СКОПИЕ В КРАЯ НА XIX ВЕК

Скопие в последните десетилетия на XIX век стои на пресечната точка между османска провинциална традиция и ускорени модернизационни импулси, идващи от инфраструктурата, новите стопански цикли и църковно-националните движения. Градът функционира като вилаетски център в рамките на Османската империя, но социалната му тъкан е силно разнообразна: мусюлмански мнозинства с албански примес, растящ български градски и полуземеделски елемент, компактни цигански групи, стара еврейска колония, по-нови влашки търговци и ограничено гръцко присъствие. В този контекст особена тежест имат наблюденията и статистиките на Васил Кънчов, който не само описва етнодемографските параметри, но и предлага методологически валидирани корекции на официалните сметки, като превежда „къщите“ в население и анализира вътрешноградската география на професии, махали и конфесионални институции. Така границите между „стар град“ и „нови разширения“, между чаршия и квартали с полуземеделски облик, между махали на еснафи и на преселници се разчитат не като статични линии, а като динамични фронтове на социална промяна. В края на столетието Скопие, ограничено физически от укрепления, гробища и железница, акумулира демографски растеж, който реорганизира жилищните модели и преначертава йерархиите на престиж, достъп до пазари и институции.

I. Урбанистични очертания и административни функции

Градска морфология и ограничения на разрастването

Скопие към края на XIX век се представя като компактно ядро, чието хоризонтално развитие се възпира от съвкупност от физически и институционални бариери, които канализират растежа навътре чрез уплътняване. По Кънчов градът включва приблизително шейсет малки улици, разпределени около чаршийното сърце и периферни махали с различна етноконфесионална доминанта, а крепостният релеф и наследени траектории на движение кондензират търговския трафик в тесен коридор на ежедневни обменни практики. Южната страна се притиска от турски гробища и железопътната линия, които не просто пречат на нови парцелации, а и фиксират инфраструктурни оси, променящи цените на земята и наемите във вътрешността. Тази комбинация от бариери и търсене на жилищна площ води до феномена на „дом с две семейства“, който Кънчов отбелязва като нормализиран, т.е. интензификацията на жилищната употреба замества липсващото екстензивно разрастване. Така градът се „издебелява“: дворовете в турските махали поддържат пространствен лукс, докато българските и влашки ядра около Вароша, съчетани със занаятчийски и търговски функции, контрират чрез вертикална организация (двукатни къщи) и фино зониране между работилници и жилища. Железницата, въпреки ограничението, едновременно привлича нови икономически възможности и ускорява времево-пространствената интеграция със съседни центрове, което в крайна сметка променя логиката на градската гравитация, превръщайки Скопие в по-висок ред възел в регионалната мрежа на обмен. Административните квартали, религиозните комплекси и пазарните улици възпроизвеждат османската традиция на функционални махали, но под повърхността се вижда началото на модерни парцелации, обусловени от нови актьори – железницата, вилаетската администрация и нарастващите общностни институции на българите и евреите.

Чаршията като институционален посредник и сцена на модерност

Чаршията се явява не просто пазар, а институционален посредник между стария еснафски ред и новите форми на търговски капитал, които проникват по железницата и посредством кредитни иновации. 1550-те дюкяна, отбелязани от Кънчов, не са само агрегат от дребни занаяти, а плетеница от вертикални вериги – от доставчици от селската орбита до градски посредници и регионални търговци, включително влашки и еврейски мрежи. Чаршията поддържа симбиоза с Вароша: търговската класа и еснафите укрепват българската общинска инфраструктура (училища, митрополия, „Св. Богородица“) и по този начин пренасят икономическия капитал в символен капитал на общностно представителство. В същото време османската администрация и мюсюлманските елити остават ключови арбитри на достъпа до регулаторни привилегии (такси, лицензии, съдебни посредничества), което създава двоен режим на рационалност: едната търси модерна ефективност и публичност, другата се опира на патримониални канали, клиентелни връзки и религиозно-общностни легитимации. В този срещупоток чаршията се модернизира чрез стандартизация на практики (мерки, качество, кредит), но задържа ритуалите и регулациите на еснафската солидарност. Кафенетата, хановете и баните, макар и само три по Кънчов, функционират като арени за преговори и трансфер на информация, където се акумулира „тънко“ знание за цените, реколтите и политическите настроения. Така чаршията става сензор за трансформации – всяка промяна в железопътния график, в данъчните режими или в конфесионалните конфликти оставя отпечатък върху нейните тактики и конфигурации.

Административният статут и влиянието на вилаетската рамка

Статутът на Скопие като вилаетски център проектира върху градската тъкан институционална йерархия, която легитимира присъствието на османската държавност чрез кази, съдилища, полиция и гарнизон. Постоянният гарнизон, вписан от Кънчов в сводната оценка от около 35 000 жители, изпълнява двояка функция: от една страна гарантира ред и канализира дребната престъпност, от друга страна символизира власт и дисциплинира градското пространство чрез показна видимост и ритуали на властта. Вилаетската администрация привлича служители от други райони (включително сърби в „най-ново време“), които носят различни езикови и административни практики, разколебавайки монотонността на старите бюрократични инерции. Това административно присъствие влияе на пазара на имоти, предизвиква нови търсения на услуги (квартири, храни, шивашки услуги), а също така осигурява медиаторски позиции за групи, които умеят да превеждат между имперския език на регулациите и локалните реалности на махалите. В този смисъл Скопие става лаборатория за компромиси: общностните институции – българска митрополия, гръцка митрополия, еврейска хевра – навигират между автономия и зависимост, докато вилаетът поддържа баланси, търсейки спокойствие и данъчна стабилност.

II. Демографски профил и вътрешна социална география

Методология на пресмятане и корекции върху „къщите“

Кънчов изхожда от османската практика да се оценява население чрез броя на „къщите“, но коригира стандарта за среден брой жители според наблюдаваната локална гъстота. Докато обичайно за градовете в империята се приема пет души на турски дом и шест на християнски, за Скопие той въвежда съответно шест за турските и седем за християнските домакинства, а за циганските и еврейските – осем, тъй като тези групи обитават по-стеснени пространства и имат по-висока плодовитост. При 4474 къщи, 1550 дюкяна, 50 фурни, 45 хана и 3 бани методологическата му поправка се оказва решаваща за достоверното приближение към реални демографски мащаби. Разпределението по „къщи“ – 2336 турски, 1687 български, 240 цигански, 100 еврейски, 60 влашки, 17 гръцки, 15 албанско-католически и 6 черкезки, плюс 13 западноевропейски – се превежда в население чрез диференцирани множители, което създава по-правдоподобен снимков кадър на града около последните два десетилетия на века. Тази техника позволява да се отчете вътрешното уплътняване и да се интерпретират миграционните потоци, които препълват крайградските зони – особено отвъд Вардар – и вкарват селски домакинства в полуградски режим на живот. На методологическо равнище Кънчов по този начин изравнява по-точно „вътрешната демография“ на махалите с „външната“ статистическа кожа на османските регистри, като показва как строеници на данни могат да скриват процесите на двудомност и фамилна сегментация. Така демографската снимка излиза от плоскостта на номиналните „къщи“ и навлиза в пространствена социология на домакинството и квартала.

Етноконфесионални маси и темпове на промяна

Мюсюлманското население държи първенство по численост, но в него Кънчов идентифицира значим албански примес, вероятно една трета от мюсюлманите имат арнаутски произход и в градския живот се турцизират езиково и културно. Българският елемент заема второ място, като нараства ускорено чрез естествен прираст и заселнически вълни от чифлиците и натискани райони като Тетовско, където арнаутски притеснения и икономически затруднения подтикват движения към градската периферия. Циганските групи, компактни северно от крепостта и в западната Каршияка, са мюсюлмани, ускорено приемат турски език и се отличават с висока плодовитост при хронична материална несигурност. Еврейската общност, стара по корени, дълго съставя най-бедния сегмент, но с участието си в търговията започва да се подобрява материално; концентрира се южно от крепостта, около „Св. Димитрий“, което подсказва интересно съседство и междинни зони на контакт с българските институции. Влашките домове, новозаселени от началото на столетието, се разполагат във Вароша, функционират като търговско-занаятчийски слой и в конфесионално-национален план поддържат гръцката църква „Св. Спас“. Гръцките къщи са малко и социалното им влияние е ограничено до част от търговците и железопътни чиновници, докато албанските католици („латини“) почти изчезват след австрийските войни и се появяват отново най-скоро под хабсбургска протекция. Сърбите навлизат с административни функции при превръщането на Скопие във вилаетски център, допълвайки етните с малки семейства и несемейни чиновници от Прищина, Призрен и Кралство Сърбия. Този етноконфесионален мозаик не е статичен: българската маса се ускорява и „настига“ мюсюлманската, докато еврейската и влашката се капитализират символно чрез образование и търговски мрежи, а мюсюлманските махали запазват пространственото надмощие чрез големи дворове, които окупират две трети от градската площ.

Махалийна география и социални коридори

Варошът се оформя като ядро на българския градски живот: търговци, еснафи, културни и църковни институции се кондензират между чаршията и „Св. Богородица“, създавайки ос на престиж и обществена видимост. По-северно Топхане и Чаир настаняват преселени земеделци и занаятчии от околността, внасяйки смесен режим на доходи – между градска работа и извънградска аграрна ангажираност. Между Вароша и тези северни квартали се вклиняват гъсти турски улици, които Кънчов описва с дребни конфликти и „безпокойствия от страна на малки турчета“, индикатор за повседневни трения в контактните зони. Каршияка, отвъд реката, е доминирана от българско земеделско население – „чисто земледелческо и скоро преселено“ – където жените още носят селска руба, т.е. маркер на близост с близкото село и по-слаба градска интеграция. Най-източната част на Каршияка привлича турци мухаджири, засилвайки етническата шахматност на крайградската периферия. Еврейската махала под крепостта и в съседство с български храм очертава зона на ежедневни контакти и евентуално на икономически взаимности, докато влашките домакинства, смесени с българите във Вароша, посредничат между гръцката църковна сфера и чаршийния капитал. Тази пространствена композиция изгражда коридори – към пазар, към училище, към храм – и чрез тях разпределя шансове за образование, достъп до кредит и участие в общинско представителство, като заедно с това кодифицира невидими граници на „своето“ и „чуждото“, изписани в павета, порти и навици.

Таблица: Брой на населението по етнически признак

Етническа/конфесионална група	Къщи	Множител	Оценено население	Дял от гражданите
Турци (мюсюлмани)	2 336	6	14 016	47.8%
Българи	1 687	7	11 809	40.3%
Цигани (Роми, мюсюлмани)	240	8	1 920	6.5%
Евреи	100	8	800	2.7%
Власи	60	7	420	1.4%
Гърци	17	7	119	0.41%
Албанци-католици („латини“)	15	7	105	0.36%
Черкези (мюсюлмани)	6	6	36	0.12%
„Западноевропейци“	13	7	91	0.31%
Общо (граждани)	4 474	—	29 316	100%

Бележки и методика

• Множителите са тези, които самият Кънчов прилага за Скопие: 6 души за мюсюлмански „турски“ дом, 7 за християнски дом, 8 за цигански и еврейски домове (заради по-голяма гъстота).
• Сборът 29 316 отразява цивилното градско население. По Кънчов, заедно с постоянния гарнизон Скопие достига приблизително 35 000 души, т.е. гарнизонът е приблизително ~5 700 души.
• Кънчов отбелязва, че значителна част от мюсюлманите са с арнаутски (албански) произход; той оценява около 1/3 от мохамеданското население като арнаутско по произход, но те са езиково турцизирани и в данните са слети в „турски“ къщи.

III. Икономика, занаяти и пазарни мрежи

Структура на занаяти и търговия и ролята на дюкяните

Числото на дюкяните – около 1550 – сигнализира висока степен на специализация и диверсификация на градския труд: от хранителни занаяти (50 фурни) до текстил, обработка на кожа, метали и дребни услуги. Всеки занаят се вписва в мезо-вериги на снабдяване с материали от околните села и по-далечни пазари, като транспортът по железопътната линия редуцира транзакционните разходи и стабилизира сезонните колебания. Вътре в чаршията социалните норми на еснафите продължават да регулират ученичество, качество и ценообразуване, но постепенно проникват и „модерни“ техники на счетоводство, писмени договори и фиксирани часове за търговия, което дисциплинира времето и труда. Дюкянът често е и жилище, и място на обучение, и микробанка: доверителните отношения между майстор, калфа и клиенти водят до отсрочени плащания, завещания на инструменти и вътрешни кредитни линии. Тази икономика на близост, макар и локална, се свързва с по-широки мрежи чрез влашки и еврейски посредници, които внасят стоки, информация за цени и нови „моди“, създавайки цикли на потребление, които се преливат от елитни към средни слоеве. Функционирането на 45 хана и 3 бани добавя инфраструктура за пътници и търговски агенти, като баните са и комуникационни възли, където се сключват устни сделки и се проверява репутация. Така икономическата логика на Скопие към края на века се поддържа от хиляди дребни транзакции, но е отворена към регионални импулси, което я прави чувствителна към външни шокове и административни промени.

Селско-градски интерфейс и аграрни цикли

Границата между град и село в Скопие е пореста: голяма част от новите български преселници „продължават да се занимават със земята“ и оформят крайградски пространства с широки дворове, където животновъдство и дребни култури се съчетават с градски надници. Тази двойнственост – жилище в града, доход от полето – смекчава риска от ценови и климатични шокове и създава резерв от труд за сезонни върхове в строителство и транспорт. Фурните и чаршийните хранителни дюкяни се снабдяват от този периферен аграрно-занаятчийски пояс, а пазарните дни превръщат мостове и пристъпи към чаршията в ритмично преливане на стоки и хора. С увеличаване на населението натискът към земя и дворни места расте, поради което методологическите поправки на Кънчов за „двудомност“ и повишени множители на къща стават икономически видими в борбите за регулация, разширение и право на ползване. Железницата като кордон и турските гробища като сакрална бариера насочват тази експанзия към зони с по-нисък престиж и към Каршияка, в която земеделската логика се задържа най-дълго. По този начин Скопие запазва аграрния си тил в рамките на градския периметър, превръщайки се в хибриден организъм, който може да компенсира недостига на промишлен капитал с труд и земя, но който също така се задържа по-дълго в полуградския режим на модернизация.

Кредит, доверие и междинните „банки“ на общностите

Липсата на масови модерни банки в края на века се компенсира от доверителни каси, общински фондове, еснафски каси и семейно-родствени кредитни линии, които особено сред българите и евреите се институционализират в училищни и благотворителни инициативи. Еврейската общност, макар и исторически бедна, с навлизането в търговията активира диаспорни връзки, които осигуряват стока на вересия, информация за пазарите в по-големи центрове и застрахователни практики при превоз по железницата. Влашките търговци във Вароша от своя страна се явяват посредници към гръцкоезични търговски канали, което диверсифицира пазарната информация и смекчава моноканалната зависимост. Българските еснафи и търговци акумулират капитал и прехвърлят част от него в символни институции – училища, митрополитски нужди, църковни ремонти – които поддържат вътрешна кохезия и засилват преговорната позиция пред администрацията. В този смисъл кредитът в Скопие към края на XIX век е повече социална тъкан, отколкото отделна финансова индустрия: репутацията и общностната санкция заменят договора и ипотеката, а публичните ритуали в храма или училището легитимират дълга като дълг „към своите“.

IV. Религиозни институции, образование и борба за църковна независимост

Конфесионални поля и съседства на храмове

Скопие кристализира множество конфесионални пространства, в които религиозният живот е тясно сплетен с етнонационални идентификации. Българската митрополия, гръцката митрополия и ключовите български храмове – „Св. Богородица“, „Св. Димитрий“ – подреждат карта на влияния, която надхвърля богослужението и се пренася в училищата, социалната помощ и публичната ритуалност. Гръцката църква „Св. Спас“ задържа влашките вярващи, които по традиция служат на гръцката идея, но пространствената близост на български и еврейски квартали около крепостта и южните склонове създава ежедневни „канали на видимост“, в които религиозните граници се опознават и стабилизират. Мюсюлманските махали, които покриват две трети от градската площ със своите дворове, осигуряват ритъма на ислямската публичност – призивът за молитва, празничните шествия, религиозните пазари – който се вписва в градския календар и го нормализира като мнозинство. Тази поликонфесионална екология изисква постоянни преговори за звуци, маршрути и празнични коридори, а администрацията на вилаета се позиционира като арбитър, който балансира между статус-кво и контрол на напреженията. В този микс храмът е и „дом на общността“: в него се вземат решения за училища, учители, книги и дарения, което превръща религиозната инфраструктура в ресурс за модернизация.

Училища, език и символния капитал на грамотността

Българските училища във Вароша, свързани с митрополията и еснафските мрежи, се утвърждават като центрове на грамотност, национално съзнание и социална мобилност, в които езиковият режим е неутрално образователен и едновременно политически в смисъл на излъчване на българска културна норма. Учителите се набират с помощта на дарителства от търговци и занаятчии, а учебните програми, включващи история, география и смятане, целят да подготвят кадри за търговия, счетоводство и общинска администрация. Гръцките училища, макар и по-слаби като брой и влияние в Скопие, продължават да бъдат коридор за власи и част от търговските елити, а това задържа гръцкия език като престижен в части от чаршията. Еврейската общност, излизаща от бедност, започва да инвестира в базова грамотност и занаятчийско обучение, което променя статуса ѝ в междинните слоеве на градския труд. Грамотността става валута: тя повишава възможността за договори, сметки и кореспонденция, а за българите – и за кодифициране на общата памет чрез хроники и преписи. По този начин образованието в Скопие не е само инструментално – то е „знак на принадлежност“ и легитимация пред администрация, клиенти и съседи, който структурира траектории на семейна амбиция и общностен престиж.

Църковна борба и изграждане на общностна автономия

Борбата за църковна независимост, в която българите в Скопие се включват активно, артикулира прехода от локална религиозна солидарност към институционализирана общностна автономия. Тази борба се води в регистрите на канони, фермани и местни споразумения, но на социално ниво тя рационализира дарителството, изгражда училищна мрежа и формира нов тип елит – търговско-еснафски „светски духовници“, които говорят езика на сметките и на общинската политика. В същото време гръцката митрополия задържа части от образованите слоеве и изгражда символична контра-ос, докато мюсюлманските институции, подкрепени от административен авторитет, поддържат стабилността на мнозинската конфесионална публичност. Резултатът е конкурентен плурализъм, в който българските институции печелят на терена на мобилизация и социални услуги, а гръцките – на терена на търговски и междурегионални канали, с еврейската и влашката общност като прагматични медиатори. Тази конфигурация не просто „отразява“ етническия състав; тя го променя, тъй като училищата и църковните настоятелства генерират нови центрове на притегляне за преселници, а символният престиж на грамотността и общностното застъпничество привлича семейства, които търсят защита и перспективи в българската градска инфраструктура.

V. Административни промени и правен режим

Вилаетска реформа и управленски практики

В края на XIX век административната рамка на Скопие се стабилизира в логиката на танзиматските и следтанзиматските реформи, които целят да уеднаквят управлението, да рационализират данъците и да ограничат произвола на местни власти. Вилаетската система въвежда по-ясни компетенции между централни и местни органи, но на практика управлението продължава да функционира чрез мрежи от посредници, където религиозни и еснафски елити договарят конкретни облекчения и отлагания. Съдебната организация се модернизира с наличието на низами съдилища, които формално разглеждат дела по писани кодекси, докато шариатските и милетските юрисдикции запазват правомощия по личен статут и вътрешни общински спорове. Данъчните тежести се пренареждат чрез комбинация от преки и косвени данъци, като фермерската система постепенно отстъпва на по-пряко събиране, но инерцията на откупването на приходи остава видима. В този контекст българските институции в Скопие увеличават капацитета си да представляват своите членове пред администрацията, като използват грамотността, счетоводството и публичната мобилизация. Полицейското присъствие и гарнизонът се утвърждават като гаранти на реда, но и като видим символ на имперската власт, който дисциплинира публичното пространство. Железопътната администрация въвежда допълнителна нормативност чрез регламенти за товарене, тарифи и отговорност при превоз, което преобразява икономическите очаквания на търговци и занаятчии. Община, религиозни настоятелства и държавни органи оформят триъгълник на властта, в който дневният ред на града се изработва чрез съвкупност от петицийни практики, лични застъпничества и писмена процедура.

Право, собственост и спорни терени

Правният режим на собствеността в Скопие се маркира от преплитане на османски поземлени класификации и градска практика, където мюлюк, мири и вакъфни земи определят рамката на трансакциите и наследяването. Вътрешноградските парцелации се ограничават от вакъфни статути и сакрални зони като мюсюлмански гробища, които правят разширяването южно от ядрото трудно и скъпо. Пренаемането на къщи и дворни места се превръща в масова стратегия за настаняване на двудомни семейства, като неформални договори и общностни гаранции заместват нотариалната стабилност. Споровете за граници, вода и достъп до улици често се решават в местни комисии, където авторитетът на старейшини и ходжи или свещеници играе ролята на медиатор. Новите заселници от селата внасят претенции за по-широки дворове, което влиза в напрежение с градската плътност и с интересите на търговско-занаятчийските слоеве. Железопътната линия добавя контури на публична собственост и сервитути, които редефинират стойността на имоти в близост до гарите и складовете. В този динамичен пейзаж правото действа като гъвкава рамка, която се нагажда към социалния компромис, а не като абстрактна система, и именно затова общностните книги, училищните каси и настоятелствата се превръщат в архиви на доверието, където фактическата собственост се легитимира през дълга памет на квартала.

VI. Миграции, мобилност и градски труд

Вътрешнорегионални преселвания и демографски натиск

Скопие в края на XIX век абсорбира ускорени вътрешнорегионални миграции, подхранвани от икономическа несигурност в чифлиците, междуетнически напрежения и привлекателност на градския пазар на труда. Български преселници от прековардарските села и от Тетовско запълват периферните квартали, като комбинират сезонна земеделска заетост с занаятчийски и строителни надници. Потокът на мюсюлмански мухаджири променя конфигурацията на източните зони на Каршияка и укрепва мюсюлманското присъствие в крайградската екология. Влашките домакинства, привлечени от търговския потенциал, се настаняват във Вароша и свързват Скопие с пазарни възли в цяла Македония и Епир. Еврейската мобилност се ориентира към нишови търговии и посредничество, използвайки родствени и диаспорни мрежи, които осигуряват конкурентно предимство в доставките и кредита. Сърбите, пристигащи с административни назначения, носят нови бюрократични практики и ограничено семейно заселване, което обаче видимо се отразява в канцелариите и железопътната служба. Тази мозайка от преселвания усилва наемния натиск, повишава популационната плътност и засилва конкуренцията за дребни градски ресурси като вода, гориво и работни места. Градската мобилност се структурира от моста, чаршията и гарата, които организират ежедневната география на труда и потреблението.

Професионални траектории и гъвкави стратегии на препитание

Градският труд в Скопие приема гъвкави форми, които позволяват на домакинствата да балансират между нестабилни доходи и семейни нужди. Занаятите осигуряват продължителни ученически цикли, но доходите на калфите са ниски и често се допълват с сезонна работа по строежи, транспорт и товарене по линията. Жените в полуземеделските квартали поддържат домашно производство на текстил и храни, което влиза в микрообмен с чаршията и създава буфер срещу ценови шокове. Циганските групи намират място в услуги, ремонти, музика и безформална търговия, като езиковата турцизация и мрежите в мюсюлманските махали улесняват достъпа до клиенти. Еврейските и влашките посредници предлагат стоки „на вересия“, създавайки крехки кредитни вериги, които подкрепят дребните търговци в периоди на слаб оборот. Младите мъже, включително българи от Каршияка и Чаир, се насочват към железопътни надници, където заплащането е по-сигурно, но зависимо от графици и външни доставки. Професионалната мобилност остава ограничена от грамотността и общностния капитал, поради което училищата се явяват ключ към преминаване към счетоводство, дребна търговия и общинска служба. В този режим гъвкавостта е основна добродетел: домакинствата конструират „портфейли“ от дребни доходи, за да преодолеят непредсказуемостта на пазара.

VII. Материална култура и всекидневие

Дом, улица и инфраструктура на ежедневието

Всекидневието в Скопие се разгръща в гъстата близост на дом и занаят, където двукатните къщи на Вароша и просторните дворове на мюсюлманските махали задават две различни пространствени етики. Калдъръмените улици около чаршията поддържат интензивен трафик на хора, животни и стоки, а фурните и баните маркират ритъма на хранене и хигиена като обществени практики. Във водоснабдяването кладенците и чешмите остават решаващи, което прави близостта до източници на вода фактор за квартален престиж. Мостовете през реката материализират свързаността на града, но и разделят социални светове, които се срещат, преговарят и често се разминават по пътя към пазара. Железопътната гара въвежда часовото време като дисциплина: графиците кодифицират сутрешния и вечерния пик, а светлината на лампите около станцията сигнализира модерност. Домът е производство: кухня, стан, дребна работилница се преплитат, а дворовете в периферията поддържат малко животновъдство и градини. Улицата е наблюдение и грижа, където кварталните норми санкционират шум, чистота и поведението на децата, за които Кънчов отбелязва дребни конфликти по границите на махалите. Тази материална екология стабилизира ежедневието и същевременно поддържа възможност за малки иновации, които се разпространяват по търговските и родствени канали.

Храна, облекло и символи на престиж

Хранителната култура комбинира селска устойчивост и градска достъпност: хлябът от множеството фурни, сезонните зеленчуци от крайградските градини и месните продукти от пазара оформят меню, което се различава по общности и доход. Облеклото маркира принадлежност и трансформация: селската руба в Каршияка видимо показва близост със селото, докато търговците във Вароша приемат по-градски моди, включително европейски кройки при празнични случаи. Мюсюлманските махали съхраняват дреховите кодове, които подчертават религиозната идентичност, но в работните практики се наблюдават прагматични компромиси. Предметите на престижа – часовници, кърпи, по-скъпо платно, книги – циркулират като дарове при семейни събития и общностни инициативи, легитимирайки статуса на дарителя. Училищната книга придобива особена символика сред българите: тя е едновременно инструмент и емблема на „издигането“, видима в училищни тържества и в домашни библиотеки. Пазарният достъп до фабрични стоки по железницата ускорява промяната в вкусовете, като поевтинените текстили и метални изделия постепенно променят домашния инвентар. Простите кафенета и ханския подслон остават сцени на мъжкото общуване, където статусът се измерва и в умението да се преговаря, да се слуша новина и да се коментира политика.

VIII. Политически идеи, национални проекти и градска публичност

Етнополитически конкуренции и общностни стратегии

Градската публичност в Скопие артикулира състезание между национални проекти, които пресичат религиозните институции, училищата и търговските мрежи. Българската общност инвестира в училищна инфраструктура и митрополитско представителство, превръщайки грамотността и общинското самоуправление в основни ресурси на колективна мобилизация. Гръцките структури задържат влияние сред част от влашкия слой чрез литургичен престиж и търговска свързаност, докато сръбската административна поява се опитва да институционализира нови канали за кадри и влияние. Мюсюлманските елити поддържат доминираща публичност, опирайки се на административни и религиозни ресурси, които нормализират статуквото и минимизират откритите конфликти. Еврейската общност маневрира прагматично, търсейки сигурност в търговията и в добри отношения с всички страни, което често я поставя в ролята на посредник. Общностните празници, училищните изпити, храмовите тържества и дори погребалните процесии стават медии на колективно присъствие, чрез които се предявяват права върху градското пространство. Петициите към вилаетската власт и умението да се работи с писмено слово се превръщат в нова форма на политическо изкуство, което българите овладяват особено успешно. Така градът живее в режим на студена конкуренция, където видимостта и институционалното присъствие решават повече от откритите сблъсъци.

Памет, статистика и легитимация на претенции

В този контекст Кънчовата статистика и етнографска карта действат като интелектуално оръжие и инструмент на легитимация, който превежда сложната социална реалност в език на числа, таблици и карти. Пресмятането на население чрез „къщи“ и диференцирани множители придава емпирична тежест на твърдения за нарастване на българския елемент и за трансформация на градската структура. Тази „обективизация“ на демографията влиза в публичната аргументация на училищните настоятелства, общините и църковните власти, които черпят от нея право да искат повече училища, храмове и представителство. Паметта на квартала – архивите на настоятелствата, училищните списъци, дарителските книги – става база за историческа непрекъснатост, която противопоставя локален авторитет на административната сменяемост. Картата на етносите, актуализирана с корекции спрямо френски и австрийски военни карти, демонстрира и методологическа зрялост, и критика към редукционизма на външни наблюдатели. Във всекидневната политика на града числата не са неутрални: те водят до ново разпределение на училищни бройки, на общински средства и на символни привилегии при празници и процесии. Така научното описание се превръща в част от градската конституция, която легитимира претенции и дисциплинира спорещите общности в рамка на рационален дебат.

Скопие в края на XIX век стои като град на преговорите: между старите османски институции и настъпващите модерни регулации, между полуземеделската периферия и уплътненото чаршийно ядро, между религиозните общности и националните проекти. В тази динамика наблюденията на Васил Кънчов придават аналитична острота чрез методично пресмятане, вътрешноквартална картография и чувствителност към механизмите на промяна – миграции, грамотност, кредит, институционална видимост. Чрез неговите таблици и описания градът се вижда като система от коридори, множества и бариери, където демографията не е сбор от глави, а функция на пространство, право и култура.

Етноконфесионалната мрежа, която поддържа Скопие, не замръзва, а пулсира под натиска на железопътната модерност, административните реформи и общностната мобилизация. Българската общност ускорява своето институционално укрепване и изтласква границите на легитимност чрез училища, митрополия и статистическа аргументация; мюсюлманските махали запазват пространското и символно мнозинство; влашките и еврейските посредници осигуряват пазарни мостове, а сръбското административно присъствие добавя нови бюрократични практики. Ако в началото на века Скопие изглежда периферен, в края на века то вече функционира като възел, в който локалните ресурси и имперските рамки се срещат, а градската форма и публичност се пренаписват от всекидневните стратегии на жителите и от научния поглед, който ги прави видими.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК