БЪЛГАРО-СРЪБСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ СЛЕД РАЗПАДА НА ЮГОСЛАВИЯ

Разпадът на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ) през 1991–1992 г. преоформи политическата география на Балканите и роди нова конфигурация на съседство. България, която излезе от еднопартийния модел и започна ускорено приближаване към НАТО и Европейския съюз, се озова лице в лице със Сърбия – наследник на югославската държавност, преживяващ тежки войни, санкции и болезнена трансформация. Между тях, като своеобразен трети ъгъл в триъгълника, стои Северна Македония – наследник на югославската република Македония, която след 1991 г. гради самостоятелна държавност, но и търси легитимност на своята идентичност, език и исторически разказ.

Отношенията между България и Сърбия оттогава до 2025 г. представляват преход от кризисно недоверие и „студени“ политически сезони към прагматично партньорство, структурирано от инфраструктура, енергетика, търговия, гранична координация и трансгранични програми. Този преход не е линеен и невинаги е спокоен: Косово, македонският въпрос, малцинствените права и многовекторната външна политика на Сърбия периодично добавят напрежение, риторика и символни конфликти.

I. 1991–2000: преход, войни и геополитическо самоопределение

1) България пред нова карта

В началото на 90-те България започва ускорен курс към политически плурализъм и пазарна икономика. В същия период СФРЮ се разпада на национални държави; възникват тежки конфликти в Хърватия и Босна и Херцеговина, а по-късно ескалира и Косовската криза. България дипломатически признава нововъзникналите държави и рано признава Република Македония (1992 г.), подчертавайки, че приема новата реалност и подкрепя суверенитета на Скопие. Това решение има силен символен заряд: за София – последователност към принципа на самоопределение; за Белград – сигнал, че България не е съюзник на югославския проект и разчупва старите балкански „удобни двусмислия“.

2) Санкции и транспортна изолация

Войните и санкциите срещу Белград прекъсват ключовите сухопътни артерии през Сърбия, което нанася икономически щети и на България. Транзитът към Централна Европа се затруднява, логистиката поскъпва, а бизнесът свива дейност или търси обходни маршрути. В българското общество се натрупва фрустрация от „заклещването“ между блокирани коридори и нестабилен регион.

3) Косово и българският избор (1999)

Кулминацията настъпва с Косовската война. На 5 май 1999 г. българският парламент разрешава използване на въздушното пространство от НАТО за операцията срещу Югославия. Гласуването е поляризиращо, но маркира окончателно евроатлантическия курс на София. В Белград това се възприема като „удар в гръб“, а общественият тон се втвърдява. В краткосрочен план политическият диалог замръзва, но каналите на оперативна комуникация (гранични служби, транспорт, хуманитарни въпроси) остават функционални – нуждата от минимален ред надделява над емоциите.

II. 2000–2008: нормализация и „европеизация“ на дневния ред

1) Политическо размразяване

С падането на режима на Милошевич (2000) и ориентацията на новите сръбски лидери към реформи и европейско сближаване започва прагматично размразяване. Срещите на ресорни министри зачестяват; сключват се споразумения за транспорт, митници, социална сигурност, околна среда, култура и образование. Изгражда се скелет от „технически“ договори, който действа като буфер срещу бъдещи политически турбуленции.

2) България в НАТО и ЕС: нова рамка

Присъединяването на България към НАТО (2004) и ЕС (2007) променя геометрията на отношенията. София вече е част от институции, към които Белград се стреми – и това придава двустранния диалог в рамка от правила. България става проводник на европейските механизми към Западните Балкани: предприсъединителни фондове, стандарти за управление, регионални формати, трансгранични програми.

3) Трансграничие и локална свързаност

Първите цикли на Interreg/IPA финансират ремонти на пътища, културни проекти, екоинициативи, оборудване за спешна и противопожарна помощ, бизнес инкубатори, дигитални услуги в граничните райони. Възникват хоризонтални връзки на ниво общини (Видин–Зайчар, Кюстендил–Босилеград, Пирот–София), които постепенно заземяват европейските политики в ежедневието на хората.

4) 2008: независимостта на Косово и новото охлаждане

Декларацията за независимостта на Косово (февруари 2008) и признаването от България (март 2008) провокират сериозно – макар и временно – охлаждане. Белград реагира остро, но и този път прагматичната логика (коридори, търговия, граници) предотвратява излизане от „пистата“. Охлаждането е политическо, не институционално.

III. 2009–2013: практическият завой – инфраструктура и енергийна идея

1) Коридор X и „вратата“ Калотина–Градина

Географията диктува стратегическия приоритет: Коридор X (Белград–Ниш–София–Истанбул/Солун). Постъпателната модернизация на автомагистрала Е-80, подобренията на ГКПП Калотина–Градина и началото на железопътни обновления (Ниш–Димитровград) съкращават транзитните времена и дават лесно измерим ефект: минути, километри, тонаж, брой преминали камиони.

2) Енергийният хоризонт: газова свързаност

На дневен ред излиза газовият интерконектор България–Сърбия (IBS) – двупосочна връзка, която ще позволи на Сърбия достъп до алтернативни източници (азербайджански газ, LNG от Егейско море) чрез България и Гърция, а на България – гъвкавост при пикови натоварвания. В този период идеята се конкретизира, а проектът влиза в проекти от общ интерес на ЕС.

3) Северна Македония в периферното зрение

Докато инфраструктурата напредва, македонският въпрос остава фактор за възприятията. София поддържа тезата за общи исторически корени и необходимост от неутрализиране на езика на омразата в публичните наративи на Скопие. Белград запазва дистанцирана, но „топла“ линия към Северна Македония, като култивира меко влияние (религия, култура, медии).

IV. 2014–2020: нов реализъм – големи проекти, малки напрежения

1) IBS и ускорението на свързаността

Финансовата архитектура на IBS се оформя; строителни лотове се планират, трасетата се договарят. В същото време по Коридор X се доближава „критичната маса“ за устойчив товарен поток, който да прави региона атрактивен за логистични и леки производствени инвестиции.

2) България като член на ЕС, Сърбия като кандидат

Сърбия се движи към ЕС по собствен ритъм, отваря и затваря глави, а България подкрепя принципно, но и настоява за съвместимост със стандартите на Съюза (правова държава, конкуренция, обществени поръчки, външнополитическо изравняване).

3) Северна Македония отново в центъра

Подписването на Договора за добросъседство между София и Скопие (2017) задава механизъм за исторически диалог (Съвместна комисия) и забранява подстрекаването към омраза. В практиката започват трудни разговори за учебници, памет и език. Сърбия внимателно следи процеса: прекаленото сближаване София–Скопие би могло да пренареди културно влияние в региона, но всяка ескалация пък дава възможност Белград да изглежда „по-толерантен“ съсед.

V. 2021–2025: новата ера на енергийната взаимозависимост и сигурността

1) Въвеждане в експлоатация на IBS (края на 2023 г.)

Газовият интерконектор България–Сърбия става реалност: около 170 км тръбопровод с двупосочен капацитет приблизително 1,8 млрд. куб. м/год., свързващ Нови Искър – Димитровград/граница – Ниш. Това променя правилата на играта. Сърбия получава директен достъп до азербайджански и LNG доставки през България и Гърция, а България – още една „осигурителна възглавница“. В стратегически план двете страни стават енергийни съседи по съдба, а не просто географски съседи.

2) Сигурност, миграция и гранична координация

Балканският маршрут поддържа постоянно натоварване върху граничните системи. София и Белград разширяват координацията: съвместни действия по границите, обмен на данни, унифицирани процедури, засилено сътрудничество с европейски агенции. Практическият ефект е по-добра управляемост на потоците и по-малко „изненади“ за местните общности.

3) „Отворени Балкани“ и различните интеграционни философии

Сърбия, Северна Македония и Албания развиват „Отворени Балкани“ – инициатива за свободно движение на стоки, услуги, хора и капитали, административни улеснения и по-бързо решение на практични проблеми. България не се присъединява, предпочитайки ЕС-центрираните формати (Берлински процес и др.). Различието не е конфронтационно, но подсказва различни пътища към една цел – по-бърза интеграция на региона към европейските стандарти.

VI. Северна Македония – променливата в уравнението София–Белград

1) Историческите пластове

Македонският въпрос има дълбок корен: спорове за етнокултурна принадлежност в Османския период, преломи през Илинден, политики на сърбизация и българизация, югославска федерална рамка, в която след 1945 г. се институционализира отделна македонска национална идентичност и език. След 1991 г. Северна Македония е самостоятелна държава, която търси признание за своята уникална идентичност, но и се сблъсква със съседски очаквания за „споделена история“.

2) Съвременните търкания

България държи на механизми срещу езика на омразата и настоява за честна работа на историческата комисия, за да се синхронизират учебни съдържания и публични наративи. След 2020 г. временният български отказ да даде зелена светлина за начало на преговорите на Скопие с ЕС се аргументира с нуждата от правно обвързващи гаранции. Сърбия, в този контекст, капитализира образа на „толерантен съсед“, който не поставя „идентичностни“ условия, и така укрепва позициите си в Скопие.

3) Религия и „мека сила“

Решенията по линията СПЦ–МПЦ (нормализиране на каноничното общение) символично укрепиха връзката Белград–Скопие и смекчиха един исторически фронт. България отговаря чрез културна дипломация, образователни програми, научни обменни формати и практически проекти (инфраструктура, трансгранични инициативи), които имат за цел да „преведат“ историческите разлики на езика на полезността.

4) Тристранната логика

Триъгълникът София–Белград–Скопие функционира като динамична система. Позитивният сценарий е Северна Македония да бъде мост – с общи културни и образователни проекти, синхрон на транспорт и енергия, интегрирани туристически продукти (Охрид–София–Белград). Негативният сценарий е тя да остане арена – с циклични ескалации, символни конфликти и вътрешнополитическа инструментализация на историята.

VII. Малцинствата и граничните общности: тест за добросъседство

1) Българската общност в Сърбия

В Босилеград и Димитровград (Цариброд) живее компактна българска общност. Темите са устойчиви: образование на български, двуезична топонимия, културни домове, местни медии, икономическо оживяване. България настоява проблемите да се решават институционално, без излишна политизация; Сърбия обичайно декларира сътрудничество, но теренният прогрес е неравномерен. Ефективни се оказват малките, видими стъпки: ремонти на училища, оборудване за спешна помощ, подкрепа за бизнеси, общи фестивали.

2) „Огледалният“ подход

Където е уместно, София демонстрира симетричност: подкрепа за сръбски културни инициативи у нас, двустранни образователни кампуси, обмен на учители и ученици. Тази огледалност създава довериe, защото показва, че малцинствените въпроси не са еднопосочно искане, а взаимна грижа за гражданите.

VIII. Търговия, инвестиции и логистика: стабилно, но под потенциала

1) Търговията

Двустранната търговия надхвърля 1 млрд. евро и расте. Структурата все още е материално-интензивна: електроенергия, метали, горива, машини, химикали, преработени храни. В услуги растат логистиката, транспортът и ИКТ аутсорсингът. Потенциалът остава по линиите на индустриални зони близо до коридори и интерконектори.

2) Инвестиции

Двупосочните ПЧИ са умерени. Изглежда, че бизнесът все още изпитва регулаторна и политическа предпазливост. Подобряването на граничните процедури, електронизацията на митниците и стабилните енергийни доставки могат да отключат по-смели проекти (монтаж на компоненти, хранително-вкусова промишленост, „зелени“ производства, логистични хъбове).

3) Логистични вериги

Коридор X и IBS създават нова индустриално-логистична география: София–Ниш–Белград може да стане конкурентна ос за леки индустрии и складове, които да захранват както пазари в ЕС, така и в Западните Балкани. Ключът е в „мекия“ слой: бърза митница, предвидими такси, интелигентни транспортни системи.

IX. Сигурност, външна политика и многовекторност

1) Различни позиции, общ прагматизъм

България е член на НАТО и ЕС и се придържа към общите европейски позиции. Сърбия запазва военна неутралност, развива сътрудничество с ЕС, но поддържа близки отношения с Русия и засилва икономическите връзки с Китай. Тази многовекторност понякога става източник на напрежение в очакванията. Въпреки това оперативните формати (гранична охрана, борба с трафик, гражданска защита) се развиват прагматично.

2) Миграция и върховенство на правото

Миграционният натиск тества способността на институциите да прилагат законите хуманно и ефективно. Съвместните патрули, обменът на данни, общите тренинги и оборудване намаляват уязвимостите. Подобни полета на ежедневна координация натрупват доверие, дори когато политическата реторика е напрегната.

X. Двигатели на напредък и спирачки

Двигатели

1. Енергетика: IBS осигурява диверсификация, по-голяма ликвидност и геополитическа устойчивост;
2. Транспорт: Коридор X, модернизирани КПП и електронизиран граничен контрол;
3. Трансгранични програми: десетки малки проекти = голяма социална тъкан;
4. Общ европейски дневен ред: зеленият и дигиталният преход създават естествени двустранни коалиции по сектори;
5. Миграция/правоприлагане: съвместни действия срещу каналджийството и трафика на хора.

Спирачки

1. Косово: екзистенциален за Белград въпрос; източник на рецидивиращо охлаждане;
2. Многовекторността на Сърбия: разминаване с външнополитическия консенсус на ЕС;
3. Македонският въпрос: лесно политизируем, с ефекти върху обществените възприятия;
4. Малцинствените теми: локални казуси с национален отзвук;
5. Административни тесни места: различни регулаторни практики, кадрови дефицити.

XI. Перспективи до 2030 г.: три реалистични сценария

Сценарий A: „Свързаност + ЕС импулс“

Енергетиката и транспортът консолидират доверието; IBS работи на пълен капацитет с дългосрочни продукти; Коридор X се дигитализира; граничните процедури стават „безшевни“. София и Белград привличат индустриални и логистични инвестиции по оста София–Ниш–Белград. Северна Македония участва в трилатерални формати; историческите спорове са „закотвени“ в работещи механизми; културната дипломация и образованието заменят символния сблъсък.

Сценарий B: „Геополитическа инерция“

Напредък има, но бавен. Разминаванията по външнополитически теми (санкции, Русия/Китай) остават; IBS работи, но без индустриална трансмисия; Коридор X напредва неравномерно. Северна Македония периодично се превръща в символна арена, без трайни решения, но без тежки кризи.

Сценарий C: „Стрес-тест“

Ескалация около Косово, силна вътрешнополитическа криза или миграционен шок замразяват политическите контакти на високо ниво. Инфраструктурата оцелява по инерция, но доверието ерозира; Северна Македония пак става фокус на конкуриращи се наративи; трансграничните формати изтъняват.

XII. Политически инструменти „утре сутрин“ (policy toolkit)

1. Тристранна рамка София–Белград–Скопие за „меки“ теми: култура, образование, дигитални архиви, младежки обмен, здравни и спешни услуги. Малките успехи променят нагласите по-ефективно от големи декларации.
2. Енергиен съвет: координация на газови/електрически потоци, киберсигурност на мрежи, общи оферти към индустрия по трасетата на IBS и Коридор X.
3. Граница 2030: общи контролни линии, унифицирани електронни документи, зелени коридори, предвидими слотове за тежкотоварен трафик, 24/7 сервизни зони с единни стандарти.
4. Западни покрайнини: целеви фонд „гранични общности“ – училища, здраве, медии, бизнес инкубатори, двуезични услуги; огледални културни проекти у нас.
5. Културна дипломация 2.0: общи изложби, косъздаване на учебни ресурси, съвместни антологии; фокус върху общата културна зона, а не върху „историческия победител“.
6. Обща публична комуникация: редовни съвместни брифинги за инфраструктура и енергетика, за да не се приватизират успехи и да се обезвъздушава политическата реторика.

Историята на българо–сръбските отношения след 1991 г. е история на трудно, но успешно нормализиране. Решенията в драматичните моменти – от въздушния коридор за НАТО до признаването на Косово – оставиха дълбоки следи в паметта и реториката. Въпреки това практичните мостове – газови тръби, железници, пътища, гранични системи, общи екипи за бедствия, образователни и културни формати – създадоха материя на доверие, която не се разпада при всяко политическо сътресение.

Северна Македония е голямата променлива в уравнението: историческа, езикова, религиозна. Но тя може да бъде ресурс, а не риск, ако триъгълникът София–Белград–Скопие се мисли като система: всяка двустранна стъпка напред да носи „плюс“ и за третия. Това изисква политическа трезвеност, институционално търпение и постоянството на дребните, но видими подобрения – от дигитална митница до общо културно събитие.

Днес България и Сърбия споделят инфраструктурна съдба, енергийна взаимозависимост и икономически хоризонт. Колкото повече свързаност и предвидимост, толкова по-малко място за политическа ентропия. Ако Северна Македония се превърне от арена в мост, регионът ще направи качествен скок – от съседство на удобства към съседство на възможности. Именно това е логиката на устойчивото добросъседство на Балканите: не да обезличи различията, а да ги канализира през инфраструктура, икономика и култура така, че всички страни да печелят от взаимната свързаност.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК