ХРИСТО ПРОДАНОВ

На 20 април 1984 година Христо Проданов изкачи Еверест. „Аз съм на върхa!“ Тази фраза, която алпинистите от българската експедиция чуват по радиостанцията в 18:15 ч. местно време в базовия лагер, ознаменува цяла поредица от забележителни събития.

Христо Проданов не само става първият български алпинист, който изкачва Еверест, но успява да достигне върха сам – едва четвъртият алпинист в историята с такова постижение. При това без кислороден апарат. И то по най-трудния и дълъг път – западния склон, наричан още „Жестокия път”.

Българинът изкачва върха от базовия лагер за 33 дни – рекорд за този маршрут. Tой е и алпинистът, преодолял най-голяма денивелация за един ден. И освен всичко гореизброено, Христо Проданов е и първият човек, изкачил Еверест още през април – твърде рано за обичайните атаки на върха.

Изтощителното изкачване към върха е продължило повече от 12 часа. На самия връх българинът остава 33 минути. На колегите си в базовия лагер съобщава по радиостанцията, че на върха няма нищо – само една малка пирамида от четири съветски кислородни бутилки и съветското знаме. Взима малко парченце от знамето и започва слизането по същия маршрут.

След около два часа и половина радиостанцията отново изпуква и Христо Проданов съобщава, че търси място да нощува. В района има буря, а температурата е под минус 40 градуса. Мястото, наречено „Зоната на смъртта”, е на около 8 600 – 8 700 метра надморска височина.

На следващия ден, 21 април, атмосферните условия се влошават, а Проданов вече трети ден е без кислородна бутилка на височина над 8 000 метра, без палатка и без спален чувал. Последното му обаждане по радиостанцията е в 19:45 часа на 21 април.

Ице, ти си голям мъж! Ти си българин! Не заспивай! Всичко е окей, към тебе тичат хора!“ – ехти глас от радиостанцията. В отговор Христо Проданов, който часове по-рано става първият българин, изкачил Еверест, промълвява може би последните си думи: „Не съм далече! Не съм далече! Аз съм…гребена.“

Истина, а не просто утеха – към Ицо с небивал устрем се носи спасител. 8500 метра надморска височина. Температура от минус 40 градуса. Четири замръзнали пръста, чиито фаланги впоследстие са отрязани. Една безсънна нощ в жертва на личната мечта, но в саможертва за живота на приятел. Вероятно така би изглеждала равносметката в цифри за героя от Хималаите, Людмил Янков, който между 21-ви и 22-ри април 1984-та година смайва България и света с отчаян опит да спаси от замръзване приятеля си Христо.

Людмата, както го наричат близките, изминава за рекордно кратко време денивелация от 1330 метра в „Зоната на смъртта“ под Покрива на света и стига най-близко до загиващия Проданов. За съжаление открива единствено раницата и стъпките му в снега.

„На Еверест смърт няма, има само сливане с мечтата”

Това казва Людмил за съдбата на Христо, който остава в световната история като първия алпинист, стигнал до Еверест в тежките условия на месец април. Никой преди него не е преодолявал без кислород най-трудния западен склон, известен още като Жестокия път.

Въпреки че още сутринта към предполагаемото местоположение на Христо Проданов са тръгнали спасителни екипи от български алпинисти и шерпи, те така и не успяват да открият колегата си. Людмил Янков се оказва най-близо до Проданов и дори открива раницата му, но не и самия Христо.

За едни походът му е безумие, безразсъдство, болна амбиция, която му струва живота, а за други – подвиг, гордост, величие за целия ни народ. Какво ли не се е изписало и изговорило през годините за Христо Проданов и българската експедиция „Еверест – 1984“.

Уви, дори в алпинизма завистта и злобата на дребно често пъти надделяват над уважението към паметта, личността и спортното майсторство. Затова вместо да слагаме етикети и да се задълбочаваме в излишните факти, ще посочим само обективните.

Христо Проданов стъпва на върха твърде късно – в 18:10 ч. и престоява там прекалено дълго – цели 33 минути. На слизане нощта го застига, а силите му привършват, след като посреща трето денонощие без кислородна маска при височина над 8000 метра. Фатално за него е, че за разлика от последвалите атаки към върха на свръзките между Иван Вълчев – Методи Савов и Николай Петков – Кирил Досков, Христо Проданов остава (а според някои избира да бъде) сам по пътя си нагоре. Сам ли? Не и когато в експедицията има човек като Людмил Янков!

Не питай за цената на мечтата –

бори се, литвай, падай и умирай!

Носи я винаги напред – в ръката,

възкръсвай, ставай, искай и намирай!

В мига, в който се отправя към бедстващия Проданов, Людмил Янков вече знае, че така и няма да осъществи голямата си мечта. Неговата нова цел не е самият връх, който е трябвало да изкачи седмица по-късно, а подножието му, накъдето Людмата носи няколко кислородни бутилки и последното пламъче надежда за спасението на Христо Проданов.

Нощта все пак изпреварва похода му към Голямата сива кула, където е предполагаемото местонахождение на замръзващия Ицо, а към базовия лагер вече бавно приплъзва ужасът на двойна трагедия. Янков обаче втрещява всички и макар да не намира приятеля си, оцелява в нечовешките условия на кошмарната нощ. Българската, а и световната история не познават много аналози на доблестта, саможертвата и висотата на духа, присъщи на Людмил.

Христо Проданов не успява да се завърне от върха и завинаги остава на Еверест. Посмъртно е награден с орден „Герой на Народна Република България”.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК