БИТКАТА ПРИ КАЙМАКЧАЛАН (1916)
Битката при Каймакчалан (12 септември – 30 септември 1916 г.) е една от най-ожесточените и трагични битки на Първата световна война, водена между Кралство Сърбия и Царство България. Тя се отличава с огромните жертви, дадени от сръбската армия, както и с необичайната надморска височина, на която се водят сраженията.
I. Подготовка и укрепване на позициите
На 30 август 1916 г. на Каймакчалан са изпратени пет дружини – 11-и пехотен сливенски полк под командването на полковник Никола Христов и 1-ва дружина от 46-и пехотен полк. Те имат задача да укрепят позицията и да изградят път от кота 1881 към село Петалино.
Работата се извършва под непрестанен артилерийски обстрел от сръбските батареи. До началото на самата битка на 12 септември 11-и пехотен полк вече е дал 147 убити и 708 ранени. Поради липса на тел и колове отбранителните съоръжения не са напълно завършени, но успяват да изградят три реда отбранителни линии на южния склон.
Сръбската армия разполага с 50 тежки оръдия и множество минохвъргачки, с които систематично обстрелва българските позиции. На Каймакчалан са разположени петте дружини с четири батареи, които се изправят срещу усилената Дринска дивизия. Отбраната на върха е поверена на командира на 1-ва бригада от 3-та пехотна балканска дивизия – полковник Алекси Попов.
II. Начало на сраженията (12–17 септември 1916 г.)
На 12 септември сърбите започват масиран обстрел по цялата позиция, след което предприемат три нощни атаки. Те успяват да преминат телените мрежи, но българите контраатакуват и ги отблъскват с тежки загуби.
На 15 септември се води ожесточен пушечен и артилерийски огън, но сръбските части не успяват да напреднат. Те достигат подножието на връх Сокол – лявото прикритие на Каймакчалан – но отново са отблъснати.
На 16 и 17 септември атаките се подновяват. Сърбите преминават телените мрежи и стигат канарите на първия ред окопи, носейки със себе си минохвъргачки и планински оръдия. Българските загуби са значителни – много войници са оглушали, онемели или полудели от постоянния обстрел. Численият състав на 13-а рота намалява от 204 на едва 54 войници.
III. Ескалация на боевете (18–20 септември 1916 г.)
На 18 и 19 септември Каймакчалан е подложен на непрекъснат артилерийски обстрел. Всички ротни командири на 11-и пехотен полк са извадени от строя, а почти половината личен състав е загинал или ранен.
На 19 септември сърбите превземат първата линия окопи, но не успяват да вземат втората. За да се облекчи натискът върху защитниците, 8-а пехотна тунджанска дивизия предприема контраатака при Петорак, хвърляйки сръбските части в паника, но без стратегически резултат за хода на битката. Вечерта на 19 септември на позицията пристига новият началник на участъка – полковник Стефан Богданов.
На 20 септември след артилерийска подготовка е извършена нова сръбска атака, която българските войски отбиват. Поради намаления числен състав на отбраняващите се части е изпратена още една дружина.
Логистичните условия са изключително трудни – сръбските войски получават редовни доставки на боеприпаси с камиони от английския контингент, докато българските снаряди се доставят от село Градско, на 100 км от фронта, по труднопроходими пътища и често се пренасят на ръце по кози пътеки.
IV. Кулминация на битката (23–27 септември 1916 г.)
На 23 септември сърбите атакуват върха и достигат на 50 крачки от позицията, но контраатака ги отхвърля с големи загуби. В следобедните часове атаката се подновява, но отново е отбита.
На 24 септември позицията е подложена на още по-масивен обстрел, като се включват допълнителни сръбски батареи. На 25 септември сръбските войски отново се приближават на 100–150 крачки под прикритието на артилерията.
На 27 септември българските войски контраатакуват и изтласкват противника, който отново понася големи загуби.
В продължение на три дни след това сръбските батареи водят непрестанен барабанен огън по позициите на върха. Загубите сред защитниците са огромни – в една от дружините на 46-и пехотен полк към 30 септември остават едва 1 офицер и 86 войници от първоначалните 13 офицера и 800 войници.
V. Падането на Каймакчалан (30 септември 1916 г.)
На 30 септември в 13:30 часа сръбските части превземат върха. Падането на Каймакчалан принуждава 8-а пехотна тунджанска дивизия да се изтегли на нова отбранителна линия – с. Кенали – с. Брод – с. Петали – кота 1881.
Превземането на върха повдига духа на сръбската армия, а съюзниците получават стратегически наблюдателен пост, откъдето се вижда цялото Битолско поле и завоят на р. Черна – район, където предстоят нови боеве.
В края на август на Каймакчалан са разположени над 6000 български войници и офицери. В началото на октомври слизат по-малко от 800 – всички останали са убити, ранени, осакатени или премръзнали. Общо над 8500 български и сръбски войници оставят костите си по скалистите склонове на Нидже планина.
Сръбските описания разказват, че когато превземат върха, намират окопите и процепите между скалите, пълни с трупове, които наричат „Дупките на ужасите“.
Според карти от XIX и началото на XX век височината на Каймакчалан варира между 2525 и 2532 m, но на съвременните карти е отбелязана като 2521 m. Според сръбски картографи това намаление на височината е резултат от продължителния артилерийски обстрел – ежедневно върху върха падат между 10 000 и 50 000 гранати.
На 20 септември 2016 г., по повод 100 години от битката, българска делегация, водена от генерал Константин Попов, адмирал Пламен Манушев и Красимир Узунов, отдава военни почести и отслужва заупокойна молитва в памет на загиналите български войници и офицери.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
