ДОБРИ ИЛИ ЛОШИ СА ЧОРБАДЖИИТЕ

В продължилото близо пет века османско владичество върху българските земи се оформя специфичен социален слой – чорбаджиите. Това са местни първенци, заможни земевладелци, търговци, еснафски старейшини и данъчни посредници, които съчетават икономическо богатство и социален престиж с ролята на посредници между османската власт и християнското население.

Думата чорбаджия произлиза от тур. çorbacı – първоначално военен чин („началник на рота, грижещ се за храната на войската“). В българския език още през XV–XVI век терминът започва да се използва за местни първенци и постепенно придобива значението на богат, влиятелен човек, пръв между съселяните или съгражданите си.

Чорбаджиите са ключови фигури в стопанския и културния живот на Възрожденска България. От една страна те финансират училища, църкви и благотворителни начинания, от друга – често са обвинявани в корист, угодничество пред османците и дори предателство спрямо революционните борби.

I. Етимология и ранно развитие на институцията

Военният произход на думата

В Османската империя титлата çorbacı обозначава офицер в еничарските части, който отговаря за храна и ред в своята рота (çorba = супа). По-късно думата започва да се използва за началници, старейшини и лица с административна функция.

Прехвърляне към цивилната сфера

През XVI–XVII век, с разширяването на империята и сложната система на местно управление, чорбаджия започва да означава светски водач на християнските общини:

• селски кмет (кехая), отговарящ за данъците и реда;
• градски първенец – водач на еснаф или търговска общност;
• заможен посредник между властта и населението.

До края на XVII век терминът вече е широко разпространен в българските земи като титла за богат и уважаван човек.

II. Икономическата база на чорбаджийството

Чорбаджийството не е просто почетно звание; то се опира на реално икономическо превъзходство. Основните източници на богатство са:

2.1. Земевладение

Много чорбаджии притежават широки земеделски имоти – ниви, лозя, овощни градини, пасища, мелници. Те отдават земи под аренда или на дял, а част от доходите им идват от търговия със земеделска продукция.

2.2. Търговия на далечни разстояния

През XVIII–XIX век българските търговци активно изнасят:

• жито и добитък към Цариград и Егейското крайбрежие,
• розово масло и аби към Централна Европа,
• кожи, вълна, тютюн, памук,
• произведения на занаятите (абаджийство, терзийство).

Чорбаджиите често поддържат кантори във Виена, Букурещ, Белград, Марсилия, Одеса. Пример са Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово, които изграждат търговска мрежа от Румъния до Русия и Франция.

2.3. Занаятчийство и ранна индустрия

Някои чорбаджии основават работилници и манифактури. Пример е Добри Желязков – Фабрикаджията, създал през 1834 г. първата текстилна фабрика в Сливен.

2.4. Данъчни откупувания (илтизам)

Османската практика позволява на богати хора да откупуват правото да събират данъци в даден район. Чорбаджиите поемат риска да платят предварително на властта и след това прибират печалба от населението – често източник на напрежение.

2.5. Партньорства с османски управници

Нерядко чорбаджиите влизат в съдружие с местни бейове, паши и чиновници, получавайки протекции и възможност за разширяване на търговията.

III. Чорбаджиите и българската община

С оформянето на общините (селски и градски съвети) чорбаджиите се превръщат в техни естествени лидери. Общината отговаря за:

• събиране на държавни данъци и местни такси;
• поддръжка на пътища, чешми, мостове;
• строеж на църкви и училища;
• наемане на учители и свещеници;
• подпомагане на бедни и болни.

Чорбаджиите внасят средства, организират общинските дела и преговарят с османската администрация. Често селото или градът е зависим от техните дарения и умения да „уреждат“ въпроси в конака.

IV. Отношения с османската власт

Чорбаджиите са необходимото звено за управление на немюсюлманското население.

• Властта им поверява събирането на данъци и следенето за ред.
• Те посредничат при конфликти, защитавайки селяните от произвола на дребни чиновници (поне на теория).
• В замяна получават привилегии – по-леки данъци, защита от насилия, право на оръжие или отличително облекло.

Тази зависимост прави чертата между патриаршески защитник и помощник на потисника изключително тънка.

V. Социален стил и културни влияния

Чорбаджиите са първите носители на заможен, полуевропеизиран начин на живот:

• строят големи къщи с чардаци и резбовани тавани – виждаме ги в Копривщица, Жеравна, Котел, Трявна;
• обличат се по последна мода – европейски костюми, но и ориенталски луксозни дрехи;
• държат децата им да учат в престижни училища (Пловдив, Цариград, Одеса, Букурещ);
• създават търговски мрежи в чужбина и поддържат контакти с гръцки, арменски и еврейски търговци.

VI. Ролята на чорбаджиите в Българското възраждане

6.1. Подкрепа за просветното дело

Чорбаджиите финансират училища, учители, печатници, изпращат стипендианти в чужбина.
Примери:

• Хаджи Ненчо Палавеев от Копривщица – дарител за училища и църкви;
• Евлоги и Христо Георгиеви – дават милиони левове за образователни и културни каузи (включително за Софийския университет);
• Добри Желязков – подкрепя просветата в Сливен;
• Никола Минчоглу – търговец и меценат.

6.2. Културен и книжовен подем

Чрез дарения за печат на книги и вестници чорбаджиите допринасят за разпространението на българската книжнина.

6.3. Консерватизъм и страх от революция

Мнозина се опасяват, че въстания ще унищожат богатството и ще донесат турски репресии. Те предпочитат мирни реформи, а не радикални промени.

Затова революционерите често гледат на тях с подозрение. Васил Левски предупреждава комитетите да не се доверяват на чорбаджиите. Христо Ботев ги заклеймява като страхливи богаташи.

VII. Чорбаджиите и църковната независимост

В борбата за самостоятелна българска църква чорбаджиите имат ключова роля. Те финансират:

• строеж и ремонт на храмове;
• петиции до Цариград за български владици;
• издържане на духовници и училища към църквите.

Те виждат в църковната независимост укрепване на българската идентичност, без да се поема революционен риск.

VIII. Образът им в българската литература

Литературната традиция често е критична:

• Иван Вазов в „Чичовци“ ги представя като дребнави и страхливи; в „Под игото“ чорбаджи Марко е добродушен, но нерешителен.
• Христо Ботев в поезията си ги нарича „изедници“.
• Народните песни често осмиват алчността на богатите първенци.

След Освобождението социалистическите и леви идеологии допълнително затвърждават негативния стереотип.

IX. Известни личности сред чорбаджиите

Евлоги и Христо Георгиеви

Търговци и банкери от Карлово, изградили мрежа в Румъния, Русия, Западна Европа. Огромни дарители за просветата, културата и изграждането на Софийския университет.

Добри Желязков – Фабрикаджията

От Сливен, създател на първата българска фабрика (1834). Богат предприемач, подпомага училища и благотворителност.

Хаджи Ненчо Палавеев

Копривщенски търговец, дарител за училища, църкви, подпомага бедни ученици.

Никола Минчоглу

Заможен търговец от Котел, свързан с гръцките търговски среди, но щедър дарител на българското училищно дело.

Хаджи Иванчо Хаджипенчович

Софийски чорбаджия и член на Висшия съдебен съвет на империята, участвал в процеса срещу Левски – символ на компромиса с властта.

X. Промени след Освобождението

След 1878 г. бившите чорбаджии се превръщат в буржоазията на новата държава:

• влизат в политиката (депутати, министри, кметове),
• основават фабрики и банки,
• инвестират в железопътни линии, строителство, търговия.

Пример – Евлоги Георгиев, един от най-богатите българи, основен спонсор на висшето образование.

В същото време думата „чорбаджия“ остава с негативен оттенък – символ на богаташ, който мисли само за кесията си.

XI. Социално-икономически измерения

Историците днес подчертават, че чорбаджиите са:

• буржоазия преди буржоазията – подготвят икономическата модернизация;
• основни данъкоплатци и кредитори в империята;
• културни меценати, които без тяхната помощ просветното движение би било много по-бавно.

В същото време те са и продукт на османската система за контрол – пазители на статуквото и често спирачка на радикалните промени.

XII. Чорбаджиите в народната памет и езика

Днес думата чорбаджия е почти синоним на богаташ, изедник, но на места (особено в Родопите, Тракия) споменът за дарителите и защитниците остава положителен.

Фолклорът запазва двойнственост: вицове и приказки осмиват алчността им, но съществуват и предания за добри чорбаджии, спасили селото от турски произвол.

XIII. Значение за българската национална идентичност

Разбирането на чорбаджиите е важно, защото показва, че националното възраждане не е само героична борба, а и икономически процес:

• натрупването на капитал и образование;
• израстването на средна и висша класа;
• формиране на нови културни модели.

Чорбаджийството е мост между патриархалното село и модерната буржоазна държава.

Чорбаджиите са една от най-сложните социални групи в българската история. Те са едновременно:

• патрони на културата, просветата и църквата,
• посредници между раята и османската власт,
• консерватори, често враждебни на революцията,
• икономически двигатели, които подготвят модернизацията след Освобождението.

Без тях трудно бихме си представили българското Възраждане в неговия икономически и културен разцвет, но и без конфликта между тях и революционерите не би се родила митологията за свободата.

Днес е важно да се гледа балансирано: да се признаят слабостите им – корист, страх, често предателство, – но и да се оцени, че именно те финансират училища, читалища, книги, и внасят духа на предприемачеството, без който България след 1878 г. не би могла да направи бързия си цивилизационен скок.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК