ИСТОРИЯ НА МАСОНСТВОТО НА ТРЕТАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА (1878-1944)
Историята на масонството в Третата българска държава е преплетена с най-драматичните опити за национално обединение, с модернизацията на българската държава и с непрекъснатото търсене на признание от „цивилизования“ европейски свят. Думата „масонство“ буди страх, любопитство и подозрение, но зад сензационните клишета стои една много по-сложна картина – на мрежа от личности, идеи, символи и международни контакти, която българският елит използва като инструмент за дипломатическо присъствие и за защита на националните интереси.
Тази история започва далеч отвъд официалните дати на Освобождението, но истински се развива в рамките на Третата българска държава след 1878 г. Първите български масони – от архимандрит Ефрем до Иван Ведър – усещат, че самото съществуване на една призната българска ложа може да намали образа на България като „варварска страна“ и да я вкара в диалог с влиятелните среди на Европа. На свой ред революционери, офицери и интелектуалци разбират, че борбата за национално освобождение и обединение не се води само с пушка и бомба, а и с писма, меморандуми, съзаклятия и разговори в масонските храмове на Париж, Виена, Рим. Историята на масонството в Третата българска държава между 1878 и 1944 г. затова е нещо повече от „летопис на тайни общества“ – тя е огледало на нашата модернизация, на комплексите ни пред „големите“ сили и на способността на българския елит да използва всяка легална и полулегална форма за защита на нацията.
I. Масонството и модерната българска нация
Европейските корени на явлението
Когато в следосвобожденска България започват първите опити за организирано масонство, европейската традиция вече е няколковековна и добре институционализирана. В Западна Европа ложите функционират като пространства за среща между различни политически възгледи, религиозни убеждения и социални слоеве, обединени от общи ритуали и абстрактни идеали за „свобода, равенство, братство“. Българските дейци, които се сблъскват с масонството в Цариград, Одеса, Кишинев или Париж, виждат в него не толкова „тайна секта“, колкото вход към международна мрежа от добре свързани хора. Тази мрежа обещава не чудодейни решения, а шанс да се говори директно с влиятелни журналисти, дипломати, банкери, офицери и духовници, за които бъдещата или вече освободена България често е просто далечна периферия. Затова за българските масони от края на XIX и началото на XX век масонството не е само „мистика“, а и чисто прагматичен инструмент за дипломатически натиск и морална легитимация. На фона на силно християнско и традиционно общество тези идеи естествено предизвикват подозрение, но именно двойнственият образ – едновременно „европейски клуб“ и „тайно братство“ – прави масонството толкова привлекателно за част от елита. Така в новоосвободеното княжество се оформя странен парадокс: една дълбоко консервативна, селска по своята основа страна започва да гради международния си престиж през мрежи, израснали от просвещенската и либерална култура на Западна Европа. В този контекст българското масонство от самото начало носи белега на посредник между „изостанала периферия“ и „цивилизован център“.
Масонските символи и тяхната рецепция в българското общество
Символите на масонството – пергел, триъгълник, всевиждащо око, колони, светлина – влизат в българската култура първоначално през личните спомени и предмети на отделни дейци, а не през масова пропаганда. За широката публика те остават смътни, обвити в слухове, а понякога биват смесвани с други тайни общества, с мистични течения, дори с конспиративни сюжети, които преувеличават реалното влияние на ложите. За самите български масони тези символи имат преди всичко морално-педагогическо значение: те говорят за нравствено „строителство“, за вътрешно усъвършенстване и за идеята, че човек „зижда“ себе си и обществото. В ранния период на Третата българска държава тези знаци често се възприемат и като маркер за принадлежност към модерния европейски елит – нещо като код, който показва, че носителят му е „наш човек“ в очите на френски, италиански или английски братя. В същото време традиционалистките кръгове в обществото ги виждат като опасно отстъпление от православната традиция и българската народностна идентичност, особено когато се говори за „надрелигиозност“ и за братство, простиращо се отвъд националните граници. Този конфликт на възприятията подхранва митове, но и чисто политически страхове, свързани с лоялността на масоните – към родината или към международното братство. Така още в първите десетилетия след Освобождението символите на масонството се превръщат в символи не само на морално усъвършенстване, а и на дълбоко напрежение между национално и космополитно.
II. Ранните български масони и ролята на Иван Ведър
От архимандрит Ефрем до първия български масон
Преди да се появят редовни ложи в свободна България, отделни българи вече са посветени в чуждестранни масонски структури. Сред тях е архимандрит Ефрем от Кишинев – бесарабски българин, който се превръща в първия известен български масон. Той се посвещава в лоза извън пределите на българските земи и след това се опитва да пренесе опита си в Русе, където прави опит да основе българска ложа. Тези усилия остават епизодични, но показват, че още преди Освобождението българската интелигенция търси контакти с масонските среди на Руската империя и на други европейски страни. Случаят с архимандрит Ефрем е показателен и по друга причина: той разкрива как духовни лица, възпитани в православната традиция, виждат в масонството не конкурираща религия, а форма на морално и интелектуално общуване със света. Макар опитът му в Русе да не прераства в устойчива организация, той подготвя почвата за по-структурирана дейност след 1878 г. и показва, че идеята за „българска ложа“ зрее още преди появата на Третата българска държава. По този начин архимандрит Ефрем стои на границата между старата, предосвобожденска епоха и новата, в която масонството започва да се мисли като фактор в изграждането на модерната нация.
Иван Николов Ведър – основоположник и посредник
Истинският основоположник на българското масонство е Иван Николов Ведър – човек, който съчетава революционна ангажираност с принадлежност към английската ложа в Цариград и достига висока степен в нейната йерархия. Той поддържа връзки с Българския революционен централен комитет и според различни сведения посвещава значителна част от бъдещите ръководители на Третата българска държава в масонството. Ведър гледа на ложата не просто като на братство, а като на канал за защита на българските интереси в една Османска империя, където реформите, капитулациите и великите сили се преплитат в сложна игра. Легендарен остава епизодът с Русе, където благодарение на контактите му с турски масони градът е спасен от опожаряване и разграбване – случай, който ясно показва как масонските връзки могат да се превърнат в конкретен инструмент за предотвратяване на насилие. След Освобождението Ведър не изчезва от сцената, а напротив – през 1880 г. инсталира първата редовна българска масонска ложа „Балканска Звезда“ („Étoile des Balkans“) в Русе. Сред членовете ѝ са Никола Обретенов, Захари Стоянов, Иларион Драгостинов, Тома Кърджиев – все фигури на българското Възраждане и ранната Трета държава. По този начин Ведър буквално вплита революционната енергия на националноосвободителното движение в структурите на едно международно братство и превръща масонството в продължение на революционната борба с други средства.
III. Първите ложи в следосвобожденска България
Разцветът на „Балканска Звезда“ и първите градски центрове
Ложата „Балканска Звезда“ в Русе се превръща в символ на това как един пограничен дунавски град се свързва директно с европейските комуникационни линии – по вода, по железница, по търговски и дипломатически канали. В нея влизат хора, които вече са доказали себе си като революционери, писатели, офицери, общественици, но които усещат, че новата епоха ще изисква и други умения – дипломатически такт, умение да се разговаря с чужденци, познаване на международните кодове. Фактът, че бъдещият княз Александър Батенберг посещава ложата инкогнито, подсказва, че масонството се възприема и като място, където монархът може неофициално да „усеща“ настроенията на активната част от обществото. Скоро след Русе възникват ложи във Варна, София и други градове, а за кратко именно Варна приютява първата Велика ложа. В тези ранни години масонството привлича не само революционери, но и търговци, юристи, лекари, инженери – хора, които изграждат инфраструктурата и администрацията на младата държава. Ложите функционират като своеобразни „клубове на елита“, но в същото време се опитват да отстояват принципи, които надхвърлят чисто партийните и групови интереси. Тази амбиция се сблъсква с реалността на една политически нестабилна страна, в която преврати, дворцови кризи и остри партийни борби бързо проникват в живота на всяка влиятелна организация.
„Приспиването“ на ложите през 1887 г.
През 1887 г. Иван Ведър взема драматично решение – да „приспи“ всички ложи в България, за да избегне опасността масонството да се превърне в още един инструмент в ръцете на политическите клики. Тази стъпка показва ясно разбиране за крехкостта на младата държава и за това колко лесно една международна мрежа може да бъде компрометирана, ако се впрегне в дребни междуличностни и партийни войни. В условията на следосвобожденска България, където либерали и консерватори, русофили и русофоби, монархисти и републиканци се борят ожесточено, всяка структура с авторитет и международна връзка става обект на съмнение и атака. Ведър, който е преживял Османската власт и борбата за освобождение, инстинктивно усеща, че преждевременното и прекалено политизиране на ложата може да я унищожи. „Приспиването“ на ложите не означава заличаване на масонската идея, а по-скоро тактическо отстъпление – опит тя да бъде запазена за момент, когато държавата и обществото ще бъдат по-готови да я използват рационално. В резултат масонството изчезва от публичния хоризонт за известно време, но мрежите, личните контакти и паметта за него остават и чакат нова историческа ситуация, в която да бъдат активирани.
IV. Масонството и националноосвободителното/обединително движение
ВМОРО, ВМРО и масонските контакти
В началото на XX век борбата за Македония, Одринско и Добруджа изисква от българските дейци да мислят далеч отвъд полето на въоръжената борба. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), а по-късно ВМРО, имат нужда от канали за информация, влияние и подкрепа в Европа, където се решават съдбите на народите. Масонските ложи, в които членуват влиятелни дипломати, търговци, духовници и общественици, изглеждат естествено място за изграждане на такива канали. Затова не е случайно, че сред масоните революционери се посочват имена като Дамян Груев, Михаил Развигоров, полковник Петър Дървингов, Георги Кулишев, Кирил Пърличев, Христо Силянов, Йордан Чкатров, Павел Шатев и други, макар за някои от тях да липсват стопроцентово документирани доказателства. Тези хора разбират, че в един свят, в който велики сили чертаят граници върху картата, моралните аргументи и героичните подвизи в планините на Македония не са достатъчни. Те търсят братя по ложите в Париж, Лондон, Виена и Белград, които да чуят българската гледна точка и да я пренесат в своите среди. Масонството тук функционира като невидим дипломатически коридор – не решава съдбата на Македония, но позволява българският глас да прозвучи в дебатите на европейските елити.
Конспирации, реални възможности и ограничения
Връзките между революционни организации и масонски структури естествено раждат множество конспиративни теории – от твърдения, че „масоните управляват ВМОРО“, до обратната теза, че Организацията използва масонството като чисто инструментален канал за свои цели. Реалността е по-сложна и по-прозаична. Масонските връзки помагат за осигуряване на информации, за предаване на писма, за организиране на срещи и за оказване на морална и понякога финансова подкрепа. В същото време ложите не са монолитни политически субекти – в тях членуват хора с различни, често противоречиви възгледи. Така българските революционери се сблъскват не само с подкрепа, но и със скептицизъм, а понякога и с открито противопоставяне. Все пак самият факт, че българи присъстват в тези среди, означава, че македонският и тракийският въпрос не се обсъждат само през призмата на гръцките, сръбските или румънските аргументи. Масонството дава на българското национално движение допълнителен дипломатически слой, който не може да компенсира неблагоприятните международни конюнктури, но показва зрялост и стратегическо мислене у българския елит.
V. Голямата война и учредяването на Великата ложа на България
1917 г. – масонството като инструмент в труден мир
Към края на 1917 г. поражението на Централните сили в Първата световна война става все по-очевидно, а България, макар да показва „чудеса от храброст“, се оказва в неизгодна позиция. На хоризонта се задават тежки мирни договори, които заплашват териториалната цялост, икономическата стабилност и международния престиж на страната. В тази ситуация български офицери, интелектуалци и политици търсят нови форми за защита на националните интереси – възстановяват се офицерски братства, създават се добруджански, македонски и тракийски комитети, както и Комитет за защита на националните интереси. В основата на част от тези инициативи стои генерал Александър Протогеров, който е свързан и с ВМРО, и по-късно става член на нейния Централен комитет. Той стига до заключението, че възстановяването и институционализирането на масонството в България може да бъде силен коз в предстоящите дипломатически битки. Причината е ясна: българските масони традиционно са свързани с франкомасонството, а след войната Франция се превръща в една от ключовите сили, определящи съдбата на Балканите. Вземайки пример от Сърбия и Гърция, които успешно използват масонските си връзки с Франция, Протогеров и съмишлениците му виждат в масонството допълнителен шанс да „заобиколят“ стигмата от съюза с Германия и да защитят българската кауза.
Ложата „Заря“, „Зора“, „Светлина“ и раждането на Великата ложа
На 27 ноември 1917 г. се провежда учредителното събрание, с което се поставя началото на Велика ложа на България. Великата ложа на Франция дава съгласието си българската ложа „Заря“, съществуваща от 1914 г. с патент за редовност, да се раздели на две – „Зора“ и „Светлина“, които заедно формират Великата ложа на България. Този акт не е просто вътрешна организационна промяна, а политически знак: България заявява, че има свои собствени, признати от френските братя структури, които могат да влязат в диалог с европейското масонство от позицията на равноправен партньор. В приетата Декларация се подчертава, че франкмасонството не е секта и не налага определено вярване, че стои над политическите спорове, че изисква от своите членове да се подчиняват на законите на страната и да жертват в нейно име. За българските масони тези принципи са начин да съчетаят лоялността към държавата с принадлежността към едно наднационално братство. Първият Управителен съвет включва фигури като велик майстор генерал Александър Протогеров, д-р Стоян Джубелиев, Тома Карайовов, Илия Пенев, д-р Недко Семенов, Йордан Ковачев и Александър Теодоров-Балан. Това е елитна група, която обединява военни, лекари, юристи, учени – хора, способни да влияят върху общественото мнение и международните контакти. Така в условията на поражение и предстоящо национално унижение масонството отново се превръща в инструмент за достойно представяне на България пред света.
VI. Между двете войни: дипломатически, културни и вътрешнополитически функции
Международни контакти и ограниченията на реалната политика
В периода 1918–1940 г. Великата ложа на България развива активна дейност в полето на двустранните срещи и връзки с братя от Западна Европа. Организират се посещения, обменят се писма, участва се в международни събори, а българските масони представят аргументите на страната по македонския, тракийския и добруджанския въпрос. Тази дейност несъмнено допринася за подобряване на имиджа на България сред част от елитите в победителските държави и помага в известна степен да се преодолее стигмата на „неверния съюзник“ от Първата световна война. Въпреки това, масонството трудно успява да извоюва конкретни политически придобивки за българското население в оспорваните територии. Причините са в „твърдата геополитика“ – здравите съюзи между Франция и съседните на България държави, като Гърция и Кралството на сърби, хървати и словенци, както и във вътрешните напрежения в масонските структури на Балканите. Ложите в Белград, Букурещ, Атина и София не са изолирани от националните интереси – напротив, те често ги отразяват и подсилват. Така международното братство се оказва поле на конкуриращи се национални визии, а не утопично пространство на чисто „хуманни“ идеали. Българските масони успяват да направят каузата си видима, но не могат да променят баланса на силите, определен от големите съюзи и договорите.
Вътрешен елит, интелигенция и морален авторитет
На вътрешнополитическо ниво междувоенното масонство в България играе ролята на своеобразна морална и интелектуална трибуна на част от елита. В ложите членуват професори, офицери, юристи, лекари, инженери, журналисти, които се опитват да формулират по-широки визии за развитието на държавата отвъд тяснопартийните интереси. В дебатите се обсъждат теми като парламентарната култура, отношението към Запада и Изтока, ролята на армията, образованието и социалните реформи. Масонската етика за „духовно и нравствено усъвършенстване“ се предлага като противоотрова срещу корупцията, политическото насилие и тесногръдия партиен егоизъм. В същото време обществото често възприема тези усилия през призма на подозрението: затвореният характер на сбирките, тайнството на ритуалите и международните връзки подхранват представата за „скрито управление“. Когато политическите кризи се задълбочават, масоните лесно стават удобна цел за обвинения – ту от левицата, която ги представя като проводници на „буржоазни и капиталистически интереси“, ту от крайното дясно, което ги демонизира като „агенти на западните демокрации“. Така масонството между двете войни живее в амбивалентна позиция – едновременно търси да бъде съвест на елита и е обект на яростни конспиративни фантазии.
VII. Криза, забрана и преследване (1940–1944)
Законът за защита на нацията и ударът срещу ложите
С наближаването на Втората световна война и ориентацията на България към германската орбита, положението на масонството рязко се влошава. В Италия и Германия фашисткият и нацисткият режим вече забраняват ложите, представяйки ги като част от „световен заговор“ на либералните демокрации и еврейството. Под подобно идеологическо влияние и в България масонството е обявено за опасно и чуждо на „новия ред“. С приемането на Закона за защита на нацията, влязъл в сила през януари 1941 г., дейността на масонските ложи се забранява, а членовете им са подложени на наблюдение и натиск. Българските масони са обвинени, че чрез своите международни връзки служат като проводник на интересите на западните демокрации и франкомасонството, което в очите на пронацистките среди е почти синоним на „враждебна конспирация“. Целта на тези мерки е ясна – да се затворят всички канали, по които Съюзниците биха могли да общуват с българския елит извън контрола на германското влияние. Масонството от инструмент на дипломатична „мекота“ се превръща в заподозрян канал на „чужда пропаганда“, а неговите членове са поставени пред избор: да мълчат, да се откажат формално от принадлежността си или да рискуват санкции.
Народният съд и символният крах на старото масонство
Краят на войната не носи облекчение за българските масони – напротив, репресиите преминават от крайнодясна в радикално лява форма. След 9 септември 1944 г. новата власт, ориентирана към СССР, възприема масонството като буржоазно, реакционно и „шпионско“ явление, сродно с преследваните от съветската система ложи. Народният съд използва масонската принадлежност на редица обвиняеми като утежняващо обстоятелство, представяйки я като доказателство за връзки със западните капиталистически държави и франкомасонството. Сред осъдените и екзекутираните се оказват личности като Петър Думанов, бивш плевенски депутат, и проф. Александър Станишев, както и други, за които членството в ложа служи като удобен аргумент за по-тежка присъда. Така българското масонство преживява двоен удар – първо от фашисткия, а после и от комунистическия режим, които го виждат като опасен конкурент в сферата на идеологията, международните контакти и моралния авторитет. Въпреки че формално историята на Третата българска държава завършва през 1944 г., съдбата на масоните в годините след тази дата е неразделна част от оценката на тяхната роля в предишните десетилетия. Репресиите срещу тях показват колко неудобна е за тоталитарните режими всяка структура, която предлага алтернативна йерархия на лоялност – не само към партията или вожда, а и към международно братство и към собствената съвест.
VIII. Идеи, митове и наследство до 1944 г.
Между просветителство и „тайна власт“
Когато поглеждаме назад към масонството в Третата българска държава, неминуемо срещаме двоен образ – от една страна, просветителска, морална и дипломатическа мрежа, от друга – обект на легенди за „скрита власт“ и глобални конспирации. За самите масони идеята за „зидарство“ означава стремеж към лична и обществена трансформация, към изграждане на по-справедливо и рационално общество, към диалог между различни народи и религии. За противниците им тя символизира опасност, размиване на националната идентичност и подчинение на чужди центрове. И двете гледни точки улавят част от истината, но нито една не я изчерпва. Масонството реално функционира като елитарна мрежа за обмен на информация, услуги и идеи, в която лоялността и братството имат силно значение. В същото време то не е всесилна организация, която дирижира историята – българските масони не успяват да предотвратят националните катастрофи, да върнат изгубените територии или да неутрализират тоталитарните режими. Наследството им до 1944 г. е по-скоро в сферата на моралния и политическия стил – в опита да се мисли държавата не като затворена крепост, а като част от европейско пространство на идеи и институции.
Образът на България и „нуждата от ложа“
Един от най-ясните изводи за смисъла на българското масонство е формулиран от Димитър Ведър, син на Иван Ведър. Той подчертава, че нуждата от създаване на ложа произтича от факта, че чуждата преса третира България като озлочестена и оклеветена „варварска“ страна. В този контекст масонската ложа е замислена като инструмент за подобряване на образа на България пред европейските сили и за „влизане в общуване със свободните зидари от целия свят“. Идеята е българският народ да „вкуси от плодовете“ на масонската нравственост и култура, а чрез бъдеща Велика ложа България да бъде призната като равноправен участник в международното братство. Тази мотивация разкрива дълбоко чувство за национална уязвимост, но и за историческа отговорност – българските революционери и държавници интуитивно усещат, че борбата за национални права минава и през убеждаване на световното обществено мнение. В този смисъл масонството в Третата българска държава е опит да се преодолее провинциалността, да се разширят хоризонтите на политическото мислене и да се създадат устойчиви мостове към Европа. Дали този опит е напълно успешен, е спорно, но самото му съществуване показва, че българските герои от онази епоха мислят по-стратегически и по-глобално, отколкото често им приписваме.
Историята на масонството в Третата българска държава между 1878 и 1944 г. очертава сложен път – от първите индивидуални посвещения в чужбина, през дейността на Иван Ведър и „Балканска Звезда“, през участието на революционери и офицери, до създаването на Великата ложа на България и последвалите забрани и репресии. Масонството се появява като отговор на двойното предизвикателство: нуждата от вътрешно нравствено и интелектуално усъвършенстване и необходимостта от външна международна легитимация на България. То се използва като специален канал за дипломатически контакти, като пространство за формулиране на дългосрочни политически визии и като инструмент за защита на националните интереси в Македония, Тракия и Добруджа. В същото време никога не успява да се откъсне напълно от подозренията, конспиративните фантазии и политическите борби, които го правят удобна мишена за радикални режими отляво и отдясно.
След 1944 г. българското масонство е почти напълно ликвидирано като видима структура, а неговите членове преживяват репресии, обвинения в шпионаж и морална делегитимация. И все пак, ако се вгледаме в аргументите на неговите основатели и защитници, виждаме последователна линия: стремеж да се впише България в европейската цивилизационна карта не само чрез войни и договори, но и чрез морални и интелектуални общности, които се опитват да надхвърлят националните граници. Масонството става арената, на която българските елити се опитват да „говорят със света“ на неговия собствен език, без да изоставят националната си кауза. Именно в този опит – не винаги успешен, често противоречив, понякога трагичен – се крие истинската историческа стойност на масонството в Третата българска държава.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
