ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКОТО КНИЖОВНО ДРУЖЕСТВО

Българското възраждане не се разгръща само по барикадите и по окървавените пътища на революцията, а и в много по-тиха, но не по-малко съдбоносна борба – борбата за знание, език и наука. Сред потисничеството на Османската империя, българите постепенно осъзнават, че за да бъдат признати като равноправна нация в „семейството на народите“, трябва да създадат свои институции, които да излъчват духовна, научна и културна сила. Вестниците, списанията, училищата, първите модерни книги и учебници подготвят почвата, но постепенно става ясно, че е нужна по-висока, обединяваща институция – „вседържител“ на българската наука, който да артикулира, задава и отстоява националния научен и просветен проект.

Именно така, в сложна комбинация от революционна енергия, просветни стремежи и европейски влияния, се ражда Българското книжовно дружество (БКД) – бъдещата Българска академия на науките. Неговият орган „Периодическо списание“ започва първия си брой с думите:
„Великият урок на историята вече се оценява прилично в нашия просветен век. Този урок ни показва, че без наука народите не могат да направят нито крачка напред в развитието и усъвършенстването си, не могат да се сдобият с добро и честито бъдеще. Съдбата на народите, които се лишават от просвещението, не може да е друга освен да бъдат, тия народи, най-долни слуги на просветените народи и да им робуват. Тази неоспорима, вечна истина четем почти на всяка страница в историята, и дори в нашата българска история можем да видим, че само тогава е било най-добре на българския народ, когато учението се е разпространявало помежду ни и е хващало здрави корени в нас, по времето на българските най-славни владетели Борис, Симеон Велики и Иван Асен II.”
Тези думи не са просто редакционен предговор, а историческа програма: те превръщат науката в условие за политическа и духовна свобода и вплитат БКД в дългата линия на българската държавност – от княз Борис и Златния век до модерната нация от XIX век.

I. Историческият контекст и нуждата от научно-просветен център

Просвещение и национално възраждане

В първата половина на XIX век българският народ живее в условията на Османската империя, но в съзнанието му вече зрее усещането, че политическата свобода не може да се постигне без духовно и интелектуално освобождение. Бурният растеж на училищата, появата на взаимните и класните училища, усилията на настоятелствата и общините показват, че образованието се превръща в национална кауза, а не в привилегия на отделни слоеве. Паралелно с това се развиват печатът и периодиката: български вестници и списания започват да излизат в Цариград, Браила, Букурещ, Белград, Одеса, Виена, което създава мрежа от идеи и текстове, която обединява географски разпокъсания български свят. Тази нова публичност дава възможност да се обсъждат езикови, правописни, исторически и педагогически въпроси така, както дотогава не е било възможно. В същото време българите наблюдават как другите европейски народи вече имат свои академии на науките, университети, научни дружества, които систематично създават знания и авторитет. Постепенно се оформя съзнанието, че спонтанните и локални просветни усилия не са достатъчни и че е необходим централен, организиращ и легитимен научно-просветен център, който да обедини националния интелектуален потенциал. Така необходимостта от институция, подобна на европейските академии, вече не е абстрактна мечта, а практическа историческа задача, без чието решаване българите рискуват да останат в периферията на модерния свят.

Науката като условие за политическа свобода

В епохата на революции и национални движения мнозина биха могли да смятат, че свободата се завоюва единствено с оръжие и въстания, но българската интелигенция постепенно формулира една по-комплексна визия. За да бъде поробеният български народ пълноправен член на „семейството на народите от Новото време“, не са достатъчни само революционни прояви, героични чети и кървави сражения, макар те да играят огромна роля за политическото пробуждане. Нужно е паралелно и устойчиво усилие в сферата на науката, образованието и културата, което да придаде дълбочина и трайност на националната еманципация. В този контекст думите от първия брой на „Периодическо списание“ звучат като категоричен исторически постулат: без наука и просвещение народите „не могат да се сдобият с добро и честито бъдеще“ и са обречени на служене на по-просветените. Българската възрожденска мисъл прави важната връзка между средновековния Златен век и своето настояще, виждайки, че времето на Борис, Симеон и Иван Асен II се отличава именно с разцвет на книжнината и образованието. Така се налага идеята, че създаването на научно-книжовно дружество не е просто културна прищявка, а възстановяване на прекъсната традиция и стратегически ход за гарантиране на бъдещето на нацията, при което „учението хваща здрави корени“ в обществото и укрепва политическата му воля.

II. Ранните опити за български културен център

Брашовският кръжец и първите визии за книжовен център

Първият етап от идеята за общобългарско научно-просветно дружество се свързва с възникването на български просветен кръжец в Брашов през 20-те години на XIX век. В тази трансилванска среда, където се пресичат търговски, политически и културни влияния, български просветители и търговци се събират, за да обсъждат въпроси, които далеч надхвърлят местните нужди. Те разискват развитието на българския език, проблемите на правописа, подготовката и издаването на българска книжнина, като по този начин фактически оформят първия проект за център на българската култура извън пределите на Османската империя. Този брашовски кръг мисли за езика не просто като средство за общуване, а като фундамент на бъдещата национална култура и на обща духовна територия. В условията на липса на официални институции, кръжецът функционира като неформална „мини академия“, в която се трупат опит, контакти и интелектуални амбиции. Макар от него да не произлиза пряко институция като Българското книжовно дружество, именно там се ражда идеята, че българската култура се нуждае от своя център, който да координира издаването на книги, формулирането на езикова норма и развитието на научни изследвания, а не всичко да остава в ръцете на единични ентусиасти.

Одеса, 1854 година и неуспелите инициативи

Вторият важен ранен опит за създаване на българско научно общество се случва в Одеса, където още от началото на XIX век се оформя значителна българска колония от търговци, студенти и емигранти. На 2 февруари 1854 година, в разгара на Кримската война, одеските българи провеждат свое събрание, на което се предлага да се създаде българско научно или книжовно общество, което да обедини интелектуалните усилия на общността. Идеята обаче остава на ниво предложение и не успява да се материализира в институция с ясно структуриран устав, органи и дейности. Причините за това са комплексни – военнополитическата обстановка, зависимостта от руската държавна политика, липсата на достатъчно подготвени кадри, а и отсъствието на критична маса от хора, които да поемат постоянен организационен труд. Въпреки неуспеха, този опит има важен исторически смисъл: той показва, че българските общности в емиграция вече мислят в категории „общество“, „дружество“, „център“, а не просто в рамките на училищно настоятелство или църковна община. Така Одеса се превръща в още една спирка в процеса на изкристализиране на идеята, която по-късно ще намери своя окончателен организационен израз в Браила през 1869 година.

III. Гаврил Кръстевич и оформянето на институционалната идея

Проектът на правника от Париж

Вторият етап от развитието на идеята за Българско книжовно дружество се свързва с личността на Гаврил Кръстевич – възрожденец, юрист и държавник, завършил правни науки в Париж. Кръстевич се запознава непосредствено с европейската традиция на научните дружества и академиите и разбира, че модерната нация се нуждае не само от училища, а и от висок научен център, който да събира, класифицира и развива знанието. Той предлага да се основе български просветен център, който да ръководи образованието и да координира учебното дело – идея, която за времето си е изключително смела, защото предполага една полунационална институция в рамките на все още несъществуваща национална държава. Проектът му е насочен към създаване на орган, който да изработва учебни планове, да подготвя учители, да стимулира издаването на учебници и книги, тоест да превърне просветното дело от разпокъсано усилие в целенасочена и централизирана политика. Появата на тази идея свидетелства, че българското възрожденско мислене вече стъпва на институционална основа и разбира, че без постоянен център и устойчиви структури, просветата ще остане заложник на случайни дарения и индивидуални усилия, неспособна да гарантира общонационален напредък.

Провалът на начинанието и неговото историческо значение

Начинанието на Гаврил Кръстевич за създаване на български просветен център се проваля поради избухването на Кримската война и променената международна конюнктура, която прави подобни инициативи трудно осъществими. Войната пренасочва вниманието и ресурсите на великите сили, напряга политическата обстановка и засилва подозрителността на Османската власт към всякакви български институционални проекти. Формално погледнато, опитът на Кръстевич завършва без конкретен резултат, но в по-дълбок план той оставя важна следа. Първо, идеята му показва, че вече има личности, които мислят за българската просвета в категориите на държавност и централизирана организация, а не само в рамките на местни училищни инициативи. Второ, провалът засилва убеждението, че подобно дружество трудно би могло да бъде основано вътре в пределите на Османската империя, където Високата порта не позволява създаването на подобни учреждения с общонационален характер. Така постепенно се налага стратегическата линия да се търси място за български научно-книжовен център в емиграция – в градове като Браила и Букурещ, които са географски близо до българските земи, но политически извън прякото османско управление. В този смисъл, инициативата на Кръстевич, макар и неуспешна, подготвя терена за по-късното учредяване на Българското книжовно дружество в румънска територия.

IV. Прага, Москва и раждането на проекта „Кирил и Методий“

Срещата между Васил Стоянов и Марин Дринов

Третият етап от осъществяването на идеята за български научен и просветен център се свързва с двама млади, но вече формирани интелектуалци – Васил Стоянов и Марин Дринов. През 1867 година Стоянов е студент в Прага и има възможността от първо лице да наблюдава дейността на чешките научни организации и институции, които в условията на Австро-Унгарската империя играят ролята на стожери на чешката национална култура и наука. Този пример му показва, че за поробена или национално ограничена общност научното дружество може да бъде „заместваща институция“, която поема функции, които в независимите държави принадлежат на академиите и университетите. През есента на същата година той се среща в Прага с Марин Дринов, току-що завършил Историко-филологическия факултет на Московския университет и носещ със себе си методологията на руската историческа школа. В тази среща се събират два важни опита – чешкият модел на национална културна организация и руската академична традиция, които заедно създават интелектуалната основа на бъдещото Българско книжовно дружество. Именно в Прага двамата започват да мислят за конкретен устав, структура и цели на бъдещото дружество, излизайки от абстрактните формулировки и преминавайки към конкретен институционален дизайн.

Проектоуставът „Кирил и Методий“ и програмата на бъдещото дружество

В Прага Стоянов и Дринов изработват проектоустав на Българско книжовно дружество „Кирил и Методий“ със седалище в Букурещ. Изборът на патроните Кирил и Методий не е случаен – той свързва бъдещото дружество със самото начало на славянската писменост и християнизация, подчертавайки, че българската наука има древни корени и не започва от нулата. В устава ясно се формулира целта „разпространяване на всеобщото просвещение и напредък между народа“ и „образованието и усъвършенстването на българския език, на българската история и на словесността“. Това означава, че дружеството не се ограничава до чисто езикови или филологически задачи, а иска да обхване цялостното научно познание за българския народ – от езика и литературата до историята, етнографията и църковните дела. До есента на 1869 година Дринов и Стоянов успяват да убедят в идеите си значителна част от българската емиграция в Румъния, особено общността в Браила. Благодарение на техните обиколки, писма и лични контакти, идеята за книжовно дружество престава да бъде дело на двама студенти и се превръща в общобългарски проект, около който се групира интелигенцията. Така сложният и дълъг процес по създаване на българска институция за наука и книжовност достига до своята логична точка – готовност за официално учредяване.

V. Основаването на Българското книжовно дружество в Браила

Учредителното събрание и първото ръководство

В последните дни на месец септември 1869 година в румънския град Браила се провежда събранието, на което официално се основава Българското книжовно дружество. Изборът на Браила не е случаен – това е един от важните центрове на българската емиграция, търговия и революционна дейност по поречието на Дунава, където съжителстват търговци, интелектуалци и революционери. На учредителното събрание се приема устав, който задава рамките на бъдещата дейност на дружеството и определя структурата му. С тайно гласуване се избира първото ръководство, състоящо се от Настоятелство и действителни членове – форма, която напомня организационните модели на европейските научни дружества. За действителни членове са избрани Марин Дринов – председател, Васил Стоянов и Васил Друмев, което ясно показва, че още от самото начало дружеството се опира на силни научни и организационни личности. Фактът, че за председател е избран Дринов – вече оформен историк с европейска подготовка, – подчертава научния, а не чисто публицистичния характер на Дружеството. По този начин Българското книжовно дружество се ражда като сериозна институция, която има амбицията да обедини „всички образовани българи и народни заведения“ и да ги включи в общ национален научен проект.

Устав, членство и международни връзки

Уставът на новооснованото дружество предвижда то да установи тесни връзки с учени от целия свят и с чуждестранни научни институции, което показва, че БКД не мисли за себе си като за затворен национален клуб, а като за част от по-широкото европейско научно пространство. За първи и най-важни задачи основателите си поставят усъвършенстването на българския език, развитието на историческата наука, литературата и разпространяването на всеобщото просвещение сред народа, тоест една съчетана програма от езиково-нормативни, исторически и образователни цели. Членството се мисли в няколко категории – действителни, дописни, почетни, което позволява към Дружеството да се привличат както активно участващи учени, така и авторитетни личности, които с името и престижa си да засилват авторитета му. Предвижда се дейността да се финансира от членски внос, дарения, доходи от издания, но още от самото начало става ясно, че в условията на емиграция и политическа несигурност това е огромно предизвикателство. Въпреки това се полагат усилия за кореспонденция с европейски университети и научни дружества, за размяна на издания и за изпращане на „Периодическо списание“ в различни европейски научни центрове. Така БКД излиза от браилската си затвореност и започва да изгражда международен престиж, който по-късно ще бъде важен и за легитимацията на свободната българска държава.

VI. „Периодическо списание“ – орган и трибуна на българската наука

Идейният манифест на списанието

Още с основаването на Българското книжовно дружество става ясно, че то се нуждае от собствен печатен орган, чрез който да разпространява научните си изследвания, да формира критическа мисъл и да изгражда читателска публика. Така се ражда „Периодическо списание“, което се превръща в първото българско научно и литературнокритическо списание. Неговият първи брой започва с вече цитираните знаменателни думи за „великия урок на историята“ и за това, че без наука народите „не могат да се сдобият с добро и честито бъдеще“. Този текст функционира като идейно кредо на Дружеството, в което просвещението се поставя като противоотрова срещу робството и изостаналостта. Връзката с времето на Борис, Симеон Велики и Иван Асен II изведнъж поставя новото списание в дълга историческа перспектива, като показва, че българската култура вече е имала свои „златни векове“, и че настоящото поколение има задача да възстанови тази прекъсната линия. Така още от първите страници „Периодическо списание“ заявява, че неговата амбиция не е временна публицистика, а дълбоко, научно осмисляне на миналото и настоящето, което да се превърне в основа за национално самочувствие и бъдещ напредък.

„Великият урок на историята вече се оценява прилично в нашия просветен век. Този урок ни показва, че без наука народите не могат да направят нито крачка напред в развитието и усъвършенстването си, не могат да се сдобият с добро и честито бъдеще. Съдбата на народите, които се лишават от просвещението, не може да е друга освен да бъдат, тия народи, най-долни слуги на просветените народи и да им робуват. Тази неоспорима, вечна истина четем почти на всяка страница в историята, и дори в нашата българска история можем да видим, че само тогава е било най-добре на българския народ, когато учението се е разпространявало помежду ни и е хващало здрави корени в нас, по времето на българските най-славни владетели Борис, Симеон Велики и Иван Асен II.”

С тези думи започва първият брой на първото българско научно и литературнокритическо списание, орган на  Българското книжовно дружество – „Периодическо списание“.

Съдържание, структура и научен профил

През 70-те години на XIX век „Периодическо списание“ се оформя като основната трибуна за български научни изследвания, публикувайки статии по история, езикознание, етнография, педагогика, литературна критика и други области. Под ръководството и с активното участие на Марин Дринов, Васил Друмев и Нешо Бончев списанието придобива ясно изразен научен профил, който се отличава от преобладаващата възрожденска публицистика. То съдържа отдел „Критика“, в който се публикуват рецензии на новоизлезли книги, обзори на чуждестранни изследвания и критически бележки към текстове, които не отговарят на изискванията на научната достоверност. Този критически подход е нов за българската среда, свикнала повече с патетични възвания и общи разсъждения, отколкото с прецизна научна аргументация и безпощадна оценка на фактологичната коректност. „Периодическо списание“ печата и фундаментални исторически студии, документи, изворни публикации, които за първи път представят на българската публика систематизирано знание за миналото и за църковните борби. Така списанието едновременно възпитава нов тип читател – научно взискателен, – и поставя основите на българската научна традиция, в която аргументът и документът стоят над лозунга и митологемата.

VII. Личностите зад Дружеството и техните научни приноси

Марин Дринов – историк, организатор и стратег

Марин Дринов е безспорният стожер на Българското книжовно дружество в първите му десетилетия. Като възпитаник на Московския университет и представител на руската историческа школа, той пренася в българската среда европейска научна методология, основана на критичен анализ на изворите, систематичност и стремеж към обективност. Дринов пътува много и събира документи, свързани с българското минало, като често остава без никакви средства, докато се рови из чуждестранните архиви в търсене на свидетелства за българската история. В научните си изследвания той разработва два основни проблема – участието и ролята на славяните и прабългарите в етногенезиса на българския народ и миналото на българската църква, особено във връзка с църковната българо-гръцка разпра през 70-те години. Същевременно работи и по въпроса за българския книжовен език и правопис, разбирайки, че унифицирането на езика е ключово за укрепването на нацията. Като председател на Дружеството, той инвестира възнаграждението си не в личен комфорт, а в откопирване на архивни документи и други разходи, свързани с научната му дейност. Дринов набляга върху критическия раздел на „Периодическо списание“, пише множество рецензии и обзори, критикува безмилостно писания, които не отговарят на истината, и с това създава нов стандарт за научност и честност в българската книжнина.

Васил Друмев и Нешо Бончев – от националната памет към световната литература

Другият голям стълб на „Периодическо списание“ е Васил Друмев – писател, духовник и обществен деец, който си поставя за цел да запознае читателите с живота и делото на българските будители. Той препечатва Софрониевата автобиография и добавя към нея изключително дълбок исторически анализ, в който превръща личния разказ в ключ към разбирането на цяло историческо време. Друмев проявява научни интереси в областта на нравствено-социалните проблеми и на възпитанието на подрастващите, изяснявайки в статии в „Периодическо списание“ въпросите на домашното възпитание, ролята на родителите и учителите, примерите и моделите на поведение, които трябва да се предават на младото поколение. В отдела „Критика“ активно участва в рецензиране на новоизлезли произведения и смята, че критиката трябва да „събаря всичко пошло и неправдиво“, което не отговаря на научните и нравствени изисквания. Нешо Бончев, от своя страна, е третият ключов сътрудник, който придава на списанието сериозна научна тежест в областта на литературознанието. Той изучава из основи световната литература, превежда важни творби и ги представя на българския читател, разширявайки хоризонтите на националната публика отвъд чисто локалните теми. Бончев изтъква недостатъците на българската образователна система и дава конкретни насоки за задачите на различните типове училища, особено класическите, като настоява за по-високи изисквания и по-строга подготовка. Така чрез Друмев и Бончев БКД и „Периодическо списание“ успяват да свържат българската национална памет със световната културна традиция и да изградят мост между историческото самопознание и модерните педагогически и литературни идеи.

Организаторите и ежедневната тежест – Васил Стоянов и Тодор Пейов

Зад научните и критическите текстове стоят и хора, които поемат върху себе си организационната и техническата тежест по издаването и разпространението на „Периодическо списание“. Васил Стоянов в първите години, а след 1873 година Тодор Пейов обикновено носят на плещите си цялата практическа работа по набиране на материали, подготовка на ръкописи за печат, контакти с печатници, разпращане на книжките до абонати. Този труд често остава невидим, но без него научните статии не биха достигнали до читателите, а Дружеството би останало в сферата на намеренията. Финансовите трудности ги принуждават да живеят при тежки условия: известно е, че след откриването на Дружеството на Друмев и Стоянов им се налага да живеят около два месеца в букурещки хан и да се хранят само с хляб и грозде, защото нямат никакви средства. Тази картина на бедност и лишения контрастира рязко с високите научни и духовни цели, но именно тя показва реалната цена на българската наука в епохата на Възраждането. Чехълът, перото и хлябът се оказват равностойни участници в този процес, а усилието на Стоянов и Пейов да поддържат излизането на списанието въпреки всички препятствия се превръща в ключов фактор за оцеляването и авторитета на Българското книжовно дружество.

VIII. Финансови трудности, политически подозрения и революционна критика

Борба за оцеляване: финанси, легитимност и подозрения

До Освобождението Българското книжовно дружество постоянно изпитва остра нужда от финансово подпомагане, което се отразява и в неговия архив – почти половината от документацията се отнася до кореспонденция, сметки и молби по финансови въпроси. Стига се дотам, че капиталите на Дружеството, оставени на съхранение у одеския търговец Никола Тошков, след смъртта му не се връщат, а остават при наследниците му, което лишава БКД от важен паричен ресурс. Допълнително затруднение е фактът, че до 1877 година Дружеството не е признато нито от Високата порта, нито от румънското правителство, което прави правното му положение нестабилно и ограничава възможностите за официално развиване на дейност. Не може да се намери и достатъчно добра печатница за отпечатване на научно списание, което налага компромиси и води до издателски забавяния и технически проблеми. Чуждите консули в Браила на моменти гледат с подозрение на Дружеството и го възприемат като възможна революционна организация, което допълнително усложнява отношенията му с местните власти и увеличава риска от репресии. Въпреки всичко списанието успява да се разпространява из цяла Мизия, Тракия и Македония, има абонати в Браила, Галац, Болград и достига до различни научни институции в Европа, което показва, че независимо от финансовите и политическите препятствия, БКД успява да си извоюва пространство на влияние.

Сблъсъкът с революционните очаквания и вътрешнобългарските спорове

Първоначално българските революционни среди активно съдействат за основаването на Книжовното дружество, надявайки се, че Дринов, Друмев и Стоянов ще използват знанието и перото си, за да подготвят популярни книжки, които да подпомогнат революцията и да пробудят по-бързо народа. В техните представи списанието трябва да бъде инструмент за пряка политическа агитация и мобилизация, да говори на „езика на народа“, да обяснява идеите на свободата в прост, достъпен стил. След излизането на първите книжки на „Периодическо списание“ обаче става ясно, че то е твърде научно и академично, за да въздейства бързо върху широките маси. Статиите са дълги, аналитични, с много бележки и източници, насочени към подготвен читател, а не към неграмотния или полуграмотния селянин. Поради това революционни дейци като Любен Каравелов и Христо Ботев изказват остро негодувание от дейността на Дружеството и го обвиняват в отдалеченост от „живота на народа“. Този сблъсък не е просто личен конфликт, а израз на по-дълбоко напрежение между логиката на революцията и логиката на науката. Революцията търси непосредствен ефект, бързи промени и масово въздействие, докато науката работи с по-дълбоки, дългосрочни процеси, създава концептуални рамки, аргументи и критическо мислене, чиито плодове се виждат след десетилетия. Въпреки критиките и „стрелите“ от „наши и чужди“, както ще се каже по-късно, шепата учени около БКД отстояват своята линия и продължават да градят основите на българската наука, убедени, че без този фундамент всяка политическа свобода ще остане крехка и нестабилна.

IX. От Браила към София: наследството на БКД и пътят към Академията

Ограничен тираж, голямо значение

В първите години от съществуването си Българското книжовно дружество едва успява да закрепи своето институционално битие. При първоначално заложената цел „Периодическо списание“ да излиза всеки месец, до Освобождението са публикувани едва 12 книжки, което на пръв поглед може да изглежда като неуспех. Но ако се погледне към условията, в които се случва това – финансови лишения, политическа несигурност, липса на признание от официалните власти, – става ясно, че самият факт на непрекъснато излизане е своеобразен подвиг. Дружеството не успява да осъществи всички амбициозни цели, които си поставя в началото, но успява да направи най-важното – да постави основата на българската наука като самостоятелна, институционализирана сфера. В него се оформя първото ядро на българската научна общност, която мисли за себе си като за „учени“ в модерния смисъл на думата, със специализация, методология и чувство за професионална отговорност. Чрез усилията на Дринов, Друмев, Бончев, Стоянов, Пейов и техните съратници се създава научен език, критическа традиция и първоначален корпус от изследвания, върху които след Освобождението ще стъпят новите поколения историци, филолози, педагози и общественици. Така дори малкият тираж и редките книжки на „Периодическо списание“ придобиват значение, далеч надхвърлящо конкретните числа – те се превръщат в „матрицата“ на бъдещата национална научна култура.

Преходът към свободна България и превръщането в академия

След Освобождението логиката на развитието естествено води към преместване на Българското книжовно дружество в София и към постепенното му превръщане в централна научна институция на новоосвободената държава. Вече не става дума за емигрантски център в Браила, а за национално учреждение, което трябва да обхване и координира научната дейност в свободна България. Постепенно Дружеството разширява своите отдели, укрепва финансовата си база чрез държавна подкрепа и дарения, развива библиотека и архив, привлича все повече учени от различни области. Логичната кулминация на този процес е 1911 година, когато Българското книжовно дружество официално се преименува в Българска академия на науките – акт, който символично признава, че започнатото в Браила през 1869 година дело е израснало до равнището на национална академична институция. Така се затваря една историческа дъга: от първите дискусии в брашовския кръжец и неуспелите инициативи в Одеса, през проекта на Кръстевич, пражко-московския замисъл на Стоянов и Дринов, учредяването в Браила и трудните години на „Периодическо списание“, до конституирането на БАН като институция на свободната българска държава. В тази дъга ясно се вижда, че без шепата упорити хора, готови да живеят „с хляб и грозде“, но да работят за българската наука, не би било възможно България да има своя академия и да се нареди сред просветените народи.

Историята на Българското книжовно дружество показва, че националната свобода и достойнство не се измерват само в битки, въстания и дипломатически договори, а и в способността на един народ да създаде свои устойчиви духовни институции. В условията на чужда власт, политически ограничения и икономическа нищета, българските учени, писатели и общественици успяват да замислят и осъществят проект, който превръща знанието в организирана сила. Чрез БКД те изработват езикова норма, пишат първи сериозни исторически изследвания, формират критическа традиция, изграждат мрежи с европейската научна общност и възпитават нов тип интелигенция, за която науката не е хоби, а професия и призвание. Така Българското книжовно дружество се оказва духовният фундамент, върху който ще се гради научната инфраструктура на свободна България – университети, гимназии, научни институти, академии.

Думите от първия брой на „Периодическо списание“ за „великия урок на историята“ се потвърждават именно от съдбата на самото Дружество. Народ, който в условията на робство намира сили да създаде научно-книжовен център, да го поддържа въпреки бедността и подозренията, да го развие и превърне в академия на науките, показва, че е способен да бъде повече от „най-долен слуга“ на чуждите просветени народи. В този смисъл Българското книжовно дружество е не просто предшественик на БАН, а символ на едно дълбоко разбиране – че истинската свобода започва тогава, когато „учението хваща здрави корени“ в народа и когато знанието, критиката и науката се превръщат в неотменима част от националната съдба.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК