Събота сутрин е. Завърших седмичното почистване на апартамента. Всичко е вече по местата си. Сега ще отида да взема душ и ще седна пред чаша ароматно кафе на една заслужена почивка. Събота. Най-пре-жизнена. Стаята ухае на цветя от освежителя. Чувствам се бодра и моят син не е забравил да пръсне. Стаята също е пълна с аромата на тази уникална съботна леност, която отпуска и отморява всяка клетка от измореното ми тяло.
Мисля си, че оцеляването ми се дължи точно на тези сьботи, следващи лудото седмично ежедневие. След дните на напрежение, тичане и умора, ядене от крак в непрекьснато бързане, идват тези прекрасни лениви съботи на съживление и вълнение, че имаш целия ден за себе си. Чувам сина ми да ме вика. Той обира праха от мебелите в хола в последни почистващи усилия. Той ме пита може ли да изхвърли малкото гумено зайче, което седи на рафта в секцията ни. Не подхождало на нищо друго наоколо. Гледам малкото зайче с щрькнали уши и голям оранжев морков в лапичките и не мога да преценя дали е красиво или грозно. Не бързам да отговоря. Отдавна исках да разкажа на сина ми историята на това зайче. Исках да му разкажа защо това някакси глупаво и грозновато зайче беше толкова скъпоценно за мен.
Беше миналото лято. Агенцията за чужестранна помощ, където работех тогава, ме изпрати на служебно пьтуване за два дни. Аз бях преводачка на един англичанин, наш дарител. Той дойде като представител на една благотворителна организация, с която работехме вече близо три години. Джон беше техният представител за България. Той идваше в София на всеки два три месеца. Ние посещавахме болници, домове за деца с умствени и физически недостатьи, сиропиталища и старчески домове. Джон записваше нуждите на тези институции от лекарства, храна и дрехи. Той правеше снимки и след това в Англия тяхната организация снабдяваше с тези неща. Благодарение на тяхната работа тази така необходима помощ пристигаше. Преди да започна работа в Агенцията аз не знаех, че в България има толкова много домове. Всеки път, когато влизах в такъв дом, сърцето ми се свиваше. Сълзи напираха в очите ми и без предупреждение бързо потичаха. Ние носехме бонбони и дъвки за децата, но те не можеха да облекчат тяхната болка. Малките дечица се хващаха за полата ми и ме питаха: „Ти мойта майка ли си?” Очите им бяха пълни с всичко – и радост и надежда и очакване, че най-накрая са намерили тяхната „Мама”. В очите им обаче имаше и страх, че този мираж ще изчезне и че те никога няма да имат „Мама”, която да протегне ръце към тях, да ги гушне и изтрие децките им сълзички.
В старческите домове беше по-лесно. Там никой не задава трудни впроси. Там всеки си знае мястото и никой не очаква нищо специално за него. Когато разказват за своите деца, една моментна искрица на живот пламва в техните помътнели и тъжни очи, но тя е толкова кратка, че ти не знаеш дали това не е просто твойто въображение.
Джон беше видял много мъка в нашата страна. Аз исках този път да види и хубавата част на България. Затова планирах пътуването да ни отведе до морето. Избрах две сиропиталища, един старчески дом и една болница по пътя от София до Бургас. В първото сиропиталище ние видяхме Виолета. Тя беше 12 годишно момиченце, страдащо от „Синдром на Ретт”. Много странна е тази болест. Тя засяга и тялото и мозъка едновременно. Крайниците изтъняват и отслабват сами. Когато ги изправят болните, не могат да се движат сами, те се издигат на пръсти и не могат да стоят на цяло стъпало, нито да говорят, но могат да дъвчат и да приемат сами храната. Най-лошото е, че тялото им се разрушава по-бързо от мозъка. Понякога могат да се видят искри на интелигентност в тези съсипани от болестта тела. Първите признаци на болестта при Виолета били забелязани, когато тя е била на една годинка. Болестта напредвала бързо. Сега, след 11 години, никой не можеше да каже дали все още има някаква интелигентност в това малко, нежно и много болно детско телце.
Беше 10 часа сутринта. Виолета седеше отпуснато и безформено в специалното столче в сянката на терасата на сиропиталището. Ръцете и безжизнено се клатушката отстрани на дървените облегалки. Между двете облегалки за ръцете имаше малка поставка и на нея се мъдреше едно леко мръсно глупаво гумено зайче.
Защо не сте и дали по-хубави и повече играчки? Ние ви дадохме много кашони с играчки? – попита веднага Джон. Тя не иска нито една друга играчка, Господине – отговори лекуващата лекарка. Всички останали играчки тя хвърля на земята. Тя дори спи с това зайче. Джон седна до нея и започна да и говори: Виолета, как си? По-добре ли си днес? Виж какъв прекрасен сльнчев ден. Виж колко много деца си играят на двора. Не искаш ли да се присъединиш към тях и поиграеш и ти?
Виолета го погледна с безмълвните си сини очи. Главата и все още беше отпусната и килната назад. Хайде да тръгнем на разходка, Виолета – продължаваше Джон. Хайде да се поразходим мъничко. Джон откопча поставката с гуменото зайче на нея и я премести настрана. Той хвана нежно деликатните й ръчички, продължавайки да и говори. Виолета сякаш се върна към живот. Сините и очи се оживиха. Джон леко я повдигна за ръцете и тя се изправи. Тя балансираше на прьсти втвърденото си телце. Ръчичките и крачетата й трепкаха непрекъснато като пеперудка. За први път аз виждах Виолета изправена. Тя беше около 1 метър висока и не беше повече от 20 килограма. Беше облечена в евтина розова рокличка с коланче през кръста, която беше леко късичка за нея. На крачетата имаше бели къси чорапки, беше без обувки.
Тънката и руса косичка падаше свободно по раменете й. Нейното малко и сладко личице имаше излъчване на невинност и чистота, което излъване имат само ангелчетата от рисунките. Един игрив слънчев лъч блесна и я освети цялата. Тя приличаше на истинска балерина, изискана и елегантна. Изглеждаше, че тя танцува през публика. Нейното грациозно телце беше изправено на прьсти, с протегнати на горе ръчички и аз си помислих, че всеки момент тя ще се завърти и ще изпълни един изискан и труден пирует. Но игривият слънчев лъч бързо изчезна и с него изчезна и моята илюзия. Пред мен стоеше едно много болно малко детенце и един отчаян англичанин, който не можеше да направи нищо за изцелението на детето.
Не след дълго Джон върна Виолета обратно на нейното столче. Аз погледнах към нея. Тя отново седеше отпуснато с килната назад глава. Ръцете и отново висяха сякаш безжизнени от двете страни на столчето. Тя приличаше на парцалена кукла, захвърлена в ъгъла от непослушно дете. Сестрата изправи главичката й и сложи ръчичките и на поставката пред нея до гуменото зайче. Тя седене унесено и вторачено гледаше гуменото зайче. Опитът й да походи малко очевидно я беше изморил много.
Ние започнахме да обсъждаме с лекарите и сестрите нуждите от всичко. Джон записваше всичко. Неочаквано Виолета се раздвижи, започна да маха с ръчички и да бута заека с опакото на ръчичката си. Заекът падна на земята. Аз бързо се наведох и го върнах обратно на поставката пред нея.
Очевидно недоволна, тя пак избута заека на земята. Тя гледаше към Джон и явно се опитваше да привлече неговото внимание. Този път Джон се наведе и вдигна заека, мислейки, че това е някаква нова игра, в която Виолета искаше да го въвлече. Беше очевидно, че Виолета се забавляваше. Тя се ядосваше, когато Джон оставяше заека пред нея и се радваше, когато Джон го вдигаше.
Хей, Господине, възкликна лекарката. Мисля, че Виолета иска да ви даде зайчето на вас. В този момент ние всички съвсем ясно разбрахме, че всъщност Виолета искаше да подари на Джон свойто любимо гумено зайче. Никой от нас не можеше да каже нищо. Изненадата за всички нас беше толкова голяма, че ние просто стояхме безмълвни. Джон държеше заека онемял, а Виолета издаваше радостни звуци и хаотично махаше с ръчички.
С голяма трудност се разделихме. Сърцето ми беше натежало и очите ми бяха пълни със сълзи, когато си казахме „довиждане”.
Тази вечер ние пристигнахме в Бургас. Оставихме всичко в хотела и решихме да отидем до морето. Седнахме на една скала. Вълните се разбиваха под нас. Въздухът беше пълен с аромата на водорасли и солена вода. Слънцето не бързаше да се скрие зад хоризонта. То позлатяваше всяка вълна, всяка песъчинка на плажа.
Виолета никога няма да види морето – каза бавно Джон. Тя дори и не знае, че има море. Не знаех какво да отговоря. Чувствах се като една от песчинките на плажа, безполезна и ненужна. Джон извади заека от джоба си. Мисля, че този заек трябва да остане в България. Аз идвам и си отивам, но вие българите сте тези, които сте тук и можете да си помогнете един на друг. Пази този заек и нека той ти напомня, че винаги можеш да направиш нещо за Виолета и другите стотици деца като нея.
Тази нощ не можах да спя. Имах въпроси и търсех отговорите им. Бог ми припомни най-различни стихове от Библията. Спомних си Плачьт на Еремия 5:7:
Бащите ни сгрешиха и ги няма; И ние носим техните прегрешения.
Чии ли прегрешения носеше малката Виолета, за да страда толкова много още от бебе почти? Защо родителите и не са потърсили помощ от Бог, а са я изоставили в сиропиталището? Може ли Бог да се намеси в живота ни без ние самите да Му дадем право? Ще наруши ли Той, Всемогьщият, правото, с което ни е създал – да избираме сами дали да сме с Него или не?
Ох, толкова много выпроси се бльскаха в главата ми. Едно нещо обаче знаех със сигурност – въпреки, че родителите и са я изоставили, Бог никога няма да я изостави. Това е историята на малкото гумено зайче. Погледнах сина ми. И неговите очи бяха пълни със сълзи. Знам, че той няма никога повече да поиска да изхвърлим това зайче. Знам също, че и той няма да пропусне да показва хуманност и любов към хората около него в предстоящия му дълъг житейски път.
Автор: Джина Маркова (Gina Pratt)
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
