ОТНОШЕНИЯТА НА ИВАН ВАЗОВ И КРЪГА “МИСЪЛ”

Когато мислим за класиците на българската литература, често ги виждаме като неподвластни на земни страсти – мъдри и достолепни фигури, издигнати над всекидневните дрязги. Но историята ни показва друго – зад монументалните им образи стоят хора от плът и кръв, с амбиции, суета, уязвимост и непримиримост.

Най-яркият пример за това е продължилата повече от десетилетие война между Народния поет Иван Вазов и кръга „Мисъл“ – литературен сблъсък, който със своята ожесточеност и продължителност напомня истинска битка.

I. Главните действащи лица

Патриархът: Иван Вазов (1850–1921)

Иван Вазов е не просто писател, а институция. Роден в Сопот, той преминава през възрожденските борби, Освобождението и изграждането на модерната българска държава. Творчеството му обхваща всичко – от интимна лирика до монументални епопеи, от пътеписи до романи.

През 1895 г. българската общественост официално го коронова като „Народен поет“. Това е признание, но и тежест – Вазов вече не е просто писател, а национален символ. Точно този символен статут ще предизвика реакцията на новото поколение, което смята, че културното развитие не може да се върти около едно име.

Вазов е чувствителен към критики. Въпреки огромния си авторитет, той често се чувства уязвен от нападки и реагира остро. Това обяснява защо нападките на „Мисъл“ предизвикват толкова яростен отговор.

Реформаторът: д-р Кръстьо Кръстев (1866–1919)

Д-р Кръстев е философ и литературен критик, завършил в Лайпциг, където се среща с идеите на Кант, Фихте и Шопенхауер. Когато се завръща в България, той носи със себе си нова мисия – да постави литературата на философска и естетическа основа.

Като главен редактор на списание „Мисъл“ той събира около себе си интелектуален елит. Критиката му към Вазов още в първия брой на изданието е символичен акт – отказ от безусловно преклонение пред авторитета. За Кръстев Вазов е талантлив, но вече остарял и неподходящ за новите културни хоризонти.

Неговата роля е ключова – без Кръстев „Мисъл“ нямаше да има идейна платформа. Той е стожерът на философското обосноваване на елитарната естетика.

Бунтарят: Пенчо Славейков (1866–1912)

Син на Петко Славейков, Пенчо още от младините си е белязан от болест и инвалидност, които го правят самовглъбен, но и амбициозен. След обучението си в Лайпциг той се завръща в България, носейки европейски дух и претенции за културно обновление.

Пенчо е основният идеолог на „Мисъл“. За него изкуството трябва да бъде „великденски кравай“ – празнично, елитарно, извън делничното. Тази концепция е в пълен антагонизъм с Вазовата представа за литература, която трябва да бъде достъпна и народна.

В личен план отношенията му с Вазов се обтягат още повече, когато молбата му за работа в Народната библиотека е отхвърлена от тогавашния министър Вазов. Оттам насетне борбата между двамата става и лична, и идейна.

Трагичният гений: Пейо Яворов (1878–1914)

Яворов е най-младият член на кръга, но и най-голямата поетична фигура след Вазов. В ранните си години той е близък до народническите идеи, но под влиянието на Пенчо и д-р Кръстев се превръща в символ на модерната българска лирика.

В предговора към първата му стихосбирка Пенчо Славейков формулира програмата на „Мисъл“. Яворов става лицето на новата поезия, чиято дълбочина и индивидуализъм контрастират с патоса и общонародния тон на Вазов.

Макар да не влиза в директни конфликти, Яворов олицетворява успеха на „Мисъл“ – доказателството, че кръгът може да излъчи творец от европейска величина.

II. Ескалация на конфликта – войната на перото

След първите критики на д-р Кръстьо Кръстев и острите реакции на Иван Вазов, в българския литературен живот започва не просто спор, а истинска „война на перото“. Тя трае повече от десетилетие и оставя дълбоки следи не само в биографиите на участниците, но и в цялостната културна история на България.

Вазов – оспореният Патриарх

За Иван Вазов нападките на „Мисъл“ са равносилни на лична обида. Честван през 1895 г. като „Народен поет“, той възприема атаките като посегателство върху самото национално съзнание.

Както отбелязва Михаил Арнаудов:

Вазов, въздигнат в култ от обществото, не можеше да приеме хладно отрицанието на едно младо поколение, което му отказваше правото на водител в новото време.

Реакцията на Вазов е бурна. Той публикува язвителни статии, изпълнени с ирония и сарказъм. Особено показателно е стихотворението „Болната змия“, посветено на Пенчо Славейков, където Вазов преминава границата на художествената полемика и навлиза в сферата на личните нападки.

Кръг „Мисъл“ – елитарната опозиция

От своя страна „Мисъл“ изгражда аргументацията си върху философска и естетическа основа. За тях Вазов е поет на патриотичния подем, но не и на модерната духовност.

Боян Пенев в своята „История на новата българска литература“ отбелязва:

Вазов беше обичан и четен от народа, но за новите търсения на културата той изглеждаше старомоден и непригоден. Кръгът „Мисъл“ изразяваше стремежа към нови хоризонти, към свързване с европейската традиция.

В този контекст позицията на Кръстев и Славейков е не толкова лична неприязън, колкото културна програма – отхвърляне на „народническата“ литература и налагане на естетически елитизъм.

„Японските силуети“ – остроумие и подигравка

Кулминацията на полемиката настъпва с публикуването на „Японски силуети“ във „Българска сбирка“. Вазов представя измислени японски поети и критици, в чиито образи прозираха добре разпознаваеми лица от „Мисъл“.

Светлозар Игов в „История на българската литература“ коментира този епизод така:

С мистификацията си Вазов показа не само чувството си за хумор, но и умението да обезоръжава враговете си чрез смях. Но зад шегата прозираше дълбокото му огорчение от тяхното отрицание.

За широката публика това е забавление, но за „Мисъл“ – унижение. Тази стъпка доказва, че войната вече е придобила характер не просто на спор за естетически принципи, а на ожесточена лична вражда.

III. Арена на сблъсъка – българската културна сцена

Обществен резонанс

Конфликтът далеч не остава ограничен в страниците на специализирани издания. Вестниците, читалищата и литературните салони оживено го коментират. За обществото той се превръща в своеобразен спектакъл, в който се разпознава и собствената му дилема – между традицията и модерността. Така полемиката фактически разделя културна България на два лагера, които олицетворяват две различни визии за литературата и за самата национална идентичност.

Арнаудов отбелязва:

Това беше не само спор за литературата, а отражение на социално-психологическата борба на едно общество, което търсеше пътищата на своето духовно развитие.

Две публики, две Българии

• Публиката на Вазов – предимно по-възрастното поколение и широките слоеве на обществото, които търсят в литературата патриотични внушения и общонационална идентичност.
• Публиката на „Мисъл“ – младите интелектуалци, ориентирани към европейската култура, които искат изкуството да бъде елитарно и освободено от утилитарни задачи.

По това време Вазов печели още един психологически двубой с кръга „Мисъл“, взимайки под крилото си един от най-близките им сътрудници Кирил Христов. Промяната се усеща през 1903 година, когато излиза стихосбирката „Избрани произведения“, автор на чийто предговор е именно Народният поет. По същото време са издадени и „Стихотворения“ от Пейо Яворов, чиято встъпителна част е използвана от Пенчо Славейков за разкриване платформата на кръга „Мисъл“:

„Популяризацията на изкуството, поевтиняването, демократизирането му – то е неговото унищожение… Изкуството е отбрана, празнична храна или нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат уличните вестници, за онези, които прибират сметта на обществения живот и живеят в него. Популярни са онези писатели, които на книжния пазар продават дрипи. Само един вид художествени произведения смеят да бъдат популярни – простата, наивната песен… А тези стихове [на Яворов] са отбрана храна: за какво са се харесали те на българския, на безкнижния читател, на фасулковеца в ума… на горделивия в своето душевно убожество флистер?“

Конфликтът навлиза в нова фаза, когато Вазов прави една откровена литературна мистификация. На страниците на списание „Българска сбирка“ той публикува „Японски силуети. Из стихотворенията на Геваша Хито-Хито“, които твърди, че е превел от френски. Всъщност това е история, изцяло измислена от Патриарха на българската литература, с която той се надсмива над своите опоненти.

Сюжетът разказва за критика Хара-Карасута-Кхи-Ямацура (всъщност д-р Кръстев), който изведнъж провъзгласява за нищожество поета Гехайща-Тудзе (Вазов), след като го е хвалил дълги години. В същото време поетът Се-Лай-Фуджи-Кхя-Кхя (Славейков) хапе злобно, защото публиката не го чете. Това става, защото богинята Идухуца вместо питие на божественото вдъхновение му поднася отвара от „змийска отрова, дървенишка кръв, жабешка злъчка, паяков сок и лиги от бясно куче“.

IV. Последните актове – непримиримост до смърт

Спирането на „Мисъл“ и институционалният сблъсък

През 1907 г. „Мисъл“ прекратява издаването си, но войната продължава. В следващите 4 години, до спирането на списание „Мисъл“ през 1907 година, периодичният печат и специализираните издания се превръщат в арена на непрекъсната размяна на реплики между двете течения. Според д-р Кръстев ореолът на Патриаха на българската литература отдавна е разрушен, а самият Вазов казва за критиката, че „тя…с малки изключения…продължава да бъде израз не на обективна оценка.. а на литературни кръгчета, на интелектуални котерийки и главно – на лични страсти“. Личното си отношение Пенчо Славейков засвидетелства с факта, че в периода 1908-09, когато е директор на Народния театър, не е поставена нито една Вазова пиеса.

Боян Пенев коментира това като „опит на Славейков да утвърди нова естетическа йерархия“, но същевременно признава, че „обществената любов към Вазов остана непокътната“.

Смърт и наследство

До смъртта си през 1912 г. в Брунате Пенчо Славейков не се помирява с Иван Вазов. Вазов надживява опонентите си и през 20-те години окончателно се утвърждава като „Патриарх на българската литература“.

Светлозар Игов подчертава:

Враждата между Вазов и „Мисъл“ е едновременно трагична и плодотворна. Тя противопостави два модела на литературата, но създаде напрежението, необходимо за израстването на българската култура.

Войната между Вазов и „Мисъл“ е сблъсък на две епохи и две концепции:

• Вазов – символ на народното, националното и общодостъпното.
• „Мисъл“ – символ на елитарното, европейското и естетическото.

И макар двубоят често да е слизал до нивото на лични обиди, той изиграва конструктивна роля – показва, че българската литература е достигнала зрелостта да спори не за своето съществуване, а за посоките на своето развитие.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК