УПРАВЛЕНИЕТО НА ВЛАДИМИР РАСАТЕ

Владимир-Расате, първородният син на княз (цар) Борис I Михаил, е сред най-противоречивите фигури в българската история от IX век. Роден преди покръстването на България, той наследява не само престола, но и тежката задача да управлява държава, разделена между традиционните езически вярвания и новоприетото християнство. Макар и царуването му да е кратко (889–893), неговата съдба отразява драматичния сблъсък между старата и новата епоха.

I. Раждане, име и възпитание

Владимир е роден преди 864 г., когато България още е официално езическа държава. При раждането си получава името Расате – чисто българско име, свързвано от някои изследователи с воинска доблест и храброст.

Детството му преминава в езическа среда, в столицата Плиска, където се обучава в традициите на българската воинска аристокрация (боярите). Тази ранна среда определя светогледа му – привързаност към култа към Тангра и предците, които според българските вярвания закрилят народа и държавата.

След покръстването през 864 г., когато баща му приема християнството и въвежда новата религия в държавата, Владимир е принуден да приеме християнско име – Михаил, в чест на византийския император Михаил III, който е духовен покровител на покръстването. Въпреки това в съзнанието му езическите вярвания остават доминиращи.

II. Политическа обстановка при възкачването му

През 889 г. Борис I се отказва доброволно от престола и се оттегля в манастир, надявайки се да посвети остатъка от живота си на духовни дела. Властта предава именно на първородния си син Владимир-Расате. Повечето исторически източници твърдят, че оттеглянето на княза покръстител от властта е вследствие на собственото му желание за духовно уединение, въпреки че византийският философ Теофилакт Охридски споменава неизвестна тежка болест, която поваля българския владетел в края на 80-те години на IX в. и налага неговата абдикация. До този момент унаследяването на властта в България е от баща към син, като мястото на Борис на българския трон е заето от Владимир.

Отдадеността на новата за България християнска вяра е забележително силна в целия род на Борис и тъкмо затова враждебното отношение на княз Владимир-Расате към нея толкова ярко контрастира на фона на преклонението на роднините му към нея. От вече споменатото Чивидалско евангелие получаваме ценна информация за фамилията на Борис I и за читателя вероятно ще е интересно да научи колко много от членовете на тази фамилия решават да се посветят на духовни дела.

Според въпросния документ наследниците на българския владетел, споменати вероятно по реда на своята възраст, са Расате, Гавраил, Симеон, Яков, Пракси (Евпраксия) и Анна. И докато по-младите синове и дъщери на Борис очебийно имат старозаветни или християнски имена, престолонаследникът явно е единственият, който не променя името си, тъй като самото название „Владимир“ не е с християнски корени. Макар да не е напълно известно каква е съдбата на Гавраил и Яков, дъщерите на Борис стават отдадени християнки, като и двете се замонашват в даден етап от живота си. Доколкото може да се съди от фреските на Охридския манастир „Св. Архангел Михаил“ кръстник на една от Борисовите дъщери става самият св. Наум. Откритият през 1965 година надгробен каменен надпис на княгиня Анна в Преслав разкрива, че тя става ктитор на две църкви и завършва живота си като монахиня.

Смята се, че към монашески живот се е насочил и един от братята на Борис на име Докс. Косвено потвърждение за подобна хипотеза някои изследователи като проф. Васил Златарски откриват в произведението на Константин Преславски „Небеса“, където българският литературен деец заявява, че бил подтикнат към написването на творбата си от „честния човек Дукс, черноризец (монах)“. Още една следа в тази насока откриваме и в названието на друг български творец от тази епоха – Тудор, черноризец Доксов. Към новата вяра се обръща и сестрата на Борис – Анна, която приема християнството още по време на своето пленничество в Константинопол преди акта на самото покръстване на българската държава да се е състоял. Както е известно самият цар Симеон преди своя възход към владетелския престол се подготвя да оглави новоизградената българска църковна институция като първосвещеник.

След изброяването на този пантеон от дълбоко духовни роднини на княз Владимир Расате, неговата антипатия към християнството вероятно буди недоумение. Често пъти като обяснение за действията му срещу покръстителската политика на баща му Борис I, в историческата литература са представени „тежненията“, които Владимир изпитвал към предишната вяра. Под този доста мъгляв термин, историографите обикновено намекват, че като най-възрастен от наследниците на Борис той става съзнателен свидетел на жертвите, които баща му прави в името на покръстването на българския народ, включително безмилостната екзекуция на 52-та болярски рода, които му се противопоставят. Кръвта, платена за възцаряването на мирната религия, може би е преследвала бъдещия владетел до момента на неговия възход на престола.

Обстановката в България тогава е сложна. От една страна, християнството вече е официална религия, а създадената от Кирил и Методий славянска писменост започва да се утвърждава чрез учениците им, приети в България. От друга страна, значителна част от болярството и обикновения народ продължава да пази преданост към старата вяра и обичаите.

III. Външна политика и антивизантийска насоченост

Още в началото на своето управление Владимир демонстрира стремеж да изведе България от орбитата на Византия, чието влияние се засилва след покръстването. В търсене на нови съюзници, той установява контакти с владетеля на Източното франкско кралство Арнулф Каринтийски и папа Формоза.

През 892 г. е сключен военен съюз с Арнулф срещу Великоморавия – политически ход, който пряко застрашава византийските интереси. В рамките на договора Владимир се съгласява България да наложи търговски рестрикции върху износа на сол към Великоморавия – суровина, жизнено необходима за тяхната икономика. По този начин България използва контролираните солни мини в Карпатите като дипломатически инструмент.

IV. Опит за възстановяване на езичеството

Вътрешната политика на Владимир е белязана от ярка съпротива срещу християнството. Той възприема новата вяра като опасен канал за византийско влияние и застрашаваща българската самостоятелност. Латинския абат Регинон, чиито сведения са един от най-често цитираните източници за управлението на Владимир Расате и неговата антихристиянска политика пише:

„Между това неговият (на Борис) син, когото той поставил за крал и който далеч отстъпвал на баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди.“

При управлението му започват гонения срещу християнските проповедници. Разрушени са редица новоиздигнати църкви, включително и Голямата базилика в Плиска – един от най-значимите християнски храмове на Балканите. Християнските общности търпят жестоки репресии, а част от тях излъчват първите мъченици на вярата.

Сред духовните лидери, които се противопоставят на действията му, е Константин Преславски – книжовник и богослов, който увещава християните да понасят страданията с търпение и вяра.

V. Намесата на Борис I

През 892 година, с благословията на папа Формоза, Арнулф начело на голяма войска от франки, алемани, баварци и маджари нахлува на територията на Великоморавия, където нанася поредица от тежки поражения на великоморавския владетел Светополк. През септември същата година кралят изпраща делегати при княз Владимир, чиято цел е да привлекат българския владетел към коалицията и да затвърдят добросъседските взаимоотношения между двете държави. Според Фулденските анали пратениците достигат безпрепятствено българските земи през територията на Хърватска и са радушно и благосклонно приети от Расате.

Вследствие на немското пратеничество е оформен съюзен българо-немски пакт, насочен срещу Великоморавия. Наред с обещанието за военна помощ, княз Владимир се съгласил и с поставянето на търговски рестрикции на българския износ към великоморавското княжество, което се лишавало от каменната сол, добивана в контролираните от българите солни мини в Карпатите. Паралелно с протичащото сближаване между България и Немското кралство се охлаждали отношенията между българската държава и Византия. За Източната Римска империя едва ли е било приемливо усилването на немското влияние в България, зад което стояли интересите на влиятелния папа Формоза. Можем само да предполагаме дали „дълбокият мир“ сключен от Борис с Византия през 863 година е щял да устои на обтягането на отношенията между двете държави.

Борис I, макар формално монах, продължава внимателно да следи развитието на държавните дела. Узнавайки, че синът му подготвя да опожари няколко български града в борбата си срещу християнството, бившият владетел решава да се намеси. Той организира заговор за свалянето на Владимир, в който участват част от болярите и третият му син Симеон. Вторият син, Гавраил, отказва да се противопостави на своя брат. В крайна сметка превратът успява.

Едва няколко месеца след сключването на българо-немския договор обаче, през есента на 893 година се случило нещо, описано красноречиво от абат Регинон:

„Когато баща му (Борис) узнал това (възраждането на езичеството от Владимир), възпламенен от силен гняв, свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от Бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено затруднение той го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора…“

Владимир-Расате е свален от престола и осъден по старобългарския закон: „Който вдигне ръка срещу баща си или го хули, очите му се избождат“. Той е ослепен, оковаван и хвърлен в тъмница, където умира през 893 г.

Съпругата му Косара е замонашена, а детето им е предадено на сарацините (арабски мюсюлмански племена).

През есента на 893 г. Борис I свиква голям народен събор в Преслав. На него е обявена официално детронизацията на Владимир и възкачването на Симеон на престола. Съборът утвърждава принципа на престолонаследие от брат на брат и предупреждава новия владетел, че всяко отклонение от християнството ще доведе до съдбата на брат му. Възпитан и израснал в духа на новата вяра, получил византийско образование и пребивавал в Константинопол години наред, Симеон на пръв поглед е перфектният избор за съхранението на мира с Византийската империя и опазването на покръстителското дело.

Освен смяната на владетеля, на този събор са взети и други съдбоносни решения: преместване на столицата от Плиска в Преслав, утвърждаване на славянския език като официален в богослужението и държавното управление, както и укрепване на независимостта на Българската църква.

Иронията, че скоро след възхода на новия владетел върху българския престол, Византия намира в негово лице един от най-свирепите си и непримирими врагове не е подмината от историята. След като съборът постановил и преместването на столицата от Плиска в Преслав, Първата българска държава окончателно скъсвала с всички свои езически корени, пристъпвайки в зората на следващото столетие под знамената на новия Златен век.

Приключвайки с държавните дела на великия събор, Борис отново се връща към своето духовно уединение. Смъртта на княза-покръстител е засвидетелствана до година, месец и дори ден от седмицата, което е голяма рядкост сред данните, с които историографията разполага за други български владетели. Тази биографична справка дължим на вече споменатия Тудор, черноризец Доксов:

„В годината 907 на 2 май в събота вечерта почина божият раб, бащата на княз Симеон, живеещ в чистата вяра и правоверното изповедание на нашия Господ Исус Христос. Това бе великият, честният и благоверният наш господар, княз български, на име Борис, чието християнско име бе Михаил. В името на Отца и Сина и Светия дух – амин!“

А какво станало с Владимир-Расате, князът отстъпник, владетелят, който според редица хронисти и източници за малко не върнал новопокръстения български народ към езичеството? След ослепяването и затварянето му сигурните данни за него свършват. Естествено, чисто хипотетично бихме могли да изведем от българската история друг подобен пример в който престолонаследникът е лишен от трона за сметка на по-младия син.

Такъв е случаят с Енравота, синът на Омуртаг, който заради вярата си в християнския Бог е затворен и владетел на България става Маламир. Както е известно, той дава на брат си прост избор – да се откаже от вярванията си или да бъде екзекутиран. Избирайки втората опция, Енравота става първият български християнски светец-мъченик. Не е нереалистично да предположим, че след овластяването си Симеон дава същия избор на по-големия си брат. А предвид на факта, че Владимир Расате изчезва от историческите извори след своето затварянето говори, че изходът за него е бил подобен на този на Енравота.

Макар че управлението на Владимир-Расате често е представяно като провал, неговата политика отразява съпротивата на една част от българската аристокрация и народ срещу бързото налагане на християнството. Той олицетворява носталгията по старите вярвания и стремежа към културна самостоятелност спрямо Византия.

Някои изследователи го определят като трагична фигура – владетел, попаднал в капана на историческите обстоятелства. Неговата упоритост да защити езическите традиции му коства живота, но и оставя името му в историята като символ на борбата за независимост.

Владимир-Расате остава в паметта на българската история като владетел, който докрай отстоява убежденията си, макар и в противоречие с посоката на времето. Неговото кратко царуване бележи границата между езическото минало и християнското бъдеще на България, а трагичният му край показва цената, която плащат владетелите, когато се изправят срещу волята на своите поданици и историческите процеси.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК