МАЙОР ГЕОРГИ ВЕКИЛСКИ

Историята на един от най-забележителните български офицери от началото на XX век започва на 4 ноември 1882 г. в старопрестолния град Ловеч. Бащата на бъдещия герой е известен юрист и просветен деец, човек с изключителна обич към родината и с живи спомени за бурните години на националноосвободителните борби. Той решава да кръсти сина си Георги в чест на един от най-значимите дейци на Априлското въстание – Георги Икономов, негов далечен родственик. От най-ранни години малкият Георги расте в атмосфера на патриотизъм, където идеалите на свободата и националното обединение са неизменна част от семейния живот.

I. Детство и образование

Семейството се премества в София, където бащата заема високи административни постове – бил е управител както на Ловеч, така и на столицата. Той е възпитаник на престижния Робърт колеж в Цариград и потомък на уважаван ловчански род. За съжаление, съдбата нанася тежък удар – през 1902 г. бащата умира, оставяйки съпругата си Керанка Векилска вдовица с седем деца. Сред тях е и бъдещият герой Георги – ученолюбиво, дисциплинирано и работливо момче, което скоро ще се превърне в гордостта на майка си.

Георги проявява жив интерес към спорта и особено към колоезденето. Той става „съюзен войвода“ на Организацията на българските колоездачи – звание, което говори за активността му и лидерските му качества още в младежките години. След завършване на образованието си постъпва във Военното училище в София, а след дипломирането си поема по пътя на професионалния военен, като избира кавалерията.

II. Начало на военната кариера

Като кавалерист във войската на Негово Царско Величество, Георги Векилски скоро привлича вниманието на талантливия генерал Иван Колев. Векилски се откроява с умението си да маневрира безупречно с батареята си по време на сражения, съчетавайки бързината на кавалерията с точността на артилерията. За проявения героизъм и заслуги получава орден „Св. Александър“ и орден „За храброст“. Той е офицер от онзи тип, който войниците обичат, уважават и следват до смърт. В духа на своята професия завещава на подчинените си знаменателните думи:

Наред с пламъка, буйността и неудържимия устрем на кавалерийския офицер, конният артилерист трябва да притежава точната пресметливост, солидни познания и спокойствието на математика. По време на кавалерийска атака конният артилерист трябва да остане бясно спокоен.

III. Войните за национално обединение

Майор Векилски участва в три войни за обединението на България – Балканската (1912–1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915–1918). По време на Междусъюзническата война е ранен край Велес, но бързо се връща на служба. През Първата световна война, след включването на България на страната на Централните сили, Векилски поема командването на конната артилерия – специализирано и ключово звено в състава на конната дивизия на генерал Иван Колев.

IV. Героизмът при Мустафа ачи – 21 септември 1916 г.

Кулминацията на неговата военна слава настъпва в битката при Мустафа ачи по време на Добруджанската кампания. Срещу българските позиции настъпва Седемнадесета румънска бригада, числено превъзхождаща защитниците. Пехотата и колоездачните роти са изтощени и с изчерпани боеприпаси. В критичния момент майор Векилски застава пред отстъпващите войници и изрича легендарната заповед:

Тук ще умрем, но нито крачка назад. Тури ножа!

Със заповеди „Батарея, мерник нула. Поправка 50!“ той организира отбраната, поставяйки войниците си в шест карета около оръдията. Последвалият ураганен артилерийски огън и контраатака задържат врага достатъчно дълго, за да може генерал Колев да хвърли в атака цялата си конна дивизия. Победата е пълна, а ролята на Векилски – решаваща.

Самият фелдмаршал Аугуст фон Макензен лично поздравява майора и неговите хора, а един ранен румънски офицер признава:

Влизаме в окопите и изведнъж… изведнъж тоя неочакван огън, тоя картеч право в лицата. И тая конница… Беше ужасно.

V. Последните години и гибелта

През 1917 г. Векилски е повишен в чин майор. Известен с военния си нюх, той прилага нови тактически прийоми – например малки групи конници да примамват врага, който след това попада под концентрирания огън на артилерията.

За жалост, на 15 март 1918 г., при разузнаване в делтата на Дунав, близо до него избухва бомба. Смъртта му е мигновена. Той си отива едва на 35 години, оставяйки след себе си легенда за безпримерен героизъм.

Погребан първоначално в църквата „Св. Георги“ в Тулча, по-късно тленните му останки са пренесени в Алеята на героите в двора на Артилерийските казарми в София.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК