СЪДЕБНОТО ДЕЛО СРЕЩУ ГЕО МИЛЕВ

Съдебното дело срещу Гео Милев – углавно дело № 249/1925 г. пред Софийския окръжен съд – е ключова точка на пресичане между политика, право и литературна култура в България от първата половина на ХХ век. В центъра му стои поемата „Септември“ (1924), публикувана в контекст на драматична поляризация след преврата от 9 юни 1923 г. и потушаването на Септемврийското въстание. Обвинението стъпва върху разпоредби от Закона за защита на държавата (ЗЗД), първоначално приет в началото на 1924 г. и модифициран през март 1925 г., с намерение да криминализира „подбуждане“ и „разпространение“ на идеи, схващани от властите като подривни за държавния ред. Делото концентрира около себе си фундаментални въпроси на наказателното право – действие на по-благоприятния закон (lex mitior), забрана на обратната сила на по-неблагоприятния закон, разграничение между художествено и публицистично слово, разграничение между описание и подбуждане, както и границите на съдебния контрол върху естетически акт. Именно по тези оси се движи и писмената защита на поета: тя настоява, че отмененият чл. 5 ЗЗД не може да бъде прилаган; че новите текстове (чл. 7 и чл. 19) не действат обратно и – което е решаващо – че художественото произведение е под особена правна защита, различна от тази на „печатното произведение“ в публицистичен смисъл. Независимо от правната логика на защитата и от ясно артикулираната ѝ апелация към принципите на наказателното право, съдът постановява осъдителна присъда: една година лишаване от свобода и глоба от 20 000 лева, като същия ден подсъдимият депозира молба да не бъде вземан под стража поради вече внесена гаранция. Днешният прочит на делото не е само реконструкция на процесуални детайли; той е упражнение по правна херменевтика и културна история, защото излага на показ как държавата, в момент на остър политически страх, се опитва да подмени правните категории с идеологически и как литературата – като автономен регистър на смисъл – бива принудена да отговаря за ефекти, които не ѝ принадлежат. Затова и анализът тук разглежда не само фактите по делото, но и предпоставките, механиките и последиците, чрез които една поема се превръща в „доказателство“ за престъпление, а съдът – в арена, където се кръстосват принципите на правото с извънправни политически очаквания.

I. Политико-правният контекст 1923–1925

Кратко въведение: Разбирането на делото изисква реконструкция на контекста – политическите разломи след 1923 г., правната инженерия на ЗЗД и практиките на държавната репресия. Този контекст задава рамката, в която художественият текст става „обект“ на наказателноправна квалификация.

Държавата и насилието след 9 юни 1923 г.

След преврата от 9 юни 1923 г. и последвалите конфликти между новата власт и политическите ѝ опоненти обществената тъкан се насища с недоверие, реципрочно подозрение и откровени форми на насилие, които изграждат среда, в която законът започва да се възприема не като универсална норма, а като инструмент за управление на политически риск. В отговор на Септемврийското въстание и на страхове от революционен сценарий, властите конструират правни механизми, които извеждат „държавната сигурност“ до върховен критерий за легитимност, а този критерий постепенно изтласква в периферията класически гаранции като свободата на словото и автономността на културния изказ. Практически това означава, че езикът – било публицистичен, било художествен – започва да бъде наблюдаван за „индикатори“ на нелоялност, като описанието на насилие или съчувствието към страданието на определени социални групи лесно се пречупва през призмата на „подбуждане“ или „оправдание“. В такава атмосфера самият акт на свидетелстване за историческа травма се интерпретира подозрително, защото властта се страхува от емоционалните последици на публичното съчувствие и от потенциала му да ерозира легитимации. В този смисъл „Септември“ се оказва не просто литературно събитие, а политически факт: тя предизвиква не защото доказва престъпна воля, а защото изважда на показ болката и погрома – неща, които правната власт би предпочела да остави в регистъра на безмълвието. Оттук и обяснението защо държавата бързо преминава от наблюдение към криминализация: ако политическата стабилност е самодекларирана като висше благо, всяко силно изговорено несъгласие – дори когато е естетически медиаторно – се третира като риск. А когато държавата възприеме риска като престъпление, границата между санкция и цензура започва да се размива. Този процес обхваща не само радикалната публицистика, но и авангардната поезия, именно защото последната работи със силни образи, а силният образ е подозрителен за власт, която търси семантична стерилност в публичното пространство. В резултат правната чувствителност към естетически жестове се изостря и възниква практически проблем: как да се преведе художественото на езика на вината, без да се разруши универсализмът на наказателното право. Делото показва, че този превод е направен посредством приравняване на художествения образ към агитационен лозунг – логически ход, който е удобен политически, но крехък юридически.

Законът за защита на държавата: структура и еволюция

ЗЗД, приет през 1924 г., е характерен за европейския междвоен репертоар от „закони за сигурност“, които целят да ограничат организационните и пропагандни ресурси на политическите противници на властта чрез широка, умишлено еластична дефиниция на „подривна дейност“. Неговият чл. 5 в ранната редакция криминализира изразни актове, схванати като оправдаващи или насърчаващи бунт, включително когато са осъществени „чрез печатно произведение“, и именно тук възниква опасната правна амбивалентност: какво точно е „печатно произведение“ и следва ли художественото произведение да бъде третирано еднакво с агитационния памфлет. През март 1925 г. законът е изменен; отменя се първоначалният чл. 5, въвеждат се нови разпоредби като чл. 7 (специално адресиращ художествени произведения) и чл. 19 (със съдържание, родствено на отменения чл. 5), но без обратна сила. В тази еволюция личи усилие на законодателя, поне на равнище текст, да извади художествената реч от режима на общата публицистична отговорност и да изисква за инкриминиране на изкуството по-строги, ясно определени елементи. Именно този нормативен завой позволява на защитата на Гео Милев да изгради аргумент за неприложимост на отменената норма и за недопустимост на ретроактивно тълкуване в полза на по-неблагоприятен режим. В същото време практиката на прилагане на закона изостава от текстовата корекция: прокурорски и полицейски органи продължават да четат поезията през призмата на „вредоносна пропаганда“, защото институционалният навик е формиран в по-ранна, по-рестриктивна интерпретативна среда. Така се получава класическият междинен капан на правните преходи: законодателят е „изпратил сигнал“ за по-изтънчено разграничение, но правоприлагащият апарат продължава да работи с грубите категории на сигурността, в които образът и лозунгът са взаимозаменяеми. Следователно, когато поемата „Септември“ се появява пред съда, тя носи не само своето вътрешно поетическо напрежение, а и тежестта на един законодателен режим, който на текстово равнище е в процес на смекчаване, но на практическо равнище още не е интериоризиран.

II. Гео Милев като редактор, публицист и поет: предпоставки на конфликта

Кратко въведение: Делото не може да бъде разбрано без профила на автора – като редактор на „Пламък“, като критик на следюнския режим и като поет, който превръща историческа травма в естетическа конструкция. Тъкмо тази комбинация го прави правно „видим“ за държавата.

Публицистичният профил и списание „Пламък“

Гео Милев функционира в публичното пространство не само като автор на стихове, а като организатор на смисъл – редактор, съставител, критик, който чрез „Пламък“ активира модернистично поле и влиза в конфликт с доминиращите консервативни представи за ред, морал и допустима естетика. Неговата публицистика е настойчива, аналитична и ясно позиционирана спрямо насилието след 1923 г., което от гледна точка на властта изглежда като систематично делегитимиране на официалния разказ за „успокоение“ и „нормализация“. В този план той е не просто „поет на несъгласието“, а медиатор на трансевропейски художествени и философски течения – експресионизъм, авангард, критика на буржоазния рационализъм – които утежняват подозрителността към собствената му фигура: космополитната естетика често се разчита като морална деконструкция на националния канон. Редакторските избори – автори, преводи, критически текстове – формират интертекст, в който свидетелстването за насилието и идеята за естетическа автономия се преплитат по начин, който правната култура на епохата трудно различава от политическа агитация. Именно тук се наслагват две равнища на риск: лично (като публичен критик той носи отговорност за редакционни решения) и жанрово (като поет той работи с образи на кръв, разруха, бунт, които властта приема като легитимиращи „подвеждащия“ потенциал на текста). Допълнително усложнение е, че Гео Милев аргументира публично нуждата от морална и юридическа отчетност за репресиите – позиция, която прехвърля тежестта от революционната вина към държавната принуда и така обръща „оси на отговорност“. В резултат той се превръща в символична фигура за една културна опозиция, която не притежава военна сила, но притежава речеви капацитет, и тъкмо този капацитет става предмет на правна дисциплина. Тук се корени и обвинителната хипотеза: че чрез редакторски и авторски актове се поддържа „опасна“ емоционална инфраструктура, способна да легитимира нови форми на съпротива. От правна гледна точка тази хипотеза е проблематична, защото трансформира изобразяването в подбуждане, но в една уплашена държавна логика подобно смесване изглежда като превенция.

„Септември“ между документ и визия

„Септември“ заема междинна позиция между документалност и визионерност: тя изговаря конкретни исторически травми и едновременно с това ги превръща в универсален образ на морална криза, като се движи в напрегнати ритми, епически кадри и експресионистични сгъстявания. Този двоен характер е труден за правно опитомяване, защото когато поемата описва кръв и убийства, тя не отправя юридически квалифицирани призиви, а морални диагнози, които могат да породят у читателя състрадание към унизените и силен отказ от държавното насилие. Именно вероятността за подобен емоционален ефект смущава властта, която вижда в състраданието „праг“ към политическа мобилизация, а не етическа реакция. В защита на текста стои аргументът, че художественото произведение не е протокол, а автономен дискурс, чието „значение“ е разпределено между автор, текст и читател и следователно не може да бъде редуцирано до предполагаем умисъл за подбуждане. Поемата на редица места артикулира отвращение към кръвопролитията и интуицията, че „край“ на кръвта е морална необходимост – семантично поле, което не насърчава насилие, а свидетелства за неговата непоносимост. Ако правото ценеше това различие, би следвало да признае, че негативните емоции спрямо държавната жестокост не са равни на престъпно подстрекаване, тъй като моралната реакция е различен порядък от волята за организация на бунт. В същото време, именно художествената сила на образите прави „Септември“ политически неудобна: тя нарушава комфортния разказ за стабилизация, защото извежда на преден план човешката цена на „реда“. В този смисъл делото е и опит да се дисциплинира не само авторът, а жанрът на трагическото свидетелство, който държавата предпочита да остане частен, а не публичен. Изборът на съдебна рамка срещу поемата демонстрира как правният прагматизъм подменя литературната критика: вместо спор за естетика и морал, се предлага квалификация на вина – ход, който е ефективен политически, но самопротиворечив юридически.

III. Процесуалната история на углавно дело № 249/1925

Кратко въведение: Тук се реконструират основните процесуални стъпки – обвинението, съдебното заседание, пледоариите, присъдата и незабавните процесуални последици. Целта е да се проследи как правните принципи са били приложени, пренебрегнати или заменени.

Образуване и квалификация на обвинението

На 23 януари 1925 г. срещу Гео Милев е повдигнато обвинение за престъпление по ЗЗД във връзка с поемата „Септември“, като материалноправната опора първоначално се търси в чл. 5 от първоначалната редакция на закона. Този избор е показателен: органите на обвинението „заковават“ текста към най-широката възможна разпоредба, чиято амбивалентна терминология улеснява приравняването на художествен образ към „оправдание“ или „насърчаване“ на насилие. Междувременно, с измененията на закона от 16 март 1925 г. се създава нова конфигурация на нормите, в която отмененият чл. 5 отпада, а сходни хипотези се подреждат под чл. 19, но без обратна сила; художествените произведения се ситуират отделно (чл. 7), с по-строги изисквания за инкриминиране. Защитата стъпва именно върху тази промяна и развива аргумент за приложимост на по-благоприятния закон, като изтъква, че след като престъпният състав, под който е било подведено деянието, е отменен, наказуемостта отпада и че новите разпоредби не могат да действат назад. Процесуално подсъдимият е пуснат под гаранция, което означава, че съдът признава отсъствието на непосредствена опасност от укриване или рецидив, а този факт е в синхрон с характерологията на делото – то е за слово, а не за насилствен акт. Насрочването на заседанието за 14 май 1925 г. фиксира точката, в която съдът трябва да разреши не само казуса на една поема, но и въпроса за валидността на едно разграничение: между художественото и агитационното. Именно тук обвинението се оказва в уязвима позиция, защото трябва да докаже не само факт на публикация, а и съдържателна връзка между конкретни изразни средства и правно релевантна опасност, т.е. трябва да преведе естетика на езика на умисъла. Затова и обвинителните тези често прибягват до „контекстуални индикатори“ – редакционната дейност на подсъдимия, общият му публицистичен профил, политическата напрегнатост на времето – за да компенсират липсата на ясен текстов маркер за подбуждане. Този ход, обаче, по дефиниция размива границата между личностна характеристика и юридическа отговорност за конкретно деяние и поставя съда в риск да санкционира не текст, а фигура.

Съдебното заседание, пледоариите и присъдата

В пледоарията си Гео Милев подава писмена защита, в която настойчиво аргументира: първо, че отмененият чл. 5 не може да бъде приложен; второ, че новият чл. 19 няма обратна сила и дори при хипотетично приложение изисква модус на извършване („устно, писмено или чрез печатно произведение“), който не обхваща художествено произведение; трето, че художествените произведения имат отделен режим (чл. 7), който стеснява основанията за инкриминиране и не може да бъде постфактум разширяван; четвърто, че поемата не съдържа елементи на подбуждане или оправдаване на нелегални организации и насилие, а описва трагични събития, като изрично излъчва отвращение към кръвопролитията и надежда за човечност. Аргументът продължава с принципна забележка: съдът няма компетентност да оценява естетическия подбор на думи и образи, защото това е територия на литературната критика; правото се интересува не от стил, а от умисъл и от причинно-следствени връзки, които трябва да бъдат строго доказани. Въпреки тази логика и въпреки че защитата, по съвет на съпругата му, овладява реторическия тон, за да не дразни съда, присъдата е осъдителна: една година лишаване от свобода и глоба 20 000 лева, плюс постановяване вземане под стража. Същия ден подсъдимият депозира молба за отмяна на мярката „задържане“, тъй като гаранцията е внесена, като този процесуален акт показва, че защитата последователно отстоява принципа на пропорционалност между деянието (слово) и ограничаването на свободата. От правна гледна точка присъдата излъчва две линии на мотивиране: експлицитна – че общественият мир изисква санкция спрямо слово, възприето като легитимиращо бунтовнически нагласи – и имплицитна – че съдът приема контекста за достатъчен заместител на ясни текстови елементи на подбуждане. Тъкмо тази имплицитна линия е проблематична, защото превръща делото в процес срещу „ефектите на прочита“, а не срещу конкретен, доказуем умисъл. Така съдът, без да го артикулира, санкционира не просто „Септември“, а възможността литературата да извиква силна етическа реакция. Резултатът е прецедент, който охлажда не само политическата публицистика, но и художествената смелост, защото дава сигнал, че емоционално мощният образ може да бъде третиран като правна опасност.

IV. Юридическият скелет на писмената защита: принципи, квалификации, граници

Кратко въведение: В този раздел се анализира правната архитектура на защитата – lex mitior, забрана на обратната сила, квалификация на художественото произведение и проблемът за умисъла при естетически акт.

Принципите на наказателното право и „по-мекият закон“

Централната опорна точка на защитата е класическият принцип nullum crimen, nulla poena sine lege, с неговите короларни правила за темпорално действие на наказателния закон – по-благоприятният закон се прилага и за деяния, извършени преди влизането му в сила (lex mitior), докато по-неблагоприятният няма обратно действие. Оттук следва, че отмяната на чл. 5 в редакцията от 1924 г. изтръпва наказателноправната норма, под чийто състав е било подведено деянието, и самото деяние – доколкото е описвано само чрез тази норма – престава да бъде наказуемо. Опитът да се подмени отмененият състав с новия чл. 19 е правно нежизнеспособен по две причини: първо, защото би означавал ретроактивност на по-неблагоприятен режим; второ, защото чл. 19 е структурно различен и изисква конкретен модус на извършване, който трябва да се тълкува стеснително. Същевременно, дори абстрактно да се допусне приложение на чл. 19, защитата акцентира, че художественият текст не попада под „печатно произведение“ в тесния публицистичен смисъл, а има самостоятелна рамка в чл. 7, която изисква наличието на специфични елементи и по-висока степен на правна плътност на обвинението. Така защитата не просто цитира принципи, а ги превръща в инструмент за „разтоварване“ на текста от наказателноправна вина посредством прецизно разграничение на приложимите норми. Този ход е пример за добросъвестна юридическа херменевтика: вместо да се спори за естетика, се спори за валидност и действие на нормите, за техния семантичен обсег и за границите на аналогичното тълкуване. В крайна сметка, ако съдът беше възприел последователно принципа lex mitior, присъдата би следвало да се наклони към оправдателно решение или поне към прекратяване поради отпаднала наказуемост. Отказът да се направи това свидетелства, че извънправни съображения – политическата температура на 1925 г. и страха от „заразност“ на силното слово – са надделели над чистата доктрина. Така делото се превръща в учебникарски пример как юридическата логика може да бъде прекъсната от политическа рационалност, без това да бъде казано на глас. И именно това мълчание – липсата на ясно мотивиране по най-важния принципен въпрос – оставя съмнението, че решението не е плод на право, а на ситуация.

Художествено произведение, умисъл и границите на юрисдикцията

Втората носеща линия на защитата е разграничението между художествено и публицистично слово – разграничение не само естетическо, а и правно, защото определя изискванията към субективната страна на деянието. Художественото произведение, дори когато е силно експресивно, оперира с образи, чиято семантика е многопластова и отворена, като ефектът върху читателя е непредсказуем и не може да бъде редуциран до „подбуждане“ в смисъла на наказателното право, което изисква целева, насочена воля за предизвикване на определени действия. Защитата настоява, че „Септември“ не съдържа нито призиви, нито организационни указания, нито одобрение на конкретни насилствени практики; описанието на ужаса не е проповед в негова полза, а симптом на етическо отвращение. Тъкмо затова и апелът на защитата към компетентността е логичен: литературната критика може да спори за метафора, композиция и патос; наказателният съд – не. Ако съдът започне да санкционира избор на думи и образи по критерий за „нежелани ефекти“, той абдикира от принципа за лична вина и влиза в полето на превантивната цензура, където отговорността се присъжда заради потенциални прочити, а не заради доказана воля. Именно в тази точка прозира най-съществената слабост на обвинението: то не може да изолира конкретно текстово ядро като „правно релевантен“ призив; затова опира до психологически спекулации за „ефекта върху масовия читател“, което превръща естетическата сила на поемата в „доказателство“ сама по себе си. Но силата на художествения образ е етически факт, не юридическо деяние. Още повече, самата поема съдържа експлицитни маркери на отвращение от кръвопролитията и надежда за човечност – семантични сигнали, които се намират в радикална опозиция на идеята за подбуждане. Ако съдът игнорира тези маркери, той на практика отказва да чете текста цялостно и избира да изземе от литературната критика правото да тълкува, подменяйки го с експедитивен политически прочит. Така се размива и принципът за стриктно тълкуване на наказателните норми: вместо да се изисква висока степен на доказаност на умисъла, се санкционира „възможността“ за нежелани ефекти, което е несъвместимо с върховенството на правото. В тази перспектива писмената защита на Гео Милев е повече от апология на поемата; тя е опит да се реставрира правният разум в пространство, където страхът е иззел ролята на принципите.

V. Процесуални аномалии и публична реакция

Кратко въведение: Делото срещу Гео Милев изважда на показ напрежения между буквата на закона и практиките на правоприлагане. Паралелно с това публичната сфера – преса, интелектуални кръгове, читатели – артикулира етически и професионални стандарти, различни от съдебните.

Медийното отразяване и интелектуалните кръгове

Печатът и литературните среди реагират на процеса като на лакмус за границите на словото, като важен мотив е отказът да се приеме, че естетическият образ е равнозначен на агитационен лозунг, а свидетелстването за травма – на подбуждане към насилие, което превръща самата логика на обвинението в предмет на публично съмнение и морална критика. В интелектуалните кръгове се оформя консенсус, че съдът, дори когато защитава „обществения мир“, не бива да санкционира въздействието на текста върху читателя, тъй като това би означавало прехвърляне на отговорността за интерпретацията от общността към автора и би легитимирало превантивна цензура, маскирана като наказателно преследване. В същото време редакторски статии и писма до редакции отбелязват, че промяната в ЗЗД от март 1925 г. изисква по-стриктно процесуално мислене, което да изключи аналогии и да изисква ясно доказан умисъл, а не „контекстуални подозрения“, образувани от политическата атмосфера, която често подменя доказателствата със страхове и социални стереотипи. Значима линия в тези реакции е формулирането на професионална солидарност – поети, критици, преподаватели настояват, че критиката към „Септември“ следва да се води на полето на естетиката, където споровете за метафора, композиция и патос са възможни без инструментализиране на наказателното право, чиято намеса в художествения спор се възприема като методологична грешка с висок колатерален ефект. Някои издания предупреждават и за охлаждащ ефект: след подобни присъди авторите ще избягват силния образ и моралния жест, което ще редуцира литературата до безопасна декоративност, а обществената памет – до удобна амнезия. В този фон публичният дебат постепенно премества фокуса от личността на Гео Милев към принципни въпроси – може ли съдът да измерва „опасността“ на емоции, може ли етическото възмущение да бъде подведено под „враждебна пропаганда“, и докъде простира компетентността си държавата, когато „охранява“ мира срещу собствените си граждани. Тази принципност придава на случая статут на прецедент, който надхвърля литературната общност и засяга всички, чиято дейност разчита на свободното изговаряне на трудни истини. Именно поради това реакциите не стихват с присъдата, а продължават да циркулират в паметта като аргументи срещу смесването на наказателно право и естетическа критика.

Практики на полиция и прокуратура

По хода на делото изпъкват процесуални практики, които размиват границите между доказване и предполагане, като ключова е склонността обвинението да обосновава „опасността“ не чрез конкретни текстови места с правно релевантни призиви, а чрез общ контекст – редакторската дейност на подсъдимия, политическия климат, социалните ефекти на Септемврийските събития – което превръща процеса в оценка на фигура, а не на деяние. Подобно логическо прехвърляне от текст към личност подкопава принципа на индивидуализирана вина и изискването за стриктно тълкуване на наказателните норми, защото допуска аналогии и психологически атрибуции вместо ясно установени факти, измерими по критериите на умисъл, причинност и конкретност на призива. Налице е и напрежение около времевото действие на нормите: прокурорски тези, които „преподреждат“ отменени и нови текстове на ЗЗД, фактически тестват границите на забраната за ретроактивност и на принципа lex mitior, докато защитата настоява, че всяка подобна комбинация нарушава формалната легалност и създава произвол в квалификацията. Полицейските практики, съпътстващи делото, от своя страна засилват усещането, че наказателният апарат работи при разширено тълкуване на „държавна сигурност“, при което творци и редактори влизат в рисков профил, независимо от реален организационен капацитет да предизвикат насилие, което на езика на правото означава наказване на „възможности“ вместо на деяния. В крайна сметка именно този методологичен подмян – от доказване към предполагане – предизвиква силната реакция на юридически образовани наблюдатели, за които делото демонстрира как практики на репресия могат да „прескочат“ през семантични пропасти и да превърнат изкуството в доказателствен материал за престъпления, които то нито предписва, нито организира. Тази дифузност на обвинението влиза в конфликт с идеята за върховенство на закона и оставя дълга сянка в професионалната памет на адвокати и съдии, които виждат риска подобни процеси да се превърнат в модел за дисциплиниране на критическата публичност.

VI. Съдбата на автора след присъдата и историческата памет

Кратко въведение: Историята на Гео Милев след съдебния акт излиза извън рамките на правото и навлиза в зоната на политическото насилие и мемориалната политика. Тук се очертава парадоксът: юридическото слово приключва, но репресията продължава.

От присъдата до изчезването и разпознаването

След произнасянето на присъдата процесът придобива извънправна динамика: административно-полицейски действия заменят съдебната процедура, като официалните поводи – „уточнения“, „разпити“, „проверки“ – фактически функционират като механизъм за неформално лишаване от свобода, което излиза извън процесуалните гаранции на наказателното право и подменя мярката за неотклонение с практика на произволно задържане. В този период настъпва събитието, което трайно бележи българската културна памет: отвеждането на поета от органи на властта и последвалото му изчезване, при което публичността е оставена на догадки, а институциите – на мълчание, което е класическа стратегия на репресивни режими за разтоварване на отговорност чрез „липса на данни“. Години по-късно идентификацията на останки, асоциирани с Гео Милев, въз основа на отличителни белези, превръща личната трагедия в документ за системно насилие и затваря кръга на свидетелстването: поезията, която е описвала кръв и смърт, се оказва предвестник на съдбата на своя автор. Тази съдба променя начина, по който се чете „Септември“ – от текст за историческа травма той се превръща и в текст за политическата цена на истината, като интерпретативното поле включва вече не само естетика и морал, а и мемориално право, което настоява, че изчезването не отменя вината на извършителя и не суспендира нуждата от справедливост. Именно тук делото престава да бъде „само“ казус по ЗЗД и се превръща в част от по-широка хроника, в която държавната власт и културният авторитет влизат в колизия, а правото – неспособно да защити постулатите си – абдикира пред силата. Уроците за правната общност са болезнени: когато процесуалните гаранции бъдат пренебрегнати, съдебното решение се превръща в прелюдия към репресия, а не в край на спора, което разрушава доверие и променя дългосрочно културния климат на една нация.

Посттоталитарни прочити и канонизация

С времето съдбата на Гео Милев се превръща в елемент на канона – не само литературен, но и граждански – като учебници, изследвания, театрални и музикални интерпретации кодифицират фигурата му като символ на съвест, чиято цена е животът, а това символно усвояване организира паметта около две опорни точки: силата на словото и границите на държавата. Посттоталитарните прочити преначертават и самия процес: от „дело срещу поема“ той се препозиционира като дело срещу свидетелството, срещу правото на общество да знае какво се е случило и да мисли за това с езика на изкуството, което придава на „Септември“ функция на мемориален документ, където естетическата стойност и етическата функция се подкрепят взаимно, без да се редуцират една друга. Канонизацията не заличава сложността: тя включва и критически гласове, които проблематизират възможни идеологически употреби на образа на поета, настоявайки, че паметта трябва да остане отворена за нюанс и за анализ на механизмите, а не да се финализира в еднопосочна политическа притча. В този критически хор важен акцент е върху правните принципи, артикулирани в писмената защита – lex mitior, забрана за обратна сила, разграничение между художествено и публицистично – които се разбират като траен нормативен капитал, способен да служи и в други епохи, когато страхът от „опасни“ думи се завръща с нова терминология. Така Гео Милев става не просто „жертва“ и „поет“, а фигура на правния разум в литературата – един автор, който, изправен пред съд, говори на езика на доктрината и демонстрира, че културният човек може да защити свободата не само с метафора, но и с аргумент за правото. Именно тази двойственост – естетическа и юридическа – гарантира трайността на паметта и прави делото важен урок за всяка културна общност, която иска да остане свободна.

VII. Сравнителноправен контекст в междвоенна Европа

Кратко въведение: За да се разбере спецификата на делото, то трябва да се види на фона на европейските „закони за сигурност“, които, в различна степен, криминализират словесни актове и организационни практики. Подобни инструменти имат различни траектории, но общ механизъм.

Закони за сигурност и цензура в европейски контексти

Между двете войни европейските държави развиват разнообразни режими за контрол на словото – от строги цензурни администрации до наказателни норми, които санкционират „подривна“ пропаганда, като основният мотив е страхът от революции, етнополитически разломи и транснационални идеологически мрежи, което води до разширяване на понятия като „държавна сигурност“ и „обществен ред“. Ключовият риск във всички тези системи е аналогичен: когато правото започне да наказва емоционални ефекти и предполагаеми „влияния“ вместо конкретни призиви и организационни действия, то неизбежно навлиза в територията на цензурата, където съдът се превръща в арбитър на легитимни чувства, а не на доказани деяния, което подкопава разделението между морал и право и превръща съдебните зали в сцена на политическа педагогика. В редица страни е наблюдаван опит да се направи разграничение между публицистика и изкуство – или поне да се зададат по-високи прагове за инкриминиране на художествен текст – именно заради трудността да се докаже умисъл и причинност при естетически акт, чието въздействие е неопределено и многозначно. Когато такива разграничения липсват или се прилагат формално, резултатът е охладен публичен дебат, институционализиран автоцензурен рефлекс и „тънка кожа“ на държавата към критични образи, което дългосрочно обеднява културния живот и прави обществата по-малко устойчиви на кризи. В този хоризонт казусът на Гео Милев стои като пример за пропусната възможност: текстът на закона маркира желание да се отдели изкуството, но практиката не следва тази логика, което е урок за това, че нормативната промяна без културна промяна в правоприлагащите органи остава безсилна и поражда цинизъм към „реформите на хартия“.

Казусът литературата като заплаха

Общото за междвоенните режими е склонността да се разчита литературата като „канал“ за мобилизация, което поражда подозрение към експресивните жанрове – поема, драма, манифест – и към авангардните техники, които усилват афекта и нарушават конвенционалния патос на държавната реторика, като именно това естетическо несъответствие често се тълкува като политическа враждебност. Проблемът е, че тази интерпретация не може да бъде лесно преведена на езика на наказателното право без да се прибегне до „обективиране“ на емоции в престъпни състави, което е логически рисковано и методологически уязвимо, защото лишава понятието за умисъл от съдържание и размива границите на вината. Ето защо сравнителната перспектива настоява за ясно разграничение между „опасна идея“ и „опасно деяние“, между естетическо свидетелство и организационна дейност, като подчертава, че именно там, където разграничението се пази ревниво, свободата на словото не отслабва държавата, а укрепва легитимността ѝ, защото позволява критика без страх, което е най-силната форма на превенция срещу насилие, произлизащо от натрупани мълчания. Казусът „Септември“ демонстрира как липсата на подобна яснота води до наказателни процеси, които по дефиниция са „процеси срещу възможности“ и поради това не постигат целите си: вместо да намалят риска, те го преместват в полето на недоверието, където обществото се учи да говори в код, а институциите – да чуват само това, което потвърждава страховете им.

VIII. Заключение: право и литература като конкуриращи се режими на истина

Кратко въведение: Делото срещу Гео Милев е повече от съдебен акт върху една поема; то е сблъсък на два начина да се говори за реалността – нормативния и естетическия. Финалният въпрос е как правото може да охранява реда, без да заглушава гласа, който прави реда морално поносим.

Нормативният урок

Най-трайният урок от случая е, че формалната коректност на нормите – отмяна на разпоредби, въвеждане на специални текстове за изкуството, забрана за ретроактивност и прилагане на по-благоприятния закон – е необходима, но недостатъчна, ако културата на правоприлагане не интериоризира тези принципи до степен, че те да надделяват над политическите инстинкти в моменти на криза и страх. Когато съдът допуска контекстът да замести доказателствата, а предполагаемите ефекти да заместят умисъла, правото напуска собственото си поле и влиза в територията на превантивната цензура, където решенията са ефективни краткосрочно, но разрушителни дългосрочно за легитимността на институциите и за обществената доверителност. Принципите, артикулирани в писмената защита – lex mitior, стриктно тълкуване, разделение между художествено и публицистично – очертават карта за устойчивост: те показват как правото може да остане силно, като бъде сдържано, и как държавата може да бъде защитена, без да превръща езика на гражданите си в доказателство за вина. Така делото, макар и с осъдителна развръзка, предоставя позитивна доктринална наследственост: набор от аргументи, с които следващи поколения юристи и писатели могат да се противопоставят на повторения на същата логика – всяка епоха има свой „чл. 5“ и своя изкушение да криминализира неудобната истина. Истинската превенция срещу насилието не е тишината, а възможността за силно, дори болезнено слово в правно защитена среда, където съдът наказва дела, а не чувства, и умисъл, а не образи.

Културният урок

Културният пласт на казуса напомня, че литературата изпълнява незаменима функция: тя архивира болката и превежда травмата на език, който позволява общностно разбиране – без този превод обществата губят памет и търпимост, а с тях и способността да предотвратяват повторения на насилието. „Септември“ не е програма за действие, а акт на памет; той показва, че естетическата истина може да бъде асиметрична спрямо държавните разкази и въпреки това да е полезна за общото, защото свива дистанцията между факт и състрадание, правейки възможен моралния консенсус, на който се крепят законите, когато страстите отминат. Когато такъв текст бъде поставен на подсъдимата скамейка, обществото научава, че границите на словото са тесни, а цената на свидетелството – висока; тази наука може да произведе дисциплина на страх, но може да произведе и дисциплина на смелост, ако паметта за неправдата се превърне в етична инфраструктура за следващи поколения. Канонизацията на Гео Милев не е просто почит към талант; тя е форма на гражданско възпитание, с което една нация си напомня, че свободата на изкуството не е украшение на демокрацията, а нейна сърцевина – там, където думите са защитени, и законите са по-силни, и държавата е по-легитимна. В този смисъл делото срещу поета, колкото и да е трагично в своя изход, остава позитивен ориентир: то ни показва в негатив какво не бива да допускаме и в позитив какво трябва да пазим – правната строгост към деянията и културната щедрост към словото, за да не се обърне редът срещу истината, нито истината – срещу реда.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК