ГЕНЕРАЛ АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ

Генерал Александър Протогеров е една от най-ярките и противоречиви фигури в българската военна и революционна история от края на XIX и първата половина на XX век. Роден в Охрид, възпитан в духа на българския национален идеал, той изминава пътя от офицер в младата българска армия, през водач на чети в македоно-одринското движение, до генерал и член на Централния комитет на ВМРО. Животът му преминава между героични сражения, дипломатически мисии, сложни политически интриги и трагична гибел, белязана от вътрешни конфликти в организацията, на която отдава живота си.

I. Ранни години, образование и първи изпитания (1867–1896)

Александър Протогеров израства в Охрид – град с огромно значение за българската културно-духовна традиция. До втори прогимназиален клас учи в родния си край, след което (1881) се отправя към Княжество България. Още през 1882 постъпва във Военното училище в София – институция, която в това време формира гръбнака на младата армия и новия корпус от офицери с национална кауза.

През 1885 избухва Сръбско-българската война. Като млад взводен командир Протогеров проявява изключителна храброст и е отличен с орден „За храброст“ – символ на лична смелост и командирски усет. След войната завършва обучението си, но бурните политически събития го въвличат в преврата на 9 август 1886, когато е свален княз Александър Батенберг – епизод, показателен за ранното преплитане на армейска служба и държавна политика в неговия път.

II. Между казармата и революцията: ВМОК, чети и опитът от 1903 г. (1896–1906)

В следващото десетилетие Протогеров служи в различни гарнизони. В Русе оглавява новооснованото местно офицерско братство – част от мрежата на Македоно-одринската организация под шапката на ВМОК. Това е важен мост между редовната армия и наддържавното дело за свободата на българите в Македония и Одринско.

През 1902 напуска частта и оглавява чета в Горноджумайското въстание – показва, че е не просто щабен офицер, а водач на терен. От началото на 1903 излиза в запас, за да се посвети изцяло на революционната борба. След смъртта на ген. Иван Цончев се утвърждава като ключова фигура сред „върховистите“. За разлика от други, Протогеров търси съвместност с ВМОРО, защото разбира, че идеята и ресурсът трябва да се интегрират, за да дадат шанс на Илинденско-Преображенското въстание (1903).

Пролетта на 1903 го заварва начело на чета в Охридско. Води неравен бой с турска потеря и е ранен на шест места – драматичен факт, който бележи физическия риск, поет лично. Изтеглен е в Княжеството и се възстановява; така пропуска участието си във въстанието, но остава свързан с неговата подготовка и дух.

III. Завои между служба и нелегалност. Към войните (1906–1913)

След кратко завръщане в армията (1905–1906) отново се присъединява към ВМОРО, а сетне пак се връща на служба. Тази „двойна лоялност“ – към редовната армия и към революционното дело – ще стане негова характерна траектория: Протогеров разчита, че двете линии не са антагонистични, а сработени спрямо общ национален интерес.

През 1912, вече подполковник, отново напуска армията и се заема с организиране на чети за предстоящата Балканска война. Успява да сформира и изпрати над 60 чети в тила на Османската армия – огромно организационно усилие за логистика, разузнаване, подбор и координация. В хода на войните става брригаден командир в новосформираното Македоно-одринско опълчение и участва активно и в Междусъюзническата война (1913).

IV. Първата световна война: щаб, фронт, тил, администрация (1914–1918)

След катастрофата от 1913 Протогеров и Тодор Александров възстановяват контакти и мрежи, а с избухването на Първата световна война се изграждат специфични структури за воюване и контрол в Македония и Поморавието.

• Строител на бойни съединения: участва в създаването на 11-та пехотна Македонска дивизия и на Планинската дивизия – формации с особен теренен профил и задачи.
• Потушаване на Топлишкото въстание (1917): ръководи операции в Поморавието – епизод, който исторически е и най-спорен, защото съчетава военно-оперативни императиви с тежки последици за местното население в контекст на сурова военновременна действителност.
• Контрапропаганда и сигурност в тила: активно действа срещу турската пропаганда в Македония, докато България воюва.
• Директор на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост (С.Г.О.П.): ръководи военновременната икономическа организация – снабдяване, мобилизация на ресурси, контрол на доставките. Неговата относителна независимост води до конфликт с германското командване; след посещение в Главната квартира в Плес (Пщина) подава оставка.
• 1918: участва в отбраната на София и в смазването на Войнишкото въстание, когато армейският разпад и социалният взрив заплашват държавността.

V. След войната: затвор, бягство, възстановена ВМРО и международни връзки (1919–1923)

След Ньойския договор и националната катастрофа (1919) Протогеров е арестуван сред „виновниците за войната“, но успява да избяга след дни. Заедно с Тодор Александров възстановява дейността на ВМРО, която от края на 1919 и началото на 1920-те се превръща в парадържавен фактор в Пиринска Македония и в организатор на нелегална мрежа отвъд новите граници.

Протогеров пътува често в чужбина, среща се с официални среди в Англия, Франция, Италия, Германия, търси международна легитимация и съчувствие към съдбата на българите в Македония. Поддържа контакти и с Мустафа Кемал Ататюрк в сложната дипломатическа геометрия след рухването на Османската империя.

Петър Карчев: „Държанието и усмивката на Протогеров говореха, че е човек с открита душа и честна мисъл… [Протогеров] беше здрав, левент, почти винаги с весело изражение, което с необяснима сила привързваше хората към него.“

Шандор Киш-Немешкейри (унгарски дипломат): „Човек с големи познания, говорещ чужди езици, отлично възпитан, изключително смел, с огромни организационни възможности.“

VI. 1924: Виена, Коминтерн и „Майският манифест“ – голямата криза

През май 1924, във Виена, упълномощени от Тодор Александров, Александър Протогеров и Петър Чаулев подписват т.нар. „Майски манифест“ (6 май 1924). Документът прокламира независима Македония, целяща се чрез революционна борба в сътрудничество с левите сили и в риторика, близка до линията на Комунистическия интернационал.

Реакцията е бурна. Оценката за политическа грешка надделява във водещите кръгове на ВМРО. На 18 юли 1924 Протогеров и Александров официално оттеглят подписите си, но Петър Чаулев отказва да стори същото. Това не тушира напрежението. Напротив – оголва идеен разрив между антикомунистически твърда линия и опит за тактическо сътрудничество с левицата.

VII. Убийството на Тодор Александров и началото на вътрешната война (31 август 1924)

На 31 август 1924, на път за конгреса на Серския революционен окръг, е убит Тодор Александров заедно с телохранителя му Панзо Зафиров. Александър Протогеров, техен спътник, е пощаден – факт, който ще хвърля дълга сянка от подозрения върху него в очите на мнозина.

Властта във ВМРО поема Иван (Ванчо) Михайлов, дотогава секретар на Александров. Той бързо посочва като организатори на покушението Георги Атанасов и Алеко Василев (Алеко паша) и организира кърваво отмъщение, което прераства в линия на безкомпромисност – ключова за неговото лидерство.

На 12 септември 1924, в хотел „Париж“ (Горна Джумая/дн. Благоевград), проехтяват изстрели – противниците на „Старио“ (Т. Александров) са екзекутирани; в Мелнишко са ликвидирани и физическите убийци. Протогеров остава жив. Но съмненията в неговата причастност към заговора срещу Александров не стихват – особено у Иван Михайлов и кръгове, групирани около него.

VIII. Конгреси, взривове и маргинализация (1925–1927)

През февруари 1925 в с. Сърбиново (Пиринско) конгрес на ВМРО се превръща в сцена за остри обвинения срещу Протогеров. Въпреки това той остава член на ЦК, редом с Иван Михайлов и Георги Попхристов. На 16 април 1925 при Атентата в катедралата „Св. Неделя“ Протогеров е сред ранените – трагедия, която преобръща вътрешнополитическия климат в България.

През тези години влиянието му във ВМРО намалява. Въпреки това работи упорито: организира разузнавателна служба на организацията; през юни 1926 начело на ревизионна чета обикаля поробена Македония – класическа форма на инспекция, дисциплина и „снемане на обстановката“ от терен.

IX. Убийството на ул. „Екзарх Йосиф“ (7 юли 1928)

Към 1928 отношенията между Протогеров и Иван Михайлов са вече открито конфронтационни. В мемоарните си свидетелства Михайлов стига до крайни квалификации: нарича Протогеров „Троянски кон“, използван от комунистите за превземане на ВМРО отвътре; посочва и връзки с Кимон Георгиев като „проюгославско сближение“. В тази атмосфера е взето решение за ликвидирането на генерала.

В топлата нощ на 7 юли 1928, малко преди полунощ, двама мъже вървят по ул. „Екзарх Йосиф“ в София – ген. Александър Протогеров и неговият телохранител Атанас Гоцев. Проехтяват изстрели; двамата падат мъртви. Притичалите минувачи установяват самоличността им. Полицията само констатира смъртта. С това завършва една биография, в която личната смелост, организационната дарба и политическите интриги са вървели рамо до рамо.

X. Личност, мрежи и принадлежности

Протогеров е харизматичен, комуникативен, с езикова култура и европейски обноски. Масонството му придава допълнителен ореол на модерна принадлежност, свързваща го с елитни среди. Същевременно той остава фронтови човек – раняван, командвал чети и бригади, ръководил дивизии и дирекции, участвал в сложни операции и в сурови вътрешни конфликти.

Фигурата на Протогеров е противоречива по няколко линии:

1. Военна и организационна роля: безспорна е способността му да изгражда структури – от четнически ядра до щабни и тилови звена; и да съчетава теренна тактика с политическо-дипломатически ходове.
2. „Майският манифест“ (1924): остава травматичен момент – за едни е тактическо търсене на съюзници в глобален сблъсък, за други – грешка, компрометираща антикомунистическата линия.
3. След Александров: фактът, че Протогеров оцелява при покушението през август 1924, захранва подозрения – независимо от липсата на окончателно доказателство в самия разказ.
4. Вътрешната война във ВМРО: убийството му през 1928 води до окончателно разцепление и дълга вражда между „михайловисти“ и протогеровисти, отслабвайки каузата чрез вътрешно изтощение.
5. Държавна служба (С.Г.О.П.) и Топлица (1917): тук тежи реализмът на войната – дисциплина, репресивен капацитет, компромиси; историкът е длъжен да отбележи сложността и цената на решенията в извънредни условия.

И все пак: в националната памет Протогеров остава „голям организатор“, смел офицер и неуморим деец на македоно-одринското дело – човек, който превежда идеята в действие.

Хронология на живота и делото (подробен преглед на ключови дати)

• 1867 (23 фев.) – Раждане в Охрид.
• 1881 – Заминава за Княжество България.
• 1882 – Постъпва във Военното училище (София).
• 1885 – Сръбско-българска война: взводен командир; орден „За храброст“.
• 1886 (9 авг.) – Участие в свалянето на княз Александър Батенберг.
• 1890-те – Гарнизонна служба; активизиране във ВМОК (Русе: офицерско братство).
• 1902 – Напуска армията; оглавява чета в Горноджумайското въстание.
• 1903 (пролет) – Тежко ранен в Охридско (6 рани); изтеглен в Княжеството.
• 1905 – Напуска ВМОК; присъединява се към ВМОРО.
• 1906 – Връща се в армията.
• 1912 – Като подполковник напуска; организира 60+ чети за Балканската война.
• 1912–1913 – Бригаден командир в Македоно-одринското опълчение; участие и в Междусъюзническата война.
• 1914–1918 – Първа световна война: участие в създаването на 11-та Македонска и Планинската дивизии; роля в Топлица (1917); борба срещу турската пропаганда; директор на С.Г.О.П.; конфликт с германското командване; 1918 – отбрана на София, участие в смазването на Войнишкото въстание.
• 1917 (27 ноем.) – Първи председател на Великата ложа на България (масонство).
• 1919 (края) – Арестуван; бягство след дни; заедно с Т. Александров възстановява дейността на ВМРО.
• 1920–1923 – Интензивни дипломатически контакти в Европа; поддържа връзка с Мустафа Кемал Ататюрк.
• 1924 (6 май) – Подписва „Майския манифест“ (Виена) с П. Чаулев (упълномощени от Т. Александров).
• 1924 (18 юли) – Протогеров и Александров оттеглят подписите си; Чаулев – не.
• 1924 (31 август) – Убит е Тодор Александров; Протогеров остава жив.
• 1924 (12 септ.) – „Хотел Париж“, Горна Джумая: екзекуции на сочените за организатори; в Мелнишко – наказателни акции срещу физическите извършители.
• 1925 (февр.) – Конгрес в с. Сърбиново: остри нападки срещу Протогеров; въпреки това избран в ЦК с Ив. Михайлов и Г. Попхристов.
• 1925 (16 апр.) – Атентат в „Св. Неделя“ – Протогеров е ранен.
• 1926 (юни) – Ревизионна чета в поробена Македония.
• 1928 (пролет-лято) – Открит разрив с Иван Михайлов; обвинения за „проюгославско“ сближение и „комунистическа“ линия.
• 1928 (7 юли) – Убит на ул. „Екзарх Йосиф“ в София заедно с телохранителя си Атанас Гоцев.

Контекст и тълкувания: защо Протогеров е важен

1. Символ на „офицера-революционер“: Протогеров съчетава професионален армейски профил с нелегална конспиративна дейност – типаж, характерен за епохата на националните ревизии и войните (1912–1918).
2. Институционален инженер: Организира чети, изгражда бригади и дивизии, ръководи икономическа дирекция – отразява умението да структурира ресурс, а не само да води бой.
3. Дипломат без посланически статут: Европейските му обиколки и контактите с Ататюрк са „сивата зона“ на парадипломация, чрез която ВМРО търси международен коридор за каузата си.
4. Спорната линия към Коминтерна: „Майският манифест“ разделя; в ретроспекция показва отчаяното търсене на съюзници за независима Македония – и пределите на допустимото за антикомунистическата парадигма на ВМРО.
5. Вътрешнопартиен разлом и деградация на силата: След Александров ВМРО влиза в самоизтощителна вътрешна война; убийството на Протогеров прави разцеплението необратимо и отслабва организацията.

Генерал Александър Протогеров е голям организатор, смел офицер и политически играч в сложното пространство между държава, революция и международна конюнктура. Биографията му е урок по цена – цената на бързи съюзи и предателства, на стратегически ходове и тактически грешки, на лична храброст и организационна твърдост. Неговата гибел през 1928 г. фиксира една епоха, в която вътрешните разделения се оказват толкова разрушителни, колкото и външните противници.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК