ПИСАТЕЛЯТ БОРИС ХРИСТОВ

I. Биография и творчески път

Борис Кирилов Христов е роден на 14 август 1945 г. в село Крапец, Пернишка област. Селото вече не съществува – залято е при изграждането на язовир Студена. Завършва гимназия в Перник, а през 1970 г. получава магистърска степен по българска филология от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.

Работи като учител в Перник (1971–1972) и по-късно като журналист и редактор в Студия за игрални филми „Бояна“ (1973–1981), литературния алманах „Струма“ и списание „Феникс“.

II. Литературна дейност: Проза и Поезия

Дебют и стихосбирки – Първото му появяване е в сборника „Трима млади поети“ (1975). Самостоятелен дебют — стихосбирката „Вечерен тромпет“ (1977; второ издание – 1979), която се откроява с тираж и влияние, въпреки неясните цифри за тиража.

Продължаващо творческо развитие – Следват стихосбирката „Честен кръст“ (1982), която бележи творчески преход към проза. В прозата се насочва с романа „Бащата на яйцето“ (1987) и повести като „Сляпото куче“, „Долината на обувките“ и „Смъртни петна“ (1990).

Ето ти обединена и преработена версия на двата преработени откъса – цялостен текст, стегнат, но богат на съдържание и изразност:

Борис Христов – некоронованият властелин на българската поезия

В лицето на Борис Христов българската поезия между края на 70-те и края на 80-те години на ХХ век открива своя безспорен, макар и некоронован, властелин. Неговото присъствие е толкова силно, че дори след 1989 г., когато почти всички литературни авторитети рухват, Христов се превръща в един от малкото безспорно признати върхове на съвременната българска лирика.

Присъствието (а понякога и демонстративното отсъствие) на Христов в българската литературна сцена от края на 70-те до днес непрекъснато поражда легенди. Той умее да говори както чрез своите стихове, така и чрез отказа си да пише; да превръща отшелничеството и мълчанието в диалог с читателя; да насища вече написаното с нови смисли, обживявайки паралелен свят – света на Борис-Христовата поезия.

Краткият път от дебюта до „Честен кръст” – поетика на отказа

Появата на Христов в литературната публичност е сред най-успешните и ярки дебюти в новата българска поезия. Само за пет–седем години той завладява читателите и критиката, за да напусне сцената с категоричен жест, който се превръща в траен мит и продължава да излъчва символично влияние десетилетия по-късно.

Най-интензивният му творчески период е между 1977 и 1982 г. – време на критически възторг, институционални покани и масово читателско обожание. Стотици поети – от искрени последователи до епигони – се влияят от неговия почерк.

Първата стъпка е участието в сборника „Трима млади поети” (1975), където цикълът „На седмия ден” го отличава от съавторите му – Паруш Парушев и Екатерина Томова. Още тук се оформя автобиографичният лирически герой: съзерцателен, дистанциран, естетизиращ бездействието и избягващ социалния активизъм. Стихове като „Сватбата на мама” и „Август” превръщат скуката и житейското „неслучване” в универсална категория на битието.

В „Вечерен тромпет” (1977) тези мотиви се развиват и структурно. Книгата, излязла с тираж 1110 бройки, обединява 25 стихотворения, като седем са прехвърлени от дебютния цикъл. Подреждането ѝ изгражда своеобразен поетически разказ – от детството и провинциалното безвремие, през музикантската младост, до метафизичните хоризонти след смъртта.

„Вечерен тромпет” постига безпрецедентен успех за поезията на НРБ – критиката е единодушна в оценките за нов език, ново явление, нова вселена. Читателите буквално преписват книгата на ръка заради малкия тираж. Втората ѝ поява през 1979 г. (тираж 3200) окончателно утвърждава Христов в литературния елит.

Гласът на поколението

Успехът му се дължи на способността да изрази настроението на младата интелигенция от провинцията, изправена пред професионално и екзистенциално безвремие. Неговата поезия дава на тези читатели език за техните разочарования, търсения и надежди.

Автобиографичният герой на Христов – „провинциалният мислител” – е не просто страничен наблюдател, а център на лирическото действие. Той живее с усещането за предварителна загуба, чака „събитието”, но съзнателно остава встрани от социалния успех. Когато в стиховете се появи образът на поета или музиканта, този маргинал изведнъж се издига в символ на духовна победа – човек, който надмогва поражението чрез творчеството.

„Честен кръст” и отказът като жест

В поемата и стихосбирката „Честен кръст” (1982) идентификацията между лирическия герой и образа на поета е пълна. Христов отхвърля „придворното суетене” и „поетическите борби” на сцената, предпочитайки завръщане към „доброто време на ‘не зная’, ‘не искам’ и ‘не мога’”. Това е отказ не само от институционалната литературна власт, но и от играта на официално признание.

Останалите текстове от книгата показват, че изход от социалния вакуум на 80-те е възможен само по „вертикала” – нагоре (към метафизичното) или надолу (към смъртта), но не и по хоризонтала на всекидневието.

Този отказ е едновременно форма на пасивно противопоставяне и доброволно укриване – жест, който публиката обожава, а институциите, макар със скърцане на зъби, приемат. Така Христов остава силно вдъхновение за поетите на 80-те, но вече инкорпориран в системата на късния социалистически реализъм.

Оттегляне и мит

След 1989 г. новата литературна ситуация само потвърждава централната му роля в българската поезия. Но към края на века поетът прави решителен избор – напуска публичността и се оттегля в пълно уединение. Това не е тихо отдалечаване, а символично „затваряне на вратата” пред века и публичното пространство.

Днес митът за Борис Христов продължава да живее – поддържан от поколения читатели, критици и поети, които, дори да не знаят къде е поетът, остават верни обитатели на неговия свят от 70-те и 80-те години. Свят, в който отказът е форма на свобода, а мълчанието – най-силното послание.

---

ЧЕСТЕН КРЪСТ

I.

Затварям ви за думите, уши – резето спускам.
Не искам в моя дом да се говори за изкуство –

не искам в хленчене и мъдрословия угодни
напразно да се споменава името господне.

Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето

и в стихове – спасителни – макар и тихо,
звънях отвътре, докато отвън ме биха…

Ала сега, докато в разума е още светло,
прибирам стълбата, с която стигах до небето,

и бързам да напусна на поезията храма,
преди да запълзят змии по младото ми рамо.

Каквото съм изпял дотук – ще го изтрия.
Ще вържа двете си ръце – устата ще зашия.

И ще се хвърля лудо на живота по вълните,
това, което някога измислих – да изпитам.

Не е за мойте зъби ореха да бъда гений,
щом не дойде смъртта за мен да се ожени,

щом не можах до днес да изкова от думи кръста,
на който да се изкача и да възкръсна…

И затова сега, отскубнал се до корен,
ще се заема с труд по-благодарен и достоен.

Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея
над мисълта до утре как да преживея…

Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата
подир виновницата за изгубения рай – жената.

И вързан до последната халка на нейната окова,
ще гледам как изсъхва моето дърво духовно…

II.

Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,
клокочи и дими – зарастват спомени и рани.

Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем Юди.

Поведе ме единият от тях и стигнали площада,
помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.

И се изгуби като нож в канията на мрака –
по-черен от тревата между релсите на влака.

Така човекът, който яде и се весели до мене,
направи захарта на моя млад живот солена.

Но аз не стрелях по вълка – да не убивам
доброто агънце, което в него се укрива.

А като бедния Адам – в сълзите си нагазил,
извиках: “Гол съм, Господи, не мога да изляза…

Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,
защото не обичам да съм обиталище на врани…

Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,
та трябва с тяхното тегло и моето да носи…”

Но жертвата понякога е по-свободна от палача.
И вместо да окайвам участта си и да плача,

затворен в моя дом – света докрай напуснал,
обелих бавно раните и техните красиви люспи

превърнах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота…

III.

Ала сега – довиждане придворно суетене
и гладиаторски борби на поетическата сцена.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни,
като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Разсипвай подир себе си и рими, и предлози
и нека огън да лети от тъмните ти ноздри.

Да стигнем залеза червен, където вдига сонда
фонтана луд от кърви – слънцето на хоризонта…

Преди туловището на смъртта да ме затисне
или да се удавя в думите, които съм изписал,

желая мир на твоя дом, поезийо и вярвам,
че има кой да дострои високата ти сграда.

Но – честен кръст – макар че лирата захвърлям,
ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.

И с болка, моя вярна спътнице, ще помня
среднощните видения пред твоята икона…

А който продължи нагоре – Бог да му помага.
Но аз потеглих вече – и към миналото бягам.

Наместо с чашата на славата да се опивам,
назад ще тръгна и назад ще се развивам.

Ще се завърна към доброто време на “не зная”,
“не искам” и “не мога”… А накрая

връз майчиното лоно на земята ще се срина,
като мушицата, която поживя и си замина…

IV.

До вчера можех да вървя изправен по вълните,
защото не познавах аз теглото на парите

и като жаба, зинала – с молив в устата,
излизах на брега – да разговарям с тишината.

Ала забравила бодливия венец от тръни,
душата ми сега лентяйства и в блаженство тъне.

И кой ще ми повярва, ако продължа на крякам
от бъчвата с меда, а не от жабуняка…

Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.

Ала страдението днес добре се плаща,
за да мълчи устата и писеца да не дращи…

Да бях покръстен в мръсната вода, в която
Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата,

от сутринта над листа щях да марширувам
и книжната тръба на щастието да надувам.

Но аз не мога да живея с думите завързан
и в чашата на жадния да сипвам сълзи;

не мога да се правя на овчица и страдалец,
когато днес пращи от здраве мойто тяло,

или пък да дрънча като ощърбено точило,
докато вената на любовта кърви от сила…

Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник,
разбирам и бедняка, който трябва да се храни.

За грозната жена поезията е червило и помада,
за лудия – стрела, с която разума напада…

Заради тях и аз обикнах някога у мен поета.
Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето.

И на ръката ми едва ли вече ще отива
да е палач на словото – мъчител на молива.

V.

Подобно тигър на небето облакът се излежава,
но вижда лъвската глава на слънцето и става.

И хукнал към безкрая, тромаво прескача
въженцето на хоризонта – и потъва в здрача.

Така и аз сега от бойното поле излизам
и сам обличам усмирителната риза…

Защото чувам как земята се поти и стене
и между нейните разтворени докрай колене

пред изумелите от чакане очи на боговете
излиза от утробата главата на Поета…

И като вижда как луната готви вече сърпа,
надвесена над него – да отреже пъпа,

духът ми се укрива в тялото натясно,
защото за големия Поет е нужно място.

Той трябва да си разпростре така ухото,
че да дочува и последното трептене на живота.

И стъпил бос в легена син на океана,
да му е вечно под ръка небесната камбана.

И лист като пустиня трабва, за да пише,
докато търси истината и над думите въздиша –

дано да види той следи от нейните копита
или главата и на щраус в пясъка зарита…

Ще трябва място и за неговото бяло цвете,
което стиска в мъничката си ръка детето

и като мравчица с разперени крилца почуква
към неговия бъдещ гроб – по-тесен от обувка.

VI.

Добре че е смъртта – последната човешка гара.
Добре че всеки ден вратите на земята се отварят

и заедно с безкрайната редица на добрите хора
улитат и злодеите на вечността в затвора…

Благословено гробище, ти имаш хляб за всички
и топла трапезария – и пухени завивки.

Какви мъже достойни! – синове на боговете,
люля земята в скута си и после ги измете.

И никой не допусна до сърцето й да стигне…
Мълчат сега световните хранилища на книги –

издуват се от срам, че малкия човек не знае
къде е ключа, с който този свят да разгадае.

А там навярно, с тайственост покрити,
лежат причините и за смъртта, и за войните.

И между страниците съхне може би и чака
една тревица мъничка – лекарство против рака…

Ала преди да разгадаем тяхното писание, ще трябва
да хвърлим настрана словесната си брадва

и с меча заедно – да погребем перото,
с което нижем стихове приятни за ухото,

но и с което дращим формули и тъмни думи,
объркани като писма на светещи куршуми…

VII.

Разбирам, че това са казвани неща и стари –
или пък размисли на роб и на духовен парий.

Но ги повтарям, за да си отваряме очите
и като гледаме към нивата словесна на дедите,

да разчетем добре това, което между редовете
са казали отдавна преди нас големите поети.

Да се завърнеме назад – но не насила,
залепнали в земята с кърваво лепило.

А като ракът, който в своята подводна нива
върви назад и към спасителния бряг отива;

като триона, който стига края и се връща
по своята пътека – все една и съща,

ала облян в смола – усилено работи
и бавно приближава към сърцето на дървото…

VIII.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни
като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Не се страхувам аз от участта на единака
и знам, когато свършат релсите, какво ме чака.

Макар живота да гърми от моя път на крачка,
не бих натиснал никога внезапната спрачка.

И няма да разсипвам думите си да го хваля,
защото той не бе за мен добрата дойна крава,
а мащеха, която крие сухата си цицка
и ме отвива през нощта, а денем ме навиква…

По важно е за мен сега да не отмина хълма,
от който тръгнах някога с торбица пълна.

И да достигна мястото на оня край божествен,
където спи ковчежето на мойто дество.

Да седна на брега – обратно да тече реката –
и там да чакам ударите слепи на съдбата…

И ако трябва пак да разговарям в рими
и да изстисквам млякото на поетическото виме,

да не летя след думичките – да ги гоня,
а да звъня при удар само – като камертона…

IX.

Но ето че пристигам аз и подир миг ще мина
в тревата, почерняла от словесната машина.

Залязва моята звезда и в облака навлиза –
далече са небесните неща, а земните са близо.

И затова, съдба – богиньо на живота,
сложи сега на кръст кинжала и перото,

вдигни юмрука си – наместо да го криеш,
и прецени – ще галиш ли или ще биеш!

Самотният човек

“Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.”

“Кост от глухарче

Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното – вратът му е червен.
Залива ме… И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.

Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт – не може и да има.

Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.

Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре – къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.

Ще бъда мишката – с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.

Или пък – думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие…)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.”

Молитва

“Мъглата като балтон е провесила празни ръкави –
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се – никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.

Дай на бедняка спокойствие – до обяд да подреме,
пари на глупака – да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;

покани на вечеря поета – напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;

избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;

дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака…
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.”

Спомен за живота

“Да лежиш под земята и да си спомняш живота –
ситите обеди и в-черите на двора лениви
или пък неделите зимни, когато в леглото
вървиш по дълбокото дъно на някоя книга.

Да си спомняш как подир твоята смърт се събраха
роднините скарани и припадаха в кухнята,
как през града те понесоха после твоите братя
с бавния ход на градската духова музика.

Да лежиш под земята и да чуваш как в твоите кости
работи водата. Но да бъдеш щастлив за това, че
една братовчедка далечна е дошла да опоска
тревата наоколо и за теб да поплаче.

А жената, в която безумно си вярвал до края,
да отваря вратата за други, защото това е човешко.
И да стига в ухото ти шепот от вашата стая –
безсилен да слушаш тяхното дишане тежко.

Да гърмят върху теб като бъчви опразнени дните,
а в неделя отново любимата твоето име да шепне.
И да бъде наоколо оранжево от гърдите й –
от тия два портокала, кръгли и смеещи се.”

Затворено писмо

“С пети набити пътищата днес обхождам
и нося в куфара въже от вратовръзките неделни,
шишета с кашлица, случаен нож и
сънливи разписки от старите хотели;

обувки простудени и билети лотарийни,
афиши и усмивки – кръпките на делници жестоки,
бъбриви вестници, опразнена бутилка вино
и някъде в средата крачки на часовник;

оръфан план на къща, снимка на момиче,
палто с обърнати ръкави – в джоба плик забравен.
И мъничко петно, останало от някоя сълзица
върху това писмо, което от години не отварям.

Отдавна тръгнах аз, за да настигна пощальона –
да го попитам кой от края на света ме вика,
да разбера защо, когато хвана щастието, то се рони…
Едва тогава ще се спра и ще отворя плика.

Но да вървим сега, надеждо моя, и да минем
по моста – след талигата на старата луна двурога.
Да стигнем края на земята и да скочим от трамплина.
И ако трябва, да почукаме на портите на бога.”

Книги със стилистични експерименти – Издателствени експерименти включват:

• Книги с тристишия и визуална поезия: „Думи и графити“ (1991; 2002), „Думи върху други думи“ (1994), „Черни букви върху черен лист“ (1997) .
• Митографични и афористични сборници: „Каменна книга“ (2006), „Книга на мълчанието“ (2008), „Книга от заглавия“ (2008), „Камък и слово“, „Стълб от прах. Избрано“, „Спомени за хора, камъни и риби“ (2015), „Салонът на природата“ (2020).

III. Поетика и стилови влияния

Символизъм, страдание, метафора – Поезията на Христов е богата на символи, образи, метафори с библейско-притчова окраска. Лирическият свят е наситен с страдание, „предвечна печал“, а лирическият герой — странстващ аед, носещ универсалното страдание.

Алегоричен стил и дълбочинни слоеве – Творчеството изисква “съответната сетивност и чувствителност”, за да се проникне в алегоричните пластове на възприятие и памет — стил, който се свързва с модерна класика.

“Поетика на отказа” и културен авторитет – Като творец, Христов е „абсолютен некоронован властелин“ на българската поезия (края на 70‑те до края на 80‑те), а след 1989 г. — централна фигура и литературен авторитет: повтарящ се мотив на отсъствие, чрез което говори чрез мълчание.

Съвременна актуалност на стиха му – Творчеството му, сътворено още в епохата на диктатурата, днес „звучие в пълно съзвучие със сегашните ни болки и тревоги“ — все така предизвиква размисъл и противостои на равнодушието.

IV. Антологична и критическа активност

Антологии, съставени от Христов

• „Българска лирика“, „Българска народна лирика“ (1994)
• „Български разкази“, „Народни устни писмена“ (1995)
• „От изгрев слънце до заник“ (1997)
• „Веда Словена“ (1997)
• Познатите томове: „Иван Вазов – Лирика“ (2020), „Яворов – Лирика“ (2023) .

Критически изследвания – Сборниците с есета: „Борис Христов в българската литература и култура“ (2013); монографии от Иван Станков (1996), Ангел Дюлгеров (2019) и други.

V. Основни теми и символика

• Страдание и самоотдаване — дълбоко лично и одухотворено, в стремежа към истина и свобода.
• Трансцедентност и дух, който надмогва ежедневието, бита и видимото, придвижва същността към инфинитното.
• Поетът аед — вечно пътуващ, съчувстващ, съставящ тъжни песни и въпроси за битието.

VI. Обобщение и заключение

Аспект	Ключови моменти
Биография	Роден 1945 г.; филолог; учител и редактор
Творчество	Стихосбирки, проза, визуална поезия, митографски сборници
Поетика	Символика, страдание, алегория, трансцедентност
Антологии	Собствени антологии и редактор на Вазов и Яворов
Критически принос	Монографии, есета, изследвания
Влияние	„Поетика на отказа“; класичен авторитет и актуален глас

Борис Христов остава една от най-дълбоко въздействащите фигури в българската литература — творец, който говори чрез отсъствие, символи и страдание, оставайки съвременен както преди, така и с днешен глас.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК