кралят е убит на място, а при престрелката смъртоносно ранен е и френският външен министър Барто. Черноземски е заловен и пребит до смърт от френската полиция и тълпата. Ударът е колосален: убити са двама от най-важните държавници в Европа. Това е първият европейски атентат, излъчен на живо пред публика и медии. Последствията са драматични. Франция и Югославия обвиняват директно ВМРО и усташите, а индиректно – България, Италия и Унгария. Започва дипломатическа криза. България е принудена под силен международен натиск да забрани ВМРО, да арестува нейни дейци и да закрие нейните бази. Иван Михайлов е обявен за международно издирване и бяга. Италия временно се дистанцира от усташите. Франция губи ключов дипломат (Барто), който е готвел съюз с СССР – това променя геополитическия баланс и улеснява изолацията на Съветския съюз. Югославия използва атентата, за да затегне вътрешния режим и да засили репресиите. В дългосрочен план Марсилия 1934 показва, че малки националистически организации като ВМРО могат да променят съдбата на цели региони. Това е най-известният български свързан атентат на международна сцена. Той демонстрира силата на македонския революционен опит, но и води до сериозни последствия: ВМРО губи базите си, България е принудена към отстъпки, а Балканите влизат в нов период на нестабилност. Атентатът в Марсилия остава един от най-дръзките и ефективни политически удари в европейската история, извършен от български революционер – събитие, което доказва, че българската история не е само локална, а дълбоко вплетена в глобалната политика.
V. Комунистически и анархистически атентати през междувоенния период
Анархистическият терор като форма на индивидуална съпротива
Анархистическите атентати в България през първата половина на XX век представляват специфична форма на политическо насилие, което се отличава от организирания партиен терор по своята структура, мотивация и целева аудитория. Българските анархисти не търсят пряко завземане на властта, а се стремят да демонстрират несъгласие с държавния строй и буржоазното общество, използвайки атентата като символичен акт. Техните действия често са насочени срещу учреждения, банки, полицейски участъци или представители на властта, но по-рядко целят масови жертви, за разлика от комунистическия терор. Анархистите се вдъхновяват от идеите на Бакунин и Кропоткин и виждат в „пропагандата чрез дело“ начин да събудят народа и да покажат, че държавата е уязвима. Някои от най-известните анархистически атентати са извършени от групи като тази на Габровския учител Георги Шейтанов, който се превръща във фигура на митичен бунтовник. Анархистите често действат в малки нелегални групи, живеят в планините, и поддържат мрежа от укриватели. Държавата реагира с жестоки репресии, включително изтезания, безсъдебни убийства и интерниране. Въпреки това анархистическото движение оцелява десетилетия и дори след 1944 г. част от неговите представители отказват да приемат комунистическия режим, което показва, че идеологическите мотиви зад техните атентати не са просто антидържавни, а антиавторитарни по своята същност. Така анархистическият терор се явява уникален феномен, който разкрива по-дълбоките социални напрежения и конфликти в българското общество.
VI. Комунистическият организиран терор като стратегия за революция
Военният център на БКП и преминаването от пропаганда към въоръжена борба
Комунистическата партия в България постепенно трансформира своята тактика от легална политическа дейност към систематичен въоръжен терор след неуспехите в парламентарната борба и тежките репресии от страна на държавата. След Септемврийското въстание през 1923 г. БКП е извадена извън закона и е поставена в полулегално положение, което я принуждава да изгради паралелна структура – т.нар. Военен център, който планира и организира атентати, нападения, саботажи и убийства. В тази структура участват бивши офицери, революционери от ВМОРО, радикализирани интелектуалци и работници, които вярват, че мирната политическа дейност е невъзможна и че „революцията“ трябва да се осъществи чрез активно насилие. БКП получава финансиране, оръжие и стратегически указания от Коминтерна, което показва, че терорът не е само вътрешна инициатива, а част от глобалната революционна стратегия на СССР. Постепенно партията създава нелегални квартири, тайни канали за комуникация, складове с оръжие и групи, способни да изпълняват сложни операции. Отделни акции като убийства на полицейски началници, нападения над жандармерийски постове и саботажи на инфраструктурата се превръщат в обичайна практика. Пропагандата на партията оправдава тези действия като „класова борба“ и „справедливо възмездие“. По този начин комунистическият терор се институционализира и става важен инструмент за поддържане на политическо влияние и натиск върху режима. Тази трансформация от идеологическо движение към военно-политическа организация бележи рязък завой в историята на българските атентати и подготвя почвата за най-мащабните действия, включително атентата в „Света Неделя“.
Терористичните акции на БКП през 20-те и 30-те години
През междувоенния период БКП извършва множество добре организирани терористични акции, които целят да парализират държавния апарат, да деморализират армията и полицията и да вдъхновят работниците и селяните към въстание. Освен атентата в „Света Неделя“, който е най-известният и най-кървавият, съществуват десетки други нападения, които често остават в сянка, но показват системността на комунистическата стратегия. Сред тях са убийствата на висши полицейски и военни служители като Никола Георгиев (1924), нападения над влакове, грабежи на банки за финансиране на нелегалната дейност, взривяване на полицейски участъци и подпалване на държавни учреждения. БКП използва и пропагандни убийства, които имат символичен характер – например екзекуцията на доносници или „предатели“. През 30-те години, след засилването на държавния контрол и укрепването на авторитарния режим на цар Борис III, комунистическият терор отслабва, но не изчезва напълно. Партията изпраща свои кадри за обучение в СССР, където те получават подготовка за бъдещи действия. Това води до създаването на ново поколение революционери, които ще влязат в действие след 1941 г., когато БКП преминава към партизанска война. Терористичните акции от 20-те и 30-те години показват, че комунистическият терор не е спонтанен, а стратегически планиран, със силна организационна и идеологическа база. Те също така подкопават доверието в държавата и оставят трайна следа в обществото, което започва да асоциира политическата борба с насилие и страх – фактор, който ще играе ключова роля в бъдещите политически развития.
Атентатът срещу цар Борис III в Арабаконак (1925) – неуспешен опит за дестабилизация на монархията
Атентатът срещу цар Борис III в прохода Арабаконак на 14 април 1925 г. представлява едно от най-дръзките, но и най-малко успешни покушения срещу български монарх в новата история. Той се случва само няколко дни преди кървавия атентат в църквата „Св. Неделя“ и е част от по-широката революционна стратегия на Военната организация на БКП да отслаби държавната власт чрез елиминиране на ключови фигури. Царят пътува с автомобилен кортеж от София към Арабаконак, за да присъства на военни учения, което предоставя удобен момент за нападение. Конспираторите подготвят засадa, като минират пътя и разполагат въоръжени групи в околността. Планът предвижда спирането на царската кола и убийството на монарха чрез огън от засада и взрив. Въпреки внимателната подготовка, покушението се проваля поради няколко фактора – промяна в маршрута на последните минути, лоша координация между участниците и липса на точна информация за движението на кортежа. В резултат нито царят, нито придружаващите го офицери пострадват, а участниците в заговора са принудени да избягат.
Значението на този атентат се крие не толкова в неговите преки последици, а в това, че разкрива дълбочината на политическия терор и нестабилност в България след 1923 г. Това събитие ясно демонстрира, че крайнолевите сили са готови да преминат към открито въоръжено насилие срещу държавния глава – нещо безпрецедентно до този момент. Провалът в Арабаконак обаче тласка същата организация към още по-мащабна акция – взривяването на „Св. Неделя“, която трябва да компенсира неуспеха. Опитът за убийство на цар Борис III укрепва решимостта на правителството да предприеме твърди репресии срещу вътрешните противници на монархията. Той също така допринася за изграждането на култа към „оцелелия цар“, представян като промислително спасен от съдбата. В дългосрочен план атентатът в Арабаконак остава сравнително забравен в сравнение с последвалия масов терористичен акт, но представлява ключов етап в ескалацията на политическото насилие през 20-те години и показва колко близо България е била до пълна институционална криза.
VII. Държавният терор и „атентатите от властта“
Репресивните действия на държавата като „обратен атентат“
Докато политическите опоненти използват бомби и убийства, държавата често отвръща с още по-организирано и институционализирано насилие, което може да се разглежда като своеобразен „държавен атентат“. След атентата в „Света Неделя“ властите обявяват военно положение и предприемат мащабна кампания срещу комунисти, земеделци и анархисти, включително масови арести, изтезания, безсъдебни разстрели и тайно ликвидиране на заподозрени. Тези действия не са случайни, а координирани от армията, полицията и правителството, което показва, че държавата използва собствения си монопол върху насилието, за да елиминира противниците си извън рамките of закона. Много от репресиите се прикриват като „легални“ чрез специални закони, които позволяват арест без обвинение, интерниране или бързи военни съдилища. Така държавата създава система, в която атентатът не е само дело на нелегални групи, а и инструмент на официалната власт. Понякога държавата сама провокира конфликти, за да има оправдание за действията си – например инсценирани бунтове или „разкрити заговори“. В този смисъл „държавният атентат“ не е конкретен взрив, а целенасочена политика на страх и физическо унищожение на опозицията. Подобни практики се наблюдават не само през 20-те години, но и при управлението на цар Борис III, особено след 1934 г., когато авторитарният режим забранява партиите и налага пълен контрол върху обществената сфера. Този модел на държавна репресия ще достигне своя апогей след 9 септември 1944 г., когато новата комунистическа власт прилага същите методи срещу стария елит.
Извънсъдебни убийства и „изчезвания“ на политически опоненти
Една от най-мрачните страни на българската политическа история е практиката на извънсъдебни убийства, при която държавата елиминира опонентите си тайно, без съд и присъда, често представяйки убийствата като „бягство при арест“ или „въоръжена съпротива“. Подобни действия започват още в края на XIX век, но достигат мащаб през 20-те и 30-те години, когато полицейските „ескадрони на смъртта“ ликвидират десетки политически противници. Известни фигури като земеделските лидери Райко Даскалов и Тодор Луканов са убити в чужбина с участието на български агенти, което показва, че държавата действа дори зад граница. След 1934 г. политическата полиция (Обществена безопасност) има почти неограничена власт и организира „изчезвания“ на опозиционери, чиито тела често никога не се откриват. Подобни практики оставят дълбок страх в обществото и показват, че държавата може да бъде по-опасна от революционерите. Интересен парадокс е, че след 1944 г. комунистическият режим използва същите методи, но вече срещу бивши управляващи, офицери, интелектуалци и духовници. „Народният съд“ е официалната форма на репресия, но паралелно с него текат стотици извънсъдебни убийства, които комунистите оправдават като „справедливо възмездие“. Така се вижда, че държавният терор не е изключение, а постоянен елемент от политическата система. В този контекст атентатът не е само действие на бунтовници, а и на самата държава, която използва насилието като основен инструмент за запазване на властта.
VIII. Атентати и насилие по време на Втората световна война (1941–1944)
Партизанският терор и саботажите срещу държавата и съюзниците
С влизането на България във Втората световна война на страната на Тристранния пакт, комунистическата партия преминава към активна въоръжена съпротива, която включва партизанска война, саботажи и атентати като основно средство за отслабване на държавния апарат. Целта не е само военна, а политическа – дестабилизиране на властта и подготовка за революционно завземане на управлението. Партизаните взривяват влакове, мостове, пощенски станции, електропроводи и складове, атакуват полицейски участъци и унищожават символи на държавата. Някои от тези акции имат чисто военен характер, но други са откровено терористични, насочени срещу цивилни или малки населени места, обвинени в „сътрудничество“. Особено значими са атентатите в градска среда – взривяване на клубове, кафенета и сгради, използвани от властта. Комунистическата пропаганда представя тези действия като „народно възмездие“, но в действителност те често включват хладнокръвни убийства на кметове, учители, свещеници и дори лекари, които са обвинени в „реакционност“. Отговорът на държавата е също брутален – създадени са специални отряди за борба с партизаните, провеждат се блокади, изгарят се села, залавяните бойци са екзекутирани без съд. Този двустранен терор превръща България в арена на гражданска война, в която атентатът се превръща в ежедневие. Важно е да се подчертае, че комунистическата въоръжена борба е не само местна инициатива, а координирана с Москва и включена в общата стратегия за съветизация на Източна Европа. Това придава на терора наднационален характер и го превръща в инструмент не само на вътрешна, но и на геополитическа трансформация.
IX. Следвоенни атентати и политическо насилие в началото на комунистическия режим (1944–1950-те)
Терорът на „Народния съд“ и институционализираното унищожаване на елита
След навлизането на Червената армия в България през септември 1944 г. и преврата на 9 септември, комунистическата партия незабавно установява контрол върху държавния апарат и започва системно унищожаване на политическия, военния и интелектуалния елит на страната. Най-мащабният инструмент за това е т.нар. „Народен съд“, който въпреки името си представлява извънреден революционен трибунал, действащ по указания на Комунистическата партия и съветските съветници. В рамките на няколко месеца са изправени пред съд над 11 000 души, от които стотици са осъдени на смърт, а хиляди – на дългогодишен затвор или конфискация на имущество. Не по-малко важен е фактът, че „Народният съд“ не цели справедливост, а демонстративно унищожение на „стария режим“ и сплашване на всяка потенциална опозиция. Обвиненията са често политически конструирани, липсват юридически стандарти, а присъдите са предварително определени. В действителност, този процес представлява държавно организиран атентат срещу цяла социална прослойка – офицери, министри, интелектуалци, духовници – които биват екзекутирани или изолирани. Паралелно с официалните процеси текат масови извънсъдебни убийства: хиляди хора са арестувани, отвеждани в гори или изоставени кариери и екзекутирани без протоколи, като телата им са захвърляни в общи гробове. Комунистическата власт използва тези действия като „революционна справедливост“, легитимирайки насилието като историческа необходимост. Терорът не е спонтанен, а добре планиран и координиран, което показва, че държавата целенасочено използва масови „атентати чрез правосъдие“, за да премахне всяка алтернатива на своята власт. Така началото на комунистическия режим е белязано от най-голямата вълна на политическо насилие в българската история, което има дългосрочни последици върху обществото: страхът, доносничеството и разрухата на елита променят трайно политическата култура и позволяват установяването на тоталитарен режим.
Атентати, саботажи и „врагът с партиен билет“ през късните 40-те и началото на 50-те години
След като комунистическата власт елиминира външната опозиция, фокусът на политическото насилие се премества навътре – към самата партия и държавния апарат, където започва лов на „врагове с партиен билет“. Вдъхновена от съветските чистки и процесите на Сталин, БКП започва да вижда „скрити врагове“ в собствените си редици – хора, обвинени в „титовизъм“, „шпионаж“, „национализъм“ или „дясно уклончарство“. Най-известният случай е процесът срещу Трайчо Костов през 1949 г., при който дългогодишен партиен лидер е обвинен в заговор срещу режима и екзекутиран. Но освен големите показни процеси, хиляди по-нискостоящи партийни членове, чиновници и офицери са арестувани, изтезавани и ликвидирани. Това вътрешнопартийно „самоизяждане“ представлява специфична форма на политически атентат – не срещу държавата, а от самата държава срещу част от себе си. Успоредно с това икономическите политики като колективизацията на селското стопанство предизвикват съпротива, която е потушавана с брутални мерки. В някои райони се появяват въоръжени групи („горяни“), които извършват саботажи и нападения срещу партийни сгради, активисти и дирекции на ТКЗС. Това е първата съпротива срещу комунизма в Източния блок, преди Унгария и Полша. Държавата реагира с масови арести, екзекуции и депортиране на цели семейства в лагери като „Белене“ и „Богданов дол“. В този период атентатите вече не са индивидуални актове, а част от по-широка война между режима и обществото. Особено показателно е, че държавата често инсценира „контрареволюционни заговори“, за да оправдае репресиите си. По този начин атентатът се превръща в политически инструмент: понякога извършен от въстаници срещу властта, понякога организиран от властта срещу собствения народ. Тази двупосочност показва, че насилието остава централна ос на политическия живот и че комунистическата държава възпроизвежда същите терористични практики, срещу които уж се е борила преди 1944 г.
X. Атентати и съпротива по време на късния комунизъм (1960–1989)
Поддържането на привидна „стабилност“ чрез тайно насилие и репресии
Въпреки че десетилетията след 1960 г. често са описвани в официалната историография като „период на стабилност и развитие“, реалността показва, че тази стабилност е поддържана чрез системен страх, тайно насилие и контрол от страна на Държавна сигурност. На пръв поглед комунистическият режим изглежда консолидаран: опозиционните партии са унищожени, елитът е заменен с лоялни кадри, а обществото е наблюдавано чрез мрежа от агенти и доносници. Но тази „стабилност“ е само фасада – зад нея продължава репресивната практика, която може да бъде определена като форма на „държавен атентат“. Хора, които проявяват и най-малък признак на несъгласие, са арестувани, въдворявани в психиатрични заведения, изселвани в отдалечени райони или ликвидирани. Политически неудобни интелектуалци изчезват при „катастрофи“, журналисти биват уволнени и поставени под домашен арест, а опити за емиграция често завършват със стрелба по границата. Държавата поддържа мито за „народно единство“, но в действителност прилага селективен терор, с който премахва всяка искра на вътрешна съпротива. Особено показателни са случаите на „нещастни инциденти“ с хора от висшите кръгове, които са заподозрени в нелоялност или „национализъм“. Множество случаи са прикривани като самоубийства, инфаркти или катастрофи, но реалните обстоятелства показват участие на Държавна сигурност. Така режимът не се нуждае от открити масови атентати – той използва прецизен, скрит терор, който поддържа „тишината“ в обществото. В този смисъл късният комунизъм не е време без атентати, а време на „невидими атентати“, извършени от самата държава върху собствения народ.
Етническото насилие и „Възродителният процес“ като масов държавен атентат
Най-драматичната форма на политическо насилие през късния комунистически период е т.нар. „Възродителен процес“ (1984–1989), който представлява систематична кампания за насилствена асимилация на българските турци, помаци и други мюсюлмански малцинства. Тази политика включва принудителна смяна на имената, забрана на езика и религиозните обичаи, военни блокади на цели региони, масови арести, изселвания и убийства. Макар режимът да представя тези действия като „вътрешна административна мярка“, в действителност те представляват държавно организиран терор срещу стотици хиляди граждани. В селата от Източните Родопи, Лудогорието и други райони армия и милиция обграждат населените места, връхлитат домовете, използват сълзотворен газ, палки и огнестрелно оръжие. Има документирани случаи на разстрели по време на протести (например в с. Бенковски и с. Могиляне), а телата на убитите често са изчезвали, за да не се създават „мъченици“. Съдбата на хиляди затворници в Белене и други лагери остава скрита, но свидетелствата показват систематично изтезание и смърт. „Възродителният процес“ може да бъде определен като най-мащабният политически атентат, извършен от държавата срещу собственото население в мирно време. За разлика от предишните атентати, тук няма бомби или взривове, но има целенасочено насилие, което засяга цели общности. Това е етнически мотивирано насилие, което може да се разглежда като форма на културен геноцид. Комунистическият режим се опитва да унищожи идентичността на цяло малцинство, оправдавайки това с „национална сигурност“ и „българизация“. Последствията са катастрофални: масово недоволство, бягство в Турция през 1989 г. (т.нар. „Голяма екскурзия“), международна изолация на България и дълбока травма в обществото. В този смисъл „Възродителният процес“ е не просто политическа кампания, а един от най-чудовищните атентати в българската история – извършен не от бунтовници, а от самата държава в името на идеологията.
XI. Атентати и политическо насилие в прехода след 1989 г.
Вакуумът на властта и възраждането на криминално-политическите структури
След краха на комунистическия режим през 1989 г. България навлиза в период на дълбока политическа, икономическа и институционална трансформация, която създава уникална среда, благоприятна за появата на нови форми на насилие и атентати. Разпадането на Държавна сигурност и слабостта на новосъздадените демократични институции оставят вакуум във властта, който бързо е запълнен от бивши кадри на репресивния апарат, трансформирани в бизнесмени, охранителни фирми и престъпни групировки. Политиката, икономиката и подземният свят се преплитат по безпрецедентен начин. В началото на 90-те години се появяват силови групировки като ВИС, СИК, ТИМ и др., които не само контролират бизнеси и рекет, но и започват да влияят на политически решения. Атамосферата напомня ранните години след Освобождението – липса на правов ред, силова политика и борба за ресурс. В този контекст атентатът се завръща, но вече в нова форма: убийства по поръчка, взривяване на автомобили, въоръжени нападения върху конкуренти или неудобни журналисти. Взривяването на коли със собственици вътре става почти „нормално“ явление в градската среда. Много от тези действия са прикрити като криминални конфликти, но в действителност имат политическа мотивация, когато жертвите са свързани с партии, бизнес интереси или разследвания за корупция. Слабата държава, корумпираното правосъдие и липсата на контрол върху службите за сигурност позволяват на мафиотските структури да действат безнаказано. Така началният преход създава условия за възраждане на насилието като политически инструмент, макар и вече замаскиран като „криминален инцидент“.
Политически поръчкови убийства, взривове и опити за заглушаване на неудобни гласове
През 90-те и началото на 2000-те години България става свидетел на поредица от политически поръчкови убийства и атентати, които показват, че зад фасадата на демокрацията продължава битка за контрол над държавата и икономическите ресурси. Сред най-емблематичните случаи е убийството на бившия премиер Андрей Луканов през 1996 г., извършено професионално на улицата в София. То шокира обществото и показва, че дори най-високите политически фигури не са защитени. Разследването е саботирано, обвиненията са неясни, а истинските поръчители остават неизвестни – класически белег на политически атентат. Убийството на банкера Емил Кюлев (2005) също е показателно – той е свързан с властови кръгове и финансови интереси. Взривове на автомобили, включително на журналисти и бизнесмени, стават честа практика. През 1998 г. е взривена колата на опозиционния лидер на ВМРО Красимир Каракачанов, а през 2003 г. журналистът Анна Политковская оцелява след отравяне по време на посещение в България, което намеква за участие на чужди служби. Сафаров, Боби Цанков, Илия Павлов, Георги Стоев – списъкът с убити влиятелни фигури е дълъг. Тези случаи не са обикновени криминални действия, а опити да се заглушат неудобни гласове, да се спрат разследвания за корупция или да се елиминират конкуренти в борбата за власт. Поръчковите убийства често са извършвани с военна точност – стрелба в главата от упор, дистанционно взривяване, снайперисти. Този професионализъм показва участието на добре обучени хора, вероятно с минало в службите. Държавата твърди, че „работи по случаите“, но реално почти няма осъдени. Това безнаказано насилие създава атмосфера на страх и цинизъм, при която обществото започва да възприема политиката като криминално поле. По-късно методите стават по-фини – вместо куршуми, се използват компромати, финансови удари, институционален натиск – но самата логика на „политически атентат“ остава. В този смисъл преходът след 1989 г. не прекратява традицията на политическо насилие, а я трансформира в нови, по-сложни и по-скрити форми.
XII. Международни и религиозно мотивирани атентати в България (края на XX – началото на XXI век)
Въздействието на международния тероризъм и ролята на България като геополитически коридор
С навлизането на България в глобализирания свят след края на Студената война, страната става не само вътрешнополитическа арена на насилие, но и част от международната мрежа на тероризма. Поради своето географско положение – между Близкия изток, Балканите и Европейския съюз – България се превръща във важен транзитен коридор за хора, оръжие, финанси и идеологически влияния. Макар да не е основна цел на международни терористични организации през 90-те години, страната се използва като логистична база от различни мрежи, включително близкоизточни и балкански радикални групи. В този период Държавна сигурност е трансформирана, но част от старите структури и контакти със съветски и арабски служби се запазват, което дава възможност за задкулисни операции. Докато Западна Европа се изправя срещу новия ислямски тероризъм, България все още не осъзнава реалната заплаха. В началото на XXI век ситуацията се променя: с влизането в НАТО (2004) и ЕС (2007) България става част от западния свят и по този начин – потенциална мишена. Това се комбинира с участие на български войски в Ирак и Афганистан, което допълнително повишава риска. В същото време страната се превръща във важно място за шпионаж и противодействие между глобални сили (САЩ, Русия, Турция, Иран), което създава среда, в която терористичните актьори могат да използват българска територия както за действие, така и за подготовка. Така България постепенно се прехвърля от ролята на „наблюдател“ към ролята на „възможна цел“, а атентатите вече не произлизат само от вътрешни конфликти, а и от глобални идеологически сблъсъци.
Атентатът в Бургас (2012) и появата на радикален ислям като заплаха
Най-драматичният пример за съвременен международен атентат в България е нападението на летище Сарафово в Бургас на 18 юли 2012 г., когато терорист-камикадзе взривява автобус с израелски туристи, убивайки шестима души (петима израелци и българския шофьор) и ранявайки десетки. Това събитие разтърсва България и целия свят, тъй като показва, че страната вече е пряка цел на радикални организации. Разследването установява участието на ливанското шиитско движение „Хизбула“, което превръща България в арена на близкоизточни геополитически конфликти. Оказва се, че подготовката на атентата е била дългосрочна: внимателно проучване на израелските туристически маршрути, логистична подкрепа от външни структури, снабдяване с фалшиви документи, местни сътрудници. Този атентат отключва тежки въпроси: как радикални елементи са успели да проникнат в страната, доколко българските служби са готови за подобни заплахи и дали има вътрешни фактори, които са ги подпомогнали. След 2012 г. се разкриват клетки на радикален ислям в Родопите и някои ромски махали, свързани с уахабитски и салафитски проповедници, обучавани в чужбина (Саудитска Арабия, Турция). Появяват се процеси срещу ислямски имами, обвинени в проповядване на шериатско право и връзки с международни организации. Освен Бургас, има и други предотвратени опити за атентати, за които обществото научава едва години по-късно. България започва да работи по-тясно с израелските, американските и европейските служби, а въпросът за радикализацията става ключов. Атентатът в Бургас разкрива не само уязвимостта на България към външни врагове, но и наличието на вътрешни идеологически напрежения, които могат да бъдат използвани от международни терористични мрежи. Това събитие бележи нов етап: атентатите в българската история вече не са само дело на българи срещу българи, а част от глобалната война между цивилизацията и радикалния ислямски терор.
XIII. Вътрешнопартийни, икономически и „тихи“ атентати в съвременната демократична държава
Задкулисни елиминации, компроматни войни и институционално „убийство“
В съвременната епоха на формална демокрация атентатите в България вече рядко се проявяват като открито физическо насилие с бомби и куршуми – вместо това се трансформират в далеч по-рафинирани „тихи“ форми на политическо убийство, които удрят не върху тялото, а върху репутацията, социалния статус, бизнеса и психиката на противника. Механизмите на такава „институционална екзекуция“ включват координирани прокурорски акции, унищожителни медийни кампании, целенасочени течове на СРС-та, използване на компромати, изкуствени обвинения и съдебен натиск. Често тези действия се извършват не от формалната опозиция, а от задкулисни кръгове, свързани с тайни служби, олигархични структури и икономически групировки. Този модел може да се нарече „атентат чрез институции“, защото целта е елиминиране на политически или бизнес конкурент без физическо насилие, но чрез пълно разрушаване на неговото влияние и обществено присъствие. Примерите са много: политици, които изведнъж „изчезват“ от публичното пространство; бизнесмени, които биват разорени чрез данъчни и прокурорски проверки; неудобни магистрати, които се „самоубиват“ при подозрителни обстоятелства (като прокурора Николай Джамбов); свидетели по корупционни дела, които мистериозно загиват при инциденти. Особено показателни са случаите с публично дискредитиране чрез компромати – аудио- и видеозаписи, често съмнителни, но използвани с огромен медиен ефект. Това е новият „куршум“ на политиката. Вътрешнопартийните борби също се водят с „тихи атентати“ – лидерски сваляния чрез шантаж, подставени лица, влияние на олигарси. С други думи, политическото убийство еволюира: от физическо към психополитическо и институционално. Макар и „кръвта“ да не се вижда, ефектът е същият – противникът е елиминиран, страхът е внушен, властта е запазена. Това доказва, че традицията на атентатите в България не е изчезнала, а се е модернизирала, адаптирайки се към новите условия на „демократичната“ държава.
Натиск върху журналисти, прокурори, свидетели и обществени фигури като съвременна форма на „политическо убийство“
Една от най-ярките прояви на скрито насилие в съвременна България е целенасоченото унищожаване на хора, които разкриват корупция, престъпления или злоупотреба с власт. Журналистите, разследващите прокурори, магистратите, свидетелите по дела и гражданските активисти често стават мишени на заплахи, изнудване, саботаж на кариерата им, а понякога и директно физическо насилие. Макар класическите убийства да са по-редки, те все пак се случват и винаги носят политически заряд. Случаят с разстрела на високопоставения прокурор Николай Колев (2002), който разследва злоупотреби на ръководството на прокуратурата, е показателен – поръчителството и до днес се свързва с хора от върха на системата. Журналистът Боби Цанков, който разкрива връзки между медии, престъпни групировки и политици, е застрелян публично през 2010 г. Случаят с убийството на адвокат Манол Велев, свързан с разследвания по черното тото, остава неразкрит. В много други случаи вместо куршуми се прилагат по-фини методи: журналисти като Генка Шикерова, Сашо Диков или Атанас Чобанов са заплашвани, периферни лица са бити или подпалвани колите им, свидетели биват „убедени“ да мълчат чрез шантаж или отнемане на деца. Европейският парламент и международни организации многократно осъждат България за системен натиск срещу свободата на словото и независимото правосъдие. Показателно е, че много от най-големите разследвания (за КТБ, „Апартаментгейт“, корупция в митници, енергетика, магистрати) водят до внезапно „изчезване“ или оттегляне на ключови фигури. Обществото започва да разбира, че макар да няма бомби и открити екзекуции, политическият терор се е трансформирал: от физическо унищожение към разрушаване на живота, кариерата, психиката и социалната сигурност на човека. Това е „атентат в костюм“ – елегантен, законово прикрит, но смъртоносен в ефекта си. Така съвременните демократични механизми се превръщат в оръжие, а институциите – в инструмент на натиск. Тази форма на атентат е дори по-опасна от класическия терор, защото е невидима, трудно доказуема и официално „законна“.
XIV. Социални, медийни и културни измерения на атентатите в българската история
Образът на извършителя: „терорист“, „революционер“ или „мъченик“?
Начинът, по който обществото възприема извършителите на атентати, се променя драматично в различните исторически периоди и силно зависи от политическата конюнктура, идеологическата пропаганда и обществените настроения. Един и същ човек може да бъде наричан „терорист“ от властта, „революционер“ от неговите съмишленици и „мъченик“ от бъдещите поколения. Пример за това е Яне Сандански – за едни „разбойник и убиец“, за други „борец за свобода“; същото важи за анархистите от групата на Шейтанов, за които официалната пропаганда ги представя като „престъпници“, но интелектуалци ги възвеличават като морални бунтовници. Най-драстичен е случаят с комунистите: преди 1944 г. те са „терористи и врагове на държавата“, след 1944 г. стават „народни герои“, а след 1989 г. отново са критикувани като организатори на масов терор. Това показва, че образът на извършителя не е исторически факт, а идеологическа конструкция. Държавата винаги се стреми да делегитимира своите врагове чрез термини като „банда“, „диверсанти“, „врагове“, докато опозиционните движения създават култ към „мъчениците“. Обществото често е разделено: едни виждат в атентатора фанатик, други – последен символ на съпротива. В модерната епоха медиите усилват тази поляризация: телевизионни студия, вестници и социални мрежи създават напълно противоположни образи на едни и същи събития. Така въпросът „кой е терорист?“ често е по-малко свързан с насилието и повече с това „кой държи властта да дефинира“. В крайна сметка извършителят на атентат е исторически персонаж, чиято морална оценка постоянно се променя според това кой пише историята и кой контролира паметта.
Памет, забрава и политизация на атентатите в културната и медийната среда
Атентатите в българската история не остават само в архивите – те се превръщат в част от колективната памет, която се конструира и манипулира от различни политически режими и културни среди. Някои атентати биват героизирани, други – премълчавани, трети – напълно заличени от публичното съзнание. Например атентатът в „Света Неделя“ е широко разгласяван през междувоенния период като доказателство за „комунистическата заплаха“, но след 1944 г. комунистическият режим го премълчава или представя като „несъществен инцидент“. Напротив, комунистическият терор и анархистическите действия са романтизирани чрез литература, филми, учебници. След 1989 г. се появява обратен процес – започват да се реабилитират жертвите на Народния съд, партизаните се разглеждат критично, а репресираните свещеници, интелектуалци и офицери получават място в историята. Но и в демокрацията паметта не е неутрална: различни партии използват атентатите за текущи политически цели. Медийната среда засилва едни събития (например Бургас 2012), а други остава в сянка (етническото насилие, убийствата на журналисти). Културата – кино, театър, литература – понякога представя атентаторите като трагични герои, водени от идеали, друг път като чудовища. Музеите селективно показват определени факти, докато скриват други. Дори паметниците играят роля: кой има паметник и кой няма, кой е в центъра на София и кой – в периферията, е част от борбата за исторически престиж. В XXI век социалните мрежи създават „алтернативна памет“, в която се възраждат забравени атентати, публикуват се архивни документи, появяват се нови интерпретации. Така атентатите не са просто минало – те продължават да живеят в културата, политиката и общественото съзнание. Паметта за тях е винаги поле на битка: между забрава и истина, между идеология и факт, между героизация и осъждане. Именно затова изучаването на атентатите е не само исторически, но и културен, медиен, психологически и политически акт – борба за това кой има право да определя смисъла на насилието в българската история.
XV. Дългосрочно влияние на атентатите върху държавността, институциите и политическата култура
Разрушаване и преконструиране на институциите чрез насилие
Атентатите в българската история имат дълбоко и трайно въздействие върху развитието на държавността, като в много случаи именно насилието се оказва катализатор за радикални институционални промени. След всеки голям атентат или вълна на политически терор държавата реагира по два основни начина: или засилва репресивните си инструменти, или променя структурата си, за да предотврати бъдещи заплахи. Пример за първото е след 1925 г., когато след атентата в „Света Неделя“ се създават специализиран апарат за политическа полиция, военно положение и извънредни закони, които дават на държавата почти неограничена власт. Подобно нещо се случва след Втората световна война, когато комунистическият режим използва „опасността от врагове“ като оправдание за пълното унищожаване на старите институции и създаването на тоталитарна система. В други случаи атентатите водят до преформулиране на ролята на монархията (след убийствата на Стамболов и Радославов кръговете около двореца укрепват влиянието си), армията (след серия от анархистически и комунистически нападения се милитаризира вътрешната сигурност), прокуратурата и съдилищата (създаване на специални извънредни трибунали). Насилието реално оформя държавата: то определя кои институции ще бъдат силни (полицията, тайните служби, армията), кои ще бъдат маргинализирани (парламент, независими съдилища, гражданско общество). В съвременната епоха, макар формално институциите да са демократични, след всеки голям скандал или заплаха (терористична, етническа, политическа) държавата използва „сигурността“ като претекст за централизиране на властта. Така атентатите – реални или измислени – служат като оправдание за ограничаване на свободите. Историческият модел показва, че българската държавност многократно е била преконструирана не чрез реформи, а чрез насилие. И всеки път насилието е оставяло трайни белези върху политическата система, превръщайки сигурността в основен принцип над правата и закона.
Формиране на „култура на страха“ и нормализиране на политическото насилие
Една от най-дълбоките и най-опасни последици от атентатите в българската история е формирането на трайна „култура на страха“, в която насилието се възприема не като изключение, а като нормална част от политическия живот. Още от края на XIX век обществото свиква с идеята, че „който има власт, може да убива“, било то чрез физически покушения, чрез държавни репресии или чрез криминални поръчки. Това създава психологическа среда, в която хората се научават да мълчат, да не се противопоставят и да търсят закрила в силни фигури, а не в закона. В резултат на това гражданското общество остава слабо, а политическата пасивност става масово явление. Страхът не е само физически, но и социален – страх от уволнение, от преследване, от компромат, от изолация. В комунистическия период той се институционализира чрез доносничество, лагери и наблюдение, а след 1989 г. се трансформира в страх от мафията, от „задкулисието“, от корумпираните институции. Насилието става „невидимо“: не се вижда, но се усеща. Това води до още по-опасно явление – нормализиране на политическото насилие. Българите свикват, че политици могат да бъдат убити (Луканов), журналисти – заплашвани, прокурори – елиминирани, бизнесмени – взривявани. Медийното отразяване често превръща атентатите в сензация, а не в причина за институционално прочистване, което допълнително цинизира обществото. Накрая се стига до разрушаване на доверието: хората престават да вярват, че справедливостта съществува, и започват да приемат, че зад всяко насилие „някой стои“, без значение кой печели. Така атентатите не само променят конкретни събития, но и изграждат манталитет, в който насилието е част от политическата логика. Това е най-голямата историческа травма: политическата кураж се заменя със страх, демокрацията – с пасивност, а справедливостта – с подозрение. И докато този манталитет съществува, България ще остане уязвима към нови форми на „атентати“ – физически, институционални или културни.
Атентатите в българската история не са случайни „епизоди на насилие“, а дълбоко структурен елемент в развитието на държавата, обществото и политическата култура. Те се появяват винаги, когато има вакуум на власт, рязък идеологически конфликт или срив на легитимността на институциите. Всеки атентат е симптом на по-дълбока болест: политическа нестабилност, социално напрежение, икономическа криза, национално унижение или морален упадък. Точно поради това атентатите имат толкова силен исторически заряд – те не просто убиват хора, те пренареждат цели системи. След всеки мащабен атентат следват драми: режимът или се срива, или става по-авторитарен. След „Света Неделя“ идва военно управление и диктатура; след 9 септември 1944 г. – тоталитарен режим; след убийствата в прехода – олигархична демокрация. Насилието винаги ражда нова структура на властта.
Но истинският проблем е не само в извършителите, а в обществото, което приема насилието като „нормално“. В продължение на повече от век българите свикват, че „политика = сила + страх“. Това е трагичната приемственост от покушението срещу Стамболов, през „Света Неделя“, през Народния съд, през комунистическия терор, през убийствата на прехода, до днешното медийно и институционално „убийство на репутация“. Формата се променя, но логиката остава: властта се взима и пази не чрез идеи и честност, а чрез контрол, заплахи и елиминация.
Атентатите показват още нещо: че в България почти никога няма ясно разграничение между „държавно“ и „антидържавно“ насилие. Често държавата сама организира „атентати срещу враговете“, оправдавайки ги като „законни“, а опозицията прави „терор срещу властта“, оправдавайки го като „справедливост“. В края на историята и едните, и другите оставят след себе си кръв, страх и недоверие. Победителите пишат историята, но жертвите помнят истината.
И тук се появява съдбовният въпрос: може ли България да излезе от този цикъл?
Историята подсказва, че всеки път, когато обществото е било силно, когато институциите са били легитимни, когато има ясно усещане за справедливост – атентатите намаляват или изчезват. Когато обаче държавата е слаба, корумпирана или зависима, а обществото е разделено и обезверено – насилието се връща под нова форма.
Следователно, атентатите не са просто минало – те са предупреждение за бъдещето.
Докато в България има:
- политическа безнаказаност,
- корумпирани институции,
- окултно задкулисие,
- цинично медийно манипулиране,
- страх да говориш истината,
Дотогава атентатите – физически, психологически, институционални – ще продължат да бъдат част от нашата реалност.
За да бъде прекъсната традицията на насилието, България трябва най-после да направи онова, което никога не е успявала напълно: да създаде справедливи институции, да изгради култура на отговорност, да отхвърли страха като политически инструмент, и да постави истината над идеологията и интереса.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
