СЪДБАТА НА БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ СЛЕД 1944 Г.

Съдбата на българите в Македония след 1944 г. до 2025 г. представлява един от най-драматичните и изкривени исторически процеси в модерната балканска история, при който една общност, столетия наред ясно самоопределяща се като българска, е подложена на систематично политическо, културно и психологическо насилие с цел да бъде откъсната от собствената си идентичност и преформатирана в нов „национален проект“, обслужващ чужди геополитически интереси. Този процес не се развива естествено, а е наложен чрез репресии, идеологическа пропаганда, пренаписване на историята, забрани върху езика, унищожаване на културната памет, подмяна на революционното наследство и физическо елиминиране на всеки, който открито заяви българско самосъзнание. След 1944 г. Югославия, ръководена от Тито, създава Народна Република Македония с една цел – да отреже България от историческите ѝ територии и да превърне местното население в отделна „македонска нация“. За да бъде това постигнато, се прилага двустепенен механизъм: първо, масов терор и страх, а след това – дългосрочно институционално „промиване“ на съзнанието чрез училища, медии, църква и академична система. Комунистическата диктатура превръща българите в „вътрешен враг“, който трябва да бъде изкоренен или пречупен. С разпадането на Югославия през 1991 г. мнозина очакват промяна, но новата държава Република Македония запазва югославската идеология, защото без нея собствената ѝ легитимност би се разпаднала. През 90-те и 2000-те години се води тиха, но ожесточена война срещу българската истина, докато в същото време все повече македонци тайно възстановяват своите корени и търсят българско гражданство. След 2017 г. и особено след 2020 г. темата за българите в Македония преминава на европейско ниво и се превръща в ключово условие за интеграцията на страната в ЕС. До 2025 г. битката за историческата истина и правата на българите достига своя апогей – македонската държава все още се колебае, но българската идентичност вече не може да бъде заличена както преди. Това прави тази тема не само историческа, но и дълбоко актуална, защото съдбата на българите в Македония е лакмус за бъдещето на Балканите и за смелостта на Европа да защити истината.

I. Създаване на Народна Република Македония (1944 г.) и началото на политическия проект за откъсване от българската идентичност

1. Геополитическата стратегия на Югославия и ролята на Коминтерна

След 1944 г. Югославия, под ръководството на комунистическия лидер Йосип Броз Тито, предприема създаването на федерална единица „Народна Република Македония“ не като израз на автентична национална идентичност, а като стратегически инструмент за отслабване на България и укрепване на собствената федерална конструкция. Този проект е предварително подготвен още от Коминтерна през 1934 г., когато Москва подкрепя създаването на „македонска нация“ с цел да отслаби влиянието на България и да подкопае ВМОРО, която е основен елемент на българския национален въпрос. След войната Тито използва този проект, за да привлече западна подкрепа, представяйки Югославия като многонационална, прогресивна и стабилна федерация, която може да предотврати българско или сръбско доминиране. По този начин се създава нова политическа реалност: Македония не е самостоятелна национална държава, а „буфер“ между България и Сърбия, създаден с външнополитическа цел. Това изкуствено конструиране изисква нова идентичност, нов език, нова история и нова идеология, които да скрият българския характер на населението. За да бъде постигнато това, се поставя началото на масова държавна пропаганда, която внушава, че „бугарите“ са окупатори, въпреки че до този момент огромната част от местните жители са се самоопределяли именно като българи. Тази геополитическа манипулация се превръща в държавна догма, която ще оправдава всички последващи репресии и фалшификации.

2. АСНОМ, комунистическата власт и политическата основа на македонизацията

На 2 август 1944 г. се провежда първото заседание на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ), което формално представя създаването на македонска държавност, но в действителност е изцяло дирижирано от комунистическата партия и югославското ръководство. В него участват подбрани личности, верни на новия режим, а всички, които биха защитили българската идентичност, са предварително елиминирани или маргинализирани. Още в първите решения на АСНОМ се поставя основата на антибългарската политика – въвежда се идеята, че македонците са „древен и отделен народ“, а България е „исторически враг“. Започва масово изграждане на партийни структури, които поемат контрол върху администрацията, образованието, полицията, културата и медиите. Властта не само въвежда комунистическа диктатура, но и придава етническо измерение на режима – българите са обявени за „враждебен елемент“, който трябва да бъде или „превъзпитан“, или унищожен. В този момент македонизацията вече не е само идеологически проект, а държавна политика, подкрепена с репресивен апарат. Тя комбинира национално инженерство и класова борба, за да подсили властта на комунистическия елит. Именно тук се формира основният механизъм: новата държава ще се легитимира не чрез развитие или култура, а чрез противопоставяне на българството. Този модел ще определя съдбата на българите в Македония десетилетия наред.

II. Жестоките репресии срещу българското самосъзнание (1944–1956 г.)

1. Масови арести, убийства и лагерен терор като инструмент за унищожаване на българската принадлежност

Периодът 1944–1956 г. е най-кървавата фаза в историята на българите в Македония, когато новата власт използва брутална сила, за да пречупи всяка форма на българско самосъзнание. Хиляди хора са арестувани само защото са били свързани с Българската екзархия, ВМОРО или са изразявали открито, че са българи. Военни трибунали провеждат показни процеси, но често дори съд не се провежда – хората просто „изчезват“. Сенките на масови гробове и екзекуции и до днес лежат в много села, като властите унищожават всякаква документация, за да скрият мащаба на терора. Най-страшният символ на тази политика става лагера Идризово, където в нечовешки условия са държани учители, свещеници, интелектуалци и обикновени граждани. Затворниците са подлагани на глад, изтезания, физически побои и принудителен труд, а всяко признание, че „си българин“, означава по-тежък режим. УДБ-а (тайната полиция) създава плътна мрежа от доносници, които следят дори частни разговори в семействата. Дори споменаването на „българска песен“ или положителен спомен от периода 1941–1944 г. се наказва. Репресията не е само наказание – тя е метод за колективно пречупване. Целта е страхът да проникне толкова дълбоко, че бъдещите поколения сами да избягват всякаква връзка с българството. Това е класическа форма на културен и психологически геноцид, извършван под лозунга на „братство и единство“.

2. Унищожаване на културната памет и заличаване на българското присъствие от историята

Паралелно с физическия терор се извършва целенасочена атака срещу културната и историческата памет на българите. Българските книги са конфискувани и изгаряни, училищните библиотеки са прочистени от всякаква българска литература, а български учебници по история са заменени със сръбско-македонски версии, в които българите са представени като „варвари“ и „фашисти“. Гробове на български войници и революционери са разрушавани, паметни плочи са премахвани, а църковни надписи на български са заличавани или пренаписвани. Българската екзархия, която има десетки църкви и училища в региона, е обявена за „антинационална“ и „колаборационистка“ и е заменена с новосъздадена Македонска православна църква, която трябва да играе ролята на духовен инструмент на македонизацията. В същото време революционните дейци от ВМОРО, които в собствените си писма и спомени се наричат „българи“, са пренаписани като „етнички македонци“. Властта унищожава архивите, променя имената на улици, села и институции, заличава всякаква следа от българската култура. Децата вече не учат за Кирил и Методий като български просветители, а като „македонци“. По този начин се създава изцяло нов исторически наратив, в който българите нямат място, освен като врагове. Това системно насилие над паметта е по-опасно от физическите репресии, защото цели да изтрие самата основа на идентичността. И все пак, в много семейства споменът за българския произход се пази тайно, предаван тихо от поколение на поколение, което по-късно ще стане основата на възраждането на българщината.

III. Институционализиране на македонизма (1956–1980 г.)

1. Образование и език като инструменти за изграждане на нова идентичност

След 1956 г., когато най-бруталната фаза на репресиите отстъпва място на контролирана стабилизация, югославската власт преминава към втория етап от проекта „македонска нация“ – институционално изграждане на нова идентичност чрез образование, език и култура. Създават се държавни училища, в които българският език е абсолютно забранен, а „македонският език“ е изкуствено кодифициран на базата на западнобългарски говори, но насилствено отдалечен граматически и лексикално от българския чрез сръбски влияния. Учебниците по история пренаписват миналото: Самуил е „македонски цар“, Охридската архиепископия е „македонска църковна институция“, ВМОРО е „македонско национално движение“, а България е „окупатор и асимилатор“. Всякакви факти, които свидетелстват за българския характер на населението, са премахнати или демонизирани. Училищата се превръщат в центрове за промиване на съзнанието: децата учат, че българите са „наши вековни врагове“, а османското владичество се представя като „по-малко зло“ от българското. Паралелно с това медиите – радио, вестници, списания – повтарят същата пропаганда, така че македонизмът да се възприема като единствена истина. Целта е да се създаде ново поколение, което не просто не знае, че е българско, а мрази самата идея за българщина. По този начин образованието и езиковата политика се превръщат в основен инструмент за дълбоко и трайно преформатиране на националната идентичност.

2. Македонска православна църква и МАНУ – духовно и академично узаконяване на македонизма

Югославските власти разбират, че за да бъде македонизмът траен, той трябва да има не само политическа, но и духовна и научна легитимация. Затова през 1967 г. едностранно се обявява автокефалията на Македонската православна църква, отделена от Сръбската, но без признание от никоя друга православна църква в света. Тази институция не е създадена, за да служи на вярата, а за да замени Българската екзархия и да внуши, че в Македония винаги е съществувала отделна духовна традиция. Проповедите в църквите често съдържат антибългарска реторика, а духовенството се контролира от държавата. Паралелно се създава Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ), Институтът за национална история и други научни центрове, които произвеждат „научни“ трудове, доказващи „древния македонски народ“. Тези академични структури пренаписват миналото, присвояват български средновековни владетели, революционни дейци и културни фигури, и ги превръщат в „македонски герои“. Дори езиковедите съзнателно изчистват български думи и въвеждат сръбски конструкции, за да докажат „самостоятелността“ на македонския език. Така македонизмът получава институционално „научно“ и „духовно“ оправдание, което прониква дълбоко в обществото. Този период е критичен, защото именно тогава македонизмът престава да бъде просто политическа доктрина и се превръща в структуриран идеологически модел, вграден в цялата държавност. Въпреки това, под повърхността на тази официална конструкция, много семейства продължават да пазят спомена за българския си произход, макар и тайно – и този скрит пламък по-късно ще пламне отново.

IV. Разпадането на Югославия и независимостта на Македония (1991 г.)

1. Падането на комунизма и надеждите за историческа истина

В края на 80-те и началото на 90-те години Югославия започва да се разпада под натиска на националните движения, икономическата криза и политическите конфликти. В Македония се появяват първите опозиционни партии, а комунистическата власт вече не може да контролира обществото така строго, както преди. Много хора започват да говорят по-свободно, да задават въпроси за миналото, да се интересуват от истинската история на ВМОРО и Българската екзархия. През 1991 г. се провежда референдум за независимост и Република Македония излиза от състава of Югославия. Това събитие поражда големи надежди сред хората с българско самосъзнание, които вярват, че новата държава ще скъса с югославската идеология и ще признае историческата истина. България става първата държава, която признава независима Македония (15 януари 1992 г.), изпращайки ясен сигнал за подкрепа и добросъседство. В този момент България очаква, че историческите фалшификации ще бъдат прекратени, а българите ще могат свободно да се самоопределят. Мнозина започват да създават културни клубове, да търсят архиви, да пишат статии, да говорят открито за българските си корени. За кратко изглежда, че започва нова епоха на историческа справедливост. Обаче…

2. Продължаване на югославската идеология и страхът от истината

…много бързо става ясно, че новата държава Република Македония е независима само формално, но идеологически остава дълбоко зависима от югославския македонизъм. Политическият елит, който поема властта след 1991 г., е съставен предимно от бивши комунистически кадри, които са израснали и изградили кариерата си върху антибългарската доктрина. Те разбират, че ако признаят българските корени на македонската идентичност, цялата конструкция на националната им държава ще се срути. Затова те решават да запазят югославския исторически наратив, като го адаптират към новата политическа ситуация. България продължава да бъде представяна като „историческа заплаха“, а всяко позоваване на обща история се обявява за „българска пропаганда“. В училищата учебниците остават почти непроменени, медиите продължават да демонизират България, а службите за сигурност следят и репресират хора, които търсят контакт с български институции. Българите не получават официален статут на малцинство, не им се позволява културна автономия, дори регистрацията на про-български организации е блокирана. По този начин независимостта не води до освобождение от миналото, а до неговото преобразуване в държавна идеология. Македония става независима, но македонизмът остава робство – този път вътрешно. Така надеждите за промяна се сблъскват с реалността: македонската държава не е готова да приеме истината за своя български корен, защото това би изисквало радикално пренаписване на националния проект. Тази вътрешна нестабилност ще доведе в следващите десетилетия до непрекъснато напрежение между историческата истина и политическата лъжа – напрежение, което ще избухне с още по-голяма сила в ерата на европейската интеграция.

V. Преследване на българската идентичност в постюгославска Македония (1991–2006 г.)

1. Независимост без декомунизация: старите структури, новата държава и продължаващото табу върху българщината

След 1991 г. мнозина очакват, че с независимостта Република Македония ще се откъсне не само от Югославия, но и от наследството на македонизма, който в продължение на десетилетия служи за идеологическа рамка на антибългарската политика. Въпреки това се случва обратното: македонизмът не само не е изоставен, а се превръща в основа на новата държавност, тъй като политическият елит, изграден от бивши комунистически кадри, разбира, че единственият начин да запази властта е да запази югославската доктрина в обновена форма. Вместо декомунизация се извършва „идейна консервирация“ – тайните служби (УДБ-а), образователните програми, медиите и историографията остават под пълен контрол на същите хора, които десетилетия са преследвали всичко българско. Вместо да се отворят архивите и да се възстанови историческата истина, те са заключени, манипулирани или унищожавани. През 90-те години в Македония няма реална свобода на слово по въпроса за българската идентичност: да кажеш „аз съм българин“ означава да бъдеш обществено заклеймен, медийно атакуван и често превърнат в обект на следене от службите. България, макар да е първата държава, признала независимостта на Македония, не поставя сериозни условия, надявайки се, че добрата воля ще доведе до нормализация. Вместо това македонският политически елит използва това признание, за да консолидира митологията си: „дори българите признаха, че сме отделен народ“. В учебниците антибългарската пропаганда остава, а медиите внушават, че всеки, който търси връзка с България, е „предател“. Така вместо преход към истината, се създава нова фаза на контрол – по-малко насилствен, но по-коварен, защото използва демократична форма, за да прикрива тоталитарно съдържание.

2. Забрана на про-български организации и медийна кампания на омразата

През 90-те години в Македония възникват първите опити за легална организация на хора с българско самосъзнание, но държавата системно ги блокира чрез бюрократични, съдебни и полицейски механизми. Един от най-ярките примери е случаят с културния клуб „Радко“ (по името на Иван Михаилов), който се опитва да бъде регистриран през 1997 г., но е забранен от Конституционния съд на Република Македония с мотив, че „накърнява националната идентичност“. Това решение е уникално и абсурдно: държава, която претендира, че е демократична, забранява организация, защото тя твърди исторически факт – че мнозинството революционери от ВМОРО са българи. Лидери на про-български организации са арестувани, следени, заплашвани и публично унижавани. Дори когато отделни хора се опитват да публикуват статии или книги за българската история на Македония, те срещат натиск от издателства, забрана в медии или дори физически заплахи. Паралелно с това се провежда масирана медийна кампания, която демонизира България: в телевизионни предавания, вестници и списания българите се наричат „фашисти“, „татари“, „окупатори“, „лъжци“, а всеки македонец, който има връзки с България, е наричан „бугараш“ – термин, натоварен с омраза, подобен на „предател“ или „враг на нацията“. Това създава обществен климат, в който страхът и социалният натиск се превръщат в най-мощното оръжие срещу българската идентичност. Хората започват да крият своя произход, да мълчат за семейната история и да възпитават децата си да не споменават думата „българин“ извън дома си. Така македонската държава успява да постигне това, което Югославия не успя напълно чрез сила – да създаде автоцензура и вътрешен страх, които да поддържат идеологическата конструкция. Въпреки това, под повърхността недоволството расте – и искрата ще избухне по-късно, когато България започне да реагира и да предлага алтернатива.

VI. Политиката на България към Македония след 1991 г.: надежди, грешки и късно пробуждане

1. Прекалена толерантност и дипломатическа пасивност през 90-те години

След 1991 г. България избира политика на безусловна подкрепа към новата Република Македония, водена от желанието да предотврати евентуални териториални претенции от страна на Сърбия и Гърция и да подпомогне стабилността на региона. България първа признава Македония, предоставя икономическа помощ, хуманитарни доставки, отваря границата си и предлага транспортни коридори. София вярва, че този жест на братство ще доведе до взаимност, нормализация на отношенията и постепенно възстановяване на историческата истина. Въпреки това македонската държава приема тази подкрепа не като акт на добра воля, а като възможност да затвърди собствената си антибългарска доктрина. Македонските власти продължават да изграждат национална идентичност чрез противопоставяне на България, докато България продължава да „търпи“, опасявайки се да не бъде обвинена в „национализъм“. Тази прекалена толерантност се оказва стратегическа грешка: липсата на ясни условия води до това, че македонските учебници, медии и политици безнаказано демонизират България, а българската държава мълчи. Дори когато македонски служби арестуват или репресират хора с българско самосъзнание, София реагира вяло или изобщо не реагира. По този начин България пропуска историческа възможност да постави основни принципи: признаване на общата история, уважение към българските корени и защита на човешките права. Тази пасивност създава впечатлението, че България или не знае, или не я интересува съдбата на българите в Македония – което деморализира местните българи и окуражава македонистките среди.

2. Постепенно осъзнаване и нова стратегия: от мълчание към геополитически натиск

В началото на XXI век България все още поддържа „мек подход“, но постепенно започва да осъзнава, че македонската държава не само не се реформира, а задълбочава антибългарската пропаганда. Публичният образ на България в Скопие остава крайно негативен, а всеки опит за сближаване е саботиран от македонските елити. Едновременно с това започва нов феномен: масово заявяване на български произход и подаване на заявления за българско гражданство от македонски граждани. Това отваря очите на българската държава, че в Македония има стотици хиляди хора, които искат да се върнат към истинската си идентичност, ако получат подкрепа. С нарастването на българското влияние в ЕС след 2007 г. София осъзнава, че има инструмент, с който може да защити историческата истина и своите сънародници – европейската интеграция на Македония. През 2017 г. България подписва Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество с Македония, който включва съвместна историческа комисия и изискване за премахване на езика на омразата. Това е първият сериозен опит за институционален натиск. Когато обаче македонските власти започват да саботират договора, България за първи път реагира твърдо – през 2019–2020 г. блокира началото на преговорите с ЕС, настоявайки за ясно признаване на българския характер на общата история и прекратяване на дискриминацията над хората с българско самосъзнание. Това „вето“ е представяно от македонските власти като „агресия“, но всъщност е първият акт на истинска защита на българите в Македония от страна на българската държава. От този момент нататък България вече не е пасивен наблюдател, а активен геополитически фактор – и това коренно променя баланса.

VII. Европейската интеграция и българското вето (2006–2022 г.)

1. НАТО, ЕС и новата международна арена: Македония между компромиса и идентичностната догма

След 2006 г. Македония започва активно да търси членство в НАТО и ЕС, но амбицията за евроатлантическа интеграция се сблъсква с фундаментален проблем: македонската идентичност е изградена върху антибългарска основа, а България вече е член на ЕС и НАТО. Докато Македония прави болезнени компромиси с Гърция (Преспанският договор от 2018 г.), македонският политически елит отказва да направи дори минимална историческа корекция по отношение на България. За да спечели подкрепата на албанците и международната общност, правителството на Никола Груевски (ВМРО-ДПМНЕ) инвестира в проекта „Скопие 2014“, който чрез кичозни паметници и архитектура се опитва да създаде „древна македонска цивилизация“, присвоявайки исторически фигури като Филип II, Александър Македонски, цар Самуил и дори Гоце Делчев. Всички те са представени като „етнички Македонци“, а всяко споменаване на българския им произход е забранено. Това показва, че дори когато Македония се стреми към ЕС, тя продължава да се легитимира чрез исторически фалшификации. България търпи известно време, но след 2017 г. започва да използва своята позиция в ЕС, за да изисква обективност. Европейската интеграция вече не е само икономически процес, а културно-исторически тест. В един момент става ясно: или Македония ще приеме истината за своето минало, или няма да бъде допусната в ЕС. Това е огромна промяна в логиката на региона – за първи път българският въпрос става международен.

2. Френският компромис и конституционното признаване на българите като държавотворен народ

През 2020 г. България налага вето върху началото на преговорите между ЕС и Северна Македония (след Преспанския договор името е променено). София излага конкретни условия: прекратяване на антибългарската пропаганда, работа на съвместната историческа комисия, признаване на общото минало и гарантиране на правата на хората с българско самосъзнание. В началото ЕС не разбира дълбочината на проблема и смята, че става дума за „двустранен спор“. Българската дипломация обаче успява да обясни, че проблемът е идентичностен и цивилизационен – Македония не може да гради бъдеще в ЕС върху омраза и лъжа срещу държава-членка. През 2022 г. е приет т.нар. „Френски компромис“, който включва историческите въпроси и правата of българите в официалната рамка на преговорите. Най-важното условие: българите трябва да бъдат вписани в Конституцията на Северна Македония като държавотворен народ, редом с македонци, албанци, сърби, власи и др. Това е исторически пробив – за пръв път след 1944 г. българите получават шанс за официално и правно признание. Но македонските власти отлагат гласуването, защото се страхуват, че признаването на българите ще отвори вратата за цялостна ревизия на историческите фалшификации. Макар и под външен натиск, този процес показва ясно: без истината за българския корен на македонската идентичност, европейска интеграция няма да има. Въпросът вече не е „дали“, а „кога и колко болезнено“.

VIII. Възраждане на българската идентичност (2000–2025 г.)

1. Българско гражданство, отворени архиви и дигиталната епоха – разпад на пропагандата

От началото на XXI век се наблюдава явление, което напълно променя динамиката на идентичността в Македония – масово възраждане на българското самосъзнание, особено сред хората, които имат достъп до реални исторически документи, интернет и възможността да получат българско гражданство. България започва да предоставя гражданство по произход, а стотици хиляди македонски граждани подават заявления, като в официалните декларации пишат „българин по националност“. Това не е просто икономически акт – това е признание на собствената семейна история, предавана тайно в продължение на поколения. Архивите на ВМОРО, спомените на революционери, църковните документи и българската литература стават достъпни онлайн, което прави невъзможно прикриването на истината. Хората започват да сравняват това, което са учили в училище, с това, което четат в оригинални извори – и шокът е огромен. Все повече млади хора осъзнават, че техните прадеди са се наричали българи, че езикът им е български диалект, че революционерите са се борили за България, че дори „македонските“ песни са български народни песни. Интернет унищожава монопола на държавата върху информацията. Социалните мрежи дават глас на хора с българско съзнание, които споделят свои фамилни истории, старинни документи и снимки. Така започва „второто възраждане“ – този път не чрез революционни комитети, а чрез истина, разпространявана свободно. Пропагандата не може да се конкурира с фактите – особено когато фактите идват от самите семейства. Това създава ново поколение, което знае, че е било лъгано – и не желае да живее в лъжа.

2. Български културни клубове, насилие и политическо пробуждане

Втората фаза на възраждането е още по-смела – българите в Северна Македония започват да създават официални културни клубове, носещи имената на български революционери като Ванчо Михаилов, Гоце Делчев и Цар Борис III. Това е радикален акт на историческа справедливост: македонската държава е пренаписала тези личности като „македонци“, но българите ги връщат към истинската им идентичност. Реакцията на македонистките среди е яростна. Клубовете са атакувани, оборудването е счупено, витрините – потрошени, вратата на Българския културен клуб в Битоля е запалена. Българинът Християн Пендиков, секретар на клуб в Охрид, е зверски пребит през 2023 г. и оцелява по чудо. Властите формално осъждат насилието, но реално не предприемат сериозни мерки, което показва толерантност към българофобията. В същото време парламентът приема абсурден закон, забраняващ използването на „спорни исторически личности“ – т.е. българските революционери. Това доказва, че македонизмът се страхува от истината повече от всичко. Но ефектът е обратен: все повече хора виждат, че държавата не пази демокрация, а идеологическа лъжа. Българските клубове стават символ на съпротива и достойнство. България реагира силно, ЕС започва да следи случая, а въпросът за правата на българите се превръща в международна тема. До 2025 г. македонското общество е разделено: част от него все още вярва в старите митове, но друга част – особено младите – вече знаят, че без истината няма бъдеще. Българската идентичност не само оцеля, но започна да се възражда – по-съзнателна, по-организирана и по-смела от всякога.

IX. Радикализация на македонизма при ВМРО–ДПМНЕ (2006–2017 г.)

1. Политическата употреба на македонизма като инструмент за власт и вътрешна легитимация

След идването на власт на ВМРО–ДПМНЕ през 2006 г., водена от Никола Груевски, македонизмът влиза в най-радикалната си фаза след югославския период, превръщайки се в основен идеологически инструмент за вътрешнополитическа легитимация. Груевски осъзнава, че икономическите реформи и борбата с корупцията не носят достатъчна популярност, затова залага на националистическа реторика и историческа митология. За да създаде „национално единство“, той издига идеята за „4000 години македонска държавност“, „древна македонска цивилизация“ и „историческа уникалност“, което представлява опит за заместване на факти с митове. Цялата държава започва да функционира около историческия наратив – образованието, медиите, културните институции и дори външната политика са подчинени на една цел: да внушат на обществото, че македонската идентичност е древна, непрекъсната и отделна от всички други, особено от българската. Тази стратегия не само поддържа властта на ВМРО–ДПМНЕ, но и създава изкуствено напрежение с България, използвано като „вътрешен враг“, който консолидира електората. Всеки, който критикува тази политика, е обявяван за „предател“ или „бугараш“, а медиите, контролирани от властта, усилват тази репресивна реторика. По този начин македонизмът става не просто историческа доктрина, а агресивно оръжие за политическо оцеляване, което задушава всякакъв свободен дебат, блокира европейското развитие и укрепва антибългарските настроения. В този период македонската държава буквално се върна към логиката на Югославия, но с още по-голяма доза популизъм и национализъм.

2. Проектът „Скопие 2014“ – грандиозна фалшификация чрез архитектура и паметници

Проектът „Скопие 2014“ представлява най-видимата и агресивна форма на институционализирана историческа фалшификация в новата история на Европа, при която цялата столица на държавата е трансформирана в огромен пропаганден декор, служещ за легитимиране на фалшива идентичност. Правителството на ВМРО–ДПМНЕ инвестира над 700 милиона евро в изграждане на десетки паметници, сгради в „античeн стил“, музеи и арки, които трябва да „докажат“, че македонската нация има древни корени, започващи от Александър Македонски и Филип II, преминаващи през Самуил и стигащи до революционерите от ВМОРО. Всички тези личности, които исторически принадлежат или към древната елинистична култура, или към българската средновековна държавност, или към българското възрожденско и революционно движение, са присвоени насилствено и обявени за „етнички Македонци“. Това архитектурно „мумифициране“ на лъжата има две основни цели: първо, да се вгради фалшивата история във всекидневната среда на гражданите, така че визуалната пропаганда да замести образованието и фактите; второ, да се създаде илюзия за „велика нация“, която да замаскира реалните политически провали и корупционни схеми на властта. „Скопие 2014“ не е просто кич, а държавна политика – всеки паметник е идеологическо оръжие, всяка статуя е атака срещу истинската история и особено срещу българската идентичност. Най-скандалното е, че дори Гоце Делчев, Даме Груев и Яне Сандански – които в свои писма и речи ясно заявяват „ние сме българи“ – са представени като лидери на „македонско национално движение, борещо се срещу България“. Това изкривяване е толкова дълбоко, че цели поколения македонци започват да възприемат измислицата като реалност. Така „Скопие 2014“ се превръща в символ на държавно наложена лъжа, която окончателно бетонира македонизма в съзнанието на обществото и създава почти непреодолима бариера пред историческата истина. Но именно този проект става и причина за бъдещия срив на целия идеологически модел – защото когато лъжата стане прекалено голяма, тя става уязвима.

X. Договорът за добросъседство (2017) и провалът на съвместната историческа комисия

1. Историческа възможност: защо договорът беше шанс за истинско помирение

През 2017 г. България и Република Македония подписаха Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество – документ, който можеше да бъде исторически пробив и начало на реално помирение, ако беше изпълнен добросъвестно. За първи път Македония официално признава „общата история“ с България, което отваря вратата за научно и документално връщане към истината. В договора е заложено създаване на Съвместна мултидисциплинарна комисия по исторически и образователни въпроси, чиято задача е да преразгледа учебниците, историческите интерпретации и културните политики, за да се премахнат фалшификациите и езикът на омразата. България подходи с добра воля, предостави исторически доказателства от архиви, показа оригинални документи от ВМОРО, писма на Гоце Делчев, революционни протоколи, църковни записи, в които македонските дейци се наричат „българи“. За първи път от десетилетия се създаде институционален механизъм, който можеше да доведе до преосмисляне на македонистката догма. В началото изглеждаше, че има напредък – комисията призна българския характер на цар Самуил и прие общо честване на Св. св. Кирил и Методий и св. Климент и Наум Охридски. Това беше революционен момент: македонската страна де факто призна, че най-големите духовни личности на Македония са част от българската културна традиция. Надеждите за пробив бяха огромни – изглеждаше, че лъжата започва да се разпада. Ако договорът беше изпълнен, македонската държава можеше постепенно да премине от пропаганда към реална история, от идеологическа изолация към европейска автентичност. Но точно тогава македонисткият елит осъзна, че истината е смъртна заплаха за националната доктрина – и започна саботаж.

2. Как Северна Македония саботира договора и блокира историческата истина

След първоначалните малки успехи на съвместната историческа комисия, македонската политическа върхушка осъзна, че ако процесът продължи, ще се стигне до неизбежно признаване на българския характер на ВМОРО и революционните дейци, което би разрушило цялата македонистка идеология. Тогава започна открита и добре планирана саботажна кампания на държавно ниво. Македонските представители в комисията изведнъж промениха позициите си, започнаха да отричат постигнатите договорености, отказаха да признаят автентични документи и поискаха „двойни интерпретации“ на очевидни исторически факти. Властите започнаха да оказват натиск върху историците, които проявяваха добросъвестност, а медиите бяха мобилизирани да демонизират комисията и да я представят като „български инструмент“. Появиха се скандални твърдения, че „Гоце Делчев не е българин, а космополит“, че „няма доказателства за българщина във ВМОРО“ и че „българските извори са фалшифицирани“. Училищните програми не само не бяха ревизирани, но започнаха да включват още по-антибългарски елементи, представяйки България като „фашистки окупатор“, а македонските революционери като „жертви на българския национализъм“. Македонското правителство започна да отлага заседанията на комисията, да сменя представители, да изисква „процедурен ред“, с цел да парализира работата й. В същото време македонски политици публично заявяваха: „Историята е наша, няма да позволим никой да ни я вземе“. Вместо диалог, Северна Македония започна пропагандна атака срещу България, обвинявайки я в „неоколониализъм“ и „идентичностен натиск“. Така договорът за добросъседство беше умишлено превърнат в празна формалност, а истинската цел – признаването на историческата истина – беше блокирана. Тази саботажна политика доведе до рязко влошаване на отношенията и подготви почвата за следващия голям сблъсък: българското вето.

XI. Съвременни форми на дискриминация и омраза към българите (2017–2025 г.)

1. Институционална и правна дискриминация: отказ от малцинство, блокиране на организации, съдебен натиск

В периода след 2017 г. Северна Македония официално декларира стремеж към европейска интеграция, но на практика продължава системно да дискриминира хората с българско самосъзнание чрез институционални, правни и административни механизми. Българите не са признати като официално малцинство, въпреки че в страната са признати албанци, турци, власи, сърби, бошняци и роми. Това означава, че българите нямат право на образование на роден език, културна автономия, държавно финансиране за организации, дори право да бъдат споменавани в конституцията. Опити за създаване на български културни дружества са блокирани чрез откази за регистрация, бюрократични спънки или съдебни процеси. Някои организации са ликвидирани под предлог „заплаха за националната идентичност“. Българските клубове са глобявани за използване на имена на революционери (например „Ванчо Михаилов“), защото според нов закон „спорни исторически личности“ не могат да бъдат използвани в обществения живот. Това е абсурд: македонската държава забранява именно имената на хора, които са създали македонската революционна борба, само защото тези хора са се наричали българи. В образованието продължава да се преподава, че България е „фашистка окупаторка“, а българите са „татари“. В медиите системно се използва език на омразата срещу „бугарашите“ – хората с българско самосъзнание са заклеймявани като „предатели“ и „платени агенти“. Българското гражданство се демонизира като „паспорт по измама“. Дори в парламента депутати открито говорят срещу „българската опасност“, без да понесат санкции. Това показва, че антибългаризмът не е маргинално явление, а ядро на държавната идеология. Най-страшното е, че дискриминацията е узаконена – тя се извършва не само от екстремисти, а от самата държава. Това е в пълно противоречие с европейските стандарти, но продължава години наред, докато България и ЕС не започват да реагират твърдо.

2. Насилие, палежи, побои и убийства: българската идентичност като физически риск

През последните години дискриминацията в Северна Македония премина от институционална в открито насилствена, като хора с българско самосъзнание станаха обект на нападения, палежи и побои, а държавата често реагира с мълчание или минимални наказания. Една от най-скандалните прояви на омраза е палежът на Българския културен клуб в Битоля през 2022 г., при който входната врата е подпалена с коктейл „Молотов“. Извършителят – син на високопоставен полицейски служител – получава символично наказание, което показва толерантност към антибългарското насилие. В Охрид неведнъж са хвърляни камъни по български сгради, а знамена са късани и горени. Най-шокиращият случай е бруталното нападение над Християн Пендиков, секретар на български културен клуб в Охрид, който бе пребит до кома през 2023 г., със счупена челюст и ребра, само защото е казал „аз съм българин“. Нападателите бяха арестувани, но обществото реагира с омраза към жертвата, а не към извършителите. В социалните мрежи се появиха призиви „да се убият всички бугараши“, без никакви последици за авторите. Още по-шокиращо е, че македонски медии промениха фокуса и заявиха, че Пендиков „провокирал“. Този език на омразата се възпроизвежда от политици, журналисти и обществени фигури. В редица случаи българи са уволнени от работа, заплашвани от съседи или бойкотирани, ако открито заявят идентичността си. Някои са принудени да напуснат страната. Всичко това показва, че българската идентичност в Северна Македония все още носи физически риск – дори 30 години след падането на комунизма. И докато властите твърдят, че „няма проблем“, реалността доказва, че българите са най-мразената и най-незащитена група в страната. Тази омраза е системна, култивирана от десетилетия пропаганда – и именно тя блокира истинското европейско бъдеще на Македония.

XII. Борбата за конституционно признаване и бъдещето на българите в Македония (2022–2025 г.)

1. Френският компромис и новата геополитическа реалност

През 2022 г. Европейският съюз прие т.нар. „Френски компромис“, който поставя България и Северна Македония в нов исторически момент: за първи път въпросът за българите в Македония става официално условие за европейска интеграция. Според този компромис Северна Македония трябва да впише българите в Конституцията като държавотворен народ, редом до македонци, албанци, турци, сърби и други. Това означава официално признаване, че българите са част от историческата тъкан на държавата и имат равни права. За Македония това е огромно предизвикателство, защото подкопава самата основа на македонизма, който твърди, че „всички българи са външен елемент“. Включването на българите в Конституцията би означавало признаване на историческата истина – че българското присъствие е автохтонно, не „чуждо“. Международният натиск е силен: ЕС ясно казва, че без конституционни промени няма да има преговори. България за първи път има пълна дипломатическа подкрепа – Франция, Германия, дори САЩ признават, че българските искания са легитимни. Това е исторически пробив. За македонския политически елит това означава избор: или ще се европеизират и ще приемат истината, или ще останат в капана на македонизма и ще се изолират. Френският компромис променя играта – вече не става дума само за двустранен спор, а за въпрос на европейски ценности, върховенство на закона и защита на правата на човека. Българите в Македония за първи път имат реален шанс да бъдат признати законоустановено, а не просто исторически. Това променя баланса на силите и дава надежда, че десетилетията на лъжа могат да приключат.

2. Съпротивата на македонистите и битката за бъдещето

Въпреки ясния натиск от ЕС и категоричната позиция на България, македонистките политически сили започват яростна съпротива срещу конституционните промени, използвайки националистическа реторика и внушения, че „вписването на българите ще унищожи македонската идентичност“. Опозиционната ВМРО–ДПМНЕ блокира гласуването, нарича българите „фашисти“, говори за „български диктат“ и дори заплашва с гражданско неподчинение. Радикални групи организират протести с лозунги „Нема да бидеме Бугари“, размахват знамена и издигат плакати със език на омразата. В медиите отново се засилва пропагандата, че българското е „опасност“. Някои политици твърдят, че по-добре Македония да се откаже от ЕС, отколкото да признае българите. Това показва, че македонизмът не е просто идеология, а психически механизъм за самосъхранение на политическата класа. Истината е екзистенциална заплаха за тях. И все пак – времето работи срещу тях. ЕС е твърд. България е категорична. Международната общност започва да осъзнава, че Северна Македония ще продължи да възпроизвежда омраза и нестабилност, ако не се изправи пред истината. Междувременно все повече граждани осъзнават, че бъдещето минава през Европа, а Европа минава през историческа справедливост. Все повече млади хора не се страхуват да казват, че имат български корени. Все повече обществени личности призовават към честност. Борбата е тежка и все още не е завършена, но за първи път от 1944 г. насам българите имат истински шанс да бъдат признати не само от историята, но и от закона. В периода 2024–2025 г. съдбата на българите в Северна Македония ще се реши не в тайните служби или в учебниците, а в парламента, в ЕС и в общественото съзнание. Ако Конституцията бъде променена – това ще бъде началото на края на македонистката лъжа. Ако не бъде – Северна Македоия ще остане извън Европа. Във всеки случай, българската идентичност вече не може да бъде унищожена. Тя се завърна – по-силна, по-осъзната и подкрепена от международното право.

Съдбата на българите в Македония след 1944 г. до 2025 г. е история на насилие, фалшификация и упорито оцеляване на истината, въпреки всички опити тя да бъде задушена. Това е уникален случай в Европа, в който една цяла нация – българската – е била изтрита от историята на собствената си земя чрез държавно организирана идеология, създадена с политическа цел да обслужва чужди интереси. От масовите убийства и лагерите на Тито, през институционалното промиване на съзнанието и пренаписването на учебниците, до постюгославската дискриминация и насилие срещу всеки, който се осмели да каже „аз съм българин“ – македонизмът се превръща в най-дългия и последователен проект за културен и идентичностен геноцид на Балканите. Но въпреки всички форми на репресия – физически, културни, психологически и политически – българското самосъзнание не е унищожено. То оцелява в семействата, в спомените, в църковните книги, в революционните писма, в старите песни, в архивите. И когато се появяват условия – свободен достъп до информация, интернет, отваряне на архиви, възможност за българско гражданство, европейски натиск – тази идентичност започва бързо и мощно да се възражда.

Днес, през 2025 г., борбата вече не е тайна и не се води в сенките. Тя е на международната сцена. Българите в Северна Македония вече не са изолирани – те имат подкрепата на България, на ЕС, на международното право и на историческите факти. За първи път от 80 години те имат реален шанс да бъдат вписани в Конституцията като държавотворен народ, а това означава официално признание, че са коренен, а не „външен“ елемент. Това би било окончателният удар срещу македонистката лъжа. И макар съпротивата да е силна, времето работи в полза на истината. Новите поколения вече не вярват сляпо на пропагандата, защото имат достъп до оригинални документи, до български източници, до реална история.

Така съдбата на българите в Македония вече не е история на поражение, а история на забавена, но неизбежна справедливост. Истината беше затворена за десетилетия, но не беше унищожена. Днес тя се връща – с документи, с дипломатически механизми, с гражданска смелост и с международна подкрепа. Македонската държава е изправена пред избор: да приеме историческата истина и да стане част от Европа, или да продължи да се крепи върху лъжа и да остане изолирана. Във всички случаи българите в Македония вече няма да мълчат. Техният глас е чут. Тяхната идентичност е доказана. Тяхната борба е легитимна.

Историята показва, че истината може да бъде временно задушена, но никога окончателно убита. А българската истина в Македония е жива – и днес тя не просто се защитава, тя започва да побеждава.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК