БОЕВЕТЕ НА МАКЕДОНСКИЯ ФРОНТ В ПСВ ПРЕЗ 1917 Г.

Македонският фронт през 1917 г. е лаборатория на изтощителната позиционна война, в която оперативните идеи и политическите вълни на световния конфликт се пресичат с грубата материя на планински терен, оскъдни комуникации и твърда отбрана. След неуспешните опити за решително изтласкване на българо-германските сили от 1916 г., Съглашението търси през 1917 г. синхронизиран удар по всички театри, с надеждата, че едновременният натиск ще прекърши устойчивостта на Централните сили. В този контекст Солунският (Македонският) фронт получава политическа тежест, която надхвърля чисто оперативния му принос: той трябва да „върже“ максимален брой дивизии на Юг, да изтощи отбраната, и — ако се отдаде — да отвори коридор към долината на Вардар и Скопие.

Политическите сътресения на годината — тоталната подводна война на Германия, Февруарската революция в Русия и влизането на САЩ във войната — пренареждат залога и темпото на съглашенската стратегия. На междусъюзническите конференции (Шантий, ноември 1916; Рим, януари 1917) се утвърждава концепцията за обща пролетна офанзива, включително и на Македонския фронт. Паралелно дипломатическите сондажи на Централните сили за мир в края на 1916 г. са отхвърлени, докато немско-австрийско-българско-османският блок не приеме оттегляне „до границите си“ — условие, неприемливо за Берлин и Виена. Към пролетта оперативната инициатива е в ръцете на съглашенското командване в Солун, което разчита на числен превес, по-добро снабдяване и чувствително надмощие в артилерия и картечници.

През април–май 1917 г. замисълът се материализира в три акцентни направления: британско настъпление при Дойран; френско-руско-италиански удари в Завоя на Черна; сръбска атака върху Доброполския участък, подкрепена от френски части западно от Вардар и гръцки формирования (Серска дивизия). Непростимият терен, ураганните артилерийски подготвителни огньове и многократните пехотни пристъпи, често домогващи се до ръкопашни боеве, очертават типичната картина на кампанията. Въпреки локални прониквания в окопни участъци, стратегически пробив не е постигнат; фронтът остава стабилизиран, цената — висока и за двете страни.

I. Международен контекст и оперативна рамка на кампанията

Кратко въведение: Развитието на събитията през зимата и ранната пролет на 1917 г. определя и хоризонта на възможното в Македония. Решенията от Шантий и Рим, дипломатическата безрезултатност на мирните инициативи и навлизането на нови фактори (САЩ, революционна Русия) принуждават съглашенските щабове да търсят демонстративен натиск по целия фронт. Македония е избрана да „фиксира“ сили на противника, да изтощи отбраната и — при благоприятни условия — да отвори оперативна перспектива по Вардар.

Политическата динамика на 1917 г. и формирането на съглашенския замисъл

Политическата рамка на 1917 г. започва с провал на междудържавния диалог: предложението за мир от Берлин, подкрепено от Виена, София и Цариград в края на 1916 г., е отхвърлено от Съглашението, доколкото условията му не включват реално отстъпление и репаративен контекст, приемлив за Париж и Лондон, което затваря прозореца за дипломатическа деескалация и легитимира стратегическа ескалация. Тоталната подводна война, обявена от Германия, прехвърля тежка ценова и логистична криза върху британската морска търговия, но едновременно ускорява американската интервенция — фактор, който средносрочно променя ресурсния баланс в полза на Съглашението. Февруарската революция в Русия разклаща Източния фронт и прави несигурна надеждата за решителна руска подпора; така натискът за „вторични“ театри, които могат да задържат противникови сили, се засилва и реабилитира Солун като инструмент на широка стратегическа икономика на силите. Междусъюзническите срещи в Шантий (ноември 1916) и Рим (5–7 януари 1917) консолидират концепцията за синхронен пролетен натиск, насочен към изтощаване и — ако настъпи оперативен шанс — към пробив. Сръбското правителство и военно ръководство настойчиво отстояват тезата, че Македонският фронт не може да бъде периферен, а изисква пълномащабна подготовка с тежка артилерия и максимално ангажиране; тази позиция е едновременно военна и национално-политическа, целяща възстановяване на държавната територия и морал. Британската страна първоначално се колебае за обем и момент на участие, балансирайки между задълженията в Мезония, Фландрия и потребностите на Генералния щаб, но към 15 април 1917 г. ген. Джордж Милн получава ясно разпореждане да съдейства на офанзивата и да спазва директивите на съглашенското командване. Така политическата матрица трансформира Солунския фронт в необходима сцена на съюзническа солидарност и оперативна настъпателност, с цел да отвлече резерви и да предизвика разсинхронизация в отбраната на противника. Ролята на Гърция, все още политически разслоена до юни 1917 г., се очертава чрез частична мобилизация на проправителствени формации (напр. Серската дивизия), предвещавайки последващото пълно включване на страната след абдикацията на крал Константин I. Всичко това поставя през пролетта на 1917 г. ясна оперативна задача: не непременно пробив, а гарантирано „връзване“ на значителни българо-германски сили чрез настъпателни действия по целия фронт, синхронизирани с основните операции на Съглашението в Европа.

Командни структури, взаимни очаквания и обективни ограничения на театъра

Оперативната архитектура на Македонския фронт през 1917 г. отразява компромис между политически натиск и военно-техническа реалност: съглашенското командване в Солун концентрира британски, френски, сръбски, руски, италиански и гръцки части с различна степен на въоръженост, бойна кондиция и логистична обезпеченост, което налага сложна координация на графици, артилерийски норми и комуникационни процедури. Срещу тях отбраната на Централните сили, базирана върху български армии с германски корпусни и дивизионни включвания, използва масивни полеви укрепления, дълбочинно ешелониране и отлично усвоени практики на контра-батарейна борба и фланкиращ картечен огън в планински условия. Ограниченията на театъра са едновременно топографски и инфраструктурни: стръмни масиви, тесни гребени, карстови височини и бедна пътна мрежа, която превръща снабдяването с тежки снаряди и инженерни материали в първостепенна задача. Климатът и късните снеговалежи в по-високите зони през април–май 1917 г. принуждават многократни отлагания на ударите, разбивайки синхрона и променяйки ритъма на атаките. В този контекст съглашенският замисъл търси концентрация на огън и маньовър по три оси: британски натиск при Дойран за фиксиране на източния сектор; френско-руско-италиански атаки в Завоя на Черна като потенциална оперативна врата към Битоля и Прилеп; сръбски напор на Доброполския участък като централна ос с перспектива за по-широко разгръщане към Вардарската долина. Отбраната разчита на предни, междинни и главни позиции, именовани възли и височини (вкл. укрепени участъци като „Борис“, „Кирил“, „Нерезов“ при Дойран; Власиева, Боруна, Скалистата, Сипкавата и „Канарите“ при Добро поле; възли като Дабица/Бомсдорф, Васкова височина в Завоя на Черна), които позволяват еластична реакция и контраатаки на рота-батальонно ниво. Взаимните очаквания са асиметрични: Съглашението преследва оперативен пробив, но е готово да приеме и фиксиране/изтощение; отбраната се стреми да превърне всеки прилив в кървав отлив, без да жертва дълбочината. В крайна сметка именно топографията и огневото превъзходство в ключови точки, съчетани с дисциплинирана тактика на контраатака, задават рамката на случилото се през май 1917 г.

II. Сили, планове и разгръщане по сектори

Кратко въведение: Съгласуването на различните национални контингенти води до поетапно отваряне на офанзивата в края на април и началото на май, с корекции заради времето и местните условия. В обобщение: британците поемат източния сектор при Дойран; френски, руски и италиански части атакуват в Завоя на Черна; сърбите — с подкрепа — поемат централния удар при Добро поле, а френски и гръцки сили действат западно от Вардар (Хумски участък, Яребична).

Съглашенският замисъл: синхрон по календар, асинхрон по терен

Още през ноември 1916 г. в Шантий се поставя принципът за обща офанзива, който в началото на 1917 г. е адаптиран към реалностите на Балканите: идеята е максимален брой противникови дивизии да бъдат „заковани“ в Македония, с дълбоки артилерийски подготовки и многовекторни атаки, които да изпитат упоритостта на отбраната по цялата дъга. Първоначалният старт, предвиден за 24 април при Дойран (британската армия) и 30 април за останалите сектори, е бързо компрометиран от снеговалежи и кал по високите части, които затрудняват буксировката на тежки оръдия и снабдяването с муниции. В резултат графикът се „стъпаловидно“ пренастройва: 5 май за Завоя на Черна, 6 май за групата на френската 122-ра дивизия западно от Вардар, 8 май за сръбските армии в центъра, а британците да продължат натиска и да ударят не по-късно от 9 май. В числено и огнево отношение съглашенските армии имат осезаем превес: повече дивизии, по-високи норми за артилерийски разход, силно концентрирани картечни средства, както и относително добро тилово снабдяване през Солун, което позволява продължителни ураганни подготовки. За да се обезкървят ключови възли, са планирани масирани контра-батарейни огньове и методично разрушаване на телени мрежи, предни окопи и опорни точки. Съюзният план включва и участие на гръцки формации (Серска дивизия) за подсилване на западния фланг — важен политико-военен жест на разширяване на коалицията в очакване на пълното включване на Гърция. Въпреки това самата география санкционира темпа: всяко „прозорче“ за настъпление трябва да се купи със складове снаряди и с дни подготовка, които метеорологията може да обезсмисли. Така синхронът по календар е изяден от асинхрон по терен — детайл, който ще предопредели разпада на офанзивния импулс на поредица от локални, макар и ожесточени, лобови атаки.

Отбранителното разгръщане: дълбочина, топография и тактика на контраатаки

Срещу този план стои отбрана, изградена в дълбочина и съобразена с релефа. По източния сектор при Дойран българските позиции — предна, междинна и главна — са нарочно „зъбчати“, с именовани височини и опорни точки („Борис“, „Кирил“, „Нерезов“), които позволяват огневи кръст и фланкиране на всяко проникване. Теренът около езерото и хълмовете зад него е обработен инженерно с широки телени полета, блиндажи и контра-атакуващи траншеи, което увеличава устойчивостта срещу разрушителен огън и позволява бързи тактически реакции на дружинно ниво. В центъра при Добро поле отбраната стъпва върху система от височини — Власиевата, Боруна (Симеоновата), Скалистата, Сипкавата, „Канарите“ — свързани с тесни ръбове и седловини; всяка загубена точка може да бъде обстрелвана от съседна доминанта, а контраатака по обратния склон да възстанови линията при ограничени ресурси. В Завоя на Черна ключови са възлите около коти 1050–1020, Васкова височина и Дабица (Бомсдорф), където германски и български части изграждат секторни опорни центрове за взаимоподкрепа, така че всяко италианско, френско или руско проникване да бъде „задушено“ с контра-барабани и коротки щурмови изхвърляния. Тази тактическа граматика — разрушаване на темпа на противника чрез слоеста устойчивост и мигновени контраудари — ще се прояви на 8–9 май в целия фронт, не позволявайки локалните успехи да се превърнат в оперативно разгръщане. Така, дори и при осезаемо съглашенско огнево превъзходство, отбраната запазва стратегическата си функция: да държи фронта цялостен и да консумира атакуващ ресурс с неблагоприятно съотношение.

III. Ход на боевете: Дойран, Завоят на Черна, Добро поле и западно от Вардар (май 1917)

Кратко въведение: Събитията между края на април и 23 май 1917 г. следват логиката на планинския фронт: ураганни артилерийски подготовки, атаки по тесни фронтове, локални прониквания и ожесточени ръкопашни боеве, последвани от контраатаки, които възстановяват предишната конфигурация. Ще разгледаме трите основни оси и съпътстващите действия западно от Вардар.

Дойран: разрушителни подготовки и превръщане на предните позиции в капан за настъпващите

В източния сектор британските части стартират планиран удар на 24–25 април, който е отблъснат с чувствителни загуби и пренасрочен за началото на май. На 7–8 май започва нова мощна артилерийска подготовка, съсредоточена върху предната дойранска позиция и опорните възли, защитавани от полкове като 34-ти Троянски, с флангове към 33-ти Свищовски и 57-ми, и с именовани точки „Кирил“, „Нерезов“, „Борис“, върху които е насочен барабанният огън. След разрушителните залпове пехотата преминава в настъпление, като на 8 май се предприемат две последователни атаки с локални прониквания в окопи на някои от възлите, но те са възпирани с контраатаки и фланкиращ картечен огън, който превръща всяко спечелено устие в огнево „джобче“. На 9 май боевете се възобновяват от ранни часове, редувайки барабанни подготовки и пехотни приливи; главното направление е към „Борис“, но цялата Предна позиция функционира като кървав филтър за атакуващите линии. До вечерта локалните успехи се стопяват под натиска на контраудари и огневи заграждения; по телените мрежи и в окопите остават телата на десетки британски офицери и над хиляда войници, което свидетелства за мащаба на пожара и срива на пехотната инерция в тесните проходи. Паралелни атаки по заставите на съседните полкове също са отбити, което стабилизира отбранителната дъга. Тактическият урок от Дойран е ясен: дълбоката, именована позиционна мрежа, усилена с инженерни съоръжения и с внимателно организирани сектори за картечен флангов огън, може да неутрализира и най-силните подготовки, ако атаката не успее да навлезе едновременно в ширина и дълбочина и да „пречупи“ опорните възли по повече от една ос. Така британският натиск изпълнява частично политическата си функция (фиксиране и изтощаване на отбраната), но не добива оперативно съдържание, което да принуди изтегляне на съседни участъци или да постави под заплаха главните тилови пътища.

Завоят на Черна: локални прониквания, ожесточени ръкопашни схватки и системни контраатаки

На запад от Битоля съглашенските сили отварят огъня на 5 май с ураганна артилерийска подготовка, продължила и през 6–8 май, с цел смазване на опорните възли между коти 1050 и 1020, Васкова височина и височината Дабица (Бомсдорф). На 9 май главният пристъп започва в 6:30 ч., подкрепен от плътни залпове; италиански части от 61-ви полк проникват в първата линия на германския 9-ти егерски батальон, но са изтласкани с рязка контраатака, подсилена от българска дружина. Едновременно френски колониални части успяват да влязат в окопи на български полк във Васковата височина, където се разгарят ожесточени ръкопашни боеве с гранати, ножове и приклади, завършили с унищожаването на проникналите групи. В участъка „Ройтер“ руският 4-ти специален полк завзема Дабица и я удържа до вечерта, което създава локален риск за отбранителната конфигурация. В 20:15 ч. координирана контраатака на германски йегери от запад и шест роти от български полк от изток, предшествана от концентриран артилерийски удар, възстановява височината и затваря пробойната. В следващите дни (10–18 май) атаките продължават с намаляваща интензивност, редувайки унищожителни огньове и къси пехотни изхвърляния, но без способност да превърнат локалните успехи в оперативно „разплитане“ на възлите. Теренът — сложна мрежа от хребети и дерета — позволява на отбраняващия се да маневрира по обратни склонове, да концентрира огън върху проникналите контури и да използва близкия бой като „изравнител“, който обезсмисля числените предимства на атакуващия. Симптоматично е, че всеки опит за разкъсване бива посрещнат от съседни огнища на съпротива, които „заключват“ новодобитото устие под кръстосан огън. В крайна сметка Завоят на Черна се превръща в учебникарски пример за това как дълбоко ешелонираната отбрана, опряна на доминиращи височини и добре организирана контра-батарейна работа, може да изтощи и най-упорития фронтален натиск.

Добро поле и западно от Вардар: централната тежест и ограничените придобивки

Централният удар на Съглашението пада върху Доброполския участък, където сърбите със силна артилерийска подготовка целят да овладеят ключови височини и да разширят плацдарма към „Канарите“ и главната позиция при Добро поле. До 7 май обстановката е относително статична поради смени в отбранителните части; на 8–9 май върху предните позиции (Власиевата и Боруна/Симеоновата) се изливат над 15 хил. снаряда, което води до пробив в Боруна и изтласкване на малките гарнизони от Власиевата височина след изчерпване на живата сила. Опитите на 10–11 май да се разшири успехът към „Канарите“ и Добро поле са поддържани от нови урагани (още над 10 хил. снаряда), но контраатаките на отбраната стабилизират линията и предотвратяват домино-ефект по хребетите. На 12 май следва контраудар за възстановяване на загубените точки; на 13 май нов барабанен огън поставя под натиск „Канарите“ и Добро поле, а три последователни сръбски атаки са спрени в ръкопашен бой. Между 16 и 20 май пристъпите угасват без оперативен резултат, въпреки че локални заемания на участъци се задържат кратко. Паралелно на запад от Вардар (Хумски участък) френската 122-ра дивизия, подпомогната от гръцката Серска дивизия, води ожесточени боеве при Яребична. След няколкодневни унищожителни подготовки (над 60 хил. снаряда само за 7–9 май) на 10 май атакуват два френски полка и една гръцка дружина, с поддръжка от още един полк, като проникват по предната позиция и частично в главната линия при Голяма Яребична. Контраатака на 8-ми Приморски полк и рота от 83-ти възстановява главната позиция на 11 май; на 12 май французите овладяват предната линия на Малка Яребична и се окопават там. До 18 май следват нови барабани и атакувания, но без пробив; „придобивките“ се свеждат до изправяне на предни постове и задържане на Малка Яребична, платени с тежки загуби и огромен разход на снаряди. Тактическият знаменател на тези действия е еднакъв: при височинно-хребетна система всяка локална загуба може да бъде компенсирана от съседни доминиращи точки; без едновременно пробождане на цялата тактическа мрежа атакуващият остава в чужда огнева „чаша“.

IV. Резултати от кампанията, причинни механизми и оперативни поуки

Кратко въведение: До 23 май 1917 г., когато съглашенското командване прекратява офанзивата, резултатът е недвусмислен: липсва оперативен пробив и стратегическо прегрупиране на фронта, макар съпротивата на отбраната да е заплатила висока цена в боя. Ще обобщим причините за неуспеха на настъплението, последиците за двете страни и поуките, които предвещават различната динамика на 1918 г.

Причини за неуспеха на настъплението: от метеорология и терен до оперативна синхронизация

Първата обективна причина е теренът: стръмните масиви, тесните гребени и дълбоките дерета правят невъзможно разгръщането на широк фронт и налагат фронтални атаки по „тръбни“ коридори, където огневото фланкиране на отбраната е максимално ефективно; така всяко локално проникване се оказва в огневи чувал и изисква непосилно за конкретната операция увеличение на сили и средства. Втората причина е климатът и логистиката: късни снеговалежи и кал правят буксировката на тежки оръдия и снабдяването на напредващи пехотни части бавни и уязвими; отлагането на датите „разкъсва“ замисления съгласуван натиск и позволява на отбраната да рециклира резерви и да ремонтира позиции. Трета причина е защитната архитектура: дълбоки, инженерно укрепени позиции с именовани опорни възли, телени полета и блиндажи, заедно с научените уроци за контра-батарейна борба и моментни контраатаки, минимизират ефекта от разрушителните подготовки и възстановяват линиите още преди атакуващият да консолидира „устие“. Четвърта причина е оперативният синхрон: въпреки политическата воля за едновременност, реалното изпълнение е стъпаловидно, което дава на отбраната пространства за адаптация; британският натиск при Дойран, френско-руско-италианските усилия при Черна и сръбските атаки при Добро поле рядко достигат необходимата едновременна кулминация. Пета причина е тактическата доктрина: атакуващите процедури от вида „разрушителен барабан — пехотен прилив“ са достатъчни за локални успехи, но без оперативни резерви, готови да експлоатират пробива в дълбочина, те остават тактически „светкавици“, които отбраната загасва с контраатаки. Шеста причина е кадрово-морална асиметрия: отбранителните части, мотивирани да удържат роден терен и укрепени позиции, имат предимство в моралната икономия на бойното поле; атакуващият, често от различни национални контингенти със свои вътрешни ритми, търпи по-силно деморализиращ ефект при повтарящи се неуспехи срещу телени полета и картечни „ножици“. Седма причина е липсата на оперативна изненада: плановете са предвидими по дъгите на релефа; без маскировка в дълбочина и без маньовър на по-широка дъга настъплението е принудено да чука по едни и същи врати.

Последици за двете страни и преформиране на оперативното мислене

За Съглашението кампанията изпълнява частично целите за фиксиране и изтощаване на противника, но цената в хора и снаряди е висока, а политическият дивидент — ограничен, тъй като липсва териториална промяна, която да бъде капитализирана дипломатически. В оперативен план опитът от май 1917 г. налага преосмисляне: нужда от още по-масивна артилерийска концентрация, по-добра контра-батарейна координация, създаване на ударни групи с достатъчна дълбочина и скорост за експлоатация веднага след пробива, както и по-тясна интеграция с инженерни части за бързо разрязване на телени полета и преодоляване на местни височини. Появява се и политико-оперативен импулс за разширяване на състава чрез пълно включване на Гърция (което фактически ще се случи през юни 1917 г.), за да се постигне необходимата маса в живата сила. За отбраната кампанията валидира избраната конфигурация: дълбочина, опорни възли, контраатаки и дисциплинирани огневи решетки, които в комбинация с терена правят фронталния пробив изключително скъп. Въпреки това цената за отбраната също е висока: постоянни артилерийски поражения на инфраструктура, изтощение в дружините, загуби на офицери и войници в ръкопашни боеве и контраудари. Тази двойна умора участва в по-широката динамика на 1917–1918 г., когато стратегическият баланс ще се промени вследствие на американския фактор, консолидирането на гръцкото участие и общото изтощение на Централните сили. На ниво доктрина битките от май 1917 г. показват пределите на чисто фронталната атака по планински терен и подсказват необходимостта от комбиниране на дълбочинни разрушения на управление и снабдяване, огневи маньовър и незабавна експлоатация. Така, макар кампанията да не променя фронта, тя ускорява еволюцията на оперативното мислене от двете страни — процес, който ще даде своя резултат през есента на 1918 г., когато условията за пробив при Добро поле ще се подредят по различен начин.

V. Логистика и артилерийни норми на кампанията

Снабдителни оси и складова инфраструктура

Логистичната география на Македонския фронт през 1917 г. определя скоростта и мащаба на всяка офанзивна амбиция, защото всяко оръдие, всеки сандък с патрони и всяка резервна рота се придвижва по ограничен брой тесни пътища, чието пропускателно сечение зависи от метеорологията и инженерното поддържане. Съглашенските армии разчитат на големите складове и пристанищната инфраструктура на Солун, от които радиално се разклоняват автомобилни и коларски оси към Битоля, Лерин, Дойран и Вардарската долина, а междинни складове на ниво дивизия и корпус поемат функцията на буфери срещу прекъсванията в тила. Централните сили, опрени на железопътните линии към Скопие, Велес и Щип и на мрежа от полеви пътища към хребетните позиции, компенсират по-малкия обем на доставки с по-къси вътрешни линии към отбранителните възли и с дисциплинирана норма за разход на боеприпаси.

Пролетните валежи и късните снегове превръщат всяко снабдяване във височинните сектори в операция по себе си, принуждавайки командванията да натрупват предварителни запаси „на гребен“ и да изчисляват барабанните подготовки спрямо наличната муниция, а не само спрямо желаната огнева плътност. Натоварването на товарния автомобилен парк и животинската тяга в дните преди 5–9 май достига пик, което увеличава брака и изисква непрекъсната подмяна на колесния парк, поддръжка на мостове и изграждане на отклонения покрай разрушени участъци. В този режим предните санитарни постове и етапните станции към полевите лазарети се вписват в същата пътна мрежа, съревновавайки се за транспортьори с артилерията и инженерните роти, което неизбежно удължава „времето на раната“ и влияе върху морала. Съглашенското превъзходство в общия обем доставки осигурява продължителни подготовки и възможност за повторни атаки, но тесните „гърла“ на терена изяждат оперативния дивидент; отбраната, обратно, печели от компактността и от кратките възстановителни цикли, в които няколко километра по вътрешни линии решават съдбата на височина или опорен възел. Така логистиката не просто поддържа фронта – тя определя ритъма на самия бой, задавайки лимити за огъня и за маньовъра, които никаква воля не може да прескочи.

Артилерийски разходи и контра-батарейна борба

Артикулацията на артилерийската мощ през май 1917 г. следва три принципа: разрушаване на предните съоръжения и телени полета, неутрализиране на противниковата артилерия и поддържане на пехотния прилив с преграден подвижен огън. Съглашенските щабове планират барабанни подготовки с десетки хиляди снаряди по сектор и допълнителни контра-батарейни мисии, насочени по регистрирани батарейни гнезда зад гребените, като разчитат на наблюдателни постове, аеронаблюдение и звукова локация за усъвършенстване на таблиците за стрелба. Отбраната, въпреки по-скромните общи разходи, компенсира с дълбока дисперсия на батареите, лъжливи позиции и честа смяна на огневите участъци, което намалява ефективността на контра-батарейните серии и запазва критичните оръдия за момента на пехотния прилив.

Ударните серии по Дойран и Яребична показват, че дори при разрушителни огньове блиндажите и дълбоките щурмови траншеи абсорбират първия удар, а контра-барабанът „накъсва“ атакуващите в канали на огневи чували. Разходните норми при Съглашението, които допускат продължени подготовки от 48–72 часа, поставят снабдителен натиск, изискващ ротация на батареи и приоритизация на цели, докато отбраната поддържа по-икономичен, но прецизен огън, съсредоточен върху входовете на рововете и разчистването на проникналите групи с рикошетни и шрапнелни ефекти. Минометите, особено окопните, се превръщат в ключов посредник между артилерия и пехота, позволявайки високодъгова стрелба по обратни склонове и по телени джобове, където плоскострелните системи са ограничени. Крайният ефект стои стратегически симетричен: атакуващият плаща за „време на огън“, а отбраняващият — за „време на издръжка“; този, който синхронизира по-добре огъня с движението, печели тактическата фаза, но без гаранция за оперативна експлоатация.

Инженерно осигуряване и комуникации

Инженерните войски са невидимият гръбнак на кампанията, защото от тях зависят проходимостта на осите, устойчивостта на позициите и телесната цялост на пехотата в първите минути след барабана. Съглашенските сапьори развиват подстъпи, изсичат пътеки през горския пояс, полагат фашини и мостчета над сезонни дерета и изграждат щурмови проходи в телени мрежи с експлозиви и ножици, докато отбраната укрепва предни и междинни позиции с наситени телени полета на няколко реда, противоосколочни стенки и блиндажи с многослойно дървено-почвено покритие.

Телефонните линии, връзките чрез знамена и светлинни сигнали и бегачите под огън поддържат управлението в първите вълни, но всяко прекъсване на телефонния кръг при пехотния прилив води до локална „слепота“, която намалява ефекта на подвижния огън и създава пропуски между батальонни участъци. Отбраната извлича дивидент от предварително прокопани комуникационни траншеи по обратни склонове, позволяващи моментна доставка на роти за контраатака и евакуация на ранени, докато атакуващият трябва да импровизира същите структури под огнев натиск, често в хаотични условия. Комуникацията между артилерия и пехота чрез наземни панели и цветни ракети се оказва полезна, но мъгла, дим и накъсване на терена създават двусмислие, което в критични минути води до недостигнат или, обратно, твърде „напред“ пълзящ огън. В крайна сметка инженерното осигуряване и комуникациите определят дали локалният успех се стабилизира в плацдарм или се стопява в контраатака; през май 1917 г. балансът накланя към второто.

VI. Тактически анализ на ръкопашните схватки и контраатаки

Близък бой като изравнител на огневите асиметрии

Ръкопашният бой на Македонския фронт през 1917 г. не стои като анахронизъм, а се явява рационален продукт на терена и на окопната архитектура, където след барабанния огън живата сила се събира на десетки метри из разбити ровове и тесни издатини. Гранатата, щикът, ножът и прикладът стават оперативен „език“ на двубоя, защото решават съдбата на изолирани участъци без зависимост от далечни батареи и с минимален риск от приятелски огън. При проникванията към Васковата височина и в участъка „Ройтер“ атакуващите групи влизат в първи ров, но попадат в лабиринт от колена и завои, където малки отбранителни секции с ръчни гранати и автоматични оръжия поемат инициативата и запечатват устията на проникването. В тази среда огневото превъзходство отдалеч губи част от стойността си, защото стоманата на далекобойните оръдия не следва пехотинеца в тесния ход на съобщение. Близкият бой също така амортизира моралните шансове на атакуващия: когато след масирана подготовка не следва „лесно“ разгръщане, а среща лице в лице, импулсът на настъплението се свива до издръжливост и хладнокръвие в мрака на окопа. За отбраната това е удобният театър: тя фиксира нападателя с кръстосан картечен огън до самия ръб на позицията, след което го поема с малки секции в ръкопашен контакт, където числената надмощност се разпада на отделни възли. Теренът — с обратни склонове, скални ръбове и тесни седловини — позволява скрити подходи за хвърковати групи, които се появяват „отникъде“ в последната минута. Така ръкопашният бой се превръща не в изключение, а в системна фаза на сражението, в която тактическата икономия на средствата се среща с психологията на изтощения воин. Тук често решава не само техниката на хвърляне на граната, а дисциплината да се задържи ъгълът, да не се преследва твърде дълбоко и да се остави артилерията да отреже пътя на отстъпление. Във всички тези точки близкият бой служи като „изравнител“: той отнема от атакуващия темпото и връща инициативата на онзи, който владее по-добре геометрията на траншеята.

Контраатака като доктрина за възстановяване на линията

Контраатаката на Македонския фронт не идва като импровизация, а стои вписана в отбранителната доктрина: възприема проникване, фиксира го с огън, след което хвърля подготвени роти по обратни склонове, за да възстанови първоначалната конфигурация. Тя се придружава от кратък, но плътен контра-барабан, който задушава устията на проникването и разклаща вътрешната комуникация на нападателя; тогава ударната група се „излива“ през предварително изкопани комуникационни траншеи, за да удари във фланг и тил. В „Ройтер“ и при Дабица тази процедура се вижда ясно: след дневно овладяване на височина, вечерта носи концентриран огън и двустранно стягане с йегери от запада и ротни секции от изток, което затваря пробойната. Важен е и часовият ритъм: контраатака при здрач или в първия тъмен час използва дезориентацията на проникналите групи и ги задължава да се ориентират в непознати траншеи без надеждни ориентири. Управлението също следва доктрината: ротните командири разполагат с готови схеми за „отключване“ на резервни линии, а телефонните кръгове, дори и прекъснати, се заменят с бегачи и светлинни сигнали. Тук се разкрива логиката на дълбочината: когато предната позиция е подплатена с междинна и главна, контраатаката не гони отчаяно загубен ров, а преследва възстановяване на целия тактически профил. Поради това локалните съглашенски успехи се оказват краткотрайни: без бърза експлоатация към съседни доминанти, проникването остава кух и опасен джоб. Доктрината поставя удар върху време и ъгъл: колкото по-бързо се отговори, толкова по-малко шанс има нападателят да завърже устойчиви връзки напред; колкото по-остър е фланговият ъгъл, толкова по-ефикасно се „смачква“ устие. Така контраатаката се превръща в системен инструмент за запазване на фронта цялостен, с икономични средства и висока локална ефективност.

Огън и движение в мащаба на взвод и рота

Ключът към тактическата картина стои в мащаба на взвода и ротата, където огън и движение се преплитат в дребни, но решаващи действия. Атакуващите групи подготвят проникването с окопни миномети и леки картечници, които „прибиват“ ъглите на предния ров, след което хвърлят щурмови секции по тънки преходи през телените прорези. Когато първите хора се озоват вътре, движението задължително се спира за момент, за да се прочисти коляното и да се изгради временен огнев възел срещу очакваната контра. Ако това не се случи, групата се разтегля и губи форма, превръщайки се в удобна цел за картечните коридори. Отбраната управлява същата геометрия, но от другата страна: тя държи резервна секция на два завоя, готова да удари от близко, и се старае да поддържа „жив“ флангов огън през целия контакт. Комуникацията с артилерията тече през панели и ракети, но дим, прах и релеф често създават двусмислица; тогава решаващ става слухът и опитът на ротния подофицер, който „чете“ боя по кратки звукови пулсации — дали картечницата още държи коридора, дали минометът е преминал в бърз огън. Затова и дребните тактически компетентности — работа с ножици за тел, правилно дозиране на гранати, бързо преобръщане на чужд бруствер — дават големи оперативни следствия. В крайна сметка победата или задържането на даден участък се решава от това дали огън и движение остават в синхрон в продължение на минути, не на часове; през май 1917 г. отбраната по-често запазва този синхрон.

VII. Национални контингенти и бойни епизоди

Британската армия при Дойран: фиксиране на източния сектор и цената на фронталния натиск

Британските сили поемат източния сектор с мисия да фиксират значителни български ресурси и да разклатят дълбочината на дойранските позиции чрез масирани подготовки и пехотни пристъпи. Офанзивният цикъл започва с удари на 24–25 април и се преформатира за 7–9 май, когато тежката артилерия и гаубиците разкъсват предните линии и телените полета при опорни възли като „Кирил“, „Нерезов“ и „Борис“. Следващите вълни на пехотата пресичат разсечения терен, влизат в части от рововете, но се сблъскват с флангови картечни коридори и предварително подготвени контраканали, които превръщат лобовото настъпление в серия от локални, кървави джобове. Предните български позиции — наситени с инженерни решения, блиндажи и втори линии — абсорбират разрушителния огън и чакат момента, в който пехотата се „показва“ над бруствера, за да концентрират къс огън и да хвърлят контра-секции. В резултат британският натиск изпълнява част от задачата си — да задържи сили и да ги изтощи — но не отваря подход към главната позиция. Оставените тела в телените мрежи и из рововете свидетелстват за плътността на огъня и за безпощадната геометрия на терена. В оперативен план британското командване извлича поуката, че без едновременно раздвижване на съседни доминанти и без свеж резерв за незабавна експлоатация, дори и блестяща артилерийска подготовка не гарантира пробив.

Сръбските армии при Добро поле: централният усилие и пределите на изнурението

Сръбското командване настоява Македонският фронт да не носи второстепенно значение и изисква пълномащабна офанзива с тежка артилерия, защото вижда в Добро поле ключ към връщане на стратегическата инициатива. Когато през 8–13 май барабанните огньове се изсипват върху Власиевата, Боруна, „Канарите“ и главната линия на Добро поле, вълните пехота тръгват с очакване за разместване на фронта. Те наистина овладяват части от предните позиции, притискат намалелите гарнизони и се опитват да „откъснат“ хребета към „Канарите“. Точно тогава работи защитната матрица: контрабарабанът „заковава“ устията, ротни групи се плъзгат по обратни склонове и удрят във фланг, а доминиращи съседни точки изрязват всяко разширяване. Настойчивите пристъпи на 13 май и след това не съумяват да осигурят ширина и дълбочина; сражението деградира до кървави ръкопашни сблъсъци и циклични отстъпления по метри. В рамките на май централният усилие остава без оперативна експлоатация, но фиксира значителни сили на отбраната и нанася сериозно изтощение. Поуката за сръбските дивизии е същата, каквато важи за всяка офанзива в планина: без синхрон на съседните хребети и без незабавно вкарване на свеж маньоврен резерв локалният успех „увисва“ и се превръща в тежест.

Френски, руски, италиански и гръцки части в Завоя на Черна и при Яребична: локални прониквания, устойчиви позиции

Френските и колониалните полкове, руският „специален“ полк и елементи от италианския контингент се насочват към Завоя на Черна, където ураганите на 5–9 май разклащат линиите между коти 1050–1020, Васкова височина и Дабица. Италианците проникват в първи ров, французи влизат във Васковата, руснаци овладяват Дабица — но всеки от тези успехи стои като отделен джоб без възможност за срастване в оперативна ширина. Контраударите на германски йегери и български роти, координирани по часовник и под чадър от кратки, но точни артилерийски серии, връщат височините една по една. Западно от Вардар във „френско–гръцкия“ Хумски участък Серската дивизия застава рамо до рамо с френската 122-ра; след десетки хиляди изстреляни снаряди на 10–12 май настъпва локално изправяне на предната линия и овладяване на Малка Яребична. Там атакуващият се окопава и задържа първите метри, но срещу цена в командири и жива сила, а без перспектива за пробив към дълбочината. В тези епизоди ясно личи колективната трудност на многонационална офанзива в планински терен: всяка бригада има свой ритъм, а теренът наказва закъсненията и липсата на съвпадащи върхови моменти. Ето защо през май 1917 г. интеграцията между френски, руски, италиански и гръцки части произвежда доблест и локални успехи, но не ражда оперативна решимост на фронта.

VIII. Количествени оценки и влияние върху кампанията през 1918 г.

Загуби, разход на боеприпаси и цена на оперативната статичност

Кампанията през май 1917 г. води до значими загуби и огромен разход на боеприпаси, без да носи стратегически пробив. На дойранските позиции пред телените мрежи и из рововете остават телата на десетки британски офицери и над хиляда войници — ярък индикатор за плътността на огневата завеса и за „капана“ на предната позиция. В Хумския участък само за два дни подготовка се изстрелват над шестдесет хиляди снаряди, а общият разход по целия фронт достига нива, които натоварват тиловите оси до предел. При Добро поле сърбите инвестират десетки хиляди снаряди в урагани, които изравняват бруствери и разсичат тел, но не отварят вратата към главната позиция; отбраната, макар и по-икономична, плаща с постоянен ремонт на окопи, загуби при ръкопашни схватки и непрекъснато напрежение върху ротните резерви. Така възниква „цена на статичността“: атакуващият плаща с муниция и кръв за метри, които не се превръщат в километри; отбраняващият плаща с изтощение и постоянни локални жертви, за да запази линията непрекършена. Чисто количествено резултатът се изражда в отрицателен баланс за инициатора на офанзивата: без експлоатация на пробив, разходът на снаряд и живот не се капитализира в оперативно предимство. Тази аритметика насочва щабовете към търсене на „други“ променливи: по-голяма маса на удар, по-добра синхронизация, по-бързи инженерни решения и свежи резерви за мигновено разгръщане след първата линия.

Поуките на 1917 г. като пролог към пробива през 1918 г.

Май 1917 г. действа като суров учител, който показва границите на фронталната енергия в планински театър и осветява условията, при които пробивът става възможен година по-късно. Първо, щабовете разбират, че без едновременна кулминация по повече от една ос (например Добро поле и съседни доминанти) всяко проникване се самоунищожава. Второ, логистиката трябва да бъде „височинна“ — тежки снаряди и инженерни комплекти да се качват предварително на самите ръбове, за да не зависят от непроходими пътища в деня на настъплението. Трето, контра-батарейната борба се нуждае от по-добра координация с аеронаблюдение и звуково разузнаване, така че критичните батарейни възли на отбраната да се заглушат не „в общ план“, а точно в часовете на пехотния прилив. Четвърто, ролята на свежи, маньоврени резерви става осмислена: без бързо пресичане на тактическата дълбочина проникването не надхвърля статуса на „открехната врата“, която защитникът затваря при здрач. Пето, политико-военният фактор — пълното включване на Гърция и нарастващата тежест на САЩ в общия съюзнически ресурс — променя масата и морала на фронта. Когато през 1918 г. тези променливи се подреждат по-благоприятно, пробивът при Добро поле става възможен, защото оперативната геометрия вече не е същата: ударът се концентрира, синхронът се спазва, резервът влиза навреме, а отбраната — макар и упорита — е прекомерно изтощена от предходните кампании. Следователно 1917 г. не стои като „загубена“ година, а като техническо и организационно преддверие към стратегическата развръзка: тя кристализира поуките, без които 1918 г. не би донесла резултат.

IX. Командване, управление и взаимодействие между съюзническите щабове

Командната йерархия и стратегическите противоречия

Командването на съглашенските сили на Македонския фронт през 1917 г. се изгражда върху сложна йерархия, която отразява както военните, така и политическите зависимости между отделните държави. Генерал Морис Сарай, върховен командир на съюзническите войски в Солун, носи отговорност за общата стратегия, но неговата власт не е абсолютна. Националните командвания – британско, сръбско, френско, италианско и руско – запазват значителна автономия при определянето на тактическите действия, разпределението на резервите и приоритетите на артилерийските средства. Сарай се стреми да наложи единна воля и последователен ритъм на офанзивата, но среща съпротива от британците, които се страхуват от прекомерно изразходване на ресурси далеч от главните фронтове във Франция. Сърбите, от своя страна, настояват техният сектор да бъде признат за „главен“ и настояват за пълна подкрепа на френската тежка артилерия. В резултат планът за майската офанзива носи в себе си политическо равновесие, но не и оперативно единство – всяка армия следва своя логика на действие, която само условно се съгласува с общата директива. Въпреки това генерал Сарай демонстрира способност да координира разнообразни национални интереси, да минимизира откритите конфликти и да осигури приемлив компромис между настъпателната енергия на сърбите и предпазливостта на британците.

Комуникация, разузнаване и обмен на данни

Комуникационната система на съюзниците в Македония функционира в условия на планински терен, където линиите често се прекъсват от артилерийски огън, свличания или атмосферни условия. Телефоните свързват дивизионните и корпусните щабове, но връзката с предните линии често се води чрез бегачи, светлинни сигнали и пощенски гълъби. Радиостанциите, макар и все още ограничени по мощност, осигуряват известна стабилност при комуникацията между Солун и Битоля. Разузнаването комбинира въздушно наблюдение, прихващане на радиосъобщения и анализ на пленени документи. Френската авиация извършва системни полети за фотографиране на позициите при Дойран и Черна, но облачността и турбуленциите често скриват реалните ефекти от артилерийския огън. На българо-германската страна системата за наблюдение стои по-икономична, но ефективна – мрежа от наблюдателни пунктове по доминиращи височини, предаване чрез семафор и визуални сигнали, което осигурява бърза реакция при подготовка на контраатаки. Управлението на боя се извършва в реално време, чрез гъвкаво прехвърляне на резерви и поддържане на постоянна артилерийска връзка. В тази среда всеки пропуск в комуникацията може да се превърне в срив на синхрона между пехота и артилерия, какъвто се наблюдава неведнъж в съглашенските редици при Дойран.

Взаимодействие между фронтовете и политическа координация

Съглашенските командвания третират Македонския фронт като второстепенен в сравнение със Западния, но поддържат постоянен обмен на информация и координация на стратегическите срокове. Решението за едновременна пролетна офанзива през 1917 г. се взема в съгласие с командванията в Шантий и Рим, като идеята е всяка операция на Балканите да обвърже определен брой дивизии на Централните сили и така да облекчи натиска във Фландрия и Шампан. Присъствието на руски и италиански контингенти има повече политически, отколкото чисто военен смисъл: то демонстрира международна солидарност и легитимира претенцията, че фронтът в Македония е „общосъюзнически“. На противоположната страна българското Главно командване в Кюстендил и германското представителство в Скопие действат с висока степен на съгласуваност – германските офицери осигуряват техническа помощ, разузнаване и противоартилерийски контрол, но стратегическите решения остават в български ръце. Именно тази яснота на командната структура и близостта на тиловите бази позволяват на отбраната да реагира по-бързо и ефективно от многонационалната съглашенска армия.

X. Медицинско осигуряване, санитарни евакуации и морал на войските

Организация на санитарните служби и капацитет на евакуация

Медицинското осигуряване на фронта през 1917 г. стои като критичен фактор за устойчивостта на бойната система. Съглашенските сили изграждат полеви лазарети на три нива – напреднал санитарен пункт в рамките на батальона, етапен лазарет на дивизионно ниво и болнична база в Солун. Всеки пост разполага с минимални хирургични комплекти, но капацитетът му е ограничен от транспорта: мулета, волски коли и редки моторни санитарни автомобили поемат ранените по кални пътеки и стръмни склонове. Отбранителната страна използва по-къси евакуационни линии – полеви превързочни пунктове на километър-два зад линията, следвани от лазарети в Кавадарци, Прилеп или Дойран, откъдето ранените се транспортират по-железопътно към Скопие и София. Липсата на достатъчно антисептици, преносими рентгенови апарати и кръвопреливателни комплекти прави хирургичните интервенции примитивни, а ампутацията – най-честото средство за спасяване на живот. Въпреки това дисциплината и високият професионализъм на медицинските части поддържат минимален хаос и позволяват възстановяване на боеспособността на частите след кратки ротации.

Морално-психологическо състояние на войниците

До пролетта на 1917 г. фронтът се намира в състояние на изтощение. Продължителните позиции, тесните окопи и хроничната липса на ротации създават психическа умора, която се отразява както на отбраната, така и на настъпващите сили. При съглашенците войниците усещат безсмислието на локалните атаки, които след всяка офанзива се връщат към изходните позиции; появяват се прояви на пасивен бунт, нежелание за настъпление и открито недоверие към командването. При отбраната моралът остава по-висок, защото мотивът е ясен – защита на позицията, на съратниците и на „родния“ терен. Българските части демонстрират сплотеност и устойчивост, поддържани от ефективна пропагандна система, редовна поща и вестници, които достигат окопите. От друга страна, непрестанният артилерийски обстрел и натрупването на ранени натискат нервната издръжливост до предел. Медицинските комисии регистрират нарастване на психоневротичните случаи, определяни като „шок от експлозии“, но дисциплината и твърдият команден контрол предотвратяват дезорганизация. Така, въпреки физическата и психическа умора, фронтът остава стабилен, а моралното равновесие на войските се превръща в решаващ фактор за отблъскване на офанзивата.

Санитарна статистика и ефект върху бойната ефективност

Статистиката на двете страни показва високи нива на заболеваемост, особено от малария, тиф и дизентерия, които често надвишават загубите от пряк боен контакт. Климатът, блатата по долината на Вардар и ограничената хигиенна инфраструктура превръщат санитарните мерки в стратегическа задача. През май 1917 г. повече от една трета от болничните легла в Солун са заети от болни, а не от ранени. Българските войски също страдат от епидемии, но по-късите комуникационни линии и по-добрата организация на тиловите запаси смекчават последствията. Ефектът върху бойната ефективност е осезаем: намалена физическа кондиция, по-бавна реакция на бойното поле и ограничен капацитет за продължителни настъпателни действия. Така здравословното състояние на армията се превръща в още един невидим фронт, върху който се решава съдбата на офанзивата.

XI. Македонският фронт през 1917 г. в контекста на останалите театри на войната

Сравнение с Западния и Източния фронт

Когато през пролетта на 1917 г. се разгръщат офанзивите на Съглашението – френската при Шемен де Дам, британската при Аррас и италианската при Изонцо – Солунският фронт стои като второстепенна, но символична арена. Докато във Франция мащабните настъпления поглъщат милиони снаряди и стотици хиляди жертви без съществен териториален резултат, Македония представя същата логика в миниатюра: висока цена за минимален напредък. Източният фронт, отслабен от Февруарската революция, губи ролята си на стабилизиращ фактор, което прехвърля върху Балканите допълнителна тежест. Македонският фронт не предлага възможност за голям стратегически пробив, но задържа приблизително 20 дивизии на Централните сили – ресурс, който би могъл да бъде използван на по-решаващи направления. Така дори без оперативен успех, фронтът изпълнява функцията си като инструмент на глобалната икономия на войната.

Балканският фактор и регионалните зависимости

Балканите през 1917 г. представляват особено поле на напрежение между държавите от региона. Гърция все още е политически разделена, Румъния – парализирана след катастрофата от 1916 г., а Османската империя държи твърдо Дарданелите, макар и на цена на непрекъснато изтощение. България контролира най-големия боеспособен контингент на Централните сили на Балканите и чрез стабилната си отбрана запазва инициативата. В този смисъл боевете от 1917 г. не просто спират съглашенското настъпление, но затвърждават българската позиция като регионална сила. От своя страна съглашенските армии, въпреки провала на офанзивата, демонстрират дългосрочна устойчивост – те запазват мостовата си база в Солун, стабилизират тиловите комуникации и осигуряват бъдещ плацдарм за решителния пробив от 1918 г. В този балкански контекст кампанията от 1917 г. се явява междинна фаза на изтощение и стратегическо чакане.

Еволюция на оперативното мислене и преход към маневрена война

Македонският фронт през 1917 г. показва пределите на позиционната война и стимулира търсенето на нови оперативни концепции. Опитът от Дойран, Черна и Добро поле убеждава съглашенските щабове, че механичното възпроизвеждане на западните тактики – дълги барабани и фронтални вълни – не носи резултат в планински терен. Започва постепенен преход към по-гъвкава маневрена логика: ограничени удари, комбинирани с инфилтрация на малки щурмови групи, тясна координация между артилерия, авиация и сапьори, както и стремеж към внезапност. Тази доктринална еволюция се оформя именно след май 1917 г. и ще достигне пълно изражение при пробива на Добро поле през септември 1918 г., когато фронтът окончателно се разпада.

Македонският фронт през 1917 г. представлява сблъсък между воля и география, между политически императиви и физическите граници на терена. Пролетната офанзива, замислена като синхронен удар на всички съглашенски армии, се разгръща като серия от изолирани сражения, свързани повече от календар, отколкото от оперативна логика. Артилерийските урагани, героизмът на пехотата и настойчивостта на командирите не успяват да променят съотношението между огън и пространство. Българската отбрана, подплатена с инженерна прецизност и висока дисциплина, демонстрира устойчивост, която превръща всяко настъпление в кървава статичност. Съглашението, въпреки численото и техническо превъзходство, не постига пробив, но извлича ценен опит: научава се, че в планинска война решаващи са синхронът, резервът и скоростта, а не само масата на артилерията.

Годината 1917 стои като предел между две фази: първата – на позиционна, изтощителна война, и втората – на оперативно узряване, което ще донесе резултат през 1918 г. Във всяка височина – при Дойран, Черна, Добро поле, Яребична – се вижда не просто локален епизод, а концентрат на световния конфликт в миниатюра: жертви без движение, усилие без простор, но и настойчивост, която подготвя пробива на утрешния ден. Историческият анализ показва, че боевете на Македонския фронт през 1917 г. не са „забравена“ кампания, а необходима стъпка в еволюцията на Първата световна война – етап, в който Балканите служат като огледало на глобалната стратегия, а България затвърждава репутацията си на най-устойчивия защитник на Централните сили на юг.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК