СЪКРОВИЩЕТО НА КАН КУБРАТ ОТ МАЛАЯ ПЕРЕШЧЕПИНА

Откриването на съкровището от Малая Перешчепина през 1912 г. постепенно се превръща в един от ключовите моменти в изследването на политическата, културната и материалната история на ранносредновековните български общности в северното Причерноморие. Находката, включваща над осемстотин предмета, създава мащабна емпирична база за реконструкция на социалната структура, външнополитическите контакти и идеологическите претенции на Велика България през VII век. Тя поставя пред историческата наука два взаимосвързани въпроса: какъв е характерът на съкровището като комплекс – политически дарове, дипломатически символи, лични предмети, или погребален инвентар – и каква е неговата връзка с личността на кан Кубрат, чиято дейност променя политическия баланс в степната зона между Кавказ и Днепър.

Съкровището не е само археологически факт, а ключ към разбирането на начина, по който ранните български елити артикулират своята власт в контекста на междуимперския свят на VII век. Анализът му позволява да се проследи взаимодействието между византийската система на почести, степните политически модели и местната традиция. То свидетелства за политическа интеграция на Кубратовата държава в дипломатическия ред на Източната Римска империя, но същевременно отразява и стремежа на българските владетели да утвърдят собствена легитимация, базирана на степни традиции, родова престижност и военна сила.

I. Исторически контекст на Велика България през VII век

Политическата среда в ранносредновековната степ

През VII век северното Причерноморие представлява пространство на динамично променящи се политически конфигурации. След разпадането на хунската хегемония и последвалите конфликти между аварите, тюрките и местните степни групи, регионът се превръща в зона на съревнование между степни държавности и Византия. В този контекст се оформя Велика България – обединение на прабългарски групи, чиито корени водят към западните части на бившия Стара Великобългарския масив в севернокавказкия регион.

Българите заемат ключова междинна позиция: достатъчно силни, за да бъдат фактор в степта, и достатъчно мобилни, за да адаптират политическите си стратегии спрямо византийския и тюркски натиск. Кубрат, произхождащ от рода Дуло, успява да консолидира няколко български групи, поставяйки началото на политическа структура, която не може да се приравни към класическата държава, но притежава ясно изразена властова йерархия, военни механизми и дипломатическа дееспособност.

Византия и Кубратовата държава

Източната Римска империя играе пространна роля в оформянето на легитимността на Кубрат. Според „Кратка история“ на патриарх Никифор, българският владетел изпраща посолство до император Ираклий около 635 г. с цел постигане на мир. Ираклий не само приема предложението, но удостоява Кубрат със сана патриций – висока титла, символизираща включване в йерархията на имперските „варварски“ владетели, но при условия на дипломатическа автономия.

Този акт има дълбоки последици. Патрицианската титла не е просто почетен жест, а инструмент в римската система за интеграция на периферни владетели. Тя предпоставя обмен на дарове, установяване на лична връзка между императора и владетеля, както и признаване на политическата тежест на България. Съкровището от Малая Перешчепина съдържа предмети, чиито характеристики следват точно византийските образци за дарствени комплекти при удостояване с почести: мечове, съдове, златни предмети, коланни плаки.

Икономически и културни основи на държавността

Велика България функционира в сложна икономическа среда, определяна от два паралелни модела: степната мобилност и транзитната търговия. Разположението ѝ върху стратегическите маршрути между Кавказ, Волжко-Камския регион и черноморските пристанища създава предпоставки за богатство, което находките от Перешчепино материализират. Елитът на Кубратовата държава натрупва значителни ресурси, получава византийски дарове и контролира търговията с кожи, добитък, метали и военни услуги.

Тази икономическа база подпомага формирането на силна военна аристокрация, за която златото и среброто са не само материални ценности, а символи на властово престижиране. Съкровището отразява точно тази аристократическа култура: богата, синкретична и в постоянен контакт с различни цивилизационни традиции.

II. Откриването на съкровището през 1912 година

Обстоятелствата на откритието

На 29 май 1912 г. две пастирчета – Альоша Бойко и Карп Маджар – откриват в пясъчните дюни край село Малая Перешчепина необичаен златен съд. Откритието бързо привлича вниманието на местните жители, които започват да разкопават мястото в присъствието на селския пристав. Без охрана и археологическо наблюдение, действията на селяните водят до частично разпиляване на находките. Част от предметите са взети от местните, съхранявани по домовете им или продадени на пазарите.

Първоначалната хаотичност на действията оставя сериозни пропуски в археологическата документация. Няма точни планове, описания на контекста или стратиграфия, което усложнява съвременните реконструкции на първоначалното подреждане на предметите. Въпреки това, мащабът на находката е толкова значителен, че още в първите дни става ясно, че става дума за изключително богат комплекс, без прецедент в региона.

Ролята на Б. И. Ханенко

Меценатът и нещатен член на Императорската археологическа комисия Б. И. Ханенко се намесва в ситуацията, като успява да изкупи значителна част от предметите от местните жители. Това действие, макар и движено от интерес, има парадоксално спасителен ефект: голяма част от съкровището е събрана на едно място и по-късно предадена в научни институции.

Това, което научната експедиция успяла да събере са около 800 украсени със скъпоценни камъни златни и сребърни предмети, бижута, монети, съдове, оръжия и други неща. Въпреки щетите, нанесени от хората, тази находка става най–голямото съкровище от Ранното Средновековие. Според историците то датира от годините непосредствено след 668 година, защото от тогава е най–късната византийска монета в него.

Ханенко препродава част от предметите на Императорската археологическа комисия, а останалите задържа до 1926 г., когато политическата ситуация след войната и революцията го принуждава да ги дари на Ермитажа. Така колекция от около 650 златни, 50 сребърни предмета и десетки монети попада в Санкт Петербург, където остава и до днес.

Съдбата на съкровището след откритието

След пренасянето му в Руската империя и последвалото национализиране, съкровището е включено в експозицията „Великото преселение на народите“ на Ермитажа. През втората половина на XX век то привлича интереса на учени от различни страни, които постепенно оформят интердисциплинарно изследване на находките: металоанализ, иконографски паралели, историческа интерпретация, анализ на монограмите.

Първоначално съществуват много хипотези за това на кого е принадлежало. Надделява предположението, че е на предполагаем хазарски вожд. Унгарците, от своя страна, претендират, че е аварско, защото прилича на много от находките, намерени в днешните предели на страната им. На категорично противоположно мнение са друга част от учените, включително и българския археолог Рашо Рашев.

Едва в началото на 80-те години се установява пряката връзка между съкровището и Кубрат чрез разчитането на монограмите от трите пръстена, което променя из основи интерпретациите и пренася находката в ядрото на българската ранносредновековна история.

III. Състав, структура и типология на съкровището

Общият характер на комплекса

Съкровището представлява смесен комплекс, включващ предмети с различен произход, функция и времева рамка. Тази хетерогенност не е аномалия, а характерна особеност на елитните депозити от степната зона. То включва бижута, оръжие, колани, съдове от стъкло и метал, монети, церемониални предмети и елементи с очевидно символична стойност.

Впечатляващо е количеството на златните предмети – цели 25 килограма. Част от находката са златен жезъл, завършват с щампована фигура на лъв, златна тока за колан, тежаща почти половин килограм, обкована със злато ножница, богато украсена дръжка за меч. От бижутата са намерени четири масивни гривни, три пръстена с монограми на гръцки език и огърлица от 69 златни византийски монети. Открит е и немалък брой посуда – златна лъжица, рог за пиене, кана, 11 чаши, блюда и две купички. А също и 281 квадратни пластинки.

Сребърни са 10 чаши, сервиз за измиване, фруктиера, две делви, две стремена и блюдо, изобразяващо ловна сцена на персийския шах Шапур II.

Като цяло предметите са разделени на три групи. Първата е степни или още номадски. Това са оръжието и снаряжението. Другите две групи са византийски и персийски. Според историците те са придобити чрез внос, военна плячка или подаръци. Мнението на българския археолог Рашо Рашев е, че последните са направени от опитни ювелири. Привържениците на иранската теория за произхода ни са на друго мнение. Те смятат, че персийските предмети са българско производство, а византийските са внос или подаръци. Колкото до номадските, те са налице благодарение на десетки години взаимоотношения с аварите и други степни племена.

Най-важното е, че структурата на комплекса не позволява да бъде определен еднозначно като погребален инвентар. Липсват човешки останки, както и ясни следи от погребални ритуали. Вместо това структурата му наподобява „съкровищен депозит“ – съзнателно оставен скъпоценен комплекс, вероятно в контекста на политическа криза.

Златните предмети

Най-впечатляващи са златните съдове: големи блюда, купи, ритони, чаши. Част от тях са византийски дарове, изработени в императорските работилници. Техните монограми, изображения и стилистични особености позволяват датиране и идентификация. Други са произведения на местни майстори, опиращи се на степни традиции.

Значително място заемат коланните принадлежности – плаки, халки, апликации, които образуват сложни комплекти. Това е типично за степните аристократи, за които коланът символизира властов статус. Част от плаките представят уникално съчетание между византийски стил и степна орнаментика – синтез, който е характерен за елита на Велика България.

Сребърните и стъклените съдове

Сребърните съдове показват също разнообразен произход. Част от тях следват ирански образци, особено сасанидски, с типични мотиви като ловни сцени, орнаменти от палмети и животински фигури. Това подчертава контактите на българския елит с Иранския свят, които са посредствани чрез Кавказ.

Стъклените съдове, макар и по-малко ценни материално, дават информация за търговията и престижната консумация. Някои от тях са римско производство от по-ранни векове, което говори за наследяване или повторна употреба – типичен феномен в степните елитни среди.

Монетите

Монетният материал включва 69 златни монети, повечето от които са византийски солиди от времето на Ираклий и Констанс II. Това хронологично ядро съвпада с периода на политически възход на Кубрат и неговите контакти с Константинопол. Монетите не показват следи от продължително обръщение, което предполага, че са част от дарствен или церемониален контекст, а не от икономически обмен.

IV. Монограмите и идентификацията на Кубрат

История на разчитането

През 80-те години германските учени Вернер и Зайбт предприемат систематично изследване на монограмите върху три златни пръстена от Перешчепино с монограми на гръцки език. Техните анализи установяват, че имената и титлите, закодирани в монограмите, съответстват на формата „ΚΟΒΡΑΤ ΠΑΤΡΙΚΙΟΣ“ („на Кубрат патриция“). Това откритие решава ключов спор и пренася съкровището в сферата на българската политическа история.

Чак през 1982 година немският учен Йохан Вернер успява да дешифрира текста върху тях. Така той разбира, че два от тях принадлежат на Кубрат. Текстовете върху тях гласят: „на Кубрат” и „на патриция Кубрат”. Всички знаем, че владетелят е прекарал голяма част от живота си в императорския двор в Константинопол. Там той става един от най-близките приятели на император Ираклий и получава титлата „патриций”. Третият пръстен е на вуйчото на Кубрат – Органа. Това се разбира от надписа „бат Органа патриция”. Докато бъдещият обединител на българите изучава изкуството на управлението в Константинопол, вуйчо му „подготвял почвата” за бъдещото обединение. Органа е бил един от най-влиятелните и уважавани хора в Стара Велика България. Така Вернер по безспорен и категоричен начин доказва, че съкровището е българско и принадлежи на български владетел.

През 1990 година българо-съветска научна експедиция потвърждава това и излиза със заключението, че находката до Малая Перешчепина е гробът на кан Кубрат, а не на хазарски вожд.

Разчитането се приема широко в научните среди, тъй като монограмите използват типичната византийска система за съкращения и подредба. Установява се, че пръстените са изработени от византийски майстори и са част от дарствен комплекс, връчен при удостояването на Кубрат с патрициански сан.

Политическата стойност на монограмите

Фактът, че на пръстена е изписано „патриций“, ясно показва степента на интеграция на Кубрат в византийската протоколна система. Това не е формален жест, а символичен акт на взаимно признаване, който поставя българския владетел в групата на имперските съюзници. От подобни предмети става ясно, че Кубрат не е просто регионален вожд, а политически лидер, признат от най-могъщата държава в региона.

Мечът от 94 сантиметра

Сред най-обсъжданите предмети е мечът с дължина 94 см, който според популярната теза е изработен като част от церемониалния комплект на Кубрат. Макар липсата на категорични данни да допуска алтернативни интерпретации, стилът на меча и богатата му украса отговарят на византийските образци за подаръчни оръжия към съюзни владетели.

Неговата символика е двоен знак: признаване от страна на империята и потвърждаване на военната мощ на българския владетел. В този смисъл предметът е идеална материална проява на политическия модел, в който Кубрат интегрира степната и византийската традиция.

V. Хронология, контекст и интерпретации на депозита

Датирането на съкровището

Хронологическият обхват на предметите от Перешчепино очертава концентриран времеви диапазон между първата половина на VII и първите десетилетия на VIII век. Най-ранните предмети – включително някои сасанидски съдове – се датират в края на VI век, но те представляват вторично използвани артефакти, наследявани като престижни предмети, а не като актуално произведени изделия. Основното ядро от златни и сребърни съдове, монетите и византийските дарствени комплекти се датира между 620 и 650 г., което напълно съвпада с периода на политическия възход на кан Кубрат. Последните хронологични ориентации – включително единични монети и локални предмети – подсказват, че комплексът вероятно е бил депозиран не по-рано от 670–680 г.

Това датиране съвпада с традиционното мнение, че депозирането или погребването на съкровището се извършва в контекста на разпадането на Велика България след смъртта на Кубрат. Разместването на силите в степта, натискът на хазарите и вътрешните прерогативи между Кубратовите наследници създават ситуационен фон, в който укриването на елитни ценности е напълно логично и исторически обусловено.

Аргументи за погребален контекст

Поддръжниците на тезата, че комплексът представлява гроб на Кубрат, изтъкват няколко аргумента. Първо, богатството и престижът на предметите отговарят на социалния ранг на владетел от ранносредновековната степ. Второ, в степните общества погребението на знатен лидер често включва не само оръжие и лични регалии, но и дарове, получени по дипломатически канали. Трето, в близост до основния комплекс са открити отделни предмети, които могат да бъдат трасирани към погребален ритуал.

Тези аргументи обаче страдат от критични слабости: липсата на човешки останки, липсата на структура, типична за степният могилен погребален обряд, както и липсата на жертвени животни, които са ключови елементи на подобни погребения. Емпиричната база остава твърде недостатъчна, за да позволи категорично заключение.

Аргументи за “съкровищен депозит”

Тук идва и другият голям спор – дали наистина тук почива първият български кан. Според археолозите липсват каквито и да било следи от погребение. Дори след щетите, нанесени от хората, по археологическата находка, признаците от погребение не би следвало да бъдат тотално заличени. Тук обаче не са налични следи от горене или трупоизгаряне. Няма и кости, а също придружаващият инвентар е прекалено богат дори за погребение на толкова високопоставен човек.

Алтернативната интерпретация – която доминира в съвременната наука – е, че комплексът представлява укрито съкровище, а не погребение. В подкрепа на това говорят:

• липсата на погребални структури или трупни останки;
• високата концентрация на луксозни предмети, които превишават обичайните норми на степните погребения;
• фактът, че много от предметите очевидно не са лични принадлежности, а са част от дипломатически дарове;
• хомогенността на депозита, която наподобява други „скрити съкровища“ от кризисни периоди.

Също така Кубрат е приел християнството в столицата на Източната Римска империя, следователно би трябвало да е погребан според християнските обичаи. Повечето историци се обединяват около твърдението, че там е било скрито само съкровището,  без да има гроб.

Депозирането вероятно се случва в контекста на хазарската експанзия в Северното Причерноморие след 660–670 г., когато наследниците на Кубрат са неспособни да задържат единството на Велика България. В подобни условия укриването на елитни ценности е добре засвидетелствана практика.

Възможни сценарии за депозирането

Съвременната наука разглежда няколко хипотези:

• съкровище, укрито от наследник на Кубрат (вероятно Батбаян), в опит да бъде съхранено при хазарския натиск;
• съкровище на владетелски род, за което липсва възможност за безопасно транспортиране;
• комплекс, събран от различни групи и оставен в нестабилна политическа ситуация.

Общият знаменател е, че контекстът е кризисен, а мотивът – съхраняване на властов, идеологически и материален капитал.

VI. Съкровището като политически документ на Кубратовата власт

Дипломатическият модел на Източната Римска империя

Империята използва системата на почести като механизъм за регулиране на отношенията с периферните владетели. Удостояването с титла „патриций“ включва комплекс от символични дарове: златни съдове, меч, колан, пръстени, понякога и текстил. Съкровището от Перешчепино съдържа точно онези предмети, които съставят официален комплект за удостояване.

Това не е случайно съвпадение. Кубрат е един от малкото степни владетели, който получава такава титла. Това показва неговия висок ранг в регионалната политика на VII век. Съкровището е буквално материализирана византийска политическа диплома – документ от злато, който удостоверява позицията на Кубрат в международната система.

Степният модел на властова символика

В същото време самият комплекс съдържа множество елементи, типични за степната аристокрация: коланни принадлежности с характерна орнаментика, сребърни и златни съдове, оръжия с степни стилови елементи. Кубрат интегрира византийските дарове в местната традиция, създавайки хибриден властови образ.

Това съчетаване на политически елементи от различни цивилизационни системи е ключово за разбирането на Велика България: тя не е нито византийски протекторат, нито изолирана степна конфедерация. Тя е политически субект със собствена идеология, в който традицията на рода Дуло се легитимира чрез византийски символи.

Съкровището като средство за престиж и контрол

Елитите на степните общества използват предмети от благородни метали като инструмент за политическа интеграция. Златните колани, съдове и украшения служат за раздаване на почести, за поддържане на лоялността на военните дружини и за демонстрация на родовия престиж. В този смисъл съкровището не е „колекция“, а функционален инструментариум на властта.

Контролът върху подобен комплект е контрол върху властовата вертикала. Това подсказва, че предметите са били неразделна част от политическата система, а тяхното укриване – вероятно не за дълго време – е акт на защита на самата властова структура.

VII. Следата на Кубрат след разпадането на Велика България

Политическите последици от смъртта на Кубрат

Счита се, че Кубрат умира около 665 г. и с неговата смърт настъпва неизбежният фрагментационен процес, характерен за степните империи. Неговите наследници – Батбаян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – поемат в различни посоки, търсейки политическо пространство за оцеляване на своите групи.

Този процес показва, че Велика България не е класическа държава с твърда структура, а конгломерат, поддържан от личната харизма, власт и дипломатически талант на Кубрат. Разпадането е не толкова военен, колкото структурен феномен: липса на фигура, способна да консолидира родово-племенните компоненти.

Хазарската експанзия и степната геополитика

Най-сериозният външен фактор е възходът на хазарите. Те навлизат в северното Причерноморие със силна военна организация, която превъзхожда фрагментираните български групи. Батбаян, най-старият син, остава в района и се подчинява на хазарите, което съвпада и с вероятния период на депозиране на съкровището.

Това подчинение се тълкува по различни начини. Една от интерпретациите е, че част от владетелския комплекс е скрит, за да не попадне в ръцете на хазарите. Това е важен аргумент срещу погребалната хипотеза и подчертава съкровището като „кризисен депозит“.

Разселването на българските групи

Разделянето на Кубратовите наследници има огромно историческо значение:

• Котраг се отправя на север, където неговите потомци формират основата на Волжка България;
• Аспарух преминава Дунав и полага основите на Дунавска България;
• Кубер се установява на Балканите и влиза във взаимодействие с местното славянско население;
• Алцек се отправя към Италия, където се заселва в Лонгобардското кралство.

Съдбата на съкровището обаче остава свързана с ядрената територия на Велика България – знак, че неговото място не случайно е избрано, а отговаря на родовия център на дуловата власт.

VIII. Паметта за Кубрат и мястото на съкровището в модерната историческа култура

Възраждане на интереса през XX и XXI век

До разчитането на монограмите през 80-те години съкровището от Перешчепино се възприема като общо „степно съкровище“ без ясна етнокултурна атрибуция. След идентификацията му с Кубрат то заема централно място в българската историческа памет. В същото време остава важен обект и за украинската, руската и международната историография, тъй като представлява емблематичен комплекс на „великото преселение на народите“.

Това многостранно внимание превръща съкровището в символ не само на българската държавност, но и на трансрегионалната природа на степните политически системи. То напомня, че ранносредновековните народи не са изолирани „етнически единици“, а участници в широки културни, дипломатически и икономически процеси.

Паметникът в Малая Перешчепина (2001 г.)

През 2001 г. Организацията на българите в Украйна изгражда мемориал на мястото на откритието – акт, който материализира българската историческа памет в украинското пространство. Това е жест на културен диалог, а не на историческа претенция: Кубрат е фигура, чието наследство принадлежи на множество региони, но българският елемент е централният му носител.

Паметникът представлява символично възстановяване на родовата памет, която отсъства в България през дълги периоди. Той също така подчертава, че мястото на съкровището не е само археологически обект, а културен маркер на българското ранносредновековие.

Съкровището като част от европейското културно наследство

Фактът, че съкровището се намира в Ермитажа, не намалява неговата българска идентичност, но го превръща в международно достояние. То функционира като мост между историите на различни народи: българи, украинци, руси, византийци, иранци и тюрки. Тази интеркултурна многопластовост е една от причините за неговата изключителна експозиционна стойност.

Съвременната музеология подчертава важността на междудържавния диалог по отношение на такива комплекси. Перешчепино е идеален пример за това как една находка може да бъде научен, културен и дипломатически ресурс едновременно.

Съкровището от Малая Перешчепина представлява уникален исторически документ, който разкрива политическата структура, дипломатическите механизми и идеологическите представи на Велика България през VII век. То съдържа в себе си едновременно византийски символи, степни традиции и местни културни пластове, които в своята съвкупност създават сложен, хибриден профил на властта на Кубрат. Независимо дали депозирането му е свързано с погребален обряд или с кризисно укриване, комплексът отразява същността на една културно и политически динамична държавност.

В съвременната перспектива съкровището функционира като материален център на историческата памет за ранните български държави. То е едновременно научен артефакт, символ на държавност и мост между различни европейски култури. Перешчепино не е само археологическа находка – то е ключ към разбирането на мястото на българите в ранносредновековната история и доказателство за техния принос към европейското културно наследство.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК