ЕТНОГРАФА ДИМИТЪР МАРИНОВ

Димитър Маринов (1846 – 10 януари 1940 г.) е български учител, революционер, етнограф, писател и общественик, чието име остава завинаги свързано с изследването и съхраняването на българските народни обичаи, вярвания и културно наследство. Основоположник на българската етнография, той е автор на десетки книги, етнографски сборници и мемоари, създател и дългогодишен ръководител на първия Етнографски музей на България.

I. Ранни години и произход

Димитър Маринов е роден през 1846 г. в село Армалуй (днес изчезнало село в Ломския край). Още в ранна детска възраст съдбата го бележи с тежки загуби – майка му умира, когато той е едва на няколко години. Баща му, Върбан Мъцанков, не е в състояние да се грижи за детето и го поверява на свои близки – заможните търговци от Лом Марин и Вълкана Бонови.

След осиновяването му новото му семейство го прекръства от Петко на Димитър и го отглежда с голяма обич и внимание. На 24 април 1854 г. той постъпва в ломското училище, където бързо се отличава с изключителни успехи. Става „калфа“ – най-високото ученическо звание в тогавашната училищна йерархия, и получава като награда от приемния си баща три книги, които силно повлияват бъдещия му духовен път.

II. Загуба на приемната майка и първи житейски удари

През 1858 г. семейното щастие е помрачено – приемната му майка Вълкана умира след тежко нервно разстройство, а скоро след нея си отива и баба му. Тези събития оставят дълбок емоционален белег у младия Маринов. В спомените си той пише:

Това ми повлия така силно, щото аз остарех с години и разбрах всичката грозотия на положението в къщата.

След тези трагедии Димитър остава с приемния си баща Марин и дядо си Боно.

III. Образование и първи разочарования

По препоръка на уважавания учител Кръстьо Пишурка Маринов е изпратен да учи в Белградската гимназия. Там усвоява гръцки, немски и френски език, но през декември 1863 г. е принуден да се върне в Лом заради тежкото заболяване на приемния си баща. На смъртния си одър Марин Боновия му разкрива, че не е негов роден син, а „взет храненик“. Това признание, произнесено в най-тежкия момент, дълбоко наранява младежа.

След смъртта на Марин близките му постепенно се отчуждават. Вуйчо му Илия открито му заявява, че няма право на наследство и трябва да напусне бащината къща. Единствено старият дядо Боно продължава да твърди, че Митко е техен син, но вече е физически и психически изтощен, за да го защити.

IV. Скитания и духовно пробуждане

Принуден да напусне дома си, Димитър предприема пътуване към Света гора, но в зимния студ се губи в планината. Случайна среща с торлаци, сред които е приятел на покойния му баща, го спасява. Те го отвеждат до Рилския манастир, където младият Маринов остава до пролетта. Там среща Неофит Рилски, който става негов духовен наставник и го насърчава да продължи образованието си.

С помощта на Никола Първанов и отново на Кръстьо Пишурка получава възможност да учи в Цариград, където му осигуряват храна и квартира. Заболяване обаче прекъсва обучението му и той се връща в Лом, където се лекува при местен овчар.

V. Завръщане в Белград и революционна дейност

През 1870 г. Маринов отново заминава за Белград, решен да довърши образованието си. Там търси връзка с българските революционери – Панайот Хитов, Ильо Марков и дядо Цеко. Макар да учи отлично, живее в голяма бедност. През 1875 г. се връща в Лом и става главен учител.

В разгара на подготовката за Априлското въстание укрива двама Ботеви четници в дома си и им помага да преминат Дунав. Предаден и набеден, че е секретар на революционен комитет, е арестуван и подложен на жестоки мъчения в томрука, Ломския и Видинския затвор, а после и в Русе, където е осъден на три години.

VI. Освобождението и следосвобожденските години

След избухването на Руско-турската освободителна война е освободен през ноември 1877 г. и избран за председател на съдебния съвет и общината в Лом. Женен е за Виктория Пишурка, дъщеря на своя покровител Кръстьо Пишурка.

По време на руското управление влиза в конфликт с окръжния началник капитан Нечаев, когото описва като „турски бей с руска униформа“. Заради откритата си критичност е арестуван, но след уволнението на Нечаев е освободен.

Маринов е делегат при изработването на Търновската конституция, след което отново се връща към учителската си професия. През 1893 г. е назначен за директор на Девическата гимназия в София, а през 1894 г. – за директор на Народната библиотека. По-късно оглавява и Софийската мъжка гимназия.

През 1904 г. става основател и директор на Етнографския музей на България. Обикаля страната, за да събира експонати – предмети от бита, носии, оръдия на труда, икони, ръкописи. Неговият подход е систематичен и научен, а работата му поставя основите на българската етнография като академична дисциплина.

След пенсионирането си през 1908 г. Маринов се занимава с публицистика и журналистика. През 1921 г. е назначен за уредник в Кремиковския манастир. След смъртта на съпругата си през 1929 г. се оттегля в Рилския манастир, където остава до смъртта си на 10 януари 1940 г., доживявайки до 94-годишна възраст.

Димитър Маринов е автор на десетки книги и статии. Най-значимото му издание е списанието „Жива старина“ (1891 – 1914), в което публикува материали за народните обичаи, вярвания, песни, пословици и приказки, особено от Северозападна България. Сред другите му трудове се открояват:

• „История на българската литература“
• „История на град Лом и Ломска околия“
• „Стефан Стамболов и новейшата ни история“
• „Из спомените ми. Цариград“
• „Трите разделения на Полша“
• „Никола Първанов“

С неговата работа българската етнография придобива научна основа и става част от културната политика на новоосвободената държава.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК