СОФИЯ ПО ВРЕМЕ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

София във Втората световна война е нервният център на една държава, която се опитва да избегне нов национален катастрофизъм, но в крайна сметка плаща тежка цена – морална, политическа и буквално в разрушени квартали и човешки животи. Градът посреща войната като столица на „победените от Ньой“, с дълбоки травми от Първата световна война, но и с болезнена надежда за реванш чрез „национално обединение“. Между 1939 и 1944 г. София преминава през преход от напрегнато очакване и привиден мир, през съюз с Третия райх и антисемитско законодателство, до съюзнически бомбардировки, масова евакуация и радикална политическа промяна след 9 септември 1944 г.

В същото време историята на военна София не се изчерпва с дипломатически решения и военни операции. Тя живее в спомените на очевидци като юриста и писателя Драган Тенев, който описва как новината за нападението над Полша преминава през столицата като ледена вълна, как зимата на 1941–1942 г. „стяга“ града в студ и глад, а балове, матинета и оперни представления продължават насила насред недоимъка и бомбените тревоги. Именно този сплав от „голяма политика“ и ежедневен опит превръща София във Втората световна война в лаборатория на българския ХХ век – място, където се сблъскват национални мечти, диктатура, социални неравенства, насилие и човешка устойчивост.

I. София между две войни: травмата от Ньой и ролята на столицата

Столицата след Ньой и сянката на загубените територии

В края на 30-те години София вече е около тристахиляден град – бързо растяща столица, в която се концентрират администрацията, политическият елит, университетът, армейското командване и културният живот на царството. Градът живее със спомените за Първата световна война, за Ньойския договор и за загубата на национални територии, което оформя цяла „култура на реванша“ в политическите и офицерските среди. В кафенетата около „Цар Освободител“, в адвокатските кантори, редакциите и университетските аудитории се обсъждат „неправдите“ на Ньой и надеждите за бъдещо „поправяне“ на границите, така че София постепенно се превръща в мозък на един ревизионистичен национален проект. В същото време градът расте демографски – към него се стичат бежанци и преселници от Македония, Тракия и Добруджа, което усилва усещането за „разкъсана нация“ и прави темата за границите всекидневно присъстваща в софийските семейства. Икономически столицата се модернизира – строят се нови квартали, административни сгради, културни институции, а булевардите все повече приличат на тези в Централна Европа, но зад фасадата се усещат бедност, безработица и социално напрежение. Политическите страсти след 1923 г., превратите и убийствата оставят у софиянци усещането, че градът живее върху вулкан, където всеки момент може да има ново сътресение. Така, още преди войната да започне, София е град на противоречия – едновременно модернизиращ се европейски център и столица на травмирана, бедна и силно поляризирана държава.

Политическият режим и подреждането на обществото около двореца

През втората половина на 30-те години цар Борис III консолидира личния си режим и София се превръща в сцена на царска диктатура, прикрита зад парламентарни форми. В столицата се усеща как реалната власт се концентрира не толкова в Народното събрание, колкото в двореца, Министерския съвет и силовите ведомства, докато политическите партии са притискани, а опонентите – следени, интернирани или репресирани. В града активно действат и националистически, пронацистки организации – легионери, ратници, „Бранник“, които провеждат митинги, шествия и пропаганда, особено сред младежта. В същото време София остава център на либерална и левичарска интелигенция, на активна адвокатура, журналистика и университет, така че по кафенетата и по коридорите на Съдебната палата се водят оживени спорове за бъдещето на страната. Режимът поддържа силен контрол чрез полицията и цензурата, но не успява да унищожи напълно плурализма на мненията, което по-късно ще има значение за реакцията на софийското общество срещу антисемитското законодателство и депортациите. Така на прага на войната столицата е политически подредена около двореца и проемките към Берлин, но в нея съществува и живо ядро от критици, демократи и леви, които гледат с тревога към надигащия се фашизъм.

II. Избухването на войната и първите реакции в София

Септември 1939 през очите на софиянци

На 1 септември 1939 г., когато германските войски нахлуват в Полша, новината стига до София рано сутринта и буквално „вкочанява“ града – така я описват спомени като тези на Драган Тенев. Радиоприемниците в централните квартали, кафенетата около „Царя“, канцелариите на министерствата и редакциите започват да пренасят тревожни бюлетини от Берлин, Варшава и Лондон, а по улиците се чуват шепоти: „Започва ли нова световна война?“. В паметта на софиянци още са живи фронтовите истории на бащи и по-големи братя, така че усещането не е за романтично приключение, а за страх от нова катастрофа. Само два дни по-късно – на 3 септември – когато Англия и Франция обявяват война на Германия, в столицата става ясно, че конфликтът бързо прераства в световен, а не в поредната „локална“ война на Балканите. Хората сравняват годината с 1914-та, пресмятат възрастта на своите синове и племенници, гледат към гарите и казармите с тъмно предчувствие. В същото време официалната пропаганда се опитва да успокои обществото с декларации за български неутралитет, а вестниците, контролирани от цензурата, поднасят внимателно подбрани телеграми, в които войната изглежда далечна. Именно в този контраст между личния страх и официалното „успокоение“ се ражда особената атмосфера на есен 1939 г. в София – привидно нормален град, в който хората ходят на работа и в театър, но вътрешно усещат, че историята пак се пречупва през тях.

Неутралитет, пактът Молотов–Рибентроп и илюзията, че войната отминава

Подписването на пакта Молотов–Рибентроп между нацистка Германия и СССР през август 1939 г. и последвалото му публично осъзнаване в България създава в София парадоксално чувство на облекчение. Град, чието население традиционно е русофилски настроено, приема със смесени чувства съюзяването на Берлин и Москва, но една част от хората се убеждава, че при такава конфигурация Балканите вероятно ще останат встрани от фронтовите действия. В столицата започват да се разпространяват илюзии, че големите сили ще си разпределят влиянието без пряко участие на България, а войната ще се води „далеч, на север или запад“. Режимът се възползва от това настроение, за да подчертае своята политика на неутралитет, като същевременно ускорява процеса на икономическо обвързване с Германия – влаковете с българско зърно, тютюн и суровини към Райха минават именно през софийските гари. На улицата обаче остават тревожните разговори: всички помнят, че след Първата световна война са минали по-малко от 22 години, а Ньойската болка още не е зараснала. В семейните разговори спомените от 1915–1918 г. се преплитат с новинарските бюлетини, а по-съзнателните граждани разбират, че малка страна като България трудно може да остане „скрита“ от геополитическата буря. Така, още преди активното включване на София в световната война, градът живее в напрежение между официална надежда за неутралитет и мълчаливо очакване на най-лошото.

III. От неутралитет към Оста: германското присъствие и „Велика България“

Натискът на Берлин и присъединяването към Тристранния пакт

Между 1939 и началото на 1941 г. София е центърът, където се взема съдбоносното решение България да се присъедини към Тристранния пакт. Германски дипломати, военни мисии и емисари все по-често се появяват в софийските хотели и министерски кабинети, а германското влияние се усеща в ежедневната преса, кинохрониките, радиото. В същото време възстановяването на Южна Добруджа с договора от Крайова през 1940 г. се възприема в столицата като доказателство, че „германската карта“ носи реални териториални придобивки, което укрепва позициите на правителството на Богдан Филов и на царя. Когато на 1 март 1941 г. България подписва Тристранния пакт, а германските войски влизат в страната, София става ключов тилов център на хитлеристката военна машина в Балканите. По улиците се виждат колони войници на Вермахта, германски автомобили, офицери в кафенетата и ресторантите, което създава впечатление за „малък Берлин“ на Балканите. Официалната пропаганда представя всичко това като шанс за „национално обединение“, а правителството говори за „Велика България“, която следва да включва Македония и Беломорието. Мнозина софиянци се радват на връщането на „български земи“, но други усещат моралната цена на съюза с нацисткия режим, особено когато става ясно какво означават окупацията и репресиите за местните население в новите територии.

София като тилов център на балканските кампании и участието във „символичната война“

След германските нападения срещу Югославия и Гърция през април 1941 г. София се превръща в ключов логистичен и команден център – през гара София преминават войски, техника и материали, а щабове на българската армия и германски части координират окупацията на Македония, Беломорска Тракия и части от Сърбия. В съзнанието на мнозина софиянци това изглежда като „късно дошла историческа справедливост“, защото картите в училищата и вестниците показват граници, наподобяващи Санстефанска България. В същото време обаче столицата усеща и обратната страна на този избор, когато през декември 1941 г. България обявява т.нар. „символична война“ на Великобритания и САЩ – акт, който в София е представян като дипломатически жест без преки военни последици, но по-късно се оказва повод за разрушителните съюзнически бомбардировки. Докато българските войски не участват на Източния фронт срещу СССР, София се опитва да поддържа странен баланс: официално съюзник на Хитлер, но без война със Съветския съюз, заради силните русофилски настроения. Тази двойственост се усеща силно в разговорите по столичните улици – едни виждат в германците гаранти за национално обединение, други ги възприемат като временни окупатори, които тласкат България към нова катастрофа. Така политическият избор на съюз с Оста постепенно превръща София от привидно защитен тил в бъдеща цел на съюзническите бомбардировки.

IV. Всекидневието на война: глад, студ и парадокси на градския живот

Купони, печки и „делфинско филе“ – икономика на недоимъка

С напредването на войната София навлиза в режим на постоянен недоимък, който засяга широки слоеве от населението. Въвеждат се купонни системи за хляб, мазнини, захар и други основни продукти; опашките пред магазините и фурните се превръщат в ежедневна гледка, а разговорите за „да намериш масло“, „да вземеш месо“ или „да се снабдиш с дърва“ доминират в семействата. Спомените на очевидци, включително Драган Тенев, описват зимата на 1941–1942 г. като особено жестока – студът в София е силен, пари за въглища и дърва няма, хората се греят с импровизирани печки, понякога горят стари мебели, книги, излишни вещи. Ресторантите въвеждат „безмесни“ и „рибни“ дни, а понякога менюто се свежда почти изцяло до фасул, който се превръща в символ на военната бедност; като екстравагантен „лукс“ се появяват разкази за филе от делфин, което се сервира в по-претенциозните заведения. В същото време се развива и черният пазар – в по-богатите квартали и в сенчестите ъгли около пазари и гари се продават извънкупонни храни на баснословни цени, а социалното неравенство се вижда във всекидневното меню на различните слоеве. По улиците се появяват деца, които продават въглища, дърва или каквото успеят да намерят, за да подпомогнат семействата си, а хрониките показват гладни лица и очи, свикнали да броят всеки залък. Така икономиката на недоимъка моделира не само храненето, но и социалните отношения в столицата, засилвайки разделението между бедни и богати.

Бали, матинета и оперни спектакли насред бомбени тревоги

Парадоксът на военна София се проявява ясно в културния и светски живот. Въпреки студа и глада, градът не спира своята „претенция“ за европейска столица – оперният театър играе, драматичните сцени представят нови постановки, организират се матинета и соарета, а в тенисклубовете и салоните на елита се провеждат коктейл-партита. Тенев и други съвременници описват как баловете продължават дори когато навън вият сирени за бомбена тревога: оркестърът спира, светлините се гасят, хората слизат в подземията или укритията, след което – ако налетът отмине – музиката отново зазвучава, макар и със свито сърце. Този „насилено приповдигнат“ живот, поддържан от властта и заможните слоеве, има и функция на бягство – за няколко часа хората се преструват, че войната е далеч, че Европа още е свят на култивирани салони и вечерни рокли. Същевременно по периферните квартали, където бомбардировките нанасят първите си щети, реалността е съвсем различна – там хората живеят в страх от всяка сирена и се питат дали имат сили да започнат отначало, ако къщите им бъдат разрушени. В това съжителство на салонен блясък и бедняшки страх София напомня за други европейски градове във война, но със своя специфична балканска смес от фатализъм, чувство за хумор и горчив реализъм. Така културният живот на столицата по време на войната се превръща в своеобразна маска, която крие, но не може да премахне травмата, която постепенно се натрупва под формата на опожарени улици, загубени домове и прекъснати съдби.

V. Закон за защита на нацията и съдбата на софийските евреи

Антисемитското законодателство и промяната в градската среда

Още преди формалното присъединяване към Оста София усеща ефекта на новото антисемитско законодателство. Законът за защита на нацията, приет в края на 1940 г. и влязъл в сила през януари 1941 г., въвежда за евреите в София и страната ограничения в професиите, забрани за държавна служба, квоти в университетите, изискване за специални лични карти и по-късно носене на жълта звезда. Семейства, живели от десетилетия в столицата, изведнъж са обозначени като „чужди по произход“, принудени са да променят имената си, да напуснат определени квартали или жилища и да продават бизнеса си на безценица. В град, в който еврейската общност е интегрална част от търговията, занаятите, интелигенцията и културата, това се усеща като насилствено разкъсване на тъканта на обществото. Софийските лекари, адвокати, музиканти, учители от еврейски произход губят позиции, кабинетите и магазините им биват поети от други, често по-близки до властта хора. В същото време в столицата се появяват и гласове на несъгласие – представители на интелигенцията, Православната църква, част от адвокатските и лекарските среди поставят под въпрос моралността и законността на тези мерки, което показва, че обществото не е монолитно в подкрепата си за антисемитизма. Въпреки това държавната машина продължава да прилага закона, а София постепенно свиква с гледката на хора с жълти звезди и на еврейски квартали, които се маргинализират под натиск.

Опитите за депортация, протестите и изселването на евреите от София

Кулминацията на антисемитската политика идва през 1943 г., когато българските власти, под влиянието на Берлин и чрез Комисариата по еврейските въпроси, се подготвят да депортират еврейското население от териториите под българска контрола. Първо са натоварени на влакове и изпратени към лагерите на смъртта около 11 000 евреи от окупираните части на Македония, Беломорието и Пиротско – хора, които често имат роднини или търговски контакти в София. Когато в столицата се разчува, че следващата стъпка е депортацията на хиляди софийски евреи, общественият натиск рязко се усилва: депутати като Димитър Пешев, висши духовници от Българската православна църква, влиятелни интелектуалци и обикновени граждани започват да протестират срещу намерението. Под този натиск и след колебания на цар Борис III правителството в крайна сметка не изпраща евреите от „старите предели“ на България към нацистките лагери – уникален случай в съюзническа на Германия държава. Но София плаща друга цена: през май 1943 г. властите решават да „прочистят“ столицата, като изселват около 20 000 евреи от София към провинцията, конфискувайки голяма част от имуществото им. В рамките на две седмици еврейските семейства напускат домовете си под полицейски надзор и със стегнат багаж, често придружени от сълзите на съседи и приятели, които разбират, че градът губи една жизнена част от своята общност. Мъжете са подложени на трудова повинност в трудови батальони, жените и децата се борят за оцеляване в непозната среда. Така, макар и да избягва масовата депортация към лагерите на смъртта, София се превръща в сцена на вътрешно изселване и социално насилие, което оставя дълбоки следи в паметта на града.

VI. Бомбардировките над София: от „символична война“ до разрушена столица

Първите налети и постепенното превръщане на София в цел

Решението на България да обяви война на Великобритания и САЩ през декември 1941 г., макар и представяно като „символично“, отваря пътя за включването на София в стратегическите планове на съюзническата авиация. Първите бомбени удари още през април 1941 г., свързани с германските операции срещу Югославия и Гърция, са относително ограничени, но показват, че столицата не е недосегаема: югославски и британски самолети удрят индустриални зони и железопътни възли, причинявайки жертви и разрушения. През 1943 г., след като съюзниците разширяват операциите си от бази в Южна Италия, София постепенно става част от по-широката кампания срещу инфраструктурата на държавите от Оста на Балканите. Първите по-сериозни налети през ноември и декември 1943 г. удрят квартали около Централна гара и индустриалните зони, разрушават десетки сгради и започват да променят силуета на града. В отговор властите въвеждат по-строг режим на бомбените убежища, тъмнината и затъмнението през нощта, а голяма част от населението започва да прекарва част от вечерите си в мазета и скривалища. В този период се оформя и героичният образ на българските пилоти, които защитават столицата, включително фигури като Димитър Списаревски, но за обикновените софиянци най-осезаемо е не героичното, а страхът – треперенето на стъклата, грохотът на бомбите, разбудените посред нощ деца.

Януари–април 1944: черните дни на столицата

Истинската катастрофа за София идва през зимата и пролетта на 1944 г. На 10 януари мощен налет на американски „Летящи крепости“ и британски самолети удря столицата – десетки самолети хвърлят бомби над града, разрушават стотици сгради и оставят стотици ранени. В спомените на съвременници това е „първият кървав данък“ на „символичната война“, за който мнозина се питат защо изобщо е бил нужен. Следва кратка пауза, но на 30 март 1944 г. над София се стоварва най-смъртоносният налет – около 450 тежки бомбардировача, ескортирани от над 100 изтребителя, атакуват центъра на града, използвайки хиляди фугасни и запалителни бомби. Резултатът е катастрофален: хиляди сгради са разрушени или силно увредени, сред тях емблематични институции като Народната библиотека, Държавната печатница, Седмо училище „Седмочисленици“, сградата на Народното събрание, множество църкви, болници и жилищни блокове. Макар жертвите да са по-малко, отколкото биха били без предварителната частична евакуация, за софиянци усещането е за апокалипсис – централните улици са покрити с руини, дим и счупено стъкло, а стотици семейства остават без дом. Налетът на 17 април 1944 г., „черния Великден“, нанася нови щети, особено около железопътните съоръжения, и окончателно затвърждава представата, че старата София, позната от междувоенните години, фактически престава да съществува. Спомените на очевидци като Тенев подчертават, че нито един писател не успява да предаде на хартия истинския обем на ужаса – миризмата на изгоряло, прахта, която забива в гърлото, плача на хората, които гледат как целият им живот се превръща в купчина тухли.

VII. Евакуацията, разрухата и борбата София да остане жив град

„Евакуацията“ към провинцията и разпиляната столична общност

След тежките бомбардировки властите организират масова „евакуация“ на софийското население към по-малки градове и села – дума, която за мнозина означава принудително изгнание от родния град. Хиляди семейства се качват на влакове с по няколко куфара, носещи най-необходимото, а в очите им се чете несигурност дали и кога ще се върнат. Училища в провинцията приемат столични деца, разпределени в различни класове, а местните общности изведнъж трябва да поберат в себе си хора с други навици, диалекти и очаквания. За София това означава временна загуба на част от собствената ѝ идентичност – град, чиито улици, кафенета и театри изведнъж опустяват или се пълнят с военни и служители, остава без голяма част от своите жители. Самите софиянци живеят в двойно напрежение: от една страна, страхуват се за близките и домовете си, останали под бомбен риск, от друга – трудно се адаптират към живота в провинциални условия, често без работа и с ограничени ресурси. Част от по-заможните слоеве намират убежище във вили и роднини, но за мнозина евакуацията е равносилна на обедняване и социален срив. В писма и спомени от това време се усеща силна носталгия по София, каквато и да е тя – разрушена, опасна, но „своя“; градът се превръща не просто в географско място, а в мит за загубен дом, към който хората мечтаят да се върнат.

Импровизирано възстановяване, нови квартали и травмата от руините

Дори преди края на войната започват импровизирани опити за възстановяване на разрушената столица. Хората, които остават или се връщат по-рано, започват да укрепват оцелелите къщи, да закърпват покриви, да изграждат временни дървени бараки между руините, да пренасят тухли и греди от разрушени сгради за строеж на нови подслони. Общината и държавата планират по-дългосрочно възстановяване, но средствата са ограничени и структурата на града вече няма как да бъде напълно възстановена в предишния ѝ вид. Някои емблематични сгради са ремонтирани, други – съборени и по-късно заменени с нови, което постепенно променя силуета на София и подготвя почва за следвоенната социалистическа архитектура. За жителите обаче най-тежко остава психологическото въздействие на руините – години наред хората минават покрай празни терени, където преди е имало дом, театър, училище, и си спомнят кой е живял там, какви концерти или уроци са се провеждали. Децата, пораснали сред тези руини, развиват специфично отношение към пространството – за тях купчините тухли са едновременно място за игра и свидетелство на трагедия. В този период се оформя и нова градска митология – истории за оцелели под развалините, за чудодейно избегнати попадения, за героични пожарникари и лекари, в които София се опитва да намери утешителни сюжети насред опустошението. Така възстановяването на града не е само инженерна задача, а продължителен процес на преосмисляне на травмата и изграждане на нова идентичност върху старите рани.

VIII. 9 септември 1944, краят на войната и паметта за военна София

Влизането на Червената армия, смяната на режима и новото място на столицата

През септември 1944 г., когато Червената армия навлиза в България, политическата география на София рязко се променя. В условията на предстоящ съветски натиск и вътрешна криза държавата внезапно сменя ориентацията си – България обявява война на Германия, а превратът на 9 септември довежда на власт правителство на Отечествения фронт, подкрепено от комунистите. София посреща съветските войски като символ на новия ред – по улиците се появяват червени знамена, митинги, паради, а про-германските символи и структури бързо са заменени. За част от населението това изглежда като дългоочаквано „връщане към Русия съюзник“, за други – като смяна на една зависимост с друга. Военната фаза на войната за София приключва, но започва друга „война“ – за преструктуриране на обществото, за разправа с представители на стария режим, за изграждане на нова политическа и социална система. Народният съд, разправите с офицери, политици и интелектуалци, много от които са свързани с решенията за съюз с Хитлер, също се случват в София, превръщайки града в арена на поствоенно възмездие и нови травми. В този контекст споменът за военните години се пренарежда – официалната пропаганда подчертава антифашистката борба и „славата“ на Червената армия, докато сложните дилеми на обществото между страх, прагматизъм и съпротива остават на по-заден план.

„Тристахилядна София и аз“ – свидетелствата на Драган Тенев и живата памет

Влиянието на военните години върху образа на София не се изчерпва със статистики за разрушени сгради и загинали. То е живо в спомените на хора като Драган Димитров Тенев – юрист, белетрист, журналист и изкуствовед, роден в семейство на интелигенти, син на художник и първата българска поетеса, завършила Сорбоната. Той учи право и държавни науки, участва като офицер в Отечествената война и по-късно описва в книгата „Тристахилядна София и аз между двете войни“ не само атмосферата преди и в началото на Втората световна война, но и катастрофата на бомбардировките и разрушения град. В неговите спомени София „чу новината за войната изтръпнала“, гладува през тежките зими, въвежда „безмесни дни“ и „рибни дни“, но упорито поддържа балове, матинета и оперни представления, докато накрая „горящият град“ принуждава хиляди да се „евакуират“. Тенев преплита голямата история с личното – спомена за дядото, който казва, че Русия има „четирима непобедими генерали“ – зимните месеци, и собственото си нежелание да се връща към „ада“ на онези дни, защото всяко писане избледнява пред истинската мъка. Неговият глас, заедно с гласовете на други софийски хронисти, показва колко важно е да се гледа на историята на столицата не само през документите, но и през очите на хората, които са живели тогава. Именно така София във Втората световна война престава да бъде абстрактен обект на „военна история“ и се превръща в жив организъм – град, който страда, лавира, съгрешава, съпротивлява се и оцелява.

В настоящия материал публикуваме една от главите в книгата „Тристахилядна София и аз между двете войни“ (София, Български писател, 1997, с.311-312), дело на Драган Тенев – виден български юрист, белетрист и изкуствовед. В нея той излага спомените си за атмосферата в българската столица, непосредствено след избухването на Втората световна война.

Германците нахлуха в Полша на 1 септември 1939 година!

София чу тази новина изтръпнала. От края на Първата световна война не бяха изминали още дори и 22 години…

На 3 септември 1939 г. Англия и Франция обявиха война на нацисткия Райх.

Конфликтът се разширяваше. Ставаше световен. И това щеше да бъде Втората световна война.

Междувременно нацистка Германия и СССР сключиха пакт за ненападение и София си отдъхна. Войната някак, макар и привидно, се отдалечи от нея.

По същото време обаче Белгия, Франция, Дания, Холандия и Норвегия вече пъшкаха под ботуша на Хитлер.

Малко по-късно хитлеристките знамена се развяха и над Белград и Акропола.

България окупира част от Сърбия. И цяла Македония и Беломорска Тракия. Правителството ни взе да нарича наша­та родина „Велика България“, докато същите земи, заети от армията ни, се показваха по кориците на „Дас Райх“ – официозното списание на Хитлер – не като част от България. А като „земи под българска окупация“.

София гладуваше. Беше студено и тъжно.

Призори в 4 часа по средноевропейско време на 22 юни 1941 г. хитлеристките танкове прегазиха държавната граница на СССР. Втурнаха се в руската земя. Завзеха Украйна и Белорусия. Съветските войници успяха да ги спрат едва пред вратите на Москва. Пред самата заснежена вече съветска столица. Почти пред самия Кремъл.

Завоевателна за немците, войната се превърна за русите в Отечествена!

Както при Наполеон.

И този път Съветите не загубиха битката при Бородино (като русите навремето. И сега нямаше нужда да палят Москва.

През същите дни в главата ми непрекъснато кръжаха Думите на моя дядо, който ми беше казал още по време на моето ранно детство:

– Синко, знай, в Русия има четирима непобедими гене­рали! Това са Ноември, Декември, Януари и Февруари…

А зимата на 1941-1942 г. беше ужасно студена.

Въпреки студа, недоимъка и мъките да се преживее, София съществуваше.

В ресторантите бяха въвели „безмесни дни“, „рибни дни“, дори дни, в които навсякъде сервираха само фасул. А поня­кога като голям лукс и филе от делфин.

Независимо от всичко баловете продължаваха.

Имаше матинета. Соарета. Коктейл-парти в тенисклуба. Оперни и драматични представления. Животът, макар и насила, изкуствено приповдигнат, все пак крачеше напред.

На 10 януари 1944 г. България бе принудена да плати първия кървав данък на „символичната война“, обявена от бездарните ни управници на Англия и Съединените щати. Англо-американската авиация бомбардира жестоко София през нощта и я срина. Опожари я!

Градът гореше! И на сутринта хиляди хора, които бяха се родили, живели и бяха кръвно свързани с този град, тряб­ваше да го напуснат. Трябваше да се „евакуират“, както казваха тогава.

На 30 март през същата година повече от седемстотин американски самолета отново изпепелиха столицата. Централната й част бе издъно разрушена и опожарена.

За съжаление познавам до болка точно тези дни!

Не обичам обаче да си ги спомням. А още по-малко пък ми се иска сега да ви разказвам за техния ужас.

Мнозина наши писатели се опитаха да го възпроизведат по страниците на своите книги. И – да ме прости Бог – нито един от тях не успя да предаде дори и хилядна част от ада на онова тъжно време. Пренесено върху хартията, то избледнява. Губи нюансите на мъката, която може да сломи дори и титан. А тогава ние не бяхме титани. Бяхме само хора.

Софиянци преживяха много през онези кошмарни дни.

Но аз не желая да помрачавам радостта си от писането на тази книга и да се връщам назад във времето в дните на войната, в която по-късно също участвах. Не искам да помрачавам моя щастлив разказ дотук с миризмата на злокобните огньове и пушеци, които изпепелиха моята младежка София…

София по време на Втората световна война преминава през метаморфоза, която променя не само нейната архитектура, но и политическия, социалния и моралния ѝ пейзаж. От столица на травмирана, но амбициозна държава, която мечтае за реванш и „национално обединение“, тя се превръща в съюзнически тил на Третия райх, в сцена на антисемитско законодателство и принудително изселване на хиляди свои граждани. По-късно, като ответна реакция на „символичната война“ срещу Великобритания и САЩ, градът понася разрушителни бомбардировки, които изтриват цели квартали и оставят след себе си руини и бездомни семейства. На този фон София е едновременно актьор и заложник – град, в който се вземат големите решения, но и общност, която плаща цената за тях.

Втората световна война оставя върху София пластове памет, които и до днес оформят нейния образ. Разрушените и препостроени сгради, празните места в градската тъкан, имената на улиците и паметниците, спомените на хора като Драган Тенев – всичко това създава сложна история, в която се преплитат вина, гордост, болка и чувство за оцеляване. Разказана през архиви, документи и лични свидетелства, тази история показва, че столицата не е просто декор на голямата политика, а жив участник в драмата на ХХ век. Разбирането на София във Втората световна война означава да се види не само „какво се случва“, но и „как се живее“ в условията на война – как хората ходят на бал насред бомбени тревоги, как спасяват съграждани, как грешат, как се страхуват и как въпреки всичко продължават да градят своя град отново и отново.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК