Съвсем наскоро се „пръкна“ нова формация в т. нар. „дясно пространство“, което напомня на многократно изпитваната рецепта за раздробяването на вота с цел отслабване. Разликата този път е, че имаме финансиране и участие на българи от чужбина, които отдавна са забравили къде се намират, насочили са поглед към родината и точат зъби за дори минимален пай от родната власт. Това изобщо не е нов феномен, напъните съществуват отдавна, но сега за първи път се вижда някаква материализация на мераците на много безстойностни хора навън да се облекат в одеждата на спасителите, докато в същото време те никога реално не са излизали навън, а винаги са били представители на една мафиотска конюнктура, която тормози обществото ни още отпреди промените. Техните въжделения не са патриотични, а опортюнистични. Точно като всяка нова организация, създадена в рамките на България, те се стремят към по-дълбокото потапяне на народа ни в крепостничество.

Мераците на българите от чужбина за власт не са отвчера. В годините на Желязната завеса е имало организации зад граница, някои от които нескромно са се наричали „правителство в сянка“, но те по-скоро са представлявали едно романтично заемане на обществена позиция извън граница без реална надежда за участие във властта, тъй като това е било практически невъзможно. Те са имали за цел да привлекат вниманието на чуждата общественост, за да се даде тласък отвън на смяната на политическата система в родината. Тези организации са описани подробно в няколко исторически изследвания и към момента имат значение само откъм задоволяване на чисто любопитство по окончателно отминало време. Някои организации просъществуват и след 1990 г. и въпреки че са съставени от обикновени хора от различни сфери на обществото без съществени финансови възможности, те привличат вниманието на политиците в България при пътуванията им сред емигрантските общности. Най-вече се търси официална подкрепа от тях с цел имидж, но повечето от тези организации застъпват влизането в сила отново на Търновската конституция и налагането на конституционната монархия, която идва с нея, начело с цар Симеон II.

С настъпването на новия век обаче сред емиграцията ни започват да се внедряват „номенклатурни чада“, които имат за цел да „превземат“ общностите ни навън. И това се случва в рамките на десетина години, като в един момент българската политико-икономическа мафия създава многобройни бизнеси, които започват да ползват емигрантите ни като работна ръка. Колкото и от една страна това да вдига стандарта на обикновения българин зад граница, да му създава повече удобства и предлага повече ресурси, от друга страна той пада жертва на същата конюнктура, която е наложила контрол върху българското общество в родината. Тази конюнктура с бързи темпове усвоява емигрантския човешки ресурс и го прави свой роб. И когато уж представители на емиграцията ни се цанят да влязат в българската политика, не бива да се вярва, че идват спасители отвън, защото тези спасители са в действителност представители на всичко това, на което сме се нагледали до втръсване в родината през последните 30 години. Е, има тук-там сред тези хора за цвят по някой представител на старите емигрантски организации, но от монархисти те вече са станали отявлени републиканци, дори на име, а от такива мекотели още по-малко може да се очаква нещо хубаво.

Стремежът към власт на емигранта я има и преди номенклатурните чада да завладеят общностите ни. Надигаха се гласове в края на миналия век още да се оформи избирателен район, обхващащ населението ни в чужбина, като по този начин много се надяваха, че ще могат да се кандидатират на избори и евентуално да станат депутати. Това е колкото и наивно, толкова и неизпълнимо за повечето хора навън по чисто технически съображения. По сега действащата конституция двойното гражданство е пречка пред участието в по-висшите структури на властта, има и други пречки от подобен сорт. Но това не важи до такава степен за номенклатурните чада и другите внедрени елементи сред емиграцията ни, за които животът навън се явява само една крачка напред в личностното издигане в добре утвърдената политико-икономическа и обществена конюнктура. Такива възвръщенци никога на са били емигранти в пълния смисъл на думата, те просто са изпълнявали поръчки в рамките на действащата система в България. Същата тази система, срещу която нацията гласно се бунтува, но не може да намери механизъм, чрез чието задвижване да успее да я дезинтегрира.

Историята е циклична и затова можем да намерим аналог със ситуацията в следосвобожденска България, където много чорбаджийски чада, изпратени по европейски колежи и големи ентерпрайси, се връщат в България, за да яхнат властта и започнат систематично да продават националните интереси, както са го правили и бащите им. Нужно е само адекватно да прочетем написаното в историческите книги, за да лъсне пред нас нестихващото с апетита си изедничество, което не спира да тормози народа ни и до днес. Радетелите за българското навън не са големи бизнесмени и предприемачи, успешни брокери, банкери и имотни агенти, завършилите снобските Харвард и Йейл професионалисти, индоктринирани в незачитане на индивидуалността и националното самосъзнание, нито пък представители на мафиотския контингент и техните сподвижници, използвали някаква временна възможност, за да оцелеят по-безболезнено. Потенциалните спасители на България, идващи отвън, са обикновени трудови хора, очукани от живота като всички нас, но натрупали мъдрост и безгранична любов към родината. Нищо добро няма да дойде с пристигащите в позлатени каляски от Истанбул чорбаджийски чада и патриоти само на думи, полезният човешки ресурс за България ще преплува Дунава само с една риза на гърба. Предимно от нас зависи на кого ще бъде даден шанс, в чии ръце ще бъде поверена съдбата на родината ни

Автор: Николай Стефанов