ТРАНСРОДОПСКАТА ТЕСНОЛИНЕЙКА СЕПТЕМВРИ – ДОБРИНИЩЕ

Дълбоко в сърцето на България, сгушена сред мистичните склонове на Родопите, гордите върхове на Пирин и величествената Рила, се вие една тясна железопътна линия – единствена по рода си в страната и на Балканите. Това е легендарната трансродопска теснолинейка Септември – Добринище, чиято ширина между релсите е едва 760 мм – по-малко от три педи разстояние.

Днес тя е много повече от транспортна артерия – тя е мост между епохи, свидетелство за държавна далновидност, майсторство на българския инженеринг и несъкрушимия дух на поколения обикновени хора, строили я и ползвали я десетилетия наред.

I. Исторически контекст: Защо се ражда идеята?

Началото на идеята за високопланински теснопътен път води своето начало от Първата световна война. През 1916 г., в най-тежките години за младото Трето българско царство, докато държавата воюва на няколко фронта, започва да се мисли за това как да бъдат отворени най-недостъпните гори на Рила и Родопите. Икономическите мотиви са ясни: дървената индустрия по онова време е важна за строителството и отоплението, а планинските масиви са богати на ценна дървесина.

Освен икономическите причини, има и стратегически съображения – идеята е да се осигури удобна връзка между отдалечените планински райони и главните жп линии на страната. Още тогава се заражда мечтата трасето да стигне до Неврокоп (днес Гоце Делчев), който остава встрани от основните комуникационни артерии.

II. 20-те години: Първа копка и първи влакове

След войната проектът постепенно започва да се реализира. През 1921 г. стартира строежът на първия участък. Първият етап е сравнително „лесен“ в сравнение с това, което предстои. Той обхваща отсечката от Септември, разположено на главната линия София – Пловдив, до Лъджене (днес квартал на Велинград). Това са около 20 км, преминаващи през хълмисти терени, гори и долини.

На 1 август 1926 г. празнично е пуснат първият влак по трасето. Малко хора тогава си дават сметка, че тепърва започва истинското инженерно предизвикателство – защото оттук нататък линията трябва да преодолее суровия планински релеф на Западните Родопи и Рила.

III. Години на строителен героизъм

Между 1926 и 1945 г. строителството на линията преминава през шест етапа, белязани от политически преврати, икономически кризи и дори световна война. През това време се сменят няколко правителства, но проектът не спира – макар и с прекъсвания.

• Втори етап: От Лъджене (Велинград) към Чепино и Якоруда.
• Трети етап: Разширяване към Белица, където теренът става изключително стръмен и изисква тунели и сложни серпентини.
• Четвърти и пети етап: Линията се насочва към Банско. Това не е предвидено първоначално – първоначалният план е тя да продължи по долината на Места към Неврокоп, но местната общественост настоява Банско и Добринище да не останат извън голямата връзка.
• Шести етап: Финалната отсечка Банско – Добринище, завършена на 9 декември 1945 г.

Общата дължина на трасето достига 124 км, с над 35 тунела, множество мостове и виадукти. Най-дългият тунел е при Аврамовата седловина, където линията достига рекордната за Балканите надморска височина от 1237 м.

IV. Гениални инженерни решения

Строежът е труден и опасен. Природата налага тежки изпитания: каменни масиви, ронливи скали, стръмни дерета, буйни потоци и лавини през зимата. За да се преодолеят тези препятствия, инженерите проектират прословутите „шестици“ и „осмици“ – участъци, при които линията преминава на няколко нива и прави серпентини във форма на цифрите 6 или 8. Това позволява на влака да се изкачва плавно, без да надвишава допустимите наклони. Сред най-емблематичните съоръжения са и виадуктите над реки и пропасти – истинско произведение на инженерното изкуство за времето си.

V. Откриването на Чепино – Якоруда – Белица

Един от най-паметните моменти в историята на теснолинейката е откриването на трудния планински участък през 1939 г., което се превръща в национално събитие. Цар Борис III лично присъства и държи вдъхновяваща реч:

Осветената днес линия, която проплъзва Родопите и свързва долината на Марица с долината на Места, минава през едни от най-красивите места на нашата родина и представлява едно от най-големите постижения на нашата млада техника и българския труд.

Той дори управлява локомотива при церемонията – символичен жест, който остава в паметта на поколения.

Най-високата точка на трасето е гара Аврамово, известна като най-високата гара на Балканския полуостров. Там железницата пресича границата между Родопите и Рила, а до Балканската война през тази седловина е минавала и самата държавна граница. В района е изградена и най-дългата тунелна система по линията.

През зимата снегът и поледиците често поставят железницата на изпитание. В миналото местните хора са излизали доброволно да чистят снега от линията, за да не останат откъснати от света.

VI. Социална и културна значимост

Още от самото начало теснолинейката има огромна социална роля. За много планински села тя е единствената транспортна връзка с останалия свят. Стотици ученици, работници, занаятчии и търговци са я ползвали ежедневно. По релсите са се превозвали стоки, строителни материали, дървен материал и дори животни.

Теснолинейката се превръща и в културен феномен. Вагоните ѝ често са наричани „етнографски музей на колела“, защото в тях пътуват помаци и мюсюлмани с традиционни носии, които пазят автентичния облик на планинските общности. Туристите, които се качват днес на влака, изпитват неповторимото усещане за пътешествие във времето.

VII. Природни гледки и туристически потенциал

124-километровото трасе разкрива невероятни гледки – буйни реки, дълбоки клисури, вековни гори, високи върхове и китни планински села. Пътуването отнема почти 5 часа, през които човек буквално не може да откъсне поглед от прозореца.

Сред най-красивите спирки са Велинград, известен със своите минерални извори, Якоруда, Белица с близкия парк за реинтродукция на танцуващи мечки, Банско – световноизвестен ски курорт, и крайната гара Добринище.

VIII. Залез и възраждане

С годините част от страничните разклонения на теснолинейката са затворени – линията до Пазарджик например е демонтирана. През 2002 г. спира и теснолинейката Червен бряг – Оряхово, оставяйки Септември – Добринище единствената действаща теснопътна линия в България.

В последните десетилетия нееднократно се обсъжда идеята да бъде затворена поради икономическа неефективност, но благодарение на ентусиасти, железопътни клубове и местните хора, теснолинейката устоява на всички опити да бъде погребана. През последните години интересът към нея расте лавинообразно – не само от българи, но и от чуждестранни туристи и фенове на железниците.

През 2020-те години е възстановен и легендарният пътнически влак „Родопи“, който отново посреща туристи с ретро вагони и атмосфера от миналото. На гара Цепина, някога изоставена, е създаден специален музей, който разказва историята на теснолинейката чрез архивни снимки, предмети и свидетелства.

Местни общини, туристически организации и граждани все по-активно популяризират трасето, като предлагат турове, исторически обиколки и атракционни пътувания. За много млади хора тя се превръща в романтично пътешествие към българската история и природа.

Днес теснолинейката Септември – Добринище е много повече от железен път. Тя е живо свидетелство за българската упоритост, символ на строителен героизъм и непрекъсната връзка между хората и планината. В нея се събират легендите за Родопите, духът на Рила и гордостта на Пирин – три планини, три сестри, които продължават да пазят малкото влакче, което бавно, но сигурно, пъпли през тях.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК