САШО СЛАДУРА

На пръв поглед – един чаровен музикант, веселяк с цигулка, разказвач на вицове, душата на компанията. Но зад сценичната осанка на Александър Николов, известен като Сашо Сладура, се крие трагичната съдба на човек, станал жертва на жестоката машина на комунистическите репресии. Убит в концлагер край Ловеч през 1961 г., той остава в историята като символ на непримиримия артистичен и свободолюбив дух, който не може да бъде подчинен дори с насилие.

I. Произход и ранни години

Сашо Сладура е роден в Плевен, вероятно през 1915 г., макар различни документи да сочат различни дати. Баща му Георги Николов е завършил декоративно инженерство в Прага, където среща съпругата си Екатерина Ендерс – от чешко-немски произход. Семейството се мести между Чехословакия и България, което оформя културната широта и езиковите умения на Александър.

Началното си образование получава в чешкия град Мелник, а след това продължава във Френския колеж в Пловдив. Още от дете свири на цигулка. По-късно завършва Държавната консерватория в Прага, където се формира като музикант с европейско образование и джаз чувствителност.

II. Джаз срещу диктатура

Още по време на престоя си в Чехия става свидетел на нацистката окупация. Той ненавижда Хитлер, не само по идеологически причини, но и защото, по думите му, “джазът пречел на Хитлер да управлява германската младеж”. Това свидетелства за разбирането му за джаза не просто като музика, а като форма на съпротива и свободомислие.

След завръщането си в България през 1939 г., Александър Николов се присъединява към Царския симфоничен оркестър, но бързо го напуска. Вместо да следва безопасна кариера на класически музикант, той избира лека, забавна и джазова музика – стилове, считани от комунистическата власт за „буржоазни“ и „вредни“.

III. Сцената и политическият хумор

Славата му като цигулар се разраства в София. Той свири в ресторанти, кабарета и театри, включително в ресторант „България“, като пленява публиката не само с виртуозното си изпълнение, но и с чувството си за хумор. Разказва вицове – често насочени срещу комунистическия режим. Това го прави любимец на публиката, но и трън в очите на властта.

През 1959 г. Държавна сигурност вече го следи активно. В протокол от негов разпит от 12 октомври същата година, Александър Николов признава, че е разказвал следния виц:

Хубаво, че кината са празни, защото дават съветски филми – иначе грипът щеше да се разнесе.

Друг виц, който му донася обвинение:

Чичо, филмът хубав ли е или е руски?

Режимът квалифицира тези шеги като „клеветнически твърдения, уронващи достойнството на НРБ“ и „влошаващи отношенията със СССР“. През декември 1959 г. Сашо е осъден на 1 година затвор и глоба.

IV. Следен и застрашен

След излизането си от затвора той не се укротява. През лятото на 1961 г. свири с млади музиканти на морето, сред които и Развигор Попов. Всички помнят, че той не спирал да разказва вицове, включително с политическа насоченост. Но също така е видимо уплашен – споделя на приятелите си, че е следен.

Една вечер през септември 1961 г. в ресторант „България“ в центъра на София атмосферата е необичайно напрегната. По думите на Развигор Попов:

Ресторантът пълен, градината пълна. Но сякаш нямаше хора, нямаше движение.

Управителят мълком сочи към маса, където седят двама непознати мъже. Това е последната вечер, в която Сашо Сладура е видян на живо. Той е задържан от ДС, а след няколко дни е откаран в трудовия лагер „Слънчев бряг“ край Ловеч.

V. Ловеч – лагерът на смъртта

Заповедта за интернирането му е подписана от Мирчо Спасов, заместник-министър на вътрешните работи и довереник на Тодор Живков. Лагерът е създаден през 1959 г. и е известен с нечовешки условия, садистични побоища и тайни убийства. Свидетели разказват, че раните на затворниците гноясвали и червясвали, а работата в каменната кариера била непосилна.

Сашо е бил счупен физически и психически, пребиван, ръцете му – счупени, за да не може да свири. Само няколко дни след пристигането му в лагера, умира.

Официалната причина за смъртта в смъртния акт от 26 септември 1961 г. е „сърдечен проблем“. Свидетели твърдят друго. Никола Дафинов, лагерист, казва пред Либерасион:

Пристигна една сутрин с цигулката си и се върна мъртъв една вечер от кариерата в чувал.

Гробът му не е известен. Най-вероятно е погребан тайно край Белене – както и стотици други.

VI. След комунизма – памет и възстановяване

След 1989 г. истината за концлагерите постепенно излиза наяве. Публицисти като Борислав Скочев и организации като Фондация “Остров Белене” започват да възстановяват паметта за жертвите. Според Скочев:

Той е знакова фигура за репресиите. Един напълно невинен човек, убит заради вицовете си.

На 1 февруари, Деня за почит към жертвите на комунизма, Сашо Сладура е почитан с джаз концерти и публични възпоменания. Според Александър Генчев от фондацията:

Той е емблематична фигура на свободния дух.

Сашо Сладура не е просто музикант, а жива алегория за съдбата на свободната мисъл в тоталитарна България. Убит заради хумора си, цигулката си и отказа си да мълчи, той се превръща в мъченик на българската култура. Историята му е пример за това колко опасно за един режим може да бъде един човек, който се смее високо – и свири свободно.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК