ГОРЯНСКОТО ДВИЖЕНИЕ

След 9 септември 1944 г. в България се установява нова власт, която много бързо преминава от обещания за „народна демокрация“ към еднопартийна диктатура. Народният съд, масовите арести, конфискациите и последвалите лагери, затвори и разстрели разрушават стария политически, военен и интелектуален елит на страната. Всеки, който не е съгласен с провежданата линия на БКП, е обявяван за „враг на народа“, а лозунгите „Който не е с нас, е против нас“ и „Целта оправдава средствата“ се превръщат в практическа програма за унищожаване на всяка опозиция – от регенти и министри до селски свещеници и обикновени селяни.

В този свят на страх, бързи присъди и икономическа принуда постепенно се ражда въоръжената съпротива, която по-късно ще бъде наречена Горянско движение. Тя не възниква изведнъж, нито е дело на един център, а се надига като мрежа от чети и нелегални групи из цялата страна – от Пиринския край и Родопите до Сливенския Балкан, Русенско и Шуменско. Днес изследователите определят горянството като първата масова и най-дълго просъществувала антикомунистическа въоръжена съпротива в държавите от Източния блок.

I. Репресиите и разрушаването на стария елит

Народният съд и логиката на „врага на народа“

Веднага след преврата на 9 Септември 1944 г. новата власт създава Народния съд, който уж трябва да „накаже виновниците“ за националните катастрофи, но на практика се превръща в инструмент за политическо прочистване. В София пред Първи състав застават регентите княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, заедно с десетки министри, депутати, офицери и общественици, а присъдите – в огромната си част смъртни – се изпълняват бързо и демонстративно, за да внушават страх. В провинцията подобни процеси се разиграват пред „народни трибунали“, където доказателствата често са заменени от лозунги и доноси, а политическата принадлежност сама по себе си се приема като престъпление. Така старият елит на царска България – юристи, професори, политици, армейски командири – се ликвидира или се изпраща в затвори и лагери, което оставя огромна институционална празнина. В съзнанието на хората постепенно се насажда представата, че всяко несъгласие с Партията е равнозначно на предателство и подлежи на унищожение, а страхът изпълва семействата на „осъдените“ до степен да се отказват от близките си. Тази атмосфера на системен терор не просто премахва политическите противници, а разрушава и социалните връзки, които биха могли да станат основа на легална опозиция, което по-късно тласва част от хората към нелегална въоръжена борба.

Тоталният контрол и унищожаването на интелигенцията

Паралелно с Народния съд започва и широкомащабна чистка сред интелигенцията – преподаватели, писатели, журналисти, адвокати, лекари и свещеници. Чрез уволнения, арести, публично заклеймяване и „самокритики“ на събрания се налага нов тип лоялност – не към професионалните стандарти, а към партийната линия. Университетите и училищата се подчиняват на марксистко-ленинска идеология, учебните програми се пренаписват, а неудобните автори се забраняват или демонизират. Вестниците и радиото минават под строг контрол, като всяка критика към властта се представя като „фашистка“, „реакционна“ или „вражеска“. За много хора, които отказват да подпишат декларации за вярност или са свързани с „буржоазни“ кръгове, остава изборът между лагер, затвор, емиграция или скриване. Именно сред тази интелигенция и сред техните роднини по-късно ще се появят първите структури на организирана съпротива, които разбират механизма на новата власт и виждат, че легалният път за несъгласие е практически унищожен.

II. Социално-икономическият контекст: национализация, индустриализация и колективизация

Национализацията и индустриалните гиганти на „народната държава“

След войната България се намира в тежко икономическо състояние – разрушена инфраструктура, недостиг на суровини, репарации и обезкървена работна сила. Вместо да допусне плуралистично икономическо възстановяване, БКП предприема радикална национализация на индустрията, банките и едрия градски имот, като представя богатите като „експлоататори“ и „виновници за всичко“. Частните фабрики и предприятия се отнемат, често без реално обезщетение, а техните собственици са изтласкани в периферията на обществото или направо репресирани. При управлението на Вълко Червенков се разгръща грандиозна индустриализация – строят се големи промишлени комбинати, проходи през Стара планина, язовири и ВЕЦ-ове, които на пръв поглед символизират модернизация и напредък. Зад този „успех“ обаче стоят бригадирски движения, трудови войски и дисциплинарни роти, където хиляди хора работят срещу минимално или никакво заплащане, често в тежки условия, под прикритието на „задължителен доброволен труд“. Тази система превръща държавата в основен работодател, но и в основен репресор, защото отказът от участие в подобни кампании лесно се тълкува като саботаж и „враждебност“. Така икономическата политика не просто преразпределя собствеността, а превръща икономическия живот в още един инструмент за политически натиск.

Колективизацията и селото като огнище на съпротива

Особено драматична е колективизацията в селското стопанство, защото през 40-те години около 70% от населението живее в селата и е пряко свързано със земята. Създават се Трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС), които първоначално се представят като доброволни обединения, но малцина се решават да предадат земята и добитъка си. В отговор властта постепенно преминава към натиск, заплахи, данъчен произвол и показни акции срещу „кулаци“, докато повечето селяни не бъдат принудени да влязат в кооперациите. Селото губи илюзията за автономност, а старият морал, основан на частната собственост и семейния труд, се сблъсква с новата идейна догма за „социалистическо земеделие“. За много хора тази загуба на земя е равнозначна на загуба на идентичност и достойнство, което поражда гняв, отчаяние и желание за отмъщение. Не случайно значителна част от горянските чети се формират именно в селски райони, където насилствената колективизация, данъчният терор и репресиите срещу заможните стопани удрят най-болезнено. Селяните усещат, че държавата вече не е „тяхна“, а враждебна сила, която отнема труд, собственост и бъдеще, и това усещане подхранва готовността да се „хване гората“.

III. Раждането на нелегалната съпротива и унищожаването на легалната опозиция

Конспиративни организации и ранни опити за организиране

Първите структури на съпротива се организират от хора, които имат опит в държавното управление и военните дела – бивши царски офицери, чиновници, активисти на предишни партии. Те разбират как функционират службите и се опитват да създадат конспиративни мрежи, които да подготвят по-дълбока и координирана съпротива. Такъв пример е организацията „Цар Крум“, създадена още през 1945 г., която бързо е разкрита и членовете ѝ са екзекутирани или осъдени на дълги години затвор, показвайки колко внимателно и безпощадно действат органите на Държавна сигурност. Подобни структури възникват и в други градове, като често се опитват да съчетаят бивши военни кадри с цивилни съмишленици, но репресивният апарат реагира светкавично. Въпреки провалите тези първи опити имат важно наследство – те оставят мрежи от доверие, укривателски линии, скривалища и канал за оръжие, които по-късно ще бъдат използвани от горянските чети. Тук се оформя и идеята, че реална съпротива срещу новата власт не може да бъде легална, а трябва да бъде нелегална и въоръжена, далеч от погледа на милицията.

Обезглавяването на БЗНС и закриването на легалния път за опозиция

Особено важен момент е разтурянето на БЗНС и екзекуцията на неговия лидер Никола Петков, който се опитва да използва парламентарния път за защита на селските интереси и срещу еднопартийното управление. В началото БЗНС „Никола Петков“ участва в политическия живот и в изборите, но чрез фалшификации, натиск и репресии комунистите постепенно маргинализират земеделската опозиция. Когато Никола Петков е арестуван, съден и обесен, става ясно, че дори легалната опозиция не е допустима и че всяко различно мнение може да бъде наказано с най-тежката мярка. За огромната селска маса това е сигнал, че политическият им представител е унищожен и че оттук нататък недоволството може да бъде изразявано само скрито – чрез саботаж, пасивна съпротива или въоръжена борба. Именно от среди, свързани с земеделското движение, по-късно израстват организатори на горянски чети, особено в Сливенско и Северна България, където традициите на БЗНС и идеята за „селска демокрация“ са силни.

IV. Първият етап на горянството (1945–1949): стихийни чети и регионални ядра

„Хващането на гората“ като единствен изход

След като става ясно, че легалната опозиция е унищожена, репресираните, издирваните и осъдените започват да търсят спасение в нелегалност. За част от тях „хващането на гората“ е средство да се укрият и да избегнат ареста, но постепенно животът в балкана придобива политическо измерение – от лична защита се преминава към активна въоръжена съпротива. Първите горянски групи са малобройни и локални, често съставени от хора от едно и също село или околия, които се познават добре и разчитат на ятаци в близките населени места. Те нападат милиционерски патрули, режат комуникации, отмъщават на особено жестоки партийни функционери и се опитват да сплашат доносниците, за да защитят местното население. Властта обявява тези групи за „банди“ и „диверсанти“, като използва целия опит от антипартизанската борба отпреди 9 септември, за да ги проследява, изолира и унищожава. Този първи етап се характеризира с отсъствие на централизирано ръководство и с ограничени ресурси, но показва, че в българското общество съществува активна и въоръжена съпротива срещу новия режим, която трудно се вписва в по-късните митове за „общонароден ентусиазъм“.

Светиврачката чета на Герасим Тодоров

Най-значимата горянска група от първия период е Светиврачката чета в Пиринския край, ръководена от Герасим Тодоров. Той минава в нелегалност през 1947 г., заедно с няколко свои съидейници, и постепенно изгражда силна чета, известна като Шести Пирински отряд, която достига численост над 40 души и контролира голяма част от Светиврачката околия. Четата извършва походи и акции чак до долината на Места, към Разложко и Неврокопско, опирайки се на широка мрежа от ятаци и симпатизанти сред местното население, което е дълбоко недоволно от репресиите и от насилствената „македонизация“. В отговор властта провежда мащабни операции, при които хиляди милиционери и войници блокират Северен Пирин и въвеждат обсадно положение в редица околии. В края на март 1948 г., притиснат от превъзхождащи сили, Герасим Тодоров се самоубива с граната, за да не падне жив в ръцете на противника, а много от неговите другари загиват или са заловени. Макар разгромена, Светиврачката чета се превръща в символ на организирана въоръжена съпротива в Пиринско и оставя силна следа в местната памет, както и в документацията на Държавна сигурност, която оттогава започва да говори за „горянско движение“ като по-широко явление.

V. Вторият етап (1950–1956): от локални чети към организирано движение

По-добра организираност и регионални мрежи

В началото на 50-те години горянското движение навлиза във втори етап, характеризиращ се с по-добра организираност, по-голяма численост и усилия за координация между отделните групи. В различни региони на страната се формират чети с по-ясна структура, командири, заместници, разузнаване и мрежа от ятаци, които доставят храна, дрехи, информация и скривалища. В Сливенско, Шуменско, Русенско, Пловдивско, Самоковско, Кюстендилско и други райони се появяват отряди, някои от които носят имената на земеделски лидери или национални герои, подчертавайки идеята за продължение на предишните борби за свобода. Част от ръководните кадри са свързани със забранения БЗНС „Никола Петков“, а други – с военни и офицерски среди, които имат опит в партизански и контрапартизански действия. В този период се появява и радиостанцията „Горянин“, излъчваща от емиграция към България, която се превръща в глас на съпротивата и в символичен център на разпръснатите чети. Движението обаче продължава да страда от липса на единно национално ръководство, а комуникацията между регионите е трудна и опасна, което позволява на властта да разгромява съпротивата по отделни огнища.

Комитетът на съпротивата и сливенските чети

Един от най-ясно оформените центрове на горянската съпротива е Сливенският регион, където се създава нелегалният „Комитет на съпротивата“ като продължение на забранения БЗНС „Никола Петков“. Този комитет решава да формира горянска чета в Сливенския Балкан, която да се превърне в ядро на по-широко движение, но първият опит е бързо смазан от Държавна сигурност през 1950 г. Оцелелите от разгромените формирования не се отказват и през 1951 г. се консолидират във Втора Сливенска горянска чета, начело с Георги Маринов Стоянов – Търпана, когото местните скоро започват да наричат Бенковски. Четата е по-добре организирана, числено силна и се ползва с широка подкрепа сред селата в подножието на Балкана, където хората са силно засегнати от колективизацията и репресиите срещу земеделците. Така Сливенският край се превръща в една от най-важните сцени на горянската борба, а властта започва да възприема движението не като разпокъсани банди, а като потенциална заплаха с политическа перспектива.

VI. Сливенският Балкан и легендата за Търпана

Боевете от 1–2 юни 1951 г.: чета срещу армия

През пролетта на 1951 г. ръководството на БКП решава да нанесе решителен удар по сливенските горяни, защото се опасява, че те могат да се превърнат в ядро на по-широко въстание. Срещу Втората Сливенска чета, наброяваща около 106 души, е хвърлена огромна сила – по различни свидетелства от хиляди до над 10–13 хиляди милиционери и войници, които обсаждат Сливенския Балкан. На 1 и 2 юни 1951 г. следва ожесточен бой, в който държавните части използват артилерия, картечници и блокади на всички възможни пътища за отстъпление, а горяните се сражават в силно неблагоприятно съотношение. Въпреки това Търпана, ранен многократно, успява да организира пробив и да изведе част от хората си в безопасност, като не допуска масово пленяване и запазва бойното ядро на четата. В сражението загиват над 40 горяни, чиито имена по-късно ще бъдат изписани на паметника в центъра на Сливен, а самият бой остава в историята като най-голямото открито сражение между горянска чета и части на МВР и армията. За властта това е демонстрация, че е готова да използва цялата военна мощ срещу собствените си граждани, а за населението – доказателство, че съпротивата съществува и че е готова да се бие до край.

Залавянето и екзекуцията на Търпана

След боевете през юни 1951 г. Държавна сигурност и милицията засилват преследването на оцелелите от четата, като комбинират военни операции с агентурна работа и психологически натиск върху ятаците. В края на годината, чрез предателство, Георги Стоянов – Търпана е заловен, подложен на разпити и осъден на смърт, както повелява логиката на режима към „въоръжените банди“.

Изпълнени са смъртните присъди на 11 горяни от легендарния сливенски отряд „Георги Бенковски“. Според запазени документи разстрелът е извършен около 22 часа в местността ” Могилските гробища”, край Стара Загора. Сред жертвите е и командирът на отряда Георги Маринов Стоянов – Търпанов, популярен и като Бенковски. Другите четници са: Иван Спасов Христов, Паскал Петров, Димо Банчев, Борис Рачев, Митьо Ганев Митев, Митьо Славов, Жельо Господинов, Петко Минков, Кольо Вълев и Диньо Иванов.

Отрядът на Търпана е разбит на 31 май срещу 1 юни същата година в месността Невеща в Сливенския балкан. Горяните са обградени, а в операцията срещу „враговете на народа“ са изпратени 8 хил. войници и 7 хил. запасняци. Акцията се ръководи лично от Вълко Червенков и министъра на вътрешните работи Георги Цанков. 

Завързва се престрелка. Командирът е ранен, а Величко Илиев, Кольо Иванов Илиев и Илия Вичев са убити в гората. Гъстата утринна мъгла помага на горяните да се измъкнат от засадата. Командирът Бенковски предлага да се пръснат на групи в Балкана и да се изтеглят по посока изток към Петолъчката. Тактиката им се оказва първоначално успешна, но целият район е блокиран, а агентите на милицията са заложили и друг капан на нелегалните.

Най-зловещото предателство е извършено от Василка Димитрова Тя е съпруга на горянина Иван Димитров Барабанчика от Сливен. Той е един от първите членове на отряда, но жена му е дъщеря на активен комунист и предпочита да предаде съпруга си, но не и партията. По уговорена с ДС схема Василка тръгва из сливенските села където са се укрили горяните след битката. Убеждава ги, че е дошла да ги спаси и с камион да ги изведе към Гърция. Приемат думите й като истина, вярвайки, че е жена на свой. Преоблечени като жътвари, около 15 души от отряда се качват в камиона с надежда да се спасят. Остават обаче като попарени, когато машината спира, а те се оказват в двора на затвора, обградени от милиция.

Друга част горяни са заловени на различни места и откарани в милицията в Чирпан.

Трета част от разбития отряд, заедно с командира Бенковски успяват да се придвижат до село Първенец, Пловдивско, с надежда по-късно да се прехвърлят през Родопите в гръцко. Там Търпана е приютен уж от ятаци, но всъщност се оказва в капан. Докато разказва на маса как е убил с пистолета си двама офицери комунисти, белезници щракват на ръцете му. Някои от заловените горяни са убити след побоища и изтезания още първите дни след залавянето им в милицията и затвора.

Процесът срещу враговете на партията протича в четири дела. Всички са  съдени за антидържавна дейност

По първото №1003 съдът заседава в Стара Загора. На 12 декември 1951 година са осъдени на смърт 11 човека от отряда, а още същата вечер присъдите са изпълнени.

По дело №1015 процесът се води в Сливен в зала „Зора“. По него са и издадени три смъртни присъди – на Радко Иванов, Цоньо Велев и Георги Стоянов Русев.

По дело №1052 на смърт е осъден само Тоньо Стоянов Дичев, а по дело № 1034 – Тодор Тенев. На всички смъртници им е наложено и 100% конфискация на имуществото. Другите заловени, но останали живи горяни получават присъди между 10 и 20 години затвор.

Държавните обвинители са прокурорите Динко Пейчев и Жеко Тилев, баща на скандалния бизнесмен от зората на демокрацията Атанас Тилев.

Съдията произнесъл 17 смъртни присъди е Радослав Радев. Активно действали по разгрома на отряда по линия на ДС и МВР са Кънчо Богданов, Иван Войников, Тодор Кавръков, Христо Зехирев, Иван Рашев. От София пристигат специално познавачите на борбата с бандитизма – Веселин Райков, Сашо Вацев и Владимир Гогов. Имената на тези сатрапи, убивали от любов към партията …

Публичността около процеса е ограничена, защото властта се страхува да не превърне Търпана в мъченик, но в местната памет той вече е придобил почти легендарен статут – човек, който се бори срещу огромно числено превъзходство и въпреки всичко спасява хората си. След екзекуцията му останалите горяни са подложени на мащабни арести, лагерни присъди и интернирания, а в селата, които са ги подкрепяли, следват показни акции и пропагандни кампании. Въпреки това легендата за Търпана оцелява през годините – предавана устно, в семейни истории и местни предания – и след 1989 г. се материализира в паметници, възпоменателни събития и изследвания, които го поставят в редицата на българските войводи и национални герои.

VII. Обликът на горяните: социален профил, мотиви и всекидневие

Кои са горяните и защо „хващат гората“

Горяните не са хомогенна група, а сложна мозайка от селски стопани, бивши войници и офицери, интелигенти, млади хора с присъди или издирвани от милицията, както и хора, чиито семейства са пострадали от репресиите. По официални данни на Държавна сигурност в периода 1949–1956 г. са ликвидирани около 440 „банди“, наброяващи общо от 3 до 6 хиляди души, като през горянството преминават вероятно и повече хора. Мотивите им са различни – от чисто личното желание да се избегне арест или отмъщение за убит роднина до ясно политическо убеждение срещу комунистическата диктатура и насилствената колективизация. Общото между тях е чувството, че правото и справедливостта са погазени, че държавата вече не защитава гражданите си, а ги подлагат на терор. За мнозина гората се явява последно убежище, но и място, където могат да продължат да се чувстват свободни мъже и жени, макар и постоянно преследвани. Животът в четите е суров – недостиг на храна, постоянни маршове, опасност от предателство, рани и болести без медицинска помощ, но за тях той е по-почтен от живот в страх и покорство.

Ето и горянската клетва, която най-добре описва идеологията на тези българи:

ОБЕЩАВАМ ПРЕД ЦЕЛИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД ДА СЕ БОРЯ ЗА НЕГОВОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ И ЗА ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАТ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА. ЗНАЯ, ЧЕ ВСЯКО СВОЕВОЛИЕ И ПРЕДАТЕЛСТВО СЕ НАКАЗВАТ СЪС СМЪРТ – ЗАКЛЕХ СЕ.

Ятаци, помагачи и невидимата мрежа на подкрепа

Зад всяка горянска чета стои невидима мрежа от ятаци и помагачи – селяни, свещеници, жени, търговци, дори понякога партийни членове, които тайно симпатизират на съпротивата. Те дават подслон, храна, дрехи, оръжие, лекарства, сведения за движенията на милицията и настроенията в селата, без които четите не биха могли да оцелеят дори няколко месеца. Тази подкрепа не винаги е мотивирана от политическа идеология – понякога става дума за роднински връзки, за местна солидарност или чисто човешко състрадание – но обективно превръща населението в част от съпротивителното движение. Държавата е напълно наясно с това и затова репресиите не се ограничават до въоръжените хора в гората, а обхващат и „вражеския контингент“ – десетки хиляди заподозрени в симпатии, които са арестувани, интернирани или уволнени от работа. Най-масовата репресивна акция е на Великден, 29 април 1951 г., когато се провеждат нощни арести на участници, ятаци и заподозрени, с цел да се прекъснат връзките на четите с населението. Този удар показва, че властта разбира съпротивата не само като военен, но и като социален феномен и се стреми да разруши основата, от която тя се храни.

Жените в движението: Цветана Попкоева и други истории

Една от най-емблематичните фигури на горянството е учителката Цветана Попкоева, която на 22–23-годишна възраст се превръща в организатор и вдъхновител на нелегални структури в Русенско и Лудогорието. Тя обикаля нощем селата, убеждава хората да се противопоставят на властта, участва в създаването на чети и планира по-широки действия, като по този начин нарушава стереотипа за съпротивата като изцяло „мъжко дело“. След разгрома на редица групи през 1951 г. става ясно, че масово въстание няма да се състои, но Цветана продължава да се укрива още месеци наред, разчитайки на вярната подкрепа на местните. Накрая е предадена за солидна парична награда, заловена и впоследствие екзекутирана, като съдбата ѝ се превръща в символ на женското участие в борбата и на жестоката цена, която плащат дори младите и образовани хора. Историите на такива фигури показват, че горянството не е просто „мъже с пушки в гората“, а по-широко обществено движение, в което жените играят ролята на куриери, организаторки, ятачки и понякога командири, чиято дейност остава дълго скрита зад официалната мълчаливост.

VIII. Причини за неуспеха и мястото на горянството в историческата памет

Липса на единно ръководство и превъзходството на държавата

Въпреки смелостта, жертвите и местните успехи, горянското движение в крайна сметка не успява да свали режима или да предизвика масово въстание, а до средата на 50-те години е практически разгромено. Една от основните причини е липсата на централизирано ръководство и обща стратегия – всяка чета действа автономно, в рамките на своя регион, с ограничени възможности за координация с други групи. Това позволява на властта да ги изолира и унищожава поотделно, като концентрира огромни сили срещу локални формирования, както се случва при Сливенската чета на Търпана. Освен това държавата разполага с цялата мощ на милицията, армията, Държавна сигурност и пропагандния апарат, които действат съгласувано – от военни операции и агентурно проникване до психологическа война и използване на семейства и заложници. Международната ситуация също не благоприятства горяните – въпреки надеждите за помощ от Запада, Студената война не преминава в горещ конфликт на Балканите, а западните правителства се ограничават до пропагандна и ограничена логистична подкрепа. В тези условия дългосрочното оцеляване на въоръжена съпротива срещу тоталитарна държава се оказва почти невъзможно, дори когато тя има широка местна подкрепа.

Забравяне, идеологически битки и съвременно преосмисляне

След разгрома на горянството режимът полага големи усилия да изтрие съпротивата от публичната памет – в учебниците се говори за „банди“, „разбойници“ и „фашистки остатъци“, а самото съществуване на организирана въоръжена опозиция често се премълчава. Семействата на горяни и ятаци са под наблюдение, а за тяхната история се говори само шепнешком, в тесен кръг. След 1989 г. постепенно започва възстановяване на паметта – изследвания, документални сборници от архивите на ДС, мемоарна литература, паметници и възпоменателни церемонии в места като Сливен и Габарево. Едновременно с това възникват и идеологически спорове – дали горянството е чисто антикомунистическа демократична съпротива, или в него съществуват и други политически нюанси, какви са връзките му с емиграцията, докъде стига неговата масовост. Независимо от тези дебати, днес в историографията се оформя сравнително стабилен консенсус, че горянското движение е първата масова и най-продължителна въоръжена съпротива срещу комунизма в Източния блок и важен елемент от европейската история на несъгласието със сталинистките режими.

Когато се поглежда назад към годините след 9 септември 1944 г., Горянското движение показва друга България – не онази от официалните хроники с бригади, нови заводи и „надпланови успехи“, а България на хората, които отказват да приемат терора, отнемането на земята, унищожаването на политическата свобода и тоталния контрол над живота. Тези хора, често принудени от лична трагедия, от преследване или от дълбоко чувство за справедливост, избират тежкия път на нелегалността и въоръжената борба, знаейки, че срещу тях стои цяла държава. Горянството показва, че българското общество не приема безмълвно новия режим и че зад фасадата на „народното единство“ съществува дълбока вътрешна съпротива, която макар и да не успява да промени политическия ход, оставя силен морален пример.

Темата за Горянското движение в България е една от най-премълчаваните, малко позната и почти неизследвана. Реално то се оказва първият автентичен народен бунт в страните от Източна Европа, минали под ботуша на Сталин и Съветската червена армия. Много години преди Унгарските събития и Пражката пролет горяните в България казват „не“ на кървавия комунизъм и с оръжие излизат в Балкана, организирайки мощна съпротива в цялата страна. Нарекли са се горяни, за да демонстрират ясната разлика с фаворизираните партизани-шумкари, които вече управляват с терор България.

Днес, когато архивите се отварят и имената на загинали горяни, ятаци и репресирани излизат наяве, става ясно, че тяхната борба е част от по-широката история на европейската съпротива срещу тоталитаризма. Възстановяването на паметта за горяните не е просто акт на историческа справедливост, а и предупреждение колко лесно една власт, която не търпи опоненти, може да превърне собствените си граждани във „врагове“ и да ги тласка към гората като единствено оставащо пространство на свободата.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК