ПИСМОТО НА ЦАР ФЕРДИНАНД ДО ХИТЛЕР ЗА ВРЪЩАНЕТО НА ЮЖНА ДОБРУДЖА

В началото на лятото на 1940 г. европейската стратегическа картина се пренарежда с шеметна скорост и отваря прозорец за ревизия на следвоенните граници на Балканите. Българската държава пази дълга историческа памет за Добруджанския въпрос и търси възможност да възстанови справедливостта без нова война. В този ключов момент абдикиралият още през 1918 г. цар Фердинанд придобива необичайна, но реална полезност: той се обръща от Кобург на 7 юли 1940 г. до Адолф Хитлер с писмо, което артикулира българската кауза с реторика на верност, историческа справедливост и геополитическа целесъобразност. Отговорът на Хитлер от 2 август 1940 г. подчертава „особени симпатии“ към българските ревизионистични претенции – сигнал, вписан в последвалата дипломатическа динамика, довела до Крайовската спогодба (7 септември 1940 г.) и безкръвното връщане на Южна Добруджа.

ПИСМОТО

Кобург,

07 юлий 1940 г.

Ваше Превъзходителство,

Ще разберете с какво въодушевление аз като бивш глава на една страна, която с непоколебима вярност се е сражавала през Световната война на страната на съюзната германска армия, и най-вече в качеството си на пруски генерал-фелдмаршал съм следил полета на германския въоръжен народ под гениалното водачество на Ваше Превъзходителство.

С неописуемо задоволство преживях поражението и наказанието на държавите от бившата Антанта, които са били винаги мои смъртни политически врагове и които са донесли толкова нещастия и бедствия на света, особено на малката България. Изказвам на Ваше Превъзходителство моите искрени и най-горещи сърдечни пожелания за невижданите и небивалите в историята дела и успехи на Нашето политическо и военно водачество!

Постигнатите победи, които откриват пътя за мирни договори, ми дават повод да поднеса на Ваше Превъзходителство следните мои мисли за благожелателно проучване. Придобиването на Добруджа бе една от най-важните военни цели на България още през времето на Световната война (Първата – б. р.). Въпреки нейното чисто българско население, Добруджа беше откъсната пак от България по непонятни съображения.

Ще бъде напълно в интереса на традиционните приятелски отношения между България и Германия и в съгласие с национално-политическите идеи на Ваше Превъзходителство, ако тая загубена част от българското тяло бъде върната на България именно от германска ръка, а не от ръката на друга страна, която се стреми да впрегне България в своята кола чрез такова предложение.

Не е нужно да посочвам тук какви последствия за по-нататъшното развитие на Балканите може да има разрешението на този въпрос по един или друг начин. Едно справедливо уреждане на добруджанския въпрос в тоя момент би могло да бъде в същото времето едно лично и морално удовлетворение и едно потвърждение и оправдание на моята тогавашна политика.

От гледище на тогавашното положение на България като център на Балканите в интерес най-вече на сигурността на германския път към изток ще бъде, ако бъдат засилени позициите на България, като й се върнат загубените български области и излаза на Бяло море.

От името на храбрите български войници под моето командване, паднали в Световната война, и от името на тъй тежко пострадалия тогава български народ, който ме счита за единствен виновник за тогавашната катастрофа и за последствията от нея, моля да бъде премахната неправдата, причинена тогава на България от Съглашението!

С искрена вярност – Фердинанд

Отговорът на Хитлер пристига в Кобург около месец по-късно, току преди началото на преговорите в Крайова.

Главна квартира на фюрера – 02.08.1940 г.
До Негово Величество
Цар Фердинанд Български, Кобург,
Августов палат

Ваше Величество,

Много приятелски думи, с които Ваше Величество сте споменали германските успехи, ме радват искрено. Моля Ви поради това приемете моите горещи благодарности.

За другото съдържание на двете писма на Ваше Величество от 7 юлий т. г. длъжен съм да кажа, че аз винаги съм гледал с особени симпатии на българските ревизионистични претенции. Може би не е далеч времето, когато те ще намерят своето осъществяване.

На Ваше Величество твърде предан,
Адолф Хитлер

I. Европейският и балканският контекст през лятото на 1940 г.

Последствията от рухването на Версайската система на Запад

През май–юни 1940 г. германската победа във Франция руши символния и материален гръбнак на Версайската система. Лондон и Париж, които двайсет години диктуват рамките на послевоенната европейска архитектура, губят способност да сдържат ревизионизма. В тази среда Централна и Югоизточна Европа се плъзгат към ново силово равновесие, в което Берлин определя темпото, а малките държави лавират между гаранции, натиск и възможности. За София това означава, че дългогодишно блокирани претенции – най-вече за Южна Добруджа – вече не изглеждат утопични. Историческото време изведнъж ускорява ход, а ревизиите, които вчера изглеждат риск, днес се явяват вероятност.

Съветският удар срещу Румъния и дестабилизацията на северния съсед

На 26–28 юни 1940 г. СССР принуждава Букурещ да отстъпи Бесарабия и Северна Буковина. Румъния внезапно губи стратегическа дълбочина и престиж, а във вътрешен план се разгаря криза на управлението и легитимността. Външният натиск се комбинира с паника и политически колебания в Букурещ. За българската дипломация тази рязка слабост на северния съсед променя съотношението на силите по Добруджанския въпрос: кауза, която дотогава изисква значителен риск, изведнъж става постижима чрез преговори, гарантирани от велики сили. Така регионалната геополитика отваря ниша, в която София може да настоява за исторически мотивирано и етнодемографски обосновано уреждане.

Неутралитетът на България и логиката на „безкръвната ревизия“

Под скиптъра на цар Борис III България от началото на войната поддържа позиция на „въоръжен неутралитет“, която позволява на кабинета да държи отворени канали към всички ключови играчи. Идеалният изход за София е възстановяване на справедливостта без ново воюване – т.е. дипломатическа ревизия, подкрепена от Берлин, но съобразена с регионалния баланс и с чувствителността на Москва. Точно в тази логика се вписва и страничният, но не без значение ход на Фердинанд: използването на стара символна валута – благородническия престиж и „кастовата“ чувствителност на Хитлер – за да се подсили кауза, която официалната българска дипломация вече подготвя методично.

II. Генезис и мотивация на писмото от 7 юли 1940 г.

Ролята на абдикиралия монарх като неофициален застъпник

Фердинанд от 1918 г. насам е извън властта и извън България, но остава фигура с висок символен капитал в германските военни и аристократични кръгове. Той избира момент на максимална българска дипломатическа възможност – непосредствено след германските победи и точно преди формализиране на ревизиите на Балканите – за да изпрати писмо до Хитлер. Този жест не дублира официалните канали, а ги допълва с реторика на лична вярност, воинска лоялност и историческа вина, която монархът – по собствените му думи – се стреми частично да изкупи. В този смисъл посланието работи като „етосова добавка“ към рационалните аргументи на София.

Реториката на лоялността, справедливостта и геополитическата целесъобразност

Текстът стъпва върху три координирани опори. Първо, лоялност: Фердинанд говори като „бивш глава на страна“, воювала „с непоколебима вярност“ на страната на Германия, и като пруски генерал-фелдмаршал. Второ, справедливост: Добруджа се представя като „чисто българска земя“, откъсната „по непонятни съображения“, което превръща ревизията в морално поправяне на историческа неправда. Трето, геополитика: връщането „от германска ръка“ укрепва българските позиции като „център на Балканите“ и гарантира сигурността на германския път на изток. Синтезът на тези елементи цели да резонира с идеологемите и стратегическите интереси на адресата.

Изборът на момента и „адресирането“ на Хитлеровата чувствителност към благородническия престиж

Писмото се датира на 7 юли 1940 г. – точно два месеца преди Крайова. Психологическият хоризонт в Берлин е на апогея на самочувствието, а Хитлер демонстрира особена почтителност към традиционни монархически титули и към цар Борис III лично. В тази среда думата на един стар съюзник, формално стоящ извън властта, може да действа като реторична „сол“, която засилва вкуса на вече сервираното дипломатическо блюдо. Фердинанд разчита, че неговият статут на аристократ и фелдмаршал, овкусен с декларативна вярност и признателност към германските победи, ще улесни благосклонното „възприемане“ на българските искания.

III. Съдържание и аргументация на писмото: от историческата вина към стратегическата полза

„От името на храбрите български войници…“ – моралната рамка

Фердинанд отваря текста с хиперболизирана похвала за германските успехи, вписвайки се в тогавашния канон на писма до фюрера. Но ключовият акцент е друг: личното поемане на вина за „тогавашната катастрофа“ на България след Първата световна война и молбата „да бъде премахната неправдата“ спрямо страната. Референцията към падналите „под моето командване“ легитимира моралната му претенция – той говори, така да се каже, не само като бивш владетел, а и като носител на отговорност към паметта на армията и народа. Това е реторика на искупление, която цели да преобразува личната вина в обществена полезност.

Добруджа като справедливост и като инструмент за германската сигурност

Втората опора е тезата за етническата и историческата българскост на Добруджа. Фердинанд утвърждава, че „справедливото уреждане“ сега би било и морално удовлетворение, и „потвърждение и оправдание“ на неговата тогавашна политика. Отвъд морала, той подчертава, че укрепването на България е в „интерес най-вече на сигурността на германския път към изток“ – формула, която превежда българския интерес на езика на германската стратегическа доктрина. Така добруджанската ревизия се представя не като едностранна полза за София, а като съвпадение на интереси между покровител и протеже.

„От германска ръка“ – сигналът срещу конкурентни посредници

Третата ос е предупреждението, че други сили могат да се опитат да „впрегнат България в своята кола“ чрез обещание за териториална компенсация. Посланието е прозрачно: ако Берлин иска лоялно и предвидимо влияние в София, той следва да материализира ревизията сам, а не да оставя възможност тя да бъде кредитирана на друг. Тази идея не само ласкае ролята на Германия като арбитър, но и намеква за полезна форма на зависимост – признателност, която се капитализира политически.

IV. Отговорът на Хитлер от 2 август 1940 г. и дипломатическата му функция

Тон на благосклонност и отворен прозорец към предстоящите преговори

На 2 август 1940 г. Хитлер отговаря от Главната квартира. Реториката е лаконична, но експлицитна: „винаги съм гледал с особени симпатии на българските ревизионистични претенции“ и „може би не е далеч времето, когато те ще намерят своето осъществяване“. Този отговор не представлява формална гаранция, но изпълнява важна функция на политически сигнал към всички заинтересовани страни, че Берлин е настроен благоприятно към българската кауза. Поставен непосредствено преди началото на преговорите с Румъния, той де факто валидира легитимността на българските искания в очите на посредниците и на самия Букурещ.

Символен капитал и „мека“ подкрепа за българската позиция

Кореспонденцията не измества официалната дипломация на София; тя я допълва с търсената от Фердинанд „символна автентика“: благородник се обръща към лидер, демонстрирал почит към монархическия ритуал; бивш съюзник припомня воинска вярност; ревизията се представя като акт на справедливост и рационална стабилизация. В рамките на подготвящата се Крайовска спогодба това писмо действа като „подгряващ“ аргумент, който помага да се изгради атмосфера на приемливост и да се намали политическата цена за румънската страна, защото решението се легитимира като част от по-широка германска концепция за ред в региона.

Ограниченията на ефекта: между дипломатическата реалност и мемоарното свидетелство

Да се твърди, че писмото „причинява“ връщането на Южна Добруджа, би било пресилено. Стратегическите фактори – разгромът на Франция, съветската принуда върху Румъния, необходимостта Берлин да стабилизира тиловете си на Балканите – тежат несравнимо повече. Но именно затова жестът на Фердинанд е уместен: той се „закача“ за вече оформящия се германски дизайн и подава морално-риторична рамка, която е удобна на Берлин и полезна на София. Запазен в мемоарната традиция (вкл. в свидетелството на ген. Васил Бойдев), текстът остава интересен документ за начина, по който символите и личните авторитети се интегрират в машината на реалната политика.

V. Преговорният процес към Крайовската спогодба и германската модерация

От идеята към формата: дипломатическо инженерство на „безкръвната ревизия“

Лятото на 1940 г. се превръща в лаборатория за прецизна дипломация. След съветския удар върху Румъния и германската победа на Запад, Берлин има два паралелни интереса: да стабилизира тила си, докато се подготвя за изток, и да избегне преждевременни балкански конфликти, които биха разпилели сили и ресурси. София отлично „чете“ тази логика. Правителството и цар Борис III целят ревизия без ескалация, и затова се стремят да извадят Добруджанския въпрос от логиката на активна конфронтация и да го вкарат в логиката на легитимирана посредническа сделка. Германците приемат роля на „арбитри“ не защото са сантиментално благосклонни, а защото това отговаря на тяхната стратегия към Югоизточна Европа: да държат юг и север на Балканите тихи, докато „голямата работа“ се подготвя на североизток.

Румънските колебания и принудителната рационализация на загубата

Румъния през юли–август 1940 г. е в състояние на шок. Териториалните загуби от СССР унищожават политическия авторитет на Букурещ. В такава среда румънският елит започва да избира минимални щети: логиката на „по-малката загуба“ става доминиращ ориентир. Ако отказът от Добруджа изглежда неизбежен, то по-добре е той да бъде уреден под германска гаранция, а не по силов модел. Това рационализиране на поражението позволява Букурещ да приеме схема, която половин година по-рано би смятал за еретична.

Берлин като „символен“ гарант – точно тук писмото на Фердинанд пасва идеално

Гаранцията на Германия не е само военна или политическа – тя е психологическа. Германия действува като „легитимиращ авторитет“, който прави решението приемливо за всички играчи. Именно в този слой – символно-психологическия – писмото на Фердинанд, стоящо в парадигмата „благородник → фелдмаршал → стар съюзник“, е удобна мозаечна плочка. То не променя схемата, но я украсява по начин, който улеснява германската позиция: „германската ръка“ изглежда още по-естествен инструмент на ревизията.

VI. Вътрешнополитически отражения в София и Букурещ

Софийската опора на стратегическия неутралитет

Цар Борис III и МВнР на България поддържат през цялото време строг контрол върху вътрешната реторика. Не се демонстрира триумфализъм, не се преминава към открита реваншистка истерия. Това е част от дисциплината на „тихия успех“. Българската дипломация иска да постигне целта без нова война, и точно затова поддържа ясен наблюдаван неутралитет до подписването. Тази вътрешна умереност превръща успеха в международно приемлив – не в зрелищен реванш с дестабилизиращ потенциал, а в „нормална корекция“, благословена от реалната сила на континента.

Румънският елит между отчаянието и математиката на загубите

За Букурещ камерният обем на добруджанска загуба след кошмара на Бесарабия изглежда почти като „управляема загуба“. Точно затова румънският елит избира сключване на договор, който демонстрира поне способност за рационално поведение след катастрофата, а не пълна капитулация. Това е психология на „контролирана ампутация“. Когато страна вече кърви, малката хирургия изглежда по-малко трагична от нова ампутация. В тази логика се ражда възможността за Крайова.

VII. Международноправният характер на Крайовската спогодба и режимът на размяна на населението

Същност и структура на договора от 7 септември 1940

Крайовската спогодба формализира връщането на Южна Добруджа на България в рамките на двустранен акт, признат и легитимиран от водещия фактор – Германия. Спогодбата не е тристранна, но е „похлупена“ от германските гаранции. Това е правно-технически фин модел: официално двустранно уреждане, реално система под контрола на регионалния хегемон.

Размяната на населението: рационализацията на етничността в епохата на ревизиите

Спогодбата предвижда организиран трансфер на популации – българи от север, румънци от юг. Това е правно-административен инструмент, чрез който Берлин и София елиминират бъдещи етническо-правни казуси. Този механизъм потвърждава: това не е „завоевателен акт“, а „административно пренареждане“, целящо стабилност. Европа 1940 г. започва да свиква със „законни демографски операции“.

VIII. Наследство, памет и историографският дебат за писмото на Фердинанд

Реалната стойност на символите в механиката на геополитиката

Историографията е единодушна, че писмото на Фердинанд не е причинно-детермиращ фактор за решението. И все пак то е идеален пример за това как символни формули могат да бъдат интегрирани в „твърдите“ процеси. Писмото е акт на „добавъчна легитимност“ – и точно затова е част от дипломатическия пъзел. То не произвежда промяната, но я усилва като дискурсивна нормалност.

Паметта за дипломатическата победа и „безкръвният модел“

Добруджанската ревизия се запомня като едно от най-редките събития в българската история, в което стратегическа цел е постигната без война. Писмото на Фердинанд остава не инструмент на принуда, а инструмент на „ритуализиране“ на справедливостта.

Епистоларният жест на Фердинанд от 7 юли 1940 г. се вписва в самия център на специфичната политическа динамика на лятото на 1940 г., когато България следва стратегията на максимално натоварване на дипломатическите инструменти и минимизиране на риска от открито въвличане във война. Затова писмото не бива да се анализира като опит за пряко въздействие, а като акт на символно подсилване на вече наличен тренд, който се движи в посока на ревизията. Въпреки че Фердинанд не е формален фактор и не разполага с институционален лост за влияние, той впряга един ресурс, който само той има – остатъчния престиж на бивш съюзник и носител на благородническа титла, способен да адресира Хитлер в тон, който кореспондира с неговите лични „кастови“ слабости. Така писмото се превръща в „добавъчна легитимация“: не причинител на решението, а усилвател на неговата приемливост за адресата.

В крайна сметка връщането на Южна Добруджа се осъществява не чрез военна сила, а чрез дипломатическа архитектура, в която Германия играе ролята на арбитър, Румъния – ролята на принудителен рационализатор на загубите, а България – ролята на бенефициер, който използва момента с охладена прецизност. На този фон писмото на Фердинанд се помни не защото е „ключът“, който отключва резултата, а защото е свидетелство за това колко фини и разнообразни по природа са инструментите на една успешна мултиполюсна дипломация: военният размах, стратегическата тишина на Борис III, германската гаранция, румънската криза – и един стар монарх, който на финала на кариерата си опитва да превърне личния си провал в историческо изкупление.

Писмото на Фердинанд артикулира България като „правилен бенефициент“ на неизбежното. И именно затова – то е забележим детайл в най-успешната българска дипломатическа операция на XX век.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК