ЦАР ИВАН ШИШМАН

Падането на България под властта на османците е трагичен завършек на епохата на Втората българска държава. През XIV век балканският свят се оказва изправен пред нова, динамична сила – Османския емират, превърнал се в султанат след 1354 г., когато турците трайно се установяват в Европа след превземането на Галиполския полуостров.

България, раздирана от вътрешни борби и феодална разпокъсаност, се оказва в особено неблагоприятна позиция. В началото на XIV в. страната е разделена между наследниците на Иван Александър – цар Иван Шишман (в Търново), Иван Срацимир (във Видин) и деспот Добротица (в Добруджа). Това отслабва общата отбранителна способност и прави България уязвима пред османската експанзия.

Историографските дебати за последните години на Втората българска държава обаче са многобройни и често без категорични отговори. Сред въпросите, които остават неясни:

• продължителността и детайлите около обсадата на Търново през 1393 г.,
• статутът на Константин, наследник на Иван Срацимир,
• степента на съпротива, оказана от българските войски,
• конкретното участие на Иван Шишман в отбраната и последвалите сражения.

Българската историография работи с ограничени и често противоречиви извори, които напомнят „пъзел с липсващи части“.

I. Цар Иван Шишман – противоречива фигура

Макар да се опитва да изясни всички тези спорни пунктове, българската историография често пъти се оказва изправена пред пъзел, от който липсват твърде много части. Сред най-често разглежданите действащи лица от късния български XIV в. е именно цар Иван Шишман.

Фолклорният герой

Вероятно причината търновският цар да се радва на такова внимание от страна на българските изследователи се дължи на двата диаметрално противоположни образа, които получаваме за неговата личност. Българският фолклор е изградил цял героичен епос около цар Иван Шишман, описвайки го като непоколебим борец срещу друговерската заплаха, който прекарва дните си в непрестанни усилия да изтласка нашествениците извън българска територия. Не този образ обаче изследователите намират в документираните доказателства от периода.

Там владетелят се разкрива като доста по-реалистична фигура, даваща си сметка за немощното състояние, в което българската войска се е намирала. Жестоките чумни епидемии и недостигът на препитание вземат своя дан от българското войнство, като споменатите от българските народни песни „юнак до юнака“ остават само плод на поетическо преувеличение.

Българският народен епос създава величавия образ на Иван Шишман – владетел, който неуморно брани Търново и българските земи. Песни като „Плаче Шишман за Търново“ и легендите за неговата гибел са част от устното народно творчество, предавано векове наред. В тях той е „последният цар-юнак“, символ на непримиримостта срещу „измалтияните“ (османците).

Фолклорните образи често са възниквали в условията на робство, когато българите търсят духовни опори и героични фигури за съхранение на националната памет. Затова и Шишман е идеализиран като закрилник и мъченик.

Историографската гледна точка

Писмените извори – хроники, писма, османски документи – представят различна картина. Владетелят е бил в трудна позиция:

• ограничени ресурси,
• демографска и военна криза след чумните епидемии,
• липса на постоянна подкрепа от съюзници.

Владетелят често е принуден да лавира между съпротива и политически компромиси. Отношенията му с османците включват и мирни периоди, в които е бил васал на султана. Според османските хроники Иван Шишман дори е задължен да изпраща военни контингенти в помощ на османските походи.

Самият Шишман главно разчита на помощ от влашкия воевода Мирчо Стари и унгарския крал Сигизмунд, която обаче не идва навреме нито за да спаси Търновград, нито българския суверен, посрещнал смъртната си присъда в последната си твърдина в Никопол. И така, след като изяснихме двата противоположни образа, трябва да установим кой от тях е истинският. Фолклорният? Историографският? Или нито единият от двата?

Като цяло научната позиция диктува, че митологизираният образ на Иван Шишман преживява своя най-голям възход в периода след Освобождението на България, когато българският жител преоткрива националното си самочувствие и отново се обръща към миналото на своята държава. Това създава някои съвременни интерпретации за царя, като например героичната фигура на български владетел, около когото българите да се консолидират. И все пак е някак пренебрежително да считаме, че българският фолклор просто изфабрикува случаен герой за целта.

Ако предположим, че зад всяка легенда стои по зрънце истина, може би трябва да потърсим из българската летопис семената, които посява легендата за Иван Шишман. Както се оказва, не е нужно да търсим твърде дълго. Някои от текстовете в преразглеждания от историографията „Цикъл от молитви за победата на цар Иван Шишман над турците“ дават основания да се смята, че може би Иван Шишман не се е отказал така бързо от защитата на Търновград, както се предполагаше.

„Търновска служба за св. Петка“ и „Канон-молебен за царя“ от българския книжовник Ефрем са изпълнени с трогателни пасажи, целящи да обнадеждят миряните и да призоват божественото благоволение върху тогавашния владетел. Достигналият до нас текст „Майко Божия, побързай и разбери нашето моление, дай на царя своята победа и надмощие над измаилтяните (османците)“, е само един от многото, които апелират към различни светци, Св. Богородица и Исус Христос да напътстват Иван Шишман и сина му Александър.

По-добра представа върху ситуацията, в която българите са се намирали, може да ни даде един ръкопис от Слепченския манастир, който ни разказва че „… в дните, когато по пропущение Божие предадени бяхме заради греховете наши в ръцете на врагове мръсни и беззаконни, и на царя на неправдата, най-лукавия от всички на земята (вероятно Баязид, олицетворен като Сатаната – бел. ред.). И тогава беше запустение и скръб велика от безбожните измаилтяни, каквато не е бивала и няма да бъде“.

Според някои предположения базирани на текстови специфики датираният от 1393 г. „Канон-молебен за царя“ е съставен в навечерието на голяма битка между Иван Шишман и османците, за която се моли книжовникът Ефрем. Трудно е да се състави заключение за каква битка би могло да става дума, поради голямата доза спекулации, които трябва да бъдат изказани, но някои изследователи са склонни да считат, че бойното поле е било именно Търновград.

Според тази хипотеза Иван Шишман не устава безучастен към драмата разиграваща се в българската столица през пролетта и лятото на 1393 г. и потегля с наличната си войска в помощ на обсадения град. Тази хипотеза се подкрепя и от една изключително противоречива и спорна преписка на анонимна хроника от XIV в., според която българският суверен се среща в бой с османците край Търновград и след разгрома си е принуден отново да търси убежище в Никопол. Видимо по-късния стил на списване провокират основателни съмнения в достоверността на извора.

От стратегическа гледна точка обаче, една подобна акция на Иван Шишман е логична и изпълнима, в случай че е разполагал с нужните за целта бойци. При подобна битка елементът на изненадата определено би бил на страната на българите, а познаването на терена и релефа би се оказало значително предимство. Изненадващ войскови преход не е неизпълним и от логистична гледна точка, като 150-те километра, които отделят Никопол от старата българска столица, биха могли да се преодолеят за период ненадхвърлящ четири-пет дена.

В крайна сметка обаче, сигурни и приети от историографията данни за такава битка липсват и до тяхното откриване подобни хипотези биха могли да разчитат единствено на спорната изворна информация. Макар неяснотите около Търновград, неговата защита и падане, и участието на Иван Шишман да възпрепятстват изграждането на неоспорима хипотеза за последните мигове на българската столица, по всичко изглежда, че „Цикълът от молитви за цар Иван Шишман“ свидетелства за надеждата, която българите все още са хранели в способностите на техния цар да ги защити от нашествениците.

Всъщност срещаща все по-малко съпротива сред българските историографи е тезата, че разгромът от 1393 г., който лишава Търновска България от столицата ѝ, не хвърля Иван Шишман в ступора, в който до скоро се считаше, че българският цар е бил в последните години от своето управление. Наличните данни от периода позволяват да се докаже, че Иван Шишман се е готвел за един последен бой с османците през 1395 г. – годината в която българският владетел е екзекутиран, а Търновска България престава да съществува.

Откритите в последните десетилетия на XX в. писма-заповеди на Иван Шишман до неговите оцелели пълководци, показват, че господарят на Никопол трескаво е събирал остатъците от българските войски с цел оказването на помощ на дългогодишния съюзник на Шишман – влашкия воевода Мирчо Стари.

През 1395 г. султан Баязид Йълдъръм подема мащабна кампания за разгрома на власите, която оглавява лично. В битката край Ровине османците нанасят поражение на влашките войски, но не са в състояние да удържат овладените позиции и се насочват обратно към Дунав.

Дали в решителната битка са участвали на влашка страна и мобилизираните от Иван Шишман български войски? Това не може да се твърди със сигурност. Според запазените сведения Шишман е станувал на северния бряг на Дунав, откъдето може би е командвал оцелялото българско войнство. Изтеглящите се османски войски залавят българския цар при опита му да се върне обратно зад никополските стени, като впоследствие Шишман е екзекутиран.

Този двойствен образ поражда въпроса: кой е истинският Шишман – героят от народните песни или реалистичният владетел, осъзнал слабостта на своето царство?

II. Националното възраждане и образът на Шишман

След Освобождението (1878 г.) българската интелигенция и общество активно търсят исторически символи за национална консолидация. Иван Шишман се превръща в един от тях – в учебниците, в литературата, в народните песни.

През XIX и XX в. творци като Добри Чинтулов, Иван Вазов и Захари Стоянов възраждат неговия образ, представяйки го като „последния български цар-герой“. Това придава на личността му митологична аура, която се вплита в националното самосъзнание.

III. „Цикълът от молитви за победата на цар Иван Шишман“

Особено интересен извор е т.нар. „Цикъл от молитви за победата на цар Иван Шишман над турците“, дело на книжовника Ефрем.

Сред тях:

• „Търновска служба за св. Петка“
• „Канон-молебен за царя“

Тези произведения молят за божествена намеса в защита на българския владетел и народа:
„Майко Божия, побързай и разбери нашето моление, дай на царя своята победа и надмощие над измаилтяните.“

Текстовете свидетелстват, че българите са възлагали надежди на Шишман дори в най-тежките дни на обсадата.

IV. Обсадата и падането на Търново (1393)

а 17 юли 1393 г. османците превземат столицата на Второто българско царство – Търновград. В тези драматични за столичния град събития отсъства може би най-важната фигура – цар Иван Шишман. От известно време царят се намира в крайдунавския град Никопол, превръщайки го в последната си резиденция. Избягал ли е тук Иван Шишман в търсене на спокойствие и сигурност или истината е друга? Отговор ни дава един наскоро намерен документ в библиотеката на Румънската академия на науките. Документ, хвърлящ светлина и върху драматичните събития в Търново, описани от Григорий Цамблак, завършили с екзекуцията на 110 видни търновски боляри.

Като за начало трябва да си зададем два важни въпроса. Първо, защо Иван Шишман избира Никопол и защо не помага на обсадения столичен град? Никополската крепост правела впечатление още на съвременниците ѝ. По повод нея Мехмед Нешри пише следното: „Той (Иван Шишман) нямал по-хубав град и по-яка крепост от тази. Тя била край Туна, та реката се плискала в стените й.” Валеран дьо Ваврен допълва, че градът се състои от две крепости – горна и долна, охраняващи пристанището, а към реката се спускали две дълги стени, които затваряли пристанищното укрепление. На отсрещния бряг се намирала крепостта Холавник. Двете крепости образували единна система с две насочени едно срещу друго пристанища и допълващи се пояси от крепостни стени.

Освен сигурността, която предлага Никопол, от тук Иван Шишман осъществявал по-бърза връзка със своите християнски съюзници – Влахия и Унгария. Дали е имал реална възможност да подпомогне обсадения Търновград?

Самото превземане на столицата на Второто българско царство е една от най-големите средновековни загадки. Известна яснота около похода хвърля Григорий Цамблак в неговото „Похвално слово за Евтимий”. Описвайки събитията той пише следното:

„Варварският цар…като вдигна всичките си източни войски, започвайки от персийските предели, от Ликаония и Асия, премина Хелеспонт и завари западните си войски, както беше заповядал; събрани всички заедно, те превъзхождаха не само войските на Дарий, царя на персите и мидийците, но и тези на Александър Македонски. С тях пристигна и ненадейно нападна града — не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи.”  От описанието на Цамблак ясно личи, че Баязид подлага на пълна обсада Търново. Колко е била числеността на армията му трудно може да  се установи днес, но щом армията на Али паша от похода през 1388 г., колкото и да е била преувеличена от Нешри, е била 30 хиляди души, събраните от Баязид сили от Азия и Европа едва ли са били с по-малка численост.

Сравненията на Цамблак на армията на Баязид с армиите на Дарий и Александър Македонски говорят сами по себе си за нещо впечатляващо. Като се има предвид, че през целия XIV век най-крупните военни сили, които вади България са 15 хиляди в битката при Велбъжд от 1330 г., сили едва на половината на османците, е ясно, че Иван Шишман не разполагал с потенциал, за да се окаже в помощ на обсадения град. В този случай, надеждите му може би са били здравите стени на столичните укрепления и отличната им естествена защита да охладят ентусиазма на Баязид. Тактиката, възприета от царя е по-скоро в строеж на крепости и избягване на открити сражения с по-многобройния противник, идея, която за съжаление само забавя османците.

Превземането на Търново представлява тежка загуба за Иван Шишман. След него той е принуден да подпише унизителен мир, съгласно който пада в йерархията на владетелите като започва да се титулува „господин”, а властта му се ограничава в земите около Никопол. Но дори и в тази тежка ситуация Иван Шишман не спира да бъде активен спрямо завоевателите. Какво точно предприема ни разкрива откритието на Климентина Иванова в български сборник с монашеско съдържание от XV в., намиращ се в библиотеката на Румънската академия на науките.

На последния лист от ръкописа разчита чернови на писма-заповеди на Иван Шишман, адресирани до неговите военачалници. Изпълнението на писмата следва общ план. От лявата страна е изписано: „До всепочитания болярин по оризма (заповед) на Господство ми.”. В дясно са изписани имената на конкретните хора – Баул и Алдимир. Ето как звучи една от тях: „Господарят Търновски до тебе, Бауле. За това (да пристигнат) при мен тук войниците. По-бързо да ги събереш и да дойдеш с тях в Никопол по заповед на Господството ми.” Става ясно, че Иван Шишман се опитва да събере всички свои останали сили в Никопол, за да даде може би един финален отпор на османците. Научаваме и как се е титулувал официално – „господар Търновски” (за османците бил просто „невернишки бег”). В началото на текстовете са нарисувани кръст и малка ръка държаща свитък, символи сходни с тези в Рилската грамота на Иван Шишман, което още веднъж не оставя съмнение в автора на писмата – заповеди.

Стигаме и до най-драматичния момент – събитията в Търново. Вероятно в началото на 1394 г., османският управител на града извикал под някакъв предлог в църквата „Свети апостоли Петър и Павел” 110 от видните боляри и след това заповядал да бъдат избити. За този трагичен епизод научаваме отново от Григорий Цамблак: „Военачалникът – турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града – повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им.“

Примери за такава разправа от страна на османците имаме само в случаите на съпротива срещу тях, като при превземането на Венчан или на Косово (край Търговище). Очевидно и в този случай първенците били заподозряни в конспиративни планове, за което били наказани. Логично е да се предположи, че в дъното на нещата стоял Иван Шишман, който в опита си да събере повече сили е влязъл във връзка и с търновското болярство. Може да се допусне, че и самият патриарх Евтимий е бил в течение на заговора, заради което след неуспешния опит за екзекуцията му е прогонен в изгнание далеч от Търново, вероятно в Бачковския манастир.

Находката от Букурещ е безценен извор за историята ни, за съпротивата на Иван Шишман срещу османските нашественици. В онези драматични времена българският владетел написал последната си заповед, а последствията от нея представляват един от най-мрачните епизоди от османското завоевание на земите ни.

V. Ролята на патриарх Евтимий в последните дни на Търново

Духовен водач в епоха на изпитания

Патриарх Евтимий Търновски (ок. 1325 – след 1393) е последният глава на Търновската патриаршия. Той е не само висш духовник, но и книжовник, реформатор на българския правопис и един от най-големите културни дейци на средновековна България.

През обсадата на Търново (1393) Евтимий заема ролята на морален водач. Изворите разказват, че след падането на столицата той излиза пред Али паша и се застъпва за народа. Легендите твърдят, че с пламенна реч моли завоевателя да пощади гражданите. Според по-късни предания, когато Али паша вдига ръка да убие патриарха, тя се вкаменява – чудо, което внушава уважение към светостта на духовния водач.

Изгнание и книжовна дейност

След превземането на града Евтимий е изпратен на изгнание, най-вероятно в Бачковския манастир. Неговата по-нататъшна съдба остава неясна, но се предполага, че умира около 1402 г.

Въпреки това неговите ученици – Григорий Цамблак, Киприан, Константин Костенечки – продължават делото му. Те разнасят традицията на Търновската книжовна школа в Сърбия, Влашко, Молдова и Русия. Така, макар държавата да загива, културното наследство оцелява и намира нов живот в православния свят.

Значение за българската култура

Патриарх Евтимий е реформатор на старобългарския език и книжовна норма. Неговите граматични и правописни промени целят унификация на богослужебните книги. Затова неслучайно той е наречен „последният търновски патриарх и първият учител на славянството“.

Така личността на Евтимий олицетворява духовната съпротива на българите срещу османското нашествие. Докато Иван Шишман символизира военната борба, Евтимий е образ на моралното и духовното оцеляване.

Някои изследователи предполагат, че Иван Шишман е предприел поход към Търново по време на обсадата. Логистично това е възможно – разстоянието от Никопол до Търново е около 150 км, преодолими за 4–5 дни. Макар сигурни данни да липсват, тази хипотеза показва, че царят не е стоял напълно безучастен, както понякога се твърди.

VI. Последните години на Шишман

Подготовка за нов бой

След падането на Търново (1393), Иван Шишман се укрепява в Никопол. Според новооткрити писма-заповеди от края на XX в., той се опитва да събере остатъците от войската, за да помогне на своя съюзник Мирчо Стари (воевода на Влашко).

Битката при Ровине (1395)

През 1395 г. султан Баязид започва поход срещу Мирчо Стари. В битката при Ровине (на р. Арджеш) османците удържат тактическа победа, но са принудени да се оттеглят. Според някои извори български войски под командването на Иван Шишман са участвали в боевете или поне са лагерували на северния бряг на Дунав.

Залавяне и екзекуция

При завръщането си към Никопол Иван Шишман е пленен от османците. Хрониките на Нешри и Саадеддин разказват, че той е екзекутиран по заповед на султана. Годината е 1395 – символичният край на Търновска България.

VII. Наследство и историческа оценка

Иван Шишман остава една от най-противоречивите личности в българската история.

• За фолклора той е юнак и мъченик, последният защитник на държавата.
• За историографията – владетел, ограничен от обстоятелствата, изправен пред непреодолими трудности, принуден на моменти да се подчинява, на моменти да се съпротивлява.

Но без съмнение, неговата личност се превръща в символ на края на българската държавност и в траен образ на националната памет.

Хронологична таблица (1388–1395)

Година	Събитие
1388	Голям османски поход на Али паша в Североизточна България; Иван Шишман временно признава васална зависимост.
1393	Обсада и падане на Търново (април–юли); патриарх Евтимий е изпратен на изгнание.
1394	Организация на кръстоносен съюз срещу османците под ръководството на унгарския крал Сигизмунд.
1395	Битка при Ровине между османците и Мирчо Стари; Иван Шишман е пленен и екзекутиран.
1396	Битката при Никопол – решително поражение на кръстоносците; окончателно утвърждаване на османската власт на Балканите.

Последните години на Втората българска държава са белязани от драматични събития: обсадата и падането на Търново, отчаяната съпротива на цар Иван Шишман и моралната твърдост на патриарх Евтимий.

Историографията продължава да спори за конкретните военни действия и личната роля на Шишман, но е безспорно, че той и Евтимий се превръщат в символи – единият на държавната, а другият на духовната устойчивост на българите.

Фолклорът увековечава Шишман като герой, докато книжовната традиция съхранява наследството на Евтимий. Така падането на България под османска власт не е само трагичен край, а и начало на нова епоха – епоха на оцеляване чрез памет, слово и духовност.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК