СТЕФАН БОГОРИДИ
Историята на Стефан Богориди (роден Стойко Цонков, 1775 – 1 август 1851 г.) е изключителен пример за социална и политическа трансформация в епоха на бурни промени. Роден в малък български град, той преминава през училища на фанариотския елит, заема ключови административни постове в Османската империя и се превръща в доверен служител на султаните реформатори. Кариерата му е свидетелство за сложните и често противоречиви отношения между балканските християни и Високата порта в края на XVIII и първата половина на XIX век.
I. Исторически контекст
Периодът, в който живее Богориди, съвпада с началото на дълбока криза в Османската империя. Поредицата от руско-турски войни, загубата на територии и растящата зависимост от Великите сили водят до постепенното отваряне на империята към западноевропейски политически модели и идеи. Танзиматът (1839–1876 г.) бележи началото на модернизационните реформи, но и поставя сложни въпроси за лоялността на християнските поданици.
В този контекст, както свидетелства едно негово писмо от 1852 г. до зет му Константин Музурус, Богориди остро осъзнава деликатната позиция на християнин в служба на „нехристиянски народ“, който гледа с подозрение на верността му. Той разсъждава как би постъпил героят на Великобритания херцогът на Уелингтън, ако се намираше в неговото положение – дали би приел предизвикателството да пази от фанатични набези провинции като Молдова и Румелия.
Из писмо на Стефан Богориди до зет му Константин Музурус, ноември 1852 г.
Какво ли би направил Дука на Уелингтън (херцог Артър Уесли, 1769-1852 г., б. а.), човек – рядкост в историята поради своите морални и военни качества, който е довел до край дела от най-голямо значение за Англия и е достоен за почестите, които неговият народ му поднасяше приживе и сега, ако бе на моето място, ако служеше на един нехристиянски народ, който гледа с подозрение на лоялността на християнина и не би допуснал, че християнинът може да бъде послушен и лоялен към Високата Порта. Щеше ли да се примири с това и да се опита да спаси Молдова и Румелия, или инак казано Туркия, от всички недоразумения и набези на фанатизма, или не?
II. Произход и ранни години
Стойко Цонков е роден в Котел в семейството на Цонко и Гана хаджи Танасова, които по-късно приемат имената Йоан и Ана. Баща му е заможен джелеп (търговец на добитък), а семейството поддържа връзки с местния духовен и търговски елит. Последната четвърт на XVIII век е време на кърджалийски размирици, които принуждават семейството да се премести в село Арбанаси, Търновско.
През 1794 г. към тях се присъединява и дядо му – бъдещият епископ Софроний Врачански, който поема грижата за образованието на внуците си. Именно той изпраща Стойко и брат му Атанас да учат в престижната княжеска академия „Св. Сава“ в Букурещ.
В „Св. Сава“ младият Стойко получава класическо образование, усвоява гръцки и френски език, изучава философия, реторика и основи на дипломатическото общуване. Там влиза в кръга на младите фанариоти, макар и самият той да е българин. Вероятно тогава, заедно с брат си, приема фамилията „Богориди“ – в чест на княз Борис I Михаил, наречен в Паисиевата „История“ Богорис.
III. Политическа кариера
След завършване на образованието си, по препоръка на Софроний, Стефан се установява в Цариград. Благодарение на връзките на семейството Мурузи става частен учител по френски и получава поста секретар на главния драгоман на османския флот.
Като драгоман (писар и преводач от и на френски език) при флота на Хосрев паша Богориди взема участие в англо-османската експедиция на Мустафа паша (бъдещия султан Мустафа IV б. a.) от 1799 г., насочена срещу дебаркиралия в Египет френски Наполеонов корпус. Според Емануил Богориди (1847 – 1935 г.), дядо му Стефан взел участие във втората битката при Абукир (25 юли 1799 г.) и по чудо бил спасен от един английски кораб. Във въпросната, османските войски търпят съкрушително поражение, а самият драгоман едва не намира смъртта си, подобно на хилядите османски войници, удавили се във водите на р. Нил. Въпреки че англо-османската кампания се увенчава с успех, Софрониевият внук, заедно с новоназначения бейлербей на Египет – Хосрев паша, бива принуден да напусне Египетския вилает след преврата на албанеца Мехмед Али (1769 – 1849 г.). Озовал се отново в Цариград и оставил добро впечатление у тогавашния кехая-бей (изпълняващ функциите на външен министър, б. м.), Ибрахим паша, по време престоя му в Египет, Богориди бива препоръчан на великия драгоман на Високата порта – Скарлат Калимахи (1773 – 12. XII. 1821 г.). На служба при него Стефанаки изиграва ключова роля за подписването на договора от Чанаккале от 1809 г., с който се слага край на англо-османската война от 1807 г. – гарантиращ ред икономически привилегии на Британската империя в отношенията ѝ с Портата.
Времето на реформите в Османската империя поначало се свързва с имената на султаните баща и син Мaхмуд II (28. VIII. 1808 – 1. VII. 1839) и Абдул Меджид (1839 – 25. V. 1861 г.). Тяхната енергична дейност бележи период на частично стабилизиране на Империята, който я изважда от дълбоката вътрешна и външнополитическа криза. Тя настъпва в резултат на неуспешните войни с Руската империя и води след себе си последвалата гръцка революция от първата третина на XIX в. По едно благоприятно стечение на обстоятелствата и благодарение на личностните си качества, Стефанаки получава възможност за професионално развитие в администрацията именно на султаните реформатори.
В първите две десетилетия на XIX в. Богориди заема различни длъжности под опеката на благодетеля си Калимахи, назначен за войвода на Молдова през 1812 г. Новият молдовски княз поставя протежето си на поста хетман (окръжен управител, б. а.) на Галац и заедно съставят първия гражданско-правен кодекс на молдовското княжество, известен като Code Callimache.
На път за Молдова Богориди минава през родния си Котел. Според Петко Р. Славейков и Г. Раковски поискал от котленци да му дадат десет души млади момчета за телохранители. Това му действие, а и връзките, които поддържа с Котел през годините, на които ще се спрем по-късно, свидетелстват, че османския политик не забравя родния си край и своите едноплеменници – българи.
През 1813 г. Богориди получава титлата ага, а малко по-късно е назначен за постелник (външен министър, б. a.) на Молдова. След приключване мандата на Калимахи и двамата са изпратени във Влашко в ролите на войвода и съответно каймакам. Kато повратен момент в кариерата на Софрониевия внук обаче, с основание може да се посочи избухването на гръко-влашкото въстание през 1821 г., нахлуването на четите на Филики Етерия в дунавското княжество и последвалия крах на фанариотите в Империята. На фона на фанатичните изстъпления, на които биват подложени представителите на висшето духовенство и администрация в столицата – жертви, на които стават цариградският патриарх Григорий V, (чийто престол за кратко заема българинът Евгений, б. а.), Скарлат Калимахи, но и стотици други православни християни, отзоваването на Богориди под стража в Цариград през 1821 г. не буди учудване. Интерес представлява фактът, че въпреки дръзкото му бягство от еничарския ескорт и последвалото няколкомесечно укриване в Силистра под закрилата на сераскера (главнокомандващ османските войски, б. а.), Салих паша – довчерашният каймакам – бива порицан само с едногодишно заточение в Анатолия.
Преди да се спрем на този преломен период от кариерата и живота на Богориди е редно да обърнем внимание и на политическата дейност на дядо му Софроний. Поредната руско-турска война избухва 1806 г. и с окупирането на Влашко и Молдова от руските войски, българските търговци и колонисти в Петербург Иван Замбин и Атанас Некович влизат в контакт с живеещия в уединение в покрайнините на Букурещ Софроний. Некович, подпомогнат финансово от руското правителство, пристига в Букурещ и се среща лично с владиката. От него в 1808 г. получава пълномощно от името на българския народ, с което да се яви пред руското правителство и да измоли закрила за православните си сънародници от руския император Александър I (1801–1825 г.). От лятото на същата година датират и първите официални срещи на Софроний с главнокомандващия руските окупационни войски във Влашко ген. Милорадович. С тези контакти се слага началото, на продължилото до края на войната, сътрудничество, между руското командване и Софроний по отношение българите живеещи в районите на военните действия.
В последвалите разговори с руските дипломатически и военни представители в Букурещ от декември 1809 г., Софроний заявява своята готовност за действие в помощ на руските войски, но под чуждо име. Първопричина за това си условие е изтъкнатият основателен страх да не навреди на внук си в Цариград (!). Наистина – Богориди съумява успешно да се дистанцира от дейността на дядо си, с която със сигурност е бил запознат. Знаел е за оглавявания от врачанския епископ „Комитет” за освобождение на българите; за връзките му с ген. Кутузов (главнокомандващ дунавската армия от 1811 г., б. а.) и постъпките му за уреждане статута на българските колонисти из дунавските княжества. И не на последно място – знаел и за Софрониевото „Възвание” към българския народ, което довежда и до създаването на „Българската земска войска“ в 1811 г. към редовете на руската имперска армия.
Гръцкото въстание от 1821 г. и нахлуването на Филики Етерия в дунавските княжества слагат край на фанариотското господство. Множество духовници и чиновници са екзекутирани, включително патриарх Григорий V. Богориди е арестуван, но успява да избяга и да се укрие в Силистра. Наказанието му е сравнително леко – едногодишно заточение в Анатолия, което показва, че е запазил доверие сред османските власти.
След реформите на султан Махмуд II, Богориди е възстановен на високи постове и натоварен с важни мисии. Той е назначаван за управител на остров Самос (1834–1850), където въвежда административен ред, но и се сблъсква с местно недоволство. В края на живота си остава влиятелен съветник в двореца.
Стефан Богориди е сложна и противоречива фигура – едновременно лоялен на султана и съзнаващ българския си произход. Той е продукт на епохата на Танзимата, в която умението да се движиш между различни култури, езици и политически лагери е било ключ към успеха. Неговата кариера показва, че в рамките на Османската империя е било възможно човек от български произход да достигне до най-високите слоеве на властта.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
