ПОКОЛЕНЧЕСКА СТРУКТУРА НА ПЪЛНОЛЕТНОТО НАСЕЛЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ

Поколенческата структура на пълнолетното население в България към 2025 г. може да се чете като „кратка история“ на страната, компресирана в демографски пластове: следвоенният подем, късносоциалистическата стабилизация, шоковете на прехода, европейската интеграция и дигиталната модерност се материализират в различни числени „тежести“ на поколенията. Данните, използвани в настоящия текст, стъпват върху официалната численост на населението към 31.12.2024 г. и върху показаното процентно разпределение на пълнолетните по поколения. Общият брой на населението към 31.12.2024 г. е 6 437 360 души. Данните за децата до 17 години включително към 31.12.2024 г. са 1 103 110 души, което позволява да се изведе пълнолетното население (18+) като остатък: 5 334 250 души.

Процентното разпределение по поколения, което се използва тук, е: Silent (1928–1945) 7%, Baby Boomers (1946–1964) 30%, Поколение X (1965–1980) 27%, Поколение Y / Millennials (1980–1996) 25%, Поколение Z (1997–2012) 11%. На тази база се получават следните абсолютни величини (закръгляне до човек, с балансиране на сумата до 5 334 250): Silent ~373 397, Boomers ~1 600 275, X ~1 440 248, Y ~1 333 563, Z ~586 767. Важно е да се подчертае методологичната рамка: НСИ публикува официално общи числености и възрастови структури, а „поколенията“ са аналитична категоризация по години на раждане; следователно абсолютните числа по поколения в текста са производни от официалните числености и от дадените проценти, а не отделна официална таблица „по поколения“.

I. Демографска рамка и метод на превод от проценти към брой

Дефиниране на пълнолетието като демографска граница

Пълнолетието (18+) действа като аналитичен праг, който променя начина, по който се интерпретира възпроизводството на населението, участието на пазара на труда и политическата представителност. Когато се работи с „пълнолетно население“, в кадър остават групите, които в принципен план могат да участват пряко в институционалния живот — като работещи, данъкоплатци и избиратели — а извън кадър остават децата, които са демографски „резерв“, но не са непосредствен носител на текущата обществена функционалност. Тази граница е особено важна в България, защото ниската раждаемост и продължителното намаляване на младите кохорти правят „входа“ към пълнолетното население относително тесен, докато „изходът“ към старостта е широк поради натрупани големи кохорти от средата на XX век. Именно поради това процентите по поколения, приложени върху 18+ населението, дават по-остра картина на социалната тежест на стареенето, отколкото същите проценти върху общото население. На равнище публични политики това означава, че натискът върху социалните системи не се обяснява само с броя на възрастните, а и с относителната „тънкост“ на младите пълнолетни групи, които трябва да поддържат фискално системите. В исторически план прагът 18+ отделя поколения, социализирани в различни политико-икономически режими, но поставени в един и същи институционален контекст след 1990 г., което позволява да се анализират не само числености, а и механизми на адаптация. Така пълнолетието се превръща в удобна рамка за съпоставка на поколенческата памет: война и ранна модернизация при Silent; социалистически индустриализъм и масова урбанизация при Boomers; късен социализъм и преход при X; евроинтеграция и глобализиран трудов пазар при Y; дигитална социализация и фрагментирана публичност при Z. Когато демографската структура е небалансирана, тази историческа стратификация се превръща в структурен фактор, защото всяко поколение носи различна институционална и икономическа рационалност, а големината му определя доколко тази рационалност доминира.

Изчисляване на абсолютни числа и контрол на сумите

Базовата величина е изведеното пълнолетно население: от общото население 6 437 360 се изваждат децата до 17 години включително 1 103 110, което дава 5 334 250 пълнолетни.

Върху тази база процентите по поколения се умножават, а получените дробни стойности се закръглят до човек, като се следи сумата да съвпадне с базата; в противен случай се получава „демографска грешка на закръглянето“, която при публични дебати лесно се превръща в повод за неверни изводи. При приложението тук се получават приблизително: Silent ~373 397, Boomers ~1 600 275, X ~1 440 248, Y ~1 333 563, Z ~586 767, като сумата е точно 5 334 250 след балансиране на закръглянето. Тези числа следва да се четат като структурни мащаби, а не като „точни преброявания“ по поколенчески етикети, защото самата категоризация по поколения не е задължително официалната класификация на НСИ, а аналитична рамка по години на раждане. На практика изчислението има стойност, защото позволява да се говори за политики в мерни единици „хора“, а не само в проценти: например „586 хиляди пълнолетни от поколение Z“ означава конкретен капацитет за вход на пазара на труда и за демографско възпроизводство в близките години. Методологично това също позволява да се оценява относителната тежест на кохортите при промени в пенсионната възраст, миграционни потоци или икономически цикли, защото процентите са статични в момента на снимката, но бройките са отправната точка за динамични сценарии. Най-същественото следствие е, че доминиращите кохорти се виждат не като абстракция, а като мащаб: над 1,6 млн. Boomers и около 1,44 млн. X задават „масата“ на обществото и обясняват защо политическите и социалните конфликти често се въртят около пенсии, здраве и собственост, а не около образование и стартови възможности. В този смисъл аритметиката става инструмент на историко-социален анализ.

Ограничения и риск от погрешна каузалност

Всяка демографска интерпретация носи изкушението да превърне корелация в причинност: например да се твърди, че дадено политическо поведение „се дължи“ на доминацията на определено поколение. Структурата по поколения е силен контекст, но не е единствена причина; тя взаимодейства с регионални различия, образование, доходи и миграционни истории. Освен това поколенческите граници (например 1980–1996 за Y) са условни и различни автори използват различни отсечки; при малки промени на границите, особено около 1980 и 1997, може да се прехвърлят десетки хиляди души между категории, което изменя интерпретационните акценти, но не и общия извод за стареене и дисбаланс. Също така „пълнолетното население“ не съвпада с „активното население“: част от 18+ са извън трудовия пазар (учещи, обезкуражени, неработоспособни), а част от 65+ остават икономически активни. Следователно числата са най-полезни, когато се използват за структурни сравнения и за оценка на потенциални натоварвания, а не като директен заместител на трудови и фискални показатели. Накрая, историческата перспектива изисква да се мисли за кохортите като за носители на различни институционални преживявания, но това не означава, че вътре в кохортите няма дълбока хетерогенност; в България тя е видима по линиите град–село, център–периферия и вътрешна–външна миграция. Тези ограничения не обезсилват анализа, а го дисциплинират: той трябва да остане внимателен към механизмите и да избягва „поколенчески детерминизъм“. Именно затова следващите раздели разглеждат не само „кой колко е“, а как историческите условия произвеждат различни демографски обеми и как тези обеми се превръщат в социална тежест.

II. Поколенческите кохорти като исторически пластове на българското общество

Кохортата като „памет“ и като институционален опит

В демографията кохортата по рождение е повече от възрастова група: тя е общност, която преминава през критични исторически моменти на сходна възраст, което формира сходни очаквания към държавата, труда и риска. В България това кохортно „календарно съвпадение“ е особено силно, защото политико-икономическите режими се сменят рязко и оставят различни модели на сигурност и несигурност. Silent (1928–1945) живее детство и ранна младост в контекста на война и следвоенно пренареждане, а зрелостта му протича в ранната социалистическа модернизация; Boomers (1946–1964) се социализира в късния сталинизъм и зрелия социализъм и преживява зрелостта си като „поколение на прехода“; X (1965–1980) влиза в активния живот в момента на системен срив и приватизационен хаос; Y (1980–1996) носи опита на институционално търсене след 1997 г., на европейски хоризонт след 2007 г. и на глобален трудов пазар; Z (1997–2012) се формира в дигитална среда и в условия на по-стандартизирани институции, но и на демографски песимизъм и изтичане на човешки капитал. Тези различия не са психологическа етикетизация, а историческа структура на възможностите: какъв е достъпът до образование, как се случва първата работа, как се придобива жилище, каква е „нормалната“ представа за държавна защита. Когато кохортата е голяма, нейният исторически опит се превръща в доминираща култура; когато е малка, тя е принудена да се адаптира към вече установени правила и интереси. Следователно абсолютните числа са пряко свързани с властовата геометрия на обществото: 1,600,275 Boomers и 1,440,248 X означават, че две кохорти, носещи опита на социализма и прехода, са мнозинство в пълнолетната структура, докато 586,767 Z означава ограничена демографска тежест на дигитално-родените млади възрастни. Този дисбаланс задава рамката, в която се формират „разумните“ обществени решения, защото институциите реагират на масовите групи.

Размерът на кохортите като отражение на демографски режими

Фактът, че Boomers са 30% от пълнолетните, не е случайност, а наследство на демографски режим на по-висока раждаемост в следвоенните десетилетия и на относително по-ниска детска смъртност в процес на модернизация. В България следвоенният период е белязан от ускорена урбанизация, индустриализация и разширение на здравните услуги, което типично увеличава преживяемостта и стабилизира семейните стратегии, макар постепенно да намалява раждаемостта. При X (27%) размерът остава голям, защото тази кохорта се ражда в години, в които държавата поддържа сравнително предвидима социална инфраструктура и семейни стимули, включително чрез жилищна политика и гарантирана заетост, които редуцират риска от родителство. При Y (25%) вече се вижда ефектът на късносоциалистическото понижение на раждаемостта и ранните години на прехода, когато несигурността се превръща в демографски фактор: първо чрез отлагане на раждането, после чрез миграция и разпад на локални пазари на труда. При Z (11%) „демографският срив“ от 90-те и началото на 2000-те се материализира в тесни кохорти, които достигат пълнолетие през 2015–2030 г.; тук числото не е просто статистика, а индикатор за бъдеща структура на работната сила, армията, администрацията и академичната система. Silent (7%) е естествено малка група, но нейният размер подсказва и общата динамика на застаряването: когато в структурата има много Boomers, Silent изглежда малка като дял, но абсолютната тежест на възрастните остава висока, защото старостта се „пълни“ от големите кохорти. Така размерите на кохортите са исторически отпечатък от различни режими на сигурност: социалната държава увеличава кохортите, системната несигурност ги свива.

Поколенческата структура като политико-икономическа конституция

Поколенческата демография действа като „тиха конституция“, защото определя кои интереси са структурно представени. Когато над половината пълнолетни са Boomers и X, темите за пенсии, здравеопазване, имотна собственост и междупоколенческа подкрепа са почти неизбежни в публичния дневен ред. Когато Z е 11%, теми като стартови доходи, първо жилище и дългосрочни инвестиции в детство и образование трудно се превръщат в доминираща политическа ос, освен ако не бъдат „осиновени“ от по-големи възрастови групи. Тази логика не изисква конспиративни предположения: тя следва от елементарната аритметика на електоралната маса и от факта, че социалните системи са устроени да обслужват текущо най-големите групи. В икономиката същият механизъм се проявява чрез структурата на потреблението: големите кохорти в по-зряла възраст поддържат определени отрасли (здравни услуги, фармация, ремонти, енергийна ефективност), докато малките кохорти на младите ограничават мащаба на пазари като наемно жилищно строителство и детски услуги. В този смисъл поколенческата структура е „материална“ причина за това как изглежда икономиката и какви компромиси са политически възможни. Оттук нататък анализът трябва да се движи от размер към механизъм: как именно числата се превръщат в натиск върху системите и в промяна на обществените отношения.

III. Стареене и социална тежест: доминацията на Boomers и X

Фискална геометрия на застаряването

Когато Boomers (~1 600 275) и X (~1 440 248) формират заедно приблизително 3,04 млн. души от пълнолетното население, обществото функционира при структурна доминация на възрасти, които са близо до или вече в пенсионна фаза, или носят двойна тежест — работа плюс грижа. Това променя фискалната геометрия: данъчната база се концентрира в по-тесни сегменти, докато разходните потребности се разширяват. В историческо време този процес протича като преместване на центъра на тежестта от инвестиции в растеж към финансиране на поддръжка — пенсии, здравни грижи, социални услуги, дългосрочна грижа. Дори без да се въвеждат допълнителни статистики, самият факт на численото превъзходство на по-възрастните кохорти означава, че „нормалният“ бюджетен конфликт се води около разпределението на ресурси между поколения, а не около чисто разширяване на ресурсите. В България този конфликт се усложнява от миграционното изтичане на млади и средновъзрастни, което редуцира приносителите в системите и увеличава зависимостта от вътрешна солидарност в семейството. Голямата численост на Boomers превръща пенсионния дебат в централна ос на политическата рационалност: корекции в пенсионни правила засягат директно огромна група и затова са политически „скъпи“. Паралелно с това голямата численост на X означава, че управленската и експертната инфраструктура на държавата е в ръцете на хора, които са формирани в преходна несигурност и често предпочитат краткосрочна стабилизация пред дългосрочни реформи с отложен ефект. Тук демографията не „обяснява“ ценностите, но задава вероятности: доминиращите кохорти имат по-голям шанс да наложат предпочитаните от тях темп и стил на промяна. Така стареенето действа не само като разходен натиск, а като промяна в политическата времева перспектива.

Системи на грижа и междупоколенческа зависимост

Застаряването се материализира най-ясно в системите на грижа, които в България се разпределят между държава, пазар и семейство, но с видимо превъзходство на семейния механизъм. Големите кохорти на Boomers влизат във възрасти, в които хроничните заболявания, инвалидизацията и нуждата от помощ нарастват, което увеличава търсенето на услуги, които държавата трудно мащабира достатъчно бързо. Поколение X се оказва в ролята на „буфер“: то едновременно поддържа икономическата активност и поема значителна част от неформалната грижа за родители, като в много случаи това се случва на фона на собствени деца или финансови ангажименти. При такава структура междупоколенческата зависимост престава да бъде морален разказ и става системен факт: капацитетът на икономиката да произвежда стойност се преплита с капацитета на домакинствата да произвеждат грижа. Това има последици върху женската заетост, върху регионалните неравенства и върху миграционните решения: когато младите виждат, че бъдещето включва грижа без достатъчна институционална подкрепа, те по-лесно избират емиграция или отлагане на семейство, което допълнително свива следващите кохорти. В историческо време обществото реагира чрез частични решения — повече частни услуги, повече неформална помощ, повече трансфери от чужбина — но тези решения са неравномерни и възпроизвеждат неравенства. Така числената доминация на по-възрастните не води само до „повече разходи“, а до реорганизация на ежедневието и до промяна в социалните роли, в които X става ключовото поколение на системната поддръжка.

Имотна структура и икономика на зрелите възрасти

Големите кохорти в зрелите възрасти влияят върху имотната структура и върху начина, по който се акумулира богатство. В български условия значителна част от жилищния фонд и от семейното богатство е концентрирана в поколения, които са придобивали жилища при различни режими — от социалистическо разпределение и контролирани цени до приватизация и ранна пазарна трансформация. Когато Boomers са най-многочислени, имотният пазар и политиките към жилищата неизбежно се съобразяват с техните интереси: поддръжка, наследяване, енергийна ефективност, данъчна политика. За младите поколения това означава по-високи бариери за достъп до собственост, ако наследяването не компенсира, и по-висока зависимост от семейни трансфери. В същото време тази структура може да стабилизира обществото чрез „скрита социална политика“: собствеността намалява риска от бедност в старостта, но прехвърля проблема към младите, които нямат стартови активи. Следователно доминацията на Boomers и X оформя икономика, в която натрупването е концентрирано и често свързано с недвижими активи, а не с продуктивни инвестиции; това ограничава иновационния потенциал, защото капиталът се „заключва“ в жилищни и спестовни стратегии. Тук демографската структура се среща с историческата траектория на институциите: когато обществото преживява преход с висока несигурност, то предпочита активи, които изглеждат стабилни, а когато тези предпочитания са на най-големите кохорти, те стават доминираща икономическа култура. Така стареенето не е само възрастова статистика, а механизъм на икономическа консервация, който влияе върху растежа и социалната мобилност.

IV. Младите пълнолетни като дефицит: ограничената маса на Y и Z

Кохортна „теснина“ и вход към трудовия пазар

Когато Y (~1 333 563) и Z (~586 767) заедно са около 1,92 млн. души, а Boomers и X са около 3,04 млн., входът на младите в пълнолетната структура е структурно по-тесен от изхода на зрелите към старостта. Тази асиметрия се превръща в икономически проблем не защото младите „са малко“ абстрактно, а защото на тях се възлага функцията да заместят големи кохорти в ключови системи — производство, администрация, образование, здравеопазване, армия. В историческо време това се проявява като конкуренция за кадри, натиск за внос на труд чрез миграция и ускорено повишаване на заплати в определени сектори, но без гаранция, че производителността расте със същия темп. За Y, които са по-многобройни от Z, проблемът често е двоен: от една страна те са достатъчно голяма група, за да поддържат трудовия пазар, но от друга страна те са формирани в период на институционална несигурност, което ги прави по-мобилни и склонни да търсят реализация извън страната. За Z кохортната теснина е още по-видима: по-малката численост означава, че дори при висока квалификация групата не може количествено да компенсира излизащите от пазара на труда, а това увеличава преговорната ѝ сила, но и повишава системния риск от недостиг на специалисти. В резултат обществото влиза в режим, в който младостта се превръща в „оскъден ресурс“, което променя баланса между образование и заетост, между град и периферия, и между публичен и частен сектор в борбата за човешки капитал.

Демографска структура и репродуктивен потенциал

Пълнолетните Y и Z са ядро на репродуктивния потенциал на страната в настоящия исторически момент, но тяхната численост и възрастова композиция ограничават възможните демографски траектории. Когато Z са около 587 хил., а в този етикет попадат и най-младите пълнолетни, реалният „пиков“ репродуктивен сегмент е само част от тази група; това означава, че дори при значимо повишение на раждаемостта, абсолютният брой раждания е ограничен от броя на потенциалните родители. Тук демографската логика е безмилостна: политиките могат да влияят на средния брой деца, но не могат бързо да увеличат броя на жените и мъжете в репродуктивни възрасти, когато кохортите са вече родени и са малки. Следователно структурният дефицит на млади кохорти прави демографското „обръщане“ бавно и трудно, а това създава риск от политически разочарования и от циклични кампании без устойчив ефект. При Y картината е различна: те са по-големи като численост, но често са в етап, в който решенията за второ и трето дете зависят силно от жилищна сигурност, услуги за ранно детство и баланс работа–семейство. Ако обществените системи не се адаптират към този тип потребности, Y компенсират чрез частни решения или чрез миграция, което допълнително редуцира ефективния репродуктивен потенциал вътре в страната. Така демографията и институционалната модернизация се свързват: за да се използва репродуктивният потенциал на наличните кохорти, държавата трябва да произвежда предвидимост, а не само лозунги. Историческото време тук е ключово: ефектът от политики се вижда след години, но кохортите стареят всеки ден.

Културна и институционална смяна при ограничена численост

Малката численост на Z има и културно-институционално следствие: тя затруднява „смяната“ на управленски, професионални и ценностни модели, дори когато младите имат различни компетентности и очаквания. Институциите се променят не само чрез идеи, а чрез маса — достатъчно хора, които влизат, заемат позиции, нормализират нови практики и имат време да ги стабилизират. Когато Z са 11% от пълнолетните, а по-възрастните групи са мнозинство, институционалната култура се обновява по-бавно, защото носителите на нови практики са сравнително малко и често се концентрират в ограничени градски центрове или в специфични сектори. Това поражда асиметрия: технологичната модерност се появява бързо в частния сектор и в определени професии, но публичният сектор и периферията остават по-инертни. В исторически план подобна асиметрия създава социално напрежение и политическа поляризация, защото различните поколения живеят в различни „времена“: едни в режим на дигитална ускореност, други в режим на институционална предпазливост. Когато демографската маса е на страната на предпазливостта, обществото по-често избира стабилизация пред експеримент, което може да е рационално краткосрочно, но носи риск от изоставане дългосрочно. Именно тук анализът на абсолютните числа придобива стратегически смисъл: той показва, че модернизацията не е само въпрос на „качество на младите“, а и на тяхната численост и институционален достъп.

V. Миграция и поколенчески селекции: механизъм на „скрито“ преразпределение

Емиграцията като селективен демографски филтър

Миграцията функционира като структурен механизъм, който променя поколенческите съотношения не чрез раждане и смърт, а чрез селективно „изваждане“ на хора от определени възрастови и образователни профили. В българския случай селективността обичайно се насочва към по-младите и по-адаптивните кохорти, което означава, че числените мащаби на Y и особено на Z придобиват допълнителна уязвимост: всяка устойчива нетна емиграция има по-голям относителен ефект върху малка кохорта, отколкото върху голяма. Това е логика на пропорциите: при приблизително 586 767 пълнолетни от Z, „изтичането“ на няколко десетки хиляди се превръща в видима деформация на входа към пазара на труда и към репродуктивните възрасти, докато при 1 600 275 Boomers подобна абсолютна загуба не променя структурата в същата степен. Миграцията действа и като филтър на амбиция и риск: хората, които могат да инвестират в преместване, език, професионална адаптация и социални мрежи, по-често принадлежат на кохорти, които вече са социализирани в условия на несигурност и висока мобилност. Точно поради това поколение Y често се оказва ключова миграционна група, защото то е достатъчно многобройно, за да захранва стабилен поток, и достатъчно „младо“, за да конвертира мобилността в кариера. В историческо време миграцията не е просто „изход“, а конкурентен механизъм за разпределение на човешки капитал между държави, при който България често влиза в ролята на донор, а не на получател. Следствието е, че вътрешните институции се опитват да функционират със сравнително по-висок дял на зрелите и възрастните кохорти, което увеличава цената на поддържането на системите и намалява капацитета за обновяване. Това променя и социалния договор: солидарността се напряга, когато приносителите се чувстват числено и институционално „тънки“, а получателите са многобройни и политически видими. Така миграцията усилва демографския дисбаланс, без да е първопричината му, и го превръща в траен структурен факт.

Вътрешната миграция и концентрацията на поколенията в пространството

Вътрешната миграция произвежда втора форма на поколенческа селекция: пространствена концентрация на младите в ограничени икономически центрове и относително „обезмладяване“ на периферията. Това не е просто урбанизационен процес, а механизъм, който променя достъпа до услуги и възможности и по този начин възпроизвежда демографската асиметрия. Когато младите кохорти са числено по-малки, те по-лесно се „побира“ в няколко центъра, което прави периферните региони по-уязвими към институционално отстъпление: затваряне на училища, недостиг на медицински кадри, ерозия на транспорт и административен капацитет. Поколение X често остава „заключено“ между два типа отговорности: грижа за възрастни родители, които остават в периферията, и икономическа активност, която изисква присъствие в центровете; резултатът е хронично натоварване и разкъсване на домакинствата. В историческо време тази география на поколенията променя и политическата карта, защото периферията, доминирана от Boomers и по-възрастни, често формулира различни приоритети от центровете, където се концентрират части от Y и Z. Така поколенческият дисбаланс придобива териториално измерение: не само „колко“ са младите, а „къде“ са те и каква институционална инфраструктура ги обслужва. В икономиката това се превръща в регионална поляризация на пазара на труда, на доходите и на публичните услуги, което допълнително стимулира миграция и затваря цикъла. Следователно пространствената концентрация не е неутрална: тя е усилвател на демографската асиметрия, защото прави част от страната демографски и институционално „празна“. При малки млади кохорти този ефект се ускорява, тъй като липсва достатъчна критична маса за поддържане на локални общности и услуги. В резултат, вътрешната миграция става не само следствие от икономика, а причина за по-нататъшно неравенство между поколенията в различни територии.

VI. Институционални режими и поколенческо управление: защо реформите се движат бавно

Институциите като функция на демографската „масовост“

Институциите се променят чрез кадрови обновления, а кадровите обновления се случват чрез поток от поколения, които влизат, учат правилата и постепенно заменят предходните. Когато пълнолетната структура е доминирана от Boomers (~1 600 275) и X (~1 440 248), управленската и професионалната инфраструктура естествено се „пълни“ от тези кохорти, защото те са най-многочислени и са в възрасти, в които се заемат ръководни и експертни позиции. Това не е морална оценка, а структурен факт: вероятността дадена институция да е управлявана от представители на големите кохорти е по-висока просто поради численото им превъзходство. В историческо време това означава, че институционалната рационалност се формира от опита на социализма и прехода — периоди, в които стабилността е ценна, а рискът е подозрителен, защото често се е превръщал в загуба. Този управленски стил може да бъде функционален в среда на ограничени ресурси, но той има висока инерция и по-трудно допуска радикална реорганизация, особено ако ползите са отложени, а разходите са непосредствени. При по-малък дял на Z и при ограничена численост на младите пълнолетни като цяло, натискът „отдолу“ за промяна е по-слаб като маса, дори когато е силен като аргумент. Това прави реформите бавни не поради липса на идеи, а поради демографска конфигурация на интересите: големите кохорти имат повече какво да загубят от системна нестабилност и повече политическо тегло да защитят статуквото. Оттук следва и специфична форма на институционална адаптация: вместо цялостни реформи се предпочитат частични поправки, които не разрушават баланса на ползите между поколенията. В административни системи това се вижда като натрупване на процедури, които минимизират личния риск на изпълнителя, но увеличават системния риск от неефективност. В резултат, демографската структура действа като скрит регулатор на темпа на модернизация: тя определя кой има възможност да налага времеви хоризонт върху решенията.

Поколенческа икономика на легитимността и недоверието

Легитимността на институциите се произвежда чрез обещание за предвидимост и справедливост, но различните поколения разбират тези понятия по различен начин, защото историческият им опит е различен. За Boomers предвидимостта често означава гарантирани правила и защитени социални права; за X тя означава минимизиране на шокове и възможност за индивидуална стратегия в условия на несигурност; за Y предвидимостта често означава функционални услуги и прозрачни стандарти; за Z тя се свързва с дигитална достъпност, бързина и равенство на достъпа. Когато демографската „масовост“ е на страната на първите две интерпретации, институционалната легитимност се измерва повече чрез социална защита и по-малко чрез технологична ефективност и потребителски опит. Това не означава, че модернизацията е невъзможна, а че тя трябва да бъде преведена на езика на доминиращите кохорти, за да стане политически стабилна. В историческо време именно тук възниква парадокс: младите поколения често имат по-високи очаквания за институционално качество, но по-малка числена тежест, докато зрелите имат по-голяма тежест, но често приемат по-нисък стандарт като „нормален“, ако той гарантира предвидимост. Това произвежда хронично недоверие, защото институциите се възприемат като едновременно „твърде бавни“ за младите и „твърде рискови“ при промяна за зрелите. В крайна сметка недоверието се превръща в рационална позиция: когато човек не очаква институционална ефективност, той инвестира в частни решения, семейни мрежи и миграция. Така поколенческата структура не само влияе на институциите, а и се възпроизвежда чрез тях: слабите институции подтикват младите към изход, което прави институционалната промяна още по-трудна. Този цикъл е ключов механизъм в българския демографски разказ: демография, институции и миграция се свързват в самоподдържаща се система.

VII. Междупоколенчески договор: разпределение на ресурси, риск и справедливост

Солидарност като система, а не като морална декларация

В общество с доминация на зрелите и възрастните кохорти междупоколенческата солидарност престава да бъде въпрос на „ценности“ и се превръща в инфраструктура на оцеляване. Когато около 3,04 млн. пълнолетни са в Boomers и X, а около 1,92 млн. са в Y и Z, въпросът „кой носи тежестта“ има измерение на масов баланс: текущите работещи и бъдещите работещи са по-малко като входящ поток в сравнение с числената маса на тези, които се приближават към или вече са в пенсионна възраст. Това означава, че системите на трансфер — формални (пенсии, здравни плащания) и неформални (семейни грижи, наследства, помощ) — стават централни за стабилността на обществото. В историческо време това не води автоматично до конфликт; често води до „тихо“ пренастройване, при което домакинствата абсорбират част от натиска чрез грижа, съвместно живеене и финансови трансфери. Но тази тиха адаптация има цена: тя прехвърля риска към поколение X и към част от Y, които трябва да балансират между труд, деца и възрастни родители, често без институционална подкрепа на ниво услуги. В такава среда справедливостта се измерва не само чрез доходи, а чрез време и енергия: кой има свободен ресурс за грижа и кой трябва да купува грижа на пазара. Тъй като възможностите за покупка са неравномерни, междупоколенческият договор започва да се разслоява класово и регионално, което усложнява всяка универсална политика. Когато младите поколения виждат, че солидарността се изисква от тях, но не се превръща в предвидима институционална защита за тяхното бъдеще, те са по-склонни да „капитализират“ мобилността си чрез миграция. Така солидарността, ако не е институционално подкрепена, може да се саморазрушава: тя става натоварване, а не обща защита. В историческо време устойчивият междупоколенчески договор изисква баланс: достатъчна защита за възрастните, но и видим хоризонт за младите, че приносът им ще бъде възнаграден с институционално качество, а не само с морални призиви.

Наследяване, жилище и прехвърляне на неравенства

В условията на висока имотна собственост и на исторически натрупан жилищен фонд, наследяването се превръща в основен механизъм на междупоколенчески трансфер и в ключов канал за прехвърляне на неравенства. Поколенията Boomers и част от X влизат в възрасти, в които се активира наследяването, а това създава различни стартови позиции за Y и Z, които иначе могат да имат сходно образование и трудова мотивация. Това означава, че обществото може да изглежда „стабилно“ поради прехвърляне на активи вътре в семействата, но тази стабилност е неравномерна и зависи от наличието на наследяем ресурс. В историческо време подобен механизъм замества част от ролята на социалната държава, но го прави по начин, който е непрозрачен, неуниверсален и силно зависим от семейна структура. Демографската структура усилва този процес: когато големите кохорти притежават голяма част от активите, а младите са числено по-малки, цената на достъпа до собственост и до „независим живот“ за младите се формира под натиска на пазар, който отразява предпочитанията и потреблението на зрелите. Така жилището става не само икономически актив, а институционален заместител: то гарантира социална сигурност там, където публичната политика е ограничена. Но това има вторичен ефект върху демографията: ако младите отлагат семейство поради жилищна несигурност, репродуктивният потенциал се свива още повече, което затваря цикъла на стареене. В историческо време тази логика свързва поколенията чрез активи и чрез време: решенията за жилище и наследяване произвеждат решения за раждаемост, миграция и трудова траектория. Следователно междупоколенческата справедливост не е само въпрос на пенсии, а и на достъп до активи, услуги и автономия на живота.

VIII. Сценарии на адаптация: какво означава „устойчивост“ при дадената структура

Устойчивост като управляемо намаляване на риска

При поколенческа структура, в която най-големите групи са Boomers и X, устойчивостта означава способност на обществото да намалява риска от системни сривове, а не непременно способност да възстанови демографския растеж в кратък хоризонт. В историческо време това предполага няколко рационални линии на адаптация: първо, институционално разширяване на системите на грижа, така че неформалната грижа да не разрушава икономическата активност на X и Y; второ, повишаване на производителността в сектори с недостиг на труд, така че малките млади кохорти да не се превръщат в хроничен блокаж; трето, намаляване на транзакционните разходи за младите — в образование, здравни услуги, администрация — така че мобилността да не се превръща автоматично в изход от страната. Демографските числа показват, че дори при силна политическа воля „бързо подмладяване“ е структурно невъзможно, защото кохортите вече са родени; следователно реалистичната стратегия е да се управлява стареенето така, че то да не ерозира качеството на живота и икономическия капацитет. В историческо време това изисква промяна на критериите за успех: не само „колко сме“, а „колко функционираме“ като институции и като икономика при по-малко хора. Тук ключовият ресурс става човешкият капитал и способността да се използва ефективно, а не да се разпилява в неефективни процедури и в неравен достъп до услуги. При малка Z кохорта устойчивостта включва и целенасочено задържане: не чрез пропаганда, а чрез видими траектории за професионална реализация, жилищна автономия и институционално уважение. Демографската структура прави този подход не „желателен“, а необходим: всяко загубено младо домакинство има по-голямо значение, когато входът е тесен.

Политическа рационалност на компромиса между поколенията

Когато доминиращите кохорти са по-възрастни, политическата рационалност често се движи към защита на придобитото и към избягване на риск. Задачата на стратегическата политика в такава среда е да преведе реформите като форма на защита, а не като форма на разрушение: да покаже, че инвестицията в млади и в институционално качество е условие за стабилни пенсии, достъпно здраве и сигурност в старостта. Това е логика на взаимната зависимост, която демографските числа правят видима: ако Y и Z са сравнително по-малко, техният капацитет да поддържат системите зависи от това дали ще останат, дали ще работят в страната и дали ще имат доверие в институциите. В историческо време това означава, че политиката към младите не е „социална щедрост“, а механизъм за стабилизиране на бъдещето на зрелите и възрастните. Същевременно политиката към възрастните не може да бъде редуцирана до бюджетна дисциплина, защото големината на кохортите прави всяка рязка промяна социално и политически опасна; устойчивият подход минава през постепенност и през разширение на услуги, които намаляват натиска върху семейството. Така компромисът не е морален, а структурен: общество с тази демография е принудено да търси политики, които едновременно поддържат достойна старост и правят младостта възможна в страната. Ако компромисът не се случва, демографията го „налага“ по друг начин: чрез миграция, чрез недостиг на кадри, чрез регионална пустота и чрез институционално изтощение. В този смисъл поколенческата структура е не само диагноза, а рамка за рационално управление на рисковете.

Поколенческата картина на пълнолетното население в България през 2024 г. показва общество, в което исторически натрупаните големи кохорти на следвоенния и късносоциалистически период доминират настоящето, а младите пълнолетни са сравнително ограничен ресурс. При приблизително 5 334 250 пълнолетни, разпределени като Silent ~373 397, Boomers ~1 600 275, X ~1 440 248, Y ~1 333 563, Z ~586 767, демографията не оставя много пространство за илюзии: входът към трудовия пазар и към репродуктивните възрасти е по-тесен от изхода към старостта, а това превръща поддръжката на системите в централна функция на държавата и на домакинствата. Историческата логика на този резултат е прозрачна: различни демографски режими произвеждат различни кохортни обеми, а институционалните шокове на прехода и миграционната селекция усилват дисбаланса.

Оттук нататък основният въпрос не е дали структурата „ще се промени бързо“, а как обществото управлява неизбежната инерция на вече родените кохорти. Рационалната стратегическа цел е да се намали системният риск: да се укрепят услугите за грижа, да се повиши производителността при недостиг на труд, да се създаде институционална среда, която прави оставането на Y и Z логично, а не героично решение, и да се преведе модернизацията като гаранция за стабилна старост, а не като заплаха. При тази демография компромисът между поколенията не е реторика, а условие за устойчивост: ако младите не виждат хоризонт, те излизат; ако зрелите не виждат защита, те блокират промяната; и в двата случая обществото губи капацитет да се възпроизвежда и да се управлява.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК