ПРЕВРАТА НА НАРОДНИЯ БЛОК ОТ 1923 Г.

Българският ХХ век е уплътнен с толкова много драматични събития, че част от тях почти изчезват от публичната памет. Сред тези „тихи“ повратни моменти стои превратът от 9 юни 1923 г., който отваря дълга политическа и морална криза, продължаваща до началото на 30-те години. В този по-широк цикъл – от Деветоюнския преврат до идването на власт на Народния блок – се ражда и условното понятие „преврат на Народния блок“: не като нощен заговор с войскови части, а като политически реванш над режима, роден именно на 9 юни.

В историческата литература самият преврат от 9 юни 1923 г. се извършва от Военния съюз и политическата групировка Народен сговор, които свалят законното земеделско правителство и поставят България на път към авторитарен, репресивен режим. В следващите години комунистическият нелегален терор и държавният „бял“ терор се преплитат в спирала на насилие, която струва хиляди човешки животи и дълбоко разцепва обществото. Именно на този фон постепенно се оформя широка опозиционна коалиция – Народният блок – която през 1931 г. по парламентарен път сваля Сговора. Този политически „преврат“ на Народния блок е мислен тук като завършек на процес, започнал през 1923 г. – отхвърлянето на земеделската власт със сила и последвалата битка за връщане към по-нормален парламентарен живот.

I. България след войната и наследството на Ньой

Следвоенна криза и политическо разколебаване

След края на Първата световна война България излиза от конфликта крайно изтощена икономически, демографски и морално, а Ньойският договор налага тежки териториални загуби, репарации и ограничения върху армията. В тези години страната преживява масова бедност, висока безработица, бунтове на демобилизирани войници и нарастващо чувство за национално унижение, което прояжда доверието към старите партии от „допредвоенната“ система. В същото време политическият живот формално продължава да се движи по линията на Търновската конституция, но съдържанието на парламентаризма се размива от корупция, клиентелизъм и непрекъснати партийни конфликти. Земеделците печелят широката селска маса, но градските слоеве, офицерството и част от интелигенцията се чувстват отчуждени от техния стил на управление и идеология. Войнишките страдания, бежанските потоци от загубените територии и драмата на малките хора създават експлозивна социална среда, в която всяка силна власт започва да изглежда като „спасение“ – независимо дали е демократична или авторитарна. В тази атмосфера се засилват и тайните структури – офицерски кръгове, конспиративни организации и нелегални партии, които гледат на парламента по-скоро като на пречка, отколкото като на решение. Така още преди 1923 г. в обществото узрява съзнанието, че „нещо радикално“ трябва да се случи, а въпросът не е дали ще има преврат, а кога и от кого ще бъде извършен.

Възходът на земеделското управление и неговата изолация

В този контекст Българският земеделски народен съюз, ръководен от Александър Стамболийски, идва на власт с обещание за радикален завой към „управление на трудещите се“ и реална демократизация на селската страна. Земеделците предприемат мащабни реформи – аграрни, социални, образователни – и се опитват да изместят тежестта на политическата система от градските елити към селските маси, което радикално променя баланса на силите. Този курс обаче се възприема като заплаха от традиционните партии, монархическия дворец, армейското офицерство и градската буржоазия, които започват да виждат в земеделския режим не просто конкурент, а системна опасност за „държавността“ в консервативния ѝ смисъл. Външната политика на Стамболийски, ориентирана към сътрудничество с победителите и към сближаване с Югославия, допълнително дразни националистическите среди и македонските среди, свързани с ВМРО. Постепенно земеделският режим се оказва в изолация – той има подкрепата на селската маса, но губи ключови опорни точки в армията, администрацията, двореца и част от интелигенцията. Опитите за „морален монопол“ над държавата и грубият език към опозицията засилват впечатлението, че БЗНС управлява еднолично и пренебрегва конституционния плурализъм, макар формално да не прекратява парламентарния живот. Именно тази изолация, съчетана с общественото напрежение, прави земеделската власт изключително уязвима за организиран заговор.

II. Деветоюнският преврат и установяването на режима на Сговора

Заговорът на Военния съюз и Народния сговор

В нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. офицерите от Военния съюз, в сътрудничество с политическата групировка Народен сговор и с мълчаливото одобрение на цар Борис III, извършват държавен преврат, който сваля правителството на БЗНС и Александър Стамболийски. Превратът се подготвя внимателно – чрез овладяване на ключови гарнизони, печелене на подкрепа сред част от офицерството и изграждане на мрежа от съмишленици в администрацията и местните структури. Реториката на заговорниците е, че те „спасяват държавата“ от едноличен режим, нарушаващ Конституцията и застрашаващ националните интереси, но реалният резултат е насилствена смяна на властта, при която конституционно избраното правителство е премахнато с военни средства. Части от столичния гарнизон и войски от други региони поемат контрол над комуникациите, министерствата и ключовите институции, а арестите на земеделски дейци започват почти незабавно. Превратаджиите се позовават на Търновската конституция и „реда“, но първият им акт именно я погазва – чрез поставяне на армията над избрания парламент. Това придава на събитията от 9 юни двоен характер: за поддръжниците – възстановяване на „истинския ред“, за противниците – начало на дълъг период на контрареволюционен натиск и авторитаризъм.

Дошлото на власт коалиционно правителство на Демократическия сговор начело с Александър Цанков известява българския народ за своето назначение с манифест. Неговият текст може да прочетете в следващите редове.

МАНИФЕСТ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД НА ПЪРВОТО СГОВОРИСКО ПРАВИТЕЛСТВО, НАЧЕЛЛО С ПРОФ. АЛ. ЦАНКОВ

Българи,

Толкова желаното и тъй дълго очаквано проваляне на едно насилническо и развратно правителство, каквото бе това на Александър Стамболийски, най- сетне е дело свършено.

Една власт, която издига насилието като начало в управлението и цепеницата като средство за политическо възпитание, която години наред най- безогледно потъпква правата на народа, която вместо да сплотява и обединява гражданството, насаждаше омраза- такава власт не можеше да бъде търпяна повече…

Народното негодувание намери израз в смелостта и решителността на народа от всички обществени сили в страната и застави кабинета на Стамболийски да напусне властта. Новото правителство, поемайки тежката отговорност да управлява страната, счита за свой повелителен дълг да направи своите изявления и да призове всички българи към спокойствие, единодушие и сплотеност.

Правителството заявява, че мирът и вътрешният ред в страната ще бъдат запазени на всяка цена. Всеки опит за смут, всяко подстрекателство срещу държавата и правителството, всяко посегателство върху правата, имота и честта на гражданите ще бъдат немилостиво наказвани. На армията, жандармерията и на организираната гражданска полиция е дадена заповед бързо, решително и неумолимо с всички средства да потушат всеки опит да се изложи редът в страната и да се накаже всеки, който би противодействал на властта.

Правителството заявява, че то държи сметка за общия мир в Европа, зачитайки достойнството на великите сили и на съседите на България, то декларира, че лоялно ще изпълнява договора за мир и че България е чужда на всякакви военни авантюри.

Излязло из средата на народа и представляващо една концентрация на сили, на ред и на социален напредък, правителството апелира за широка подкрепа от всички. Гражданството, подкрепяйки правителството, подкрепя България.

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!

София, 9 юни 1923 година

Утвърждаване на сговористкия режим и първите репресии

След преврата за министър-председател е излъчен професор Александър Цанков, около когото се кондензира Демократическият сговор – новата управляваща коалиция на десните и центристки сили. Още в първите дни новият режим показва, че няма да се задоволи само с институционална смяна на властта, а ще търси физическо обезглавяване на земеделското движение: Александър Стамболийски е заловен, жестоко измъчван и убит, а по места настъпва вълна от насилия срещу селски активисти. Земеделските структури са разтурени, печатът им е подложен на цензура и конфискации, а местни опозиционни лидери са арестувани или изтикани в нелегалност. Властта се стреми да представи тези действия като „неизбежно възмездие“, но в очите на голяма част от селяните това изглежда като отмъщение и класово преследване. Така още от самото начало превратът поражда нова дълбока пропаст между управляващи и широките селски маси, а лозунгите за „спасение на държавата“ започват да звучат кухо на фона на кървавите факти. Сговористкият режим се опира на армията, полицията и административната машина, което му дава краткосрочна стабилност, но и го превръща в режим, който трудно може да се легитимира чрез свободни избори и равнопоставена партийна борба.

III. Въоръжен отпор, комунистическият терор и спиралата на насилието

Селският и комунистическият отпор срещу преврата

Свалянето на земеделската власт не остава без отговор: в редица райони се оформя селски отпор, който преминава от пасивно неподчинение към организирани действия. Част от този отпор се канализира в Септемврийското въстание през 1923 г., когато под влиянието на БКП и леви земеделци в страната избухват локални бунтове и опити за въоръжено сваляне на сговористкия режим. Въстанието е зле координирано, лишено от достатъчно военна подготовка и не получава очакваната масова подкрепа във всички региони, но въпреки това показва колко дълбоки са раните, нанесени от преврата и последвалите репресии. За властта този бунт се превръща в повод за още по-широк размах на репресиите, а за комунистите – в мит, който оправдава изборът на нелегална въоръжена борба като единствен път. В атмосферата на гражданска война – макар и негласно обявена – границата между политическа дейност и въоръжено насилие се размива, а взаимната демонизация между „червени“ и „сговористи“ става ежедневие. Така Деветоюнският преврат не просто сменя правителство, а отключва логика на конфликт, в която нито една страна не вярва, че може да постигне целите си само с избори и парламент.

Ескалация към терор: от политически убийства до масови атентати

В следващите години политическите убийства се превръщат в почти обичайна реалност: левицата прибягва до атентати и индивидуален терор, а властта отговаря с масови арести, убийства без съд и извънредни закони. Кулминацията на комунистическия терор идва с атентата в софийската катедрала „Света Неделя“ през април 1925 г., когато по време на опело на убит генерал е взривен покривът на храма и загиват десетки офицери, политици и граждани, а стотици са ранени. Правителството на Цанков използва този акт, за да оправдае още по-жестоки репресии – арестувани и убити са стотици реални и предполагаеми противници, включително интелектуалци, синдикални дейци и леви политици. Властта и нелегалната опозиция влизат в кървава надпревара за надмощие, в която човешкият живот става разменна монета, а политическият спор се води с бомби и куршуми, а не с аргументи. Тази спирала на насилие окончателно дискредитира сговористкия режим в очите на широка част от обществото и особено на умерените среди, които усещат, че „спасителите“ от 9 юни са превърнали държавата в сцена на безкрайно отмъщение. Именно тук се ражда необходимостта от нов политически субект, който да обещае мир, нормализация и завръщане към „нормална“ демокрация.

IV. От Цанков към Ляпчев: от „желязна ръка“ към „со кротце и со благо“

Политическото износване на „кървавия професор“

Жестокостите на властта постепенно стават невъзможни за прикриване, както във вътрешен, така и в международен план. Репресиите след Септемврийското въстание и атентата „Света Неделя“ създават образа на Александър Цанков като „кървав професор“, а отговорността за насилието неизбежно се свързва с неговото име и с режима на Демократическия сговор. Вътре в самия управляващ лагер се засилва усещането, че този курс е изчерпан и че продължаващият терор ерозира легитимността на режима, правейки го зависим от голи силови инструменти. Цар Борис III и част от политическия елит започват да търсят по-мека, „конституционна“ алтернатива, която да съхрани основите на режима, но да намали крайните форми на насилие. Така постепенно се оформя идеята за смяна не толкова на системата, колкото на стила на управление, като се заложи на по-умерен политик, способен да говори едновременно с вътрешните опоненти и с външните партньори. Отговор на тази нужда се оказва политическата фигура на Андрей Ляпчев – опитен държавник, с репутация на умерен, диалогичен и „мек“ лидер.

Икономическа стабилизация, „бежанският заем“ и ограничената нормализация

Правителствата на Андрей Ляпчев, които управляват България между 1926 и 1931 г., се опитват да съчетаят приемствеността към режима на Сговора с постепенно отваряне към по-нормален парламентарен живот. Ляпчев остава в рамките на същото политическо мнозинство, но променя тона – вместо груба репресия той залага на формулата „со кротце, со благо“, която символизира по-меко, компромисно управление. В икономически план негово безспорно постижение е сключването на т.нар. „бежански заем“ с посредничеството на Обществото на народите, чиято цел е да помогне за настаняването и оземляването на стотици хиляди бежанци от загубените територии и да стабилизира държавните финанси. Този заем носи на България не само средства, но и символичен сигнал, че страната постепенно се връща в международната общност като надежден партньор. Вътрешно обаче нормализацията е непълна: политическата полиция продължава да следи опозицията, изборите често се провеждат под административен натиск, а влиянието на Военния съюз и сговористките структури не изчезва. Въпреки относителната стабилизация, управлението на Ляпчев не успява да преодолее дълбоките социални рани и недоверие, натрупани след 1923 г., и така под повърхността постепенно се оформя широка и решителна опозиция.

V. Формиране на Народния блок като широка антисговористка коалиция

Идейни различия и политическа необходимост

Срещу режима на Демократическия сговор постепенно се оформя пъстра опозиционна сцена, в която особено място заемат Демократическата партия и различни крила на БЗНС, сред които ключово е това около т.нар. БЗНС „Врабча“. Въпреки съществени идейни различия – градски либерали срещу селски радикали, консервативни национал-либерали срещу социално по-чувствителни земеделци – политическата необходимост от обединение става очевидна. Управляващият режим, отъждествявайки себе си с държавата и разделяйки България на „фронтове“, принуждава опонентите си да търсят общ знаменател, който да надхвърли старите партийните борби. На тази основа се ражда идеята за Народния блок – коалиция, която да обедини Демократическата партия, БЗНС „Врабча“, Националлибералната партия, Радикалната партия и БЗНС „Стара Загора“ в единен фронт срещу Сговора. Това обединение не е плод на спонтанен ентусиазъм, а на трезва преценка, че без обща листа и обща програма опозицията няма шанс да преодолее административния и финансов натиск на управляващите в изборна борба.

Манифестът на Народния блок и политическата му визия

В навечерието на изборите за XXIII Обикновено народно събрание Народният блок издава пропаганден манифест към българския народ, в който обявява не само своето обединение, но и своята политико-икономическа програма. Манифестът описва изминалите „осем години управление“ като време на национални нещастия, стопанска и политическа криза, в която страната е поставена в „хищническите и разрушителни ръце на Сговора“, и предупреждава, че нов четиригодишен мандат на същата власт ще бъде гибелен. В документа управляващата партия е обвинена, че отъждествява себе си с държавата, разделя България на враждуващи лагери и чрез котерийни интереси превръща политиката в опасност за самото бъдеще на отечеството. Срещу това Народният блок поставя няколко ключови искания: запазване на Търновската конституция и реално гарантиране на правата и свободите на гражданите; премахване на причините за ожесточени вътрешни борби и създаване на условия за пълен граждански и социален мир; радикални социално-икономически реформи за оздравяване на националното стопанство; политика на мир и разбирателство с всички държави при съхранен държавен суверенитет и национално достойнство; грижи за малцинствата и отстояване на националните въжделения. Така манифестът превръща Народния блок в алтернатива не само на конкретно правителство, а на целия модел на управление, роден от Деветоюнския преврат.

В навечерието на изборите за XXIII ОНС, те издават пропаганден манифест, с който оповестяват пред народа своето обединение.

Текста на този манифест може да прочетете в следващите редове.

МАНИФЕСТ НА НАРОДНИЯ БЛОК КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Граждани,

След осемгодишно управление, при което народът и държавата ни претърпяха много нещастия и стигнаха до положение на странна и непоносима стопанска и политическа криза, страната е изправена пред опасността чрез нови законодателни избори да бъде оставена в хищническите и разрушителни ръце на Сговора и през следващия нов 4 годишен законодателен период.

Отъждествявайки себе си със самата държава и разделяйки България на фронтове, управляващата партия със своята гибелна политика и със своите котерийни попълзновения е не само пречка на спокойното и мирно развитие на страната, но и жива опасност за бъдещето на отечеството. Тази опасност накара здравите народни сили, организирани в Демократическа партия, Български народен земеделски съюз- „ Врабча“, Националлиберална партия, Радикалната партия и Българския земеделски народен съюз „ Стара Загора“ да се обединят в Народен блок за сваляне на Сговора и изграждане на нова народна власт в зашита на застрашените народни интереси и в името на следните политико- стопански искания:

1.  Запазване на Търновската конституция и гарантиране на осветените от нея права и свободи на българските граждани, премахване на причините за ожесточените вътрешни борби и създаване условия за пълен граждански и социален мир, който е върховна необходимост за закрепване и опазване на демокрацията и парламентаризма в страната и за защита на държавата от пристъпите на дясната и лява реакция. Сваляне на Сговора и създаване на нова народна влсат.

2. Бързи, смели и радикални социални икономически реформи за оздравяване на националното стопанство…

3. Установяване политика на мир и разбирателство с всички близки и далечни държави, малки и големи, на базата на добре разработените народни интереси и запазване на държавния суверенитет и националното достойнство; ефикасни грижи за опазване интересите на малцинствата и осъществяване националните въжделения на българското племе; борбата за наборна армия и признаването на всички права, предвидени в клаузите на мирните договори; сътрудничество със силите на европейската демокрация в международната политика- за тържеството на мира, сигурността и напредъка на народите…

Да живее България!

Демократическа партия, Български земеделски народен съюз „ Врабча“, Националлиберална партия, Радикална партия, Български земеделски народен съюз „ Стара Загора“.

VI. Изборите за XXIII ОНС и „превратът“ на Народния блок по парламентарен път

Изборната победа над Сговора

Парламентарните избори на 21 юни 1931 г. за XXIII ОНС се превръщат в момент на политическо изпитание за целия постдеветоюнски режим. Въпреки административния ресурс на Демократическия сговор, икономическите трудности, международната криза и натрупаното обществено недоволство накланят везните в полза на Народния блок. Резултатът е категоричен: коалицията печели най-много места в парламента и получава мандат да състави правителство, с което за първи път след 1923 г. властта преминава от ръцете на деветоюнските партии към широка опозиционна коалиция по напълно парламентарен път. В този смисъл можем да говорим за „преврат на Народния блок“ не в смисъл на нощен заговор с войски, а като политически реванш над режима, роден от насилието на 9 юни. Самата смяна на властта чрез избори показва желанието на значителна част от обществото да излезе от логиката на преврати, заговори и терор и да се върне към по-нормален парламентаризъм, макар и в рамките на силно травмирано и поляризирано общество.

Правителството на Малинов и опитът за демократична консолидация

След победата на Народния блок е съставено правителство начело с Александър Малинов, което поема управлението с амбицията да реализира програмата на коалицията – демократизиране на режима, социални реформи и по-умерена външна политика. Кабинетът стъпва върху вече осъществените от Ляпчев финансови стабилизационни мерки, включително бежанския заем, но се стреми да разшири политическото участие и да намали ролята на извънпарламентарните силови фактори като Военния съюз. Правителството среща обаче два огромни проблема: от една страна, световната икономическа криза, която удря българското селско стопанство и изостря социалното недоволство; от друга – дълбокото недоверие на част от десните среди, които виждат в Народния блок заплаха за своите позиции. Опитът на Малинов да води по-демократична политика се сблъсква с инерцията на следвоенния авторитаризъм и с навика ключови решения да се вземат в тесни кръгове, а не в открит парламентарен дебат. Така парламентарният „преврат“ срещу Сговора се оказва важна, но не и окончателна победа на демократичните механизми над логиката на силата.

VII. Превратът от 1923 г. като начало на дълга криза на парламентаризма

Разпад на доверието в конституционните механизми

Когато Деветоюнският преврат сваля земеделската власт, неговите вдъхновители го представят като акт в защита на Търновската конституция и „истинския“ парламентаризъм. В действителност обаче насилственото сваляне на законно избрано правителство подкопава вярата, че конституцията е последна инстанция в политическия живот. От този момент нататък всички основни политически играчи – земеделци, комунисти, десни партии, монарх – започват да мислят за властта не само в категориите на избори и парламентарни мнозинства, а и в категориите на „силови решения“ и извънредни ходове. Опитът на Народния блок да върне нормалността чрез изборна победа през 1931 г. се сблъсква с този дълбок разпад на доверие: ако веднъж превратът се оказва „успешен“ инструмент за политическа промяна, защо да не се повтори от други сили в бъдеще. Така Деветоюнският преврат не просто сменя правителство, а оставя дълбоко съмнение в самата идея, че парламентарната демокрация може да бъде устойчиво, самозащитно управление.

Поляризацията на обществото и радикализирането на политическите култури

Друг фундаментален резултат от преврата и последвалите години на терор е радикалното разделение на обществото на непримирими лагери. Земеделци, комунисти, десни националисти, монархически лоялисти – всички те преживяват 20-те години не просто като политически спор, а като битка на живот и смърт, в която компромисът изглежда като предателство. Това води до формирането на тесни политически субкултури, които живеят със свои митове, герои и мъченици: за едни Стамболийски е мъченик на народа, за други – разрушител на държавността; за едни Цанков е спасител от „анархията“, за други – символ на „белия терор“; за едни атентатът в „Света Неделя“ е отчаян акт на революционна борба, за други – чудовищно престъпление. В такава среда Народният блок се опитва да говори за „граждански и социален мир“, но думите трудно достигат до хора, които виждат в противника не съгражданин, а враг. Политическата култура се насища с език на враждебност, подозрение и готовност за крайни средства, което прави всеки опит за устойчив демократичен режим изключително труден.

VIII. Дългосрочните последици и мястото на „преврата на Народния блок“ в българския ХХ век

От парламентарен реванш към нов авторитарен завой

Победата на Народния блок през 1931 г. изглежда като шанс България да се върне към по-стабилен парламентаризъм и да затвори страницата на превратите и терора, започната на 9 юни 1923 г. В реалността обаче дълбоките структурни проблеми – икономическата слабост, бежанският въпрос, международната криза, силните извънпарламентарни фактори – не позволяват на този шанс да се разгърне докрай. Само три години по-късно, през май 1934 г., нов военен преврат – този път на организацията „Звено“ и Военния съюз – отново прекъсва парламентарния живот и налага безпартиен авторитарен режим. Така се вижда, че Деветоюнският преврат и последвалият „преврат на Народния блок“ по парламентарен път са само две фази в дълга вълна на нестабилност, в която превратът – военен или политически – се превръща в нормален инструмент за сменяне на властта. В този смисъл опитът на Народния блок да постигне промяна чрез избори има голям морален и политически смисъл, но се оказва исторически недостатъчен, за да преобърне тенденцията към авторитаризъм.

Мястото на събитията от 1923–1931 г. в историческата памет

В българската историческа памет Деветоюнският преврат често стои в сянката на по-късните преломни събития – 19 май 1934 г., 9 септември 1944 г., следдеветосептемврийския режим. А Народният блок се възприема предимно като кратък опит за либерално управление между две авторитарни вълни, а не като ключов момент на парламентарен реванш срещу постдеветоюнския режим. Ако обаче погледнем по-широко, периодът 1923–1931 г. се явява лабораторията, в която се оформят моделите на политическо действие, обществените травми и културни стереотипи, които маркират целия български ХХ век. В него виждаме как лозунгите за „спасение на държавата“ прикриват насилие, как идеята за „силна ръка“ изяжда демокрацията и как опитите за възстановяване на парламентаризма – като този на Народния блок – се сблъскват с наследени страхове и омрази. Разбирането на този период позволява да оценим по-трезво както провала на превратаджиите от 9 юни да „спасят държавата“, така и ограничените, но важни усилия на Народния блок да върне политическия живот в рамките на конституцията.

Когато говорим за „преврата на Народния блок от 1923 г.“, всъщност мислим за цял политически цикъл, започващ с Деветоюнския преврат и завършващ с изборната победа на Народния блок през 1931 г. В неговия център стои провалът на превратаджиите да постигнат обещаното „спасение“: вместо това те задълбочават социалното разслоение, легитимират насилието като политически инструмент и тласкат страната към спирала от репресии и терор. Нелегалният комунистически отпор, преминаващ от политически убийства към мащабни атентати, допълва тази трагична картина, превръщайки България в поле на кървава борба за надмощие, чиито жертви се измерват в хиляди животи и в трайни травми.

На този фон Народният блок се явява не просто поредна коалиция, а опит за политическо и морално прекъсване на постдеветоюнската логика – завръщане към конституцията, граждански мир и социални реформи чрез изборни, а не силови средства. Неговият манифест, обещаващ запазване на Търновската конституция, радикални икономически промени и политика на мир и достойнство, е може би най-ясната формулировка на това желание за нормализация. Че този опит се оказва частичен и временно успешен не намалява историческото му значение: той показва, че дори в среда, белязана от преврати и терор, съществува алтернатива, основана на парламентарна борба и широка политическа коалиция. Именно в напрежението между тези две линии – превратът от 9 юни и „превратът“ на Народния блок чрез избори – се разгръща една от най-важните, но често подминавани драми на българския ХХ век.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК