БЪЛГАРСКАТА ИЗБИРАТЕЛНА СИСТЕМА В НАЧАЛОТО НА XX ВЕК

В началото на XXI век немалка част от българските граждани гледат на действащата пропорционална избирателна система с дълбоко недоверие. Нерядко именно в нея се търси обяснение за фрагментиран политически живот, периодични парламентарни кризи и усещане за „разминаване“ между обществените нагласи и състава на Народното събрание. Референдумът през есента на 2016 г., при който мнозинството от гласувалите подкрепя преминаване към мажоритарен вот, показва колко силно е това напрежение. Малцина обаче знаят, че подобен дебат вече се разгръща в България малко повече от век по-рано и че в началото на XX век страната минава през много радикална промяна – от мажоритарен към пропорционален модел, почти „на една крачка“ от тогавашната световна практика.

Тъкмо този исторически момент – българската избирателна система в началото на XX век – дава изключително богат материал за размисъл. В него се срещат мажоритарната традиция на Третото българско царство, опитите да се овладее партийната конкуренция чрез специфични правила за райониране и броене на гласове, реформаторските усилия на политици като Александър Людсканов и интелектуалци като д-р Борис Вазов, както и драматичният контекст на Балканските войни. Историята показва, че изборните правила са важен елемент от политическата система, но никога не са единственият фактор, който определя дали едно управление ще бъде стабилно, представително и справедливо.

I. Политическата рамка на Третото българско царство и мажоритарната традиция

Държава в преход между революционна легитимност и парламентарно управление

През първите десетилетия след Освобождението Третото българско царство изгражда своите институции в логиката на европейския конституционализъм от XIX век. Търновската конституция утвърждава принципа на народно представителство, но в практиката политическият живот се развива под силното влияние на партии, родени от Освободителното движение, руското влияние и местните елитни мрежи. Изборите се превръщат в основен инструмент за легитимация на властта, но също и в арена за ожесточени политически сблъсъци, административен натиск и клиентелизъм. В тази среда естествен избор за законодателя се оказва мажоритарната система – по-проста, по-позната и в унисон с преобладаващата европейска практика, особено в страни с по-утвърдени двупартийни или доминиращи партийни системи. Мажоритарният модел като че ли обещава ясно мнозинство и силни кабинети, което се цени високо в условията на държава, която още консолидира своята територия и институции.

Третата българска държава възприема мажоритарен тип система още от самото начало на своето съществуване. Това съответства на общата историческа закономерност: мажоритарните системи са по-стари, изчистени в практиката на ограничени елитни парламенти още преди масовото разширяване на избирателното право. В епохата на Освобождението идеята за пропорционално представителство все още е предимно теоретична и експериментална; отделни опити се правят в Дания, Аделаида, Буенос Айрес, но те са по-скоро „лабораторни“ отклонения от преобладаващата мажоритарна норма. На този фон не е изненада, че българските учредители се ориентират към система, която разбират и която изглежда проверена в страни, имащи статут на „образци“ за българските либерали и консерватори.

Конституционното правило за представителство и динамичният парламент

Особено интересна особеност на Търновската конституция е, че тя не фиксира определен числен състав на Народното събрание, а определя съотношение между население и брой мандати. След измененията от 1893 г. принципът гласи: един депутат на 20 000 жители от двата пола, тоест всички жители – включително жени и малолетни, които нямат избирателни права. Това създава един „дишащ“ парламент, чиито размер се променя заедно с демографската динамика на страната. В началото на XX век България преживява демографски бум – висок естествен прираст, разширяване на градовете, миграция от селото към града. Всяко ново преброяване и всяка корекция на избирателните околии неизбежно води до нарастване на броя на народните представители. По този начин самата Конституция поставя механизъм, който прави представителството чувствително към численото нарастване на населението, но същевременно усложнява задачата на законодателя при районирането и определянето на мандатите.

Това конституционно решение има и друга последица. Понеже стандартът „един на 20 000“ се прилага не в национален мащаб, а на ниво избирателна околия, се създава силна връзка между териториалното райониране и политическото представителство. Околии с близък, но не идентичен брой жители могат да имат различен брой мандати според това доколко „се побира“ числото 20 000 в тяхното население. Практиката допуска значителни отклонения – околия с 31 000 жители може да избира двама депутати, а друга с 29 000 – само един. Този механизъм поощрява политически натиск върху картата на избирателните околии и поставя в центъра на политическия дебат въпроса за „правилното“ райониране – драма, която ще придобие особена острота именно в началото на XX век.

II. Мажоритарната система с относително мнозинство в многомандатни райони

Система с относително мнозинство и принципът „победителят взема всичко“

В първите десетилетия на XX век България използва разновидност на мажоритарната система, която науката описва като мажоритарна система с относително мнозинство в многомандатни райони. Основната идея е сходна с британския „first past the post“ модел: мандатите отиват при кандидатите, получили най-много гласове, без да е необходимо да преминават праг от 50%. Разликата е, че голяма част от българските избирателни околии не са едномандатни, а дву- и тримандатни. Това означава, че в един район избирателят разполага с два или три гласа, които разпределя между предпочитаните от него кандидати. В тримандатна околия той трябва да напише три имена в бюлетината, като няма предварително отпечатани партийни листи: бюлетината се попълва „на ръка“, често с помощта на местни първенци или партийни активисти. Кандидатите с най-високите два или три резултата печелят мандатите, независимо от това дали са от една или от различни партии. Тук ключово остава мажоритарното измерение – дори ако сборът от гласовете на губещите партии е по-голям, техните избиратели остават без представителство в конкретната околия.

Тази конструкция въплъщава на практика лозунга „победителят взема всичко“. При силно фрагментирана партийна система, каквато България развива още в края на XIX и началото на XX век, това може да доведе до парадоксални резултати. В околия, където три партии са приблизително равни, кандидатите на една от тях могат да спечелят и трите мандата с по 30–35% от гласовете, докато останалите две партии, взели общо 60–70%, остават без представителство. Макар тази хипотеза да е крайна, механизмът на системата работи именно в тази посока – той преувеличава победата на първата сила на ниво район и силно подценява другите. В национален мащаб това се превръща в сериозно изкривяване на съотношението гласове:мандати. Партия може да спечели общо повече гласове в страната, но да получи по-малко мандати, ако подкрепата ѝ е „разпиляна“ равномерно, а не концентрирана в няколко ключови околии.

„Многократният глас“ и персонализирането на изборния процес

Особеност на българския мажоритарен модел е механизмът на т.нар. „многократен глас“. В двумандатна околия избирателят разполага с два гласа, а в тримандатна – с три. Макар и прост на пръв поглед, този механизъм създава интересна динамика. От една страна, той дава възможност на избирателя да гласува за кандидати от различни партии. Един човек може да разпредели трите си гласа между консерватор, либерал и земеделец, ако личностите му вдъхват доверие. Така системата насърчава персонализиран вот и отслабва партийните листи като „броня“ около кандидатите. Политическата конкуренция се премества от абстрактното ниво на партийни програми към конкретните биографии, местна известност и клиентелни мрежи на претендентите. Кандидатите на една и съща партия фактически се състезават не само с противниците, но и помежду си, защото броят на мандатите в околията е фиксиран и избирателят може да „избута“ нагоре един, а да пренебрегне друг.

От друга страна, „многократният глас“ има и тъмна страна. Той улеснява стратегическото поведение на силните партии, които могат да инструктират своите симпатизанти как „рационално“ да разпределят гласовете си между партийните кандидати, така че да избегнат вътрешната конкуренция и да максимизират вероятността да вземат всички мандати в района. При слаб контрол и неграмотност на част от избирателите, попълването на бюлетините често се поверява на доверени лица, което отваря широко врата за манипулации. Освен това системата прави още по-големи диспропорциите между гласове и мандати: за разлика от класическия едномандатен мажоритарен район, където „пропадат“ всички гласове за втория и следващите, тук могат да „пропаднат“ гласовете за две трети от партиите в тримандатна околия. Именно това кара част от изследователите да определят варианта, прилаган в България, като „блокиращ вот“ (block voting) – инструмент, който позволява на организирано мнозинство да блокира всякакво представителство на малцинството в дадена околия.

III. Избирателното райониране: околии, окръзи и политиката на картата

Избирателната околия като основна единица в мажоритарния период

До реформата от 1912 г. основна избирателна единица в парламентарните избори е избирателната околия. В общи линии тя съответства на административната околия, но с важни изключения: най-големите административни единици, като Софийската градска околия, се разделят на повече от една избирателна. При изборите от 1908 г. – последните за Обикновено народно събрание, проведени изцяло по мажоритарна система – в България има 89 избирателни околии с общо 203 мандата при 71 административни околии. Това означава, че някои по-гъсто населени области са „разчленени“ на изборната карта, докато други остават неделими. Всяка околия получава един, два или три мандата според това как нейното население се „дели“ на 20 000. Няма механизъм за национално изравняване; не се търси „обща справедливост“ между различните части на страната, а се прилага механично конституционното правило на регионално ниво.

Тази конструкция превръща районирането в политически въпрос от първостепенна важност. Една околия с 29 000 жители и един мандат може да даде много по-висока „тежест“ на гласа на своите избиратели, отколкото друга околия с 49 000 жители и два мандата. На практика това означава, че един мандат „струва“ различен брой гласове в различните части на страната. В условия на ожесточена партийна конкуренция всяко преразпределение на околиите, всяка смяна на граници, всяко повишаване или намаляване на броя мандати в даден район се възприема като потенциално оръжие за фаворизиране на управляващите. Така изборната география се превръща в част от политическата борба, а споровете около „справедливото“ райониране се преплитат със съперничества между център и периферия, между различни етнорелигиозни общности и между стари и нови политически елити.

От реално райониране към формално: контрастът със съвременната система

Сравнението с днешната българска избирателна система осветлява още по-ясно колко съществено е значението на районите в началото на XX век. Днес България използва 31 многомандатни избирателни района, но разпределението на мандатите между партиите се прави на национално ниво, а районите по-скоро служат за разпределяне на вече изчислени мандати и за привързване на избраните депутати към територия. На практика страната функционира като един огромен избирателен район. В началото на XX век ситуацията е диаметрално противоположна: не съществува национална пропорционалност, няма обща „урна“ за гласовете, а резултатите във всяка околия сами по себе си решават кои партии и кандидати ще бъдат представени. Така може да се случи партия А да има в национален мащаб повече гласове от партия Б, но поради по-добро райониране и концентрация на подкрепата партия Б да спечели повече мандати.

Този ефект прави от районирането ключов фактор за изборния резултат. Местните особености – икономическа структура, етнически и религиозни различия, влияние на местни първенци, наличие на гарнизони и администрация – тежат поне толкова, колкото и националните кампании. Властта над Министерството на вътрешните работи и над областните управители се оказва решаваща не само за организирането на изборния процес, но и за предварителното „подреждане“ на терена. Тъкмо в такава среда реформаторите в началото на XX век започват да виждат в пропорционалната система възможност да се „надмогнат“ регионалните изкривявания и да се премине към по-прозрачен механизъм за преобразуване на гласове в мандати.

IV. Политически последици от мажоритарния модел и кризата на представителството

Непропорционалност, свръхмнозинства и делегитимация на победите

Мажоритарната система с относително мнозинство неизбежно води до значителни отклонения между дела на гласовете и дела на мандатите за отделните партии. Това е добре познат ефект от британската практика, но в България той се проявява още по-драматично, защото мнозинството райони са многомандатни и позволяват „изчистване“ на конкуренцията в полза на една партия във всяка отделна околия. В избори като тези от 1908 г. някои партии получават свръхмнозинства в Народното събрание – разлика от десетки процентни пункта между электоралната подкрепа и парламентарното представителство. За победителите това изглежда като доказателство за „народната воля“, но за губещите – като резултат от системна несправедливост.

Непропорционалността подкопава легитимността на изборите по два начина. Първо, тя създава усещане за „изкривена“ народна воля: милиони гласове се оказват политически невидими, защото не са достатъчно концентрирани, за да превърнат кандидат в победител в конкретна околия. Второ, тя стимулира крайно конфронтационни стратегии – щом победата дава всичко, а поражението – нищо, партиите предпочитат да рискуват и да използват всички налични средства, включително натиск върху администрацията и избирателите, вместо да търсят компромиси. Така избирателната система не просто отразява политическия конфликт, а го усилва и радикализира. Опозицията системно се чувства ощетена и приема пораженията си като „административни“, а управляващите се изкушават да използват своето свръхпредставителство за промени, които надхвърлят реалната им обществена подкрепа.

Частични избори, вакантни мандати и институционални дефекти

Друг съществен проблем на мажоритарната система в онзи вид, в който тя функционира в България, е свързан с замяната на отпаднали депутати. При липса на листи няма „следващ в списъка“, който автоматично да заеме мястото на починал, подал оставка или избран в повече от една околия народен представител. Решението е провеждане на допълнителни избори в съответния район. Това води до поне три отрицателни последици. На първо място, държавата прави допълнителни разходи за организационно и логистично обезпечаване на частичния вот. На второ място, политическата атмосфера практически никога не се успокоява – винаги има „още едни избори“, които поддържат висок градус на мобилизация и напрежение. На трето място, нерядко се стига до незаети мандати, когато по политически или организационни причини допълнителни избори не се провеждат до разпускането на Народното събрание.

На този фон все по-голям брой юристи, политици и общественици започват да виждат в пропорционалната система не просто техническа алтернатива, а възможност за институционално „оздравяване“ на парламентарния живот. Не става дума само за по-точно съответствие между гласове и мандати, а и за по-стабилна структура на парламента, в която отпадането на отделни представители не разклаща общия баланс на силите и не предизвиква постоянни „малки изборни войни“ по места. Така натрупаните дефекти на мажоритарния модел подготвят почвата за голямата реформа от 1912 г.

V. Пътят към пропорционалната система: идеи, дебати и чужд опит

Интелектуални влияния и ролята на д-р Борис Вазов

Преходът към пропорционално представителство не е спонтанно решение, а резултат от много години обсъждания, сравнителни изследвания и вътрешнополитически конфликти. В началото на XX век в българския публичен дебат навлизат идеи от швейцарската, белгийската и скандинавските практики, където вече функционират различни форми на пропорционална система. Един от ключовите посредници на този интелектуален трансфер е д-р Борис Вазов – най-малкият брат на поета Иван Вазов, доктор по право от Сорбоната с дисертация, посветена на избирателните системи в Швейцария. Той е един от първите и най-последователни защитници на въвеждането на пропорционално представителство в България, като не просто популяризира чуждите модели, а ги адаптира към българските реалности.

Възгледите на Вазов и сродни нему мислители почиват на няколко ключови аргумента. Първо, пропорционалната система обещава по-справедливо представителство на политическите сили – поне приблизително съответствие между дела гласове и дела мандати. Второ, тя стимулира развитието на по-стабилни партийни организации, защото превръща листата в основен „носител“ на представителството, а не индивидуалния местен кандидат. Трето, тя ограничава изкушението за груби манипулации на районирането, защото значението на всяка отделна околия намалява за сметка на по-големи избирателни единици. Четвърто, пропорционалният модел позволява въвеждането на различни математически формули – като тази на Виктор Донт или на Хагенбах-Бишоф – които дават относително предвидими и прозрачно изчислими резултати. Тези аргументи постепенно проникват в политическия елит и намират отзвук и сред част от общественото мнение, уморено от безкрайни подозрения в „изборен терор“ и „управляващ административен натиск“.

Александър Людсканов и проучването на европейския опит

Ключова фигура в практическата подготовка на реформата става Александър Людсканов, министър на вътрешните работи и народното здраве в периода 1911–1913 г. В качеството си на политик, отговарящ за организацията на изборите, той съзнава ясно до каква степен мажоритарната система превръща МВР в оръжие на управляващата партия и до какви крайности може да стигне административният натиск. Людсканов инициира създаването на комисия за изработване на проект за изборна реформа и лично е командирован в Белгия, Швейцария и Сърбия, за да проучи на място прилагането на пропорционалните модели. Този сравнителен поглед е изключително важен: реформата от 1912 г. не е абстрактен теоретичен конструкт, а съзнателен опит да се импортира и модифицира практика, изпитана в други европейски държави, които българският елит възприема като модерни и успешни.

Людсканов и неговите сътрудници се опитват да намерят баланс между няколко цели. От една страна, те искат да намалят изкривяванията и несправедливостите на мажоритарния модел, да ограничат възможностите за административен произвол и да дадат глас на по-малките партии. От друга, те не желаят да отворят вратите за крайно раздробяване на парламента, което би направило невъзможно образуването на стабилни правителства. Затова изборът пада върху система, която е пропорционална, но не „свръхпропорционална“ – с използване на метода на Виктор Донт, който дава леки предимства на по-големите партии, и на квотата на Хагенбах-Бишоф, която определя минималния праг за представителство в рамките на всеки окръг. Така българската реформа стъпва на европейските тенденции, но ги пречупва през собствените си страхове и надежди.

VI. Реформата от 1912 г.: въвеждане на пропорционално представителство

От избирателни околии към окръзи и математиката на представителството

Голямата структурна промяна през 1912 г. е свързана със замяната на избирателната околия с по-голямата административна единица – окръга – като основна база за разпределение на мандатите. Вместо райони с един, два или три мандата, България получава дванадесет окръга, в които се разпределят значително по-големи „пакети“ от места – между 11 за най-малкия (Видински) и 24 за най-големия (Софийски) окръг. Това има ключово значение за степента на пропорционалност: колкото повече мандати се разпределят в един район, толкова по-близко до идеалното съотношение гласове:мандати може да се доближи резултатът. Така новата система остава по-слабо пропорционална от днешната, където на практика страната функционира като един национален район, но е значително по-пропорционална от тогавашните модели в повечето европейски държави.

Самото разпределение на мандатите се извършва по метода на белгийския юрист Виктор Донт – система на най-високите средни, при която гласовете на всяка партия се делят последователно на 1, 2, 3, 4 и т.н., а мандатите се присъждат на най-големите получени частни. Този метод, макар и умерено благоприятстващ по-големите партии, гарантира, че приблизително ще се постигне съответствие между дела гласове и дела места в рамките на окръга. Паралелно с това се прилага и квотата на Хагенбах-Бишоф за определяне на минималния праг за влизане – броят действителни гласове в даден окръг се дели на броя мандати плюс едно. Така в 19-мандатен окръг прагът е около 5%, в 15-мандатен – около 6,25 и т.н. За разлика от днешната ситуация, в която има единен национален праг от 4%, през 1912 г. няма унифицирана бариера; всеки окръг има собствена „естествена“ бариера, определена от неговия размер.

Партийните листи, гласът на избирателя и вътрешната демокрация

Втората значима новост на реформата е преминаването към система с партийни листи. Ако дотогава избирателят сам попълва бюлетината с конкретни имена, то след 1912 г. основен носител на представителството става листата, съставена от партийните щабове. Те определят кои кандидати да включат и в какъв ред, като по този начин концентрират в свои ръце ключовия ресурс на политическата кариера. Избирателят вече не може да гласува свободно за кандидати от различни партии, нито да „комбинира“ своя многократен глас между личности с различна партийна принадлежност. Той избира преди всичко партия, а чрез нея – и подредени от ръководството кандидати. Така пропорционалната система укрепва ролята на партийната организация, дисциплината и централизацията.

Българската реформа все пак предвижда известна корекция на този модел в полза на избирателя. Подобно на днешната преференция, но с обратен знак, той може да влияе върху подредбата, като задрасква имената на кандидати, които не одобрява. Когато това се случва масово, някои от тях могат да „паднат“ надолу и да бъдат изместени от по-популярни съпартийци. Този механизъм обаче изисква висока политическа култура, добра осведоменост и активност от страна на избирателите, а и не премахва централната роля на партийните ръководства при конструирането на листите. В резултат реформата пренася част от напрежението от плоскостта „управляващи – опозиция“ към вътрешнопартийните отношения, където се разгарят борби за места в листите, които в пропорционална система са по-сигурен билет за парламента от индивидуалната местна популярност.

VII. Практиката на пропорционалната система: изборите от 1913 г. и след тях

Първите изцяло пропорционални парламентарни избори

Първите парламентарни избори, проведени изцяло по новата пропорционална система, са организирани през ноември 1913 г., за XVI Обикновено народно събрание. България така се нарежда сред pionерите в световен мащаб: преди нея пропорционално представителство за национален парламент въвеждат Сърбия, Белгия, Финландия и Швеция, но мнозина други европейски държави продължават да използват мажоритарни модели. Новата система на практика променя начина, по който партиите водят кампания и структурират своите листи. Вместо да се концентрират върху спечелването на конкретни околии с ограничен брой мандати, те се стремят да мобилизират максимален брой гласове в рамките на целия окръг, защото всяко увеличение на процентите може да доведе до спечелването на „още един“ мандат в разпределението по Донт.

Резултатите от изборите показват класически ефект на пропорционалната система: никоя партия не получава толкова свръхпредставителство, колкото в мажоритарната епоха, а по-малки формации успяват да влязат в парламента с реалистичен брой представители. Въпреки използването на метода на Донт, който леко благоприятства по-големите сили, съотношението гласове:мандати е значително по-балансирано. Политическата карта става по-пъстра, а Народното събрание – по-представително за реалното партийно многообразие. Това обаче има и своята обратна страна: формирането на стабилно правителствено мнозинство става по-трудно и изисква коалиционна култура, каквато българският елит още не е развил.

Нереализирани надежди и влиянието на войните

Реформата от 1912 г. е посрещната с големи очаквания. Надеждата е, че пропорционалната система ще „излекува“ най-болезнените деформации на мажоритарния модел – ще намали административния произвол, ще възпре практиката на свръхмнозинства, ще отвори парламента за нови политически сили и ще стимулира по-цивилизован диалог между тях. До голяма степен тези очаквания имат рационално основание: пропорционалното представителство действително дава по-точно отражение на обществените настроения и ограничава тежестта на манипулациите в отделни райони. В България обаче реформата се реализира в най-неподходящия възможен момент – буквално на прага на Балканските войни и последвалите катастрофи.

Военните поражения, териториалните загуби и социалните сътресения след 1913 г. радикализират политическата сцена до степен, при която самата избирателна система вече не може да играе ролята на стабилизатор. Обществото е обхванато от чувство за национално унижение, социално недоволство и недоверие към елита като цяло. В такава атмосфера и най-справедливата изборна формула не може да осигури „добро управление“, защото проблемът не е само в механиката на превръщане на гласове в мандати, а в цялостната криза на легитимността. В този смисъл разминаването между очакванията към реформата от 1912 г. и реалните резултати служи като важен урок: изборната система е важна, но тя не може да компенсира провали във външната политика, икономически кризи и морален разпад на част от политическата класа.

VIII. Исторически уроци и паралели със съвременния дебат за мажоритарен вот

Повтарящи се дилеми: стабилност срещу представителност

Когато в съвременна България се обсъжда завръщане към мажоритарна система, аргументите удивително напомнят тези от началото на XX век. И тогава, и днес привържениците на мажоритарния вот настояват, че той създава ясни мнозинства, носи политическа стабилност и укрепва връзката между избраните и избирателите. Опонентите от своя страна предупреждават, че ще се стигне до грубо изкривяване на представителството, изчезване на малките партии и още по-силен контрол на местните и национални елити върху изборния процес. Историческият опит от мажоритарната епоха на Третото царство потвърждава и двете страни на медала. Да, мажоритарният модел може да произведе силни парламентарни мнозинства, но често те са „изкуствени“ – непропорционални на реалната обществена подкрепа, което в дългосрочен план подкопава легитимността им.

Пропорционалната система, въведена през 1912 г., също не се оказва чудодейно решение. Тя подобрява съответствието между гласове и мандати, дава шанс на нови политически сили и намалява напрежението около районирането, но не премахва дълбоките политически и социални конфликти. Освен това засилва ролята на партийните централи и изисква култура на коалиционно управление, каквато не може да бъде създадена за една нощ. Сравнението между тогава и сега показва, че фундаменталната дилема „стабилност срещу представителност“ не може да бъде решена веднъж завинаги чрез избор на една или друга система. Всеки модел е компромис между тези два полюса, а конкретният баланс зависи от историческия контекст, партийното пространство и политическата култура.

Ограниченията на инженерния подход към демокрацията

Урокът от реформата от 1912 г. и последвалите събития е особено актуален за днешния дебат. Тогава българският елит възлага прекомерни надежди на изборното инженерство – на идеята, че чрез прецизно проектирани формули, правилно райониране и „справедливо“ разпределение на мандатите може да се преодолеят дълбоки политически разделения и да се гарантира стабилно, честно управление. Реалността показва, че когато обществото е разкъсано от кризи, войни и социални напрежения, изборната система може да смекчава или изостря конфликтите, но не може сама да ги реши. Тя е рамка, а не съдържание; инструмент, а не заместител на политическата воля, морала и компетентността на управляващите.

Съвременният скептицизъм към българската пропорционална система, изразен в референдума от 2016 г., е до голяма степен продължение на същия исторически рефлекс да се търси в „правилата на играта“ обяснение за неуспехите на политическата класа. Историята от началото на XX век обаче подсказва, че нито мажоритарната система с относително мнозинство, нито пропорционалното разпределение по Донт са способни сами по себе си да направят обществото по-свободно, справедливо и проспериращо. Те могат да улеснят или затруднят постигането на тези цели, но не могат да ги заменят. Разбирането на тази граница между институционален дизайн и политическо съдържание е може би най-ценният урок, който българската избирателна система в началото на XX век оставя на днешните дебати.

Историята на българската избирателна система в началото на XX век е история на преход между две логики на представителство – мажоритарна и пропорционална – и на опит да се намери устойчив баланс между стабилно управление и справедливо представителство на политическото многообразие. Първите три десетилетия на Третото царство показват потенциала и дефектите на мажоритарния модел: силни мнозинства на цената на сериозна непропорционалност и дълбока делегитимация на изборните победи. Реформата от 1912 г. е смел опит да се приложи модерна за времето си пропорционална система, която да отрази по-точно волята на избирателите, като същевременно ограничи фрагментацията чрез метода на Донт и окръжното райониране. Въпреки интелектуалната си прецизност и сравнителната модерност, тази реформа не успява да предотврати политическите кризи, породени от военни катастрофи и социални напрежения – не защото е „лоша“ като техника, а защото от нея се очаква твърде много в контекст, където проблемите са по-дълбоки от изборните формули.

За съвременна България тази история предлага трезвен коректив срещу илюзията, че „идеалната“ избирателна система може да реши автоматично проблемите на политическата култура, партийната отговорност и общественото доверие. Дебатът за мажоритарен или пропорционален вот неизбежно продължава, но той би бил по-смислен, ако стъпва върху историческия опит и признава, че всяка система е компромис между различни ценности – стабилност, представителност, отчетност, простота. Българският опит от началото на XX век показва, че устойчивата демокрация не се ражда само от правилно изчислени квоти и райони, а от съчетание между разумен институционален дизайн, политическа култура на диалог и отговорност и общество, което разбира, че изборните правила са само рамката, в която се разиграва много по-широка историческа драма.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК