ДИМИТРОВГРАД

Димитровград е най-младият български град и един от малкото с точна рождена дата. Идеята да се построи град, който да бъде „първа столица на социализма” се заражда много скоро след промените от 1944 година. Причините са ясни – социалистическа България се нуждае от селище, което да се превърне в символ на новия строй и да свидетелства за неговите успехи. Димитровград трябва да се различава от израсналите по време на „буржоазната“ епоха градове и да символизира „волята за ново начало и необятни хоризонти“ пред Народна република България.

Освен идеологическите причини, не липсват и икономически такива. Развитието на селското стопанство – един от приоритетите на новата власт, е неразривно свързано с химическата промишленост. В годините след Втората световна война обаче този отрасъл се намира в много тежко състояние и единственият начин това да се промени е държавата да инвестира в изграждането на нови мощности. Партийните дейци виждат района около Хасково като идеален за изграждане на предвидените заводи главно заради наличието на вече разработени находища на въглища.

Създаден е с правителствен указ, издаден на 2 септември 1947 г., като са обединени трите селища- Раковски, Марийно и Черноконево, които освен всичко друго се намират в близост и до пресечната точка на жп линиите изток-запад и север-юг. На 3 април 1947 година, на заседение на общинската управа на село Раковски, се взема решението „да се замоли Министерския съвет да преименува общината ни от село на град, като в същия се включат село Мариино и поселището към заводи „Вукан“, с център гара „Раковски“.

От лятото на 1947 г. на поляните край р. Марица започва невиждано строителство на новия град. Едновременно се подготвят площадките на първия в страната Азотно-торов завод, ТЕЦ „Марица-3” и циментовият завод, прокарват се първите улици, водопроводи, канализация, израстват първите жилищни блокове. В изграждането  на Димитровград в периода 1947-1950 г. участват близо 50 000 бригадири от 963 населени места на България. От 1946 до 1956 г. населението награда се увеличава с над 300% – от 9 191 на 34 162 души, основно млади хора под 30-годишна възраст.

Решението да бъде наименован на Георги Димитров допълнително „окрилява” работниците, чиято бройка през следващите години ще достигне няколко десетки хиляди от близо 1000 населени места. За извършването на строителните работи е сформирана бригадата „Млада гвардия“, чиито девиз е:

Ние изграждаме града, градът изгражда нас!

Сред строителите на Димитровград е и поетът Пеньо Пенев, който дори посвещава част от творчеството си на града.

„Димитровград е

        извор на сили

                и младост,

между вчера и днеска –

            здрав фронт;

широко пристанище на нашата радост,

граница будна

        от сърца и бетон!

На дните ни той е

            топложивият дъх!

и на мечтите ни –

            величавият връх“

Основният акцент през първите години на строеж на града е максимално бързото изграждане на промишлените предприятия, които следва да бъдат разположени в Димитровград. За отрицателно време е построена топлоелектрическата централа Марица-3, а през 1951 година се появява и гордостта на младия град – азотноторовия гигант „Сталин”, който за времето си е най-големият завод в България. По предварителен план до 1961 година той трябва да достигне капацитет от 560 000 тона производство – нещо, което не само се случва, а дори се надгражда – през 1975 година заводът произвежда близо 925 000 тона и дава работа на над 4 000 души. Успоредно се строят и по-малки предприятия като азбесто-циментов завод и консервна фабрика, които успешно изграждат мечтания от обществото трудов облик на града.

Не всичко обаче е толкова розово през първите години на живот на Димитровград. Комбинацията от липсваща инфраструктура и хиляди работници превръщат строителството в истинско изпитание за мъжете. Много от тях живеят в тежки условия, тъй като изграждането на жилищната част върви успоредно с издигането на заводите и много от работниците са принудени да спят във фургони.

За забавянето на изграждането на инфраструктурата допринася и фактът, че първият градоустройствен план, дело на архитект Любен Тонев е отхвърлен. Причината е, че той предвижда създаването на самостоятелни еднофамилни къщи с дворове, което не се харесва на властите, тъй като този модел не е достатъчно „съветски“, а освен това не е разработен с планово задание. Новият план е изработен през 1951 година от архитект Петър Ташев и е предвижда изграждането на „компактен“ град – нещо типично за периода, стилово изцяло издържан в соцреализъм.

На града се гледа като на произведение на изкуството, като неотлъчно се следват директивите на V конгрес на БКП повеляващи в изкуствата да се създават „произведения правдиви и реалистични, исторически конкретни и партийно целенасочени, свързани с прогресивното класическо и нашето национално културно наследство от миналото, разбираеми за широките народни маси, с една дума – произведения социалистически по съдържание и национални по форма“.

В крайна сметка, въпреки че ниската ефективност на работа и лошите условия на труд са характерни за строителството на Димитровград, градът постепенно е издигнат. Както е и предвидено, той се превръща в един от най-големите промишлени центрове в България, а населението му през 1985 година достига 53 804 души. През следващите години по негов модел се строят и други индустриални градове като Мадан, Рудозем и Девня, но мащабите на започналия в края на 40-те години в Горнотракийската низина проект повече не са достигани.

Градът е замислен и построен по одобрени от правителството градоустройствени планове. Първият е от 1948 г. и е дело на големия български архитект проф. Любен Тонев. По него са построени държавните жилища в кв. „Вулкан”, „В. Коларов”, „Мл. гвардия” и жилища и обществени сгради в кв. „Толбухин”. Вторият градоустройствен план, от 1951 г., е изработен от колектив, начело с арх. Петър Ташев и именно той оформя облика на града през следващите 30 години.

Първият квартал, който започва да се строи в Димитровград е “Толбухин”. Строителството на булевардите „Трети март” и “Благоев” започва през 1951 г. На централния „България”, от следващата 1952 г. и до есента на 1957 г. той е застроен с 5-етажни жилищни сгради. Централният градски площад е оформен през 60-70-те г. на ХХ век, а през 1965 г. е построена сградата на Градския народен съвет, разказва уредникът “Нова и най-нова история” в димитровградския музей Николина Умурска.

Това, което прави впечатление в Димитровград, е не само значителното струпване тук на предприятия на тежката промишленост, но и неговата специфичната архитектура и особеното внимание, което е отделено на озеленяването. Изграждането на цялостна зелена зона, включваща три парка, зелени пояси край р. Марица, множество междублокови и квартални градинки, значително улично и булевардно озеленяване, правят града едно от най-озеленените селища в България.

В крайна сметка, въпреки че ниската ефективност на работа и лошите условия на труд са характерни за строителството на Димитровград, градът постепенно е издигнат. Както е и предвидено, той се превръща в един от най-големите промишлени центрове в България, а населението му през 1985 година достига 53 804 души. През следващите години по негов модел се строят и други индустриални градове като Мадан, Рудозем и Девня, но мащабите на започналия в края на 40-те години в Горнотракийската низина проект повече не са достигани.

Димитровград има и богат културен живот. В началото на 50-те години на ХХ век в Димитровград са създадени музеят, духовият оркестър, театърът, градската библиотека. През 1957г. започва своята работа първият кинолюбителски клуб в България, а на 24 май 1962 г. отваря врати първият за страната любителски планетариум и астрономическа обсерватория.

От 1970 г. водят началото си Националните “Димитровградски дни на поезията”. Те се провеждат в началото на месец май на всеки две години и са свързани с паметта на поета-символ на града – Пеньо Пенев.

Димитровград е застроен в типично сталински стил, популярно известен като „съветски ампир“ или „сталински барок“. Фасадите от най-ранния социалистически барок често са монументални, с цокли в стил рустика, малки декоративни балкони и тежки полуколони. В града се срещат и сгради, издигнати в по-късния стил на архитектурния модернизъм от 70-те и 80-те години на ХХ в.

В настоящия момент усилено се работи по идеята (и проекта) Димитровград да бъде обявен за паметник на културата от национално значение. Целта на проекта е градоустройствените, архитектурни и паркови ансамбли от 1950-1970-те год. да придобият статут на национални културни ценности. Именно заради уникалната си архитектура, градът е поканен да участва в европейския проект за тоталитарен туризъм, чийто маршрут включва 15 града.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК