КОИ СА “МАКЕДОНЦИТЕ” СПОРЕД ЗНАМЕНИТИЯ АРХЕОЛОГ АРТЪР ЕВЪНС

В края на XIX и началото на XX век Балканите се превръщат в сцена, към която са вперени очите на почти цяла Европа. Пътешественици, учени, журналисти и филантропи идват тук не само от любопитство към „екзотичния Изток“, а и защото „Източният въпрос“ се възприема като ключ към бъдещето на целия континент. Сред тези хора е и Артър Джон Евънс – английски археолог, етнограф и блестящ познавач на Балканите, който преди да стане световно известен с разкопките на Кносос и „минойската цивилизация“, години наред обикаля Босна, Херцеговина, Далмация, Албания и Македония, пише кореспонденции, етнографски очерци и политически анализи.

През 1903 г., като член на Британската мисия за подпомагане на пострадалото население след Илинденско-преображенското въстание, Евънс лично посещава опожарени села и градове в Македония, разпределя помощи и разговаря с местните хора. Точно този непосредствен допир до реалността го подтиква да напише до лондонския „Таймс“ едно знаменито писмо, изпратено на 30 септември 1903 г. и озаглавено многозначително „Кои са македонците?“. В него той заявява категорично: „Нека да започна с поправката на една почти всеобща заблуда. Там няма „македонци“. Там са българи.“ На фона на ожесточения спор за Македония тогава и до днес, този глас на съвременник, стъпил на непосредствени наблюдения, се превръща в важен ориентир – и същевременно в източник на нови полемики.

I. Балканите и Европа в края на XIX век

Пътуващи учени и балканска екзотика

В края на XIX век Балканите се появяват в западноевропейското въображение като едновременно близко и далечно пространство – част от Европа по география и по история, но представяно често като „полудив“, „полуориенталски“ свят, в който империи, религии и народности се преплитат в сложна мозайка. Точно в този контекст пътуващи учени като Артър Евънс пристигат на полуострова, разхождат се по римски пътища, описват селски носии и градски езици, наблюдават народни събрания и често се превръщат в посредници между местните каузи и европейската публика. За тях Балканите не са само археологическо поле, а и жив политически организъм, в който се сблъскват национални проекти, имперски интереси и социални конфликти. Пътуващият учен се движи между ролите на турист, репортер, дипломат без портфейл и понякога откровен агитатор за правата на едни или други общности. Когато Евънс пише за бунтове в Босна или за кланета в Крит, той не стои в кабинет, а върви по същите пътища като местните бежанци, вижда пепелищата, разговаря с жертви и с участници, което неизбежно оформя и неговия поглед към Македония. Във викторианска Англия подобни фигури имат голямо влияние, защото съчетават авторитета на учен, ареола на приключенец и репутацията на „очевидец“ на събития, за които широката публика знае само от кратки телеграми. Затова и когато Евънс се изказва по въпроса „кои са македонците“, думите му веднага тежат повече от поредната дипломатическа нота.

Македонският въпрос след Берлинския конгрес

След Берлинския конгрес през 1878 г. Македония остава в рамките на Османската империя, въпреки че Санстефанският договор за кратко я включва в границите на една голяма българска държава. Тази промяна превръща региона в централно поле на т.нар. Македонски въпрос – съвкупност от спорове чия трябва да бъде Македония, каква е етническата ѝ структура и кой има историческо и морално право да претендира за нея. Българската, гръцката и сръбската държави започват паралелни политики – училища, църкви, пропаганда, чети – за да привлекат местното християнско население към своето национално дело. През 1893 г. се създава Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която се обявява за автономия на Македония и Одринско, и така добавя още един пласт към вече заплетения спор. За западните наблюдатели, които не познават отблизо тази плетеница от лоялности, е лесно да започнат да говорят за „македонци“ като за някакъв единен, но мъгляво определен субект. Именно тази „почти всеобща заблуда“, както я нарича Евънс, го провокира да се намеси в дебата: той вижда как в английската преса понятието „македонци“ започва да се използва сякаш обозначава отделен народ, а не население на една географска област, населена предимно от българи. В същото време велики сили като Австро-Унгария и Русия използват неяснотата около етническата картина, за да маневрират дипломатически, а това допълнително затруднява изграждането на точна представа за християнските общности в Македония.

II. Артър Евънс – археолог, балканист и свидетел на кризата в Македония

От Балканите до Кносос

В биографиите на Артър Евънс обикновено на преден план излизат неговите разкопки в Кносос и въвеждането на понятието „минойска цивилизация“, но преди да стане „откривателят на Минос“, той прекарва ключови години като репортер и изследовател в южнославянските земи. Още като млад той пътува из Босна, Херцеговина, Далмация и Черна гора, описва въстания, местни обичаи, езикови особености и исторически паметници, като постепенно се оформя неговата дълбока симпатия към „южните славяни“. Този балкански опит го прави възприемчив към езиковите нюанси и към разликите между отделните славянски групи, а не просто към религиозните деления, които често са водещи за западните дипломати. Когато по-късно извършва разкопките в Кносос, Евънс вече носи със себе си този натрупан опит от наблюдения върху живи балкански общества, поради което в очите на съвременниците му той е не просто кабинетен археолог, а човек, който „познава от първа ръка“ съвременния югоизточен свят. Именно това двойно качество – на голям учен и на опитен балкански пътешественик – придава толкова авторитет на неговия глас, когато се изказва за етническия състав на Македония.

Евънс като участник в британската политика към Османската империя

В началото на XX век Евънс вече се установява трайно в британските среди, занимаващи се с „балканските дела“ – той участва в Лондонския балкански комитет, в Македонския комитет за помощи, в различни хуманитарни инициативи, насочени към жертвите на насилие в Османската империя. В този период той често пише до британски вестници и списания, включително до „Таймс“, коментира етнически конфликти, преследване на християни и несправедливи административни практики. Когато през лятото на 1903 г. избухва Илинденско-преображенското въстание и последвалите репресии довеждат до изгарянето на десетки български села, британската общественост се вълнува силно, а правителството подкрепя изпращането на помощи за пострадалото население. Евънс става част от Британската мисия за подпомагане на Македония, пътува до най-засегнатите райони, наблюдава както турските репресии, така и страданията на християнското, основно българско население. Тъкмо този непосредствен допир до реалността оформя неговия категоричен отговор на въпроса „кои са македонците“ – той не говори теоретично, а се позовава на „лично наблюдение“ и „проучване почти на цялата вътрешност на областта“, както изрично подчертава в писмото си.

III. Писмото до „Таймс“ от 30 септември 1903 г.

Контекстът на Илинденско-преображенското въстание

През лятото на 1903 г. ВМОРО организира мащабно въстание в Битолския, Скопския и Одринския вилает, което влиза в историята като Илинденско-преображенско въстание. То поставя остро пред европейската дипломация въпроса за положението на християнското население в Македония и Одринско и за бъдещето на тези области. Османските власти реагират с мащабни репресии, в резултат на които десетки български села са опожарени, мнозина са избити, а хиляди бежанци тръгват към България и към големите градове. За британската преса това е драматичен сюжет, но и сложно поле – терминът „македонци“ започва да се използва без ясна дефиниция, понякога означаващ просто „жителите на Македония“, а понякога намекващ за отделен народ. Евънс вижда как в публичния дебат се появяват формулировки, които, според него, прикриват реалното етническо положение и размиват огромната роля на българския елемент в областта. Именно затова той решава да се намеси чрез писмо, изпратено до редакцията на „Таймс“ на 30 септември 1903 г., в което излага както наблюденията си от терен, така и критично отношение към „заинтересованите усилия“ да се изкриви картината.

Защо заглавието „Кои са македонците?“

Заглавието „Кои са македонците?“ само по себе си е полемично – то звучи така, сякаш Евънс тепърва ще дефинира един неясен народ, а всъщност още в първите редове той обръща въпроса и заявява, че самото понятие „македонци“ е заблуда, когато се използва като етническо име. „Нека да започна с поправката на една почти всеобща заблуда. Там няма „македонци“. Там са българи“, пише той, след което изброява останалите групи: румънци (власи) в Пинд, гърци, включително „изкуствено елинизирани румънци“, „турци“, сред които и мюсюлмани-българи, някои истински турски села по долината на Вардар, примес от албанци към западните краища и накрая – голямото испански говорящо еврейско население в Солун. Вниманието му е насочено към това да разграничи географското понятие „Македония“ от етническото – за него „македонци“ в етнически смисъл не съществуват, а има преди всичко българи, които населяват селата и малките градове, и други, по-малки по численост групи. Той подчертава, че дори при „заинтересованите усилия да се скрие истинското положение“, „голямото надмощие на българския елемент“ в Македония „е само непълно признавано“. Именно тази комбинация от езиково-етнографско описание и политическа критика прави писмото толкова цитирано и до днес – то не просто описва, а и оспорва конкурентни представи, произтичащи най-вече от гръцки и в по-малка степен от сръбски източници.

Писмото е адресирано до в. „Таймс“. Датата на неговото изпращане е 30 септември 1903 година, а заглавието му е многозначително –  Кои са македонците?.

„Нека да започна с поправката на една почти всеобща заблуда. Там няма „македонци“. Там са българи. Там има румънци – останки от латиноговорещите жители на римо-илирийските провинции, които още се намират в планинската верига на Пинд и в съседните градове. Там има гърци, вкл. повече или по-малко изкуствено елинизирани румънци. Там има „турци“, вкл. мохамедани-българи, и някои истински турски села по Вардардаската долина, представляващи население, по-ранно от отоманското завоевание. Там има една примес от шкипетари или албанци към западните и северните краища. Накрая, там има едно голямо испански говорещо еврейско население в Солун. Но там няма „македонци“.

Фактът е, че дори в тази страна, и то при заинтересованите усилия да се скрие истинското положение, голямото надмощие на българския елемент е само непълно признавано. Аз мога само да кажа, и то от мое лично наблюдение след проучване почти на цялата вътрешност на областта, че вън от тесния пояс, вече споменат, и някои малки градски центрове, практически цялата маса от население е славянска, говореща характерно български диалекти.

Българските говори, като например поставянето на члена след думата, се простират дори до Скопския район, понякога претендиран от сърбите, на които истинската реч започва само че северно от Шар планина. Където пък гръцкият елемент при някои малки градове, като Костур например, е в мнозинство, той пък е превишен от многобройните български села наоколо.

Това голямо надмощие на български елемент е един основен фактор в днешното положение, който е бил много скриван от статистики, съставени от гръцки източници. Обикновено много несъвършена представа се създава от чужденци и дори от консули, чието запознаване с Македония се ограничава главно до градове като Солун или Битоля.“

IV. „Там няма македонци“ – смисълът на една провокативна фраза

Географско, а не етническо понятие

Когато Евънс заявява, че „там няма „македонци““, той не отрича съществуването на областта Македония, нито на хората, които живеят в нея, а атакува употребата на думата „македонци“ като етническо и национално име. В неговата логика „македонец“ е преди всичко географско обозначение – човек, който живее в Македония и може да бъде българин, грък, влах, турчин, албанец или евреин. Той се противопоставя на тенденцията в част от западната преса да говори за „македонци“, сякаш става дума за отделен „народ“, защото вижда в това политически удобна неопределеност, която прикрива силното българско присъствие. В писмото той многократно подчертава, че „практически цялата маса от население“ във вътрешността на областта е славянска и говори „характерно български диалекти“, а там, където има гръцко мнозинство в някои градове, то е обградено от множество български села. По този начин фразата „няма македонци“ трябва да се чете като отказ да се приеме „македонец“ за етническа категория, а не като твърдение, че регионът е празен от хора или че няма местно самосъзнание, свързано с името на областта. За Евънс терминът „македонци“ в национален смисъл е по-скоро продукт на статистически и пропагандни манипулации, отколкото реално отразяване на самоназванието на населението в началото на XX век.

Между наблюдение и идеологическа рамка

Въпреки че Евънс се опира на лични наблюдения и сериозен теренен опит, неговият поглед към Македония неизбежно се вписва в идеологическа рамка, типична за британските либерални среди от онова време. Част от този елит гледа с определена симпатия към „малките потиснати народи“ и често поставя българите в центъра на своята филобългарска чувствителност след Априлското въстание и руско-турската война. Изборът на категории – „българи“, „гърци“, „власи“, „сърби“ – до голяма степен отразява преобладаващия тогава европейски модел на национално мислене, при който езикът е основният критерий, а местните, по-фини идентичности остават на заден план. Така наблюденията му за българския език и говори, за църковната принадлежност към Българската екзархия и за народната култура много естествено се превръщат в аргумент, че „македонците“ са всъщност българи. Трябва да се има предвид, че по онова време идеята за отделна „македонска нация“ в съвременния смисъл почти не присъства в европейския политически речник и се появява по-ясно едва по-късно, през XX век, особено след Втората световна война. Поради това Евънс не „отнема“ идентичност, която вече е ясно артикулирана, а по-скоро се движи в рамките на тогавашните понятия за народ и нация, в които „македонец“ е географско, а „българин“ – етническо определение.

V. Българският елемент в Македония според Евънс

„Голямото надмощие на българския елемент“

Централно място в писмото на Евънс заема тезата за „голямото надмощие на българския елемент“ в Македония. Той настоява, че това надмощие „е един основен фактор в днешното положение“, но често се „скрива“ в официалните статистики, особено съставените от гръцки източници. Според него, извън „тесния пояс“ край Егейското крайбрежие и някои малки градски центрове, „практически цялата маса от население“ е славянска и говори характерни български диалекти. Той отбелязва като отличителна черта на тези говори „поставянето на члена след думата“, тоест типичната за българския език постпоставена определителна членна морфема – особеност, която ясно отличава българския от сръбския и от останалите славянски езици. В писмото си Евънс подчертава, че тези български говори достигат дори до Скопския район, „понякога претендиран от сърбите“, и че истинската сръбска реч започва северно от Шар планина. Той обръща внимание и на факта, че дори там, където гръцкият елемент е мнозинствен в някои градове като Костур, той е „превишен“ от обкръжаващите го множество български села. По този начин Евънс рисува картина, в която българите са не просто най-многобройната, а почти повсеместна селска маса, докато другите общности са концентрирани в градовете или в отделни планински райони. Тази картина съответства и на редица други западни наблюдатели от епохата, които също отбелязват силното българско присъствие в Македония.

Диалект, църква и национално съзнание

Когато Евънс говори за „българи“ в Македония, той не стъпва само върху езика, но и върху църковната принадлежност и националното самоопределение, което наблюдава. Българската екзархия – призната от султана през 1870 г. – служи като институционален израз на българската национална идея в османските предели, а борбата между екзархийски и патриаршистки (гръцки) общини се превръща в ежедневна реалност за македонските градове и села. Евънс вижда как мнозинството славяноговорещо население в селата се идентифицира с българската екзархия, изпраща децата си в български училища, нарича езика си „български“ и носи имена, типични за българската традиция. В същото време той забелязва, че в някои градове гръцкото духовенство и училища успяват да привлекат част от по-заможното население, включително и власи, които той определя като „повече или по-малко изкуствено елинизирани“. В този сблъсък между език, църква и образователна мрежа той тълкува националното съзнание основно през призмата на българското движение, което му се струва най-силно и най-добре организирано. От тази гледна точка за него не е логично да се говори за една отделна „македонска“ нация, защото хората, които среща, се наричат българи, борят се за български училища и църкви и участват в български революционни комитети. Тук е важно да се отбележи, че Евънс описва състоянието на идентичностите в конкретен исторически момент – началото на XX век – и не може да предвиди по-късните процеси на национална диференциация, които ще променят картината през втората половина на века.

VI. Другите народи в областта: гърци, власи, турци, албанци и евреи

Власи, гърци и „изкуствено елинизирани“ общности

В писмото си Евънс изрично споменава, че в Македония „има румънци – останки от латиноговорещите жители на римо-илирийските провинции“, които се намират в планинската верига на Пинд и в съседните градове – това са днешните власи (аромани). Той отбелязва, че част от тях са „елинизирани“, тоест възприели са гръцки език и култура, но според него това елинизиране често е „изкуствено“, обусловено от образованието и църковната организация, а не от първоначалния им етнически произход. По отношение на гърците Евънс признава тяхното присъствие в някои градове и по крайбрежието, но настоява, че влиянието им в македонската вътрешност е ограничено и че претенциите на гръцките статистики да представят значителни части от Македония като гръцки са преувеличени. Той подчертава, че такива статистики често приравняват църковната принадлежност към Цариградската патриаршия с „гръцка националност“, което според него е подвеждащо, защото включва и славяноговорящи или власи, които реално не се възприемат като гърци по език и произход. Тази критика се вписва в по-широката му борба срещу „заинтересованите усилия да се скрие истинското положение“, при което той вижда гръцката страна като особено активна в манипулирането на цифри и категории. В същото време неговото описание показва, че Македония не е „чисто българска“, а именно многоетническа област, в която българският елемент доминира числено, но съжителства с други общности с различна степен на интегрираност в гръцкото културно пространство.

Турци, албанци и евреи в мозайката на Македония

Евънс разглежда и мюсюлманския елемент в Македония, използвайки термина „турци“ в широкия тогавашен смисъл – както за етнически турци, така и за мюсюлмани от местен славянски произход. Той отбелязва, че в Македония има „мохамедани-българи“, тоест българи по език и произход, които са приели исляма, както и „някои истински турски села по Вардарската долина“, които представляват население, заселено още преди самото османско завоевание. По западните и северните краища на областта той регистрира „примес от шкипетари или албанци“, които също са част от етническия пейзаж, особено в планинските райони и в някои смесени села. Специално място в описанието му заема Солун – големият егейски порт, където според него има „голямо испански говорещо еврейско население“, наследник на сефарадските евреи, изгонени от Пиренейския полуостров и намерили убежище в Османската империя. Така Евънс представя Македония като истинска мозайка, в която българите са най-голямата плочка, но останалите – гърци, власи, турци, албанци и евреи – образуват сложен и често взаимозависим ансамбъл. Неговият категоричен отказ да признае „македонци“ като отделна етническа плочка не означава, че омаловажава разнообразието, а по-скоро, че смята това разнообразие за вече достатъчно, за да няма нужда от нова, неясно дефинирана категория. В тази картина съжителстват различни езици, религии и исторически памети, но според него общият знаменател в селската вътрешност си остава българският език и идентичност, върху които се строят и политическите проекти за бъдещето на региона.

VII. Как се раждат заблудите – между статистика и пропаганда

Ролята на официалните статистики

Една от най-силните линии в писмото на Евънс е критиката към официалните статистики за Македония, особено тези, произлизащи от гръцки източници. Той твърди, че „истинското положение“ е „много скривано“ чрез подобни статистически упражнения, които променят критериите според политическата цел. В края на XIX и началото на XX век гръцката, българската и сръбската държави публикуват свои демографски изчисления за Македония, в които една и съща общност може да бъде броена по три различни начина – като „гръцка“ поради патриаршистка църковна принадлежност, като „българска“ по език или като „сръбска“ поради претенции за историческо наследство. Съвременната историография показва ясно как тези статистики са силно политизирани и често избирателно подбирани или интерпретирани. За Евънс, който идва „от терена“ и има лично впечатление от селата и градовете, подобни статистически игри изглеждат като съзнателен опит да се намали видимостта на българския елемент, особено в райони, където българската революционна организация е силна. Той противопоставя на „масажираните“ числа своята непосредствена етнографска интуиция: чува езика на хората, вижда писмеността в училищата, разговаря с местни първенци и по този начин изгражда алтернативна „жива статистика“, в която българският компонент изпъква далеч по-ясно.

Дипломати, журналисти и „погледът от Солун“

Евънс обръща внимание и на още един източник на заблуда – ограниченото познаване на Македония от страна на чужденци, включително консули и журналисти, чийто опит се свежда до големи градове като Солун или Битоля. Според него тези хора често нямат представа за селската вътрешност, където живее „практически цялата маса“ от населението, и затова изграждат представа за Македония, основана на градските елити – гръцки, турски или смесени. В Солун, където еврейската общност е особено силна, а гръцкият е един от доминиращите езици в търговията, е лесно да се заключи, че Македония е „гръцка“ или поне „не българска“, ако човек не излезе извън градските стени. Журналистите, които преписват едни от други, дипломатите, които разчитат на ограничен кръг от информатори, и туристите, които виждат само главните улици, се превръщат в неволни усилватели на погрешни представи. Писмото на Евънс е насочено именно срещу този „поглед от Солун“, който доминира в английската преса, и се опитва да го замени с „поглед от селото“, изграден върху обиколките му из вътрешността на Македония. В този смисъл той не само описва, но и коригира – опитва се да „преведе“ пред британската публика една реалност, която според него е много по-българска, отколкото дипломатическите доклади допускат.

VIII. Мястото на писмото на Евънс в историческия спор за Македония

Историографски прочити през XX век

През XX век писмото на Артър Евънс към „Таймс“ започва да живее втори живот, този път вече не като актуална публицистика, а като цитат в множество исторически, политически и пропагандни текстове. Българската историография често го привежда като важен „външен“ свидетел за българския характер на македонското население в началото на века, подчертавайки авторитета му на световноизвестен учен и познавач на Балканите. В същото време историци от Гърция, Сърбия и по-късно от днешна Северна Македония или омаловажават значението му като „една от многото западни гледни точки“, или подчертават неговата зависимост от филобългарските кръгове в Лондон. Съвременните изследвания на Македонския въпрос показват, че до Първата световна война почти всички европейски наблюдатели описват славянското население в Македония като „българско“ или „македонски българи“, а идеята за отделна македонска нация започва да се налага постепенно през междувоенния период и особено след включването на Вардарска Македония в състава на Югославия и формирането на Социалистическа република Македония след 1944 г. В този контекст Евънс е важен глас, но не единствен – неговите наблюдения се вписват в по-широка картина на времето, което познава Македония основно като земя на „македонските българи“.

Историческата тежест на едно писмо днес

Днес, когато споровете за историята и идентичността в Македония продължават да имат силен политически заряд, писмото на Евънс неизбежно се превръща в оръжие в ръцете на различни страни. От една страна, то предоставя ценен документ на съвременник, който се движи по селските пътища, разговаря с местното население и стига до еднозначния извод, че „там са българи“, а не „македонци“ в етническия смисъл. От друга страна, историческата наука напомня, че националните идентичности не са статични и че описанието на ситуацията от 1903 г. не може автоматично да се прехвърли върху по-късните етапи, когато се оформя и съвременната македонска нация. Тежестта на писмото е голяма, когато говорим за това как изглежда Македония в очите на един западен учен в началото на XX век и какъв е тогавашният баланс между българи, гърци, власи, турци, албанци и евреи. Тя е по-ограничена, когато се опитваме да го използваме като аргумент за или против днешни идентичности, оформени след десетилетия политическо, културно и институционално развитие. Затова най-плодотворният прочит на текста на Евънс днес е не да го превърнем в „последна инстанция“, а да го видим като ключов, но конкретно исторически глас в един дълъг спор, в който и самото понятие „македонци“ променя своето съдържание с времето.

Когато Артър Евънс пише през септември 1903 г. до „Таймс“ и пита „Кои са македонците?“, той всъщност се опитва да разсече възела на една голяма европейска заблуда. За него Македония е географска област с многоетническо население, в която „голямото надмощие“ принадлежи на българите – по език, по църква, по ежедневна култура. Неговият отговор – „там няма „македонци“. Там са българи“ – отразява едновременно личните му наблюдения като участник в британската помощна мисия след Илинденското въстание и доминиращия тогава модел на мислене за народ и нация, който не познава още ясно оформена македонска национална идея. Писмото му съчетава етнографска прецизност – описания на диалекти, църковна принадлежност и демографска картина – с политическа критика към гръцките статистики и към повърхностния „поглед от Солун“ на западните консули и журналисти.

От дистанцията на повече от век историкът днес чете текста на Евънс едновременно като свидетелство и като част от спор. То е свидетелство за това как един образован западен наблюдател възприема Македония в началото на XX век – като предимно българска по население област в рамките на Османската империя, разкъсвана между национални движения и имперски интереси. Но то е и част от по-широкия спор за Македонския въпрос, в който различни страни избират удобно подредени цитати, за да подкрепят свои съвременни тези. Да се отговори честно на въпроса „кои са македонците според Артър Евънс“ означава да се признае ясно: според него те са преди всичко българи по език и самосъзнание; но да се разбере какво означава това днес изисква да се гледа не само през очите на Евънс, а и през опита на целия XX век, в който самото съдържание на думата „македонци“ се променя и натоварва с нови исторически смисли.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК