БОНИФАЦИЙ МОНФЕРАТСКИ

Бонифаций I Монфератски (1150 – 1207) е една от най-ярките и в същото време противоречиви фигури от началото на XIII век. Маркграф на Монферат в Северна Италия, свързан чрез родословие и брачни връзки с най-влиятелните европейски династии, той се издига до позицията на предводител на Четвъртия кръстоносен поход – събитие, което драматично променя съдбата на Византия, Балканите и целия Източен Средиземноморски свят.
Съдбата му е белязана от рицарски амбиции, политически интриги, съюзи и предателства, и завършва трагично – със смъртта му в българска засада на 4 септември 1207 г. в Родопите.

I. Родословие и династичен контекст

Династията на Монферат

Бонифаций произхожда от старата и влиятелна династия на маркграфовете на Монферат. Това малко, но стратегически важно владение в Северна Италия играе значителна роля в политиката на Свещената Римска империя и в кръстоносните походи.

• Баща: Гийом V Монферат (поч. 1191), наричан и „Старият“, е прочут рицар, участвал в Третия кръстоносен поход.
• Майка: Юдит фон Бабенберг, свързана с австрийската управляваща династия, осигурява престижни връзки с германските земи.

Братя и сестри

• Конрад Монфератски – ключова фигура в края на XII в., женен за Изабела Йерусалимска, крал на Йерусалим (1187–1192).
• Рение (Рено) Монфератски – също участник в кръстоносните походи.
• Вилхелм Лонгспата – оженен за Сибила Йерусалимска, кралица на Йерусалим (по-рано), но умира през 1177 г.
• Алесандро – по-слабо известен, но също свързан с управлението на маркграфството.

Така фамилията Монферат се оказва дълбоко преплетена със съдбата на Йерусалимското кралство и кръстоносните походи.

Мястото на Бонифаций

Роден около 1150 г., Бонифаций наследява титлата маркграф на Монферат през 1191 г., след смъртта на баща си. Времето на неговото управление съвпада с период на динамична промяна в Европа: растящата мощ на френската корона, напрежението между папството и империята, възходът на италианските морски републики и непрестанните опити за възстановяване на кръстоносното дело в Светите земи.

II. Ранни години и политическо възмъжаване

За младостта на Бонифаций сведенията са оскъдни. Сигурно е, че получава солидно рицарско възпитание и военно обучение, каквото е характерно за знатните синове на Италия през XII век. С времето той се утвърждава като опитен военачалник, но и като дипломат – черта, която ще му помогне по-късно в сложната политическа игра на кръстоносците.

През 1190-те години, в условия на засилващо се съперничество между германския император Хайнрих VI и папството, Монферат лавира между двете сили. Бонифаций поддържа добри отношения и с династията на Капетингите във Франция, и с Хоенщауфените.

III. Европа на прага на Четвъртия кръстоносен поход

Политически фон

Към 1200 г. политическата карта на Европа е напрегната:

• Франция и Англия се борят за надмощие (Филип II срещу Джон Безземни).
• Папа Инокентий III (1198–1216) се стреми да наложи универсалната власт на църквата.
• Венеция укрепва като водеща морска сила в Средиземноморието.
• Византия е отслабена от вътрешни конфликти и дворцови преврати.

В този контекст се заражда идеята за нов кръстоносен поход – Четвъртият, който първоначално има за цел Египет, но впоследствие ще промени посоката си драматично.

IV. Избор за предводител на похода (1201)

През май 1201 г. умира граф Тибо III дьо Шампан – избран предводител на похода. Това поставя кръстоносците в трудна ситуация. Те се нуждаят от авторитетна фигура, която да обедини бароните и да гарантира сътрудничеството с Венеция.

Бонифаций, с опита си, с рицарската си слава и с връзките си, се оказва естественият избор. Неговото име е предложено и прието.

През октомври същата година той се среща в Хагенау с византийския принц Алексий IV Ангел, син на сваления император Исак II. Алексий обещава огромни суми и войска в помощ на кръстоносците, ако те му помогнат да си възвърне престола. Това е съдбоносен поврат, който ще насочи похода към Константинопол.

V. Връзките му с Венеция и сблъсъци между бароните

Венеция играе решаваща роля в похода. Дожът Енрико Дандоло сключва договор с кръстоносците за превоз на около 33 000 души, 4500 коня и войска за цена от 85 000 марки.

Когато кръстоносците се събират във Венеция през 1202 г., се оказва, че могат да платят само част от сумата. Венеция използва това, за да наложи условия: походът да бъде отклонен първо към град Зара (Далмация), за да бъде отвоюван от унгарците. Това решение предизвиква възмущение сред мнозина рицари, които не желаят да воюват срещу християни.

Бонифаций се оказва между чука и наковалнята – от една страна трябва да защити авторитета си пред бароните, от друга – не може да си позволи да загуби подкрепата на Венеция, единствена способна да осигури флот.

VI. Срещата с Алексий IV Ангел и пренасочването на похода

През зимата на 1202/1203 г. Алексий IV Ангел пристига при кръстоносците и обещава:

• 200 000 марки сребро,
• храна и военна помощ,
• подчинение на православната църква на папата.

Това предложение променя посоката на похода. Вместо към Египет, кръстоносците насочват силите си към Константинопол. Бонифаций е един от главните поддръжници на този план.

VII. Завладяването на Константинопол (1204)

През юли 1203 г. кръстоносците пристигат пред стените на Константинопол. След кратка обсада Алексий IV е възкачен като съимператор заедно с баща си Исак II. Обещаните богатства обаче не са изплатени. Това поражда напрежение.

През януари 1204 г. избухва въстание, Алексий IV е свален и убит. Това дава повод на кръстоносците за нова обсада. На 12 април 1204 г. Константинопол е превзет и подложен на три дни безмилостен грабеж.

Жофроа дьо Вилардуен, хронист на похода, описва сцените с възхищение от победата, докато Никита Хониат, византийски учен, свидетелства с ужас за разрушенията.

VIII. Отказаната императорска титла и Солунското кралство

След падането на Константинопол настъпва моментът за избор на император. Кандидати са Балдуин Фландърски и Бонифаций Монфератски.

Венецианците, опасявайки се от влиянието на Бонифаций и връзките му с византийската аристокрация (той е зет на император Исак II чрез брака си с Мария, дъщеря на Исак), подкрепят Балдуин. В крайна сметка на 16 май 1204 г. Балдуин е коронясан за император.

Бонифаций получава като компенсация Солун и околностите му – богат и стратегически град, втори по важност във Византия.

IX. Феодалната система на латинците в Гърция

От владенията на Бонифаций и неговите васали възникват нови държавици:

• Атинско херцогство под Отон дьо ла Рош,
• Ахейско княжество под Гийом дьо Шамплит и Жофроа дьо Вилардуен,
• Негропонте (Евбея) под венецианско управление,
• Маркграфство Бодоница под Гуидо Палавичини.

Така Латинското владичество в Гърция приема феодален характер, наподобяващ Западна Европа.

X. Българо-латинските войни (1205–1207)

Битката при Адрианопол

Латинската експанзия в Тракия довежда до сблъсък с България. През април 1205 г. цар Калоян разгромява латинската армия при Адрианопол, пленявайки император Балдуин. Това е решителен удар по престижа на новата империя.

Укрепването на Македония

Бонифаций укрепва Сяр, завладява Филипи и се стреми да стабилизира Солунското кралство.

Бракът на Агнеса

През пролетта на 1207 г. той омъжва дъщеря си Агнеса за новия император Хенрих Фландърски – опит за укрепване на латинското единство.

XI. Последният поход и гибелта при Лъджа

През есента на 1207 г. Бонифаций предприема поход в Родопите. На 4 септември, край топлите извори на село Лъджа (дн. в южните Родопи), попада в засада, устроена от българи. Ранен е от стрела, пленен и обезглавен. Главата му е изпратена на цар Калоян в Търново – символичен акт на българската победа.

След смъртта му Солунското кралство остава в ръцете на неговия син Деметрий, но бързо попада под опеката на бароните и венецианците. През 1224 г. кралството пада под властта на епирския владетел Теодор Комнин Дука.

През XIX в. романтичните художници като Анри Декен изобразяват Бонифаций като рицарствен водач на похода. Модерната историография го разглежда по-критично – като амбициозен феодал, чиято съдба е преплетена с интересите на Венеция и латинските барони.

Бонифаций I Монфератски е фигура на кръстопътя на три цивилизации – западната латинска, византийската и българската.

• В Запада е помнен като водач на похода и създател на Солунското кралство.
• Във Византия – като завоевател и разрушител.
• В България – като противник, паднал жертва на Калояновата политика и военна мощ.

Съдбата му символизира драматичния сблъсък на култури и интереси в началото на XIII век.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК