БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ВЕЛИЧКО ЕНЕВ

Величко Енев е роден на 1 юли 1950 година в с. Малък Поровец, Разградски окръг и починал на 21.12.2018 г. в дома си в гр. Разград. Завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски“ със специалност Турска филология и български език и литература. Дългогодишен учител по български език и литература в Никола Й. Вапцаров в гр. Разград и негов директор в периода 1991 г. – 1992 г.

За първи път вижда името си отпечатано под журналистически материал през април 1963 г. в окръжния вестник „Лудогорска правда“. По-късно работи десетина години като редактор в общински и заводски вестници. Работил е и в сферата на културата, както и като работник в Комбината за антибиотици /апаратчик/ и началник смяна в Металургичен комбинат в град Перник.

Първото му отпечатано стихотворение е през 1970 г. Първата му поетична книга е трябвало да излезе през 1984 г. в издателство „Народна младеж“, но поради конфликти между Величко Енев и редактора Петко Братинов и ръководството на издателството, книгата е отпаднала. Повода е бил исканото от автора на провокативното за периода на Комунизма у нас име “Срещу вятъра”… и неотстъпчивостта му по отношение на съдържанието на стихосбирката.  

С представянето му в отделна рубрика през 1975 г. във вестник „Пулс“, участието му в телевизионното представяне на разградски творци по Българската телевизия през 1980 г., традиционните участия в „Поетични хоризонти на българката“ и стотиците публикации в местния и централния печат, Радио Шумен и Радио София, издадените четири стихосбирки: „Коректури“ (1990 г.), „И още нещо“ (1991 г.), „Думи и образи“ (2006 г.), „Има те“ (2007 г.) и стартирането на литературния му блог „Лирически дневник“ през 2008 г. закономерно се утвърждава като публикуван и четен български поет.

Негови стихотворения са превеждани на руски, турски, английски, арабски и есперанто.

Любим девиз„Аз не признавам друг белег на превъзходство, освен добротата“  (Лудвиг Ван Бетховен)

ПРОЩАЛНО СЛОВО ЗА БАЩА МИ

(1.07.1950 – 21.12.2018)

Велико Енев Неделчев е човек на словото и му прилича да бъде изпратен със слово. В текста ще чуете откровения, които той споделяше през годините с творчеството си, но никога не изрече директно. Така му отиваше като поет, като литератор, като човек на Словото и Духа.

Роден точно в средата на годината (1.07) и точно в средата на XX в. (1950 г.). Казваше ми – виж роден съм точно сто години след Иван Вазов, той също е зодия Рак. Харесваше го, защото обичаше българското. Към момента на неговото рождение любимите му творци вече са създали своите творби, а литературата все още е имала опияняващата сила на нещо магично, на сила, която променя света. Това и запалва страстта на 13 годишното дете към писането. Тогава малкото момче, родено в с. Малък Поровец дръзва да предизвика града и света. Става сътрудник на вестниците в областния град още докато е прогимназиален ученик. Започва стремглаво да заявява яркия си талант.

Разказвал ми е много за родния си край, за Сборяново, което е само на 5 км. от родното му място. Какво съвпадение, роден там, където е била столицата на Гетското царство, в Хелис, града на Слънцето…от тук в него изгрява чувството му за значимост и за превъзходство, чувството за мисия, порива да надскочиш другите и себе си и да населиш и промениш света чрез творчеството си…Това, че се е родил в центъра на древната тракийска цивилизация му даде мащаба на личността, широката кройка с която мереше живота и хората. Не обичаше ПОСРЕДСТВЕНОСТТА…веднага я разпознаваше. Това го кара да си зададе и първите философски въпроси: от къде идваме, накъде отиваме, какъв е смисъла на нашето съществуване. Въпроси на които, той започва да дава отговори в стиховете си, и които задаваше до смъртта си… Ето го и един такъв в поетична форма от първата му стихосбирка „Коректури“ (1990), вдъхновен от негово посещение в детските му години на Свещари около скалите, прорязани от пълноводната и плавателна в древността река:

„В ЗАСТИНАЛАТА СТЪПКА НА ЧОВЕКА ДРЕВЕН,

Която на скалата ти съгледа,

Крака си заедно с обувките премери

/но колко малък беше той във нея/

И мислиш си – каква огромна

Ще бъде твоята сегашна стъпка,

За тези, дето в бъдното ще дойдат…

За него творците са свръхчовеци. Те са създателите на красивото като Ханс Кристиян Андерсен (често се оприличаваше с Грозното Патенце) и защитниците на доброто като Йовков и Чехов. Мъдри като Далчев, Омар Хайям и Уолт Уитман, нежни като Дебелянов и Яворов, Смели като Пушкин и Ботев. Той се прекланяше пред всеки, който имаше талант…

Така Татко връхлита в живота и поезията – с бесния устрем на поетичния си талант и наивността на младостта и чистата поетична душа. Най – силните му години са 70-те и 80-те години на XX в., дори започва да получава признание на таланта си, през 1977 г. в сп. ПУЛС пишат за него, че е Новото явление в Българската литература, следва предложение от Директора на митичното тогава издателство „Народна младеж“ Петко Братинов да издаде стиховете си. Той дава заглавие на стихосбирката „Срещу вятъра“. С това заглавие в Комунизма не те издават. Предлагат му да издаде книга с друг млад автор – отказва, нищо, че този друг автор е самият Борис Христов – най-дълбокия и магичен жив български съвременен поет…

Втората половина на 80-те години на XX в. вече е водещият поет и любимият учител в Гимназия Никола Йонков Вапцаров…на която по-късно стана и директор след промените през 1989 г., но той никога не е искал административни постове, а нещо много повече – да облагородява душите на хората и топло място в сърцата им. Ето и как го е написал в стихотворението:

ТОПЛО МЯСТО

Не можах да се свия на топло место,

не успях да спечеля пари, нито име.

Разпиляха се дните на моя живот,

но останаха там, откъдето съм минал

Срещу вятъра остър вървях и дочувах

Присмехулния глас, ироничен и зъл – на „тежащия камък на място“ и се страхувах,

Щом почнеше нагло да ми дава акъл…

Много хора край мен – за добро и за зло –

Ще си спомнят, когато ме чуят и видят.

Аз не спрях с мисълта си на топло място,

Но във топло сърце ако спра. Ще ми стигне…

СВОБОДАТА винаги е била неговата най-висша ценност и СВОБОДОМИСЛИЕТО…Той не искаше да направи компромис с нея… наложи му се… и това го караше да страда, започнаха разочарованията. Започнаха и съмненията дали има смисъл да вярваш в идеали, да си идеал. И продължаваше да намира спасение в писането. Ето и стихотворението Спасение:

СПАСЕНИЕ

За нервите си търсиш ти спокоен кът

И лек за неспокойната душа,

че този свят те измори до смърт,

а нищичко да свършиш не можа.

Живота си да промениш желаеш ти –

Далеч от шум, от празна суета,

Край тебе само цвете да цъфти

И да дочуваш плисък на вода…

Далеч да бъдеш от очите на съседите,

Далеч от този свят безлик.

Но как ще отделиш покой за себе си –

Когато цялата земя е ВИК…

След промените в началото на 90-те години се разочарова от това, че упоритата посредственост и нагаждачеството вземаха връх. Отначало пишеше активно публицистика в местния печат, наивно очакваше с политическите и социално-икономически промени да настъпят и духовни промени. Разочарова се, затвори се…Оказа се, че независимо в коя епоха живеем нагаждачите и посредствените избуяват, а талантливите и автентичните биват избутани в ъгъла. Обърна се към езотеричното знание и мистицизма. Казваше, че Бог ще въздаде справедливост на всички, които го обиждаха, подценяваха и нараняваха. Те правеха това, защото му завиждаха на свободния дух и талант. Дори и хора, с които се познаваше от десетилетия. Той бе с мощна физика, но с ранима душа, с душата на поет…Продължаваше да пише и да задава своите въпроси на белия лист и да им отговаря с таланта си.

ВЪПРОС

Във този свят на революции,

На ситост и на глад,

С нас всичко може да се случи,

Ако сърцата ни заспят.

Ако една ръка за помощ няма,

Протегната във труден миг.

Ако животът ни е зла измама –

Земята трябва да пронижем с вик.

Че нови хора ще се раждат,

Нима света ще завещаем глух,

Аз знам – сърца ще се присаждат,

Но може ли да се присажда дух?

В първото десетилетие на XXI век. вече беше се отчуждил от литературния живот в града, казваше, че посредствеността го е превзела, че там се води борба за почести и звания и т.н. Продължаваше да пише много, всеки ден, това го лекуваше. Издаде електронната книга „Думи и образи“ (2008 г.), направи си блога с името на митичното чудовище получовек-полукон www.kentavar.net и започна да публикува там нещата, които пишеше, а не в местния печат. Така този блог се превърна в неговата постоянно създаваща се стихосбирка. Всичко, което е писал е там.

Любимото му животно беше коня – Свободен, красив, силен, добър, верен. Много харесваше стихотворението на Борис Христов “Конче мое” и като цяло Борис Христов. Казваше за него, че е най-големия съвременен поет.

Искам да Ви върна към едно негово филисофско стихотворение от втората му стихосбирка „И още нещо“ (1991). Казва се „Движение“:

ДВИЖЕНИЕ

Недовършено е всичко. Зная:

Съвършенството е скрито в нас.

Пада мрак над светлата ми стая,

Но денят не свършва в този час.

И на смени, пътища, картини,

Ще са пак добрите ни ръце.

Ден ще дойде, друг ще си замине.

И животът все ще си тече.

Ние търсим…Някъде вселени

Чакат нашия човешки глас.

Хора сме – съвсем несъвършени,

Ала съвършенството е в нас.

Обичаше КЕСТЕНИТЕ, ЕСЕНТА и ПРОЛЕТТА, КРАСОТАТА НА ЖЕНАТА, СВОБОДАТА, ГЕНИИТЕ, ТАЛАНТА в изкуството и в живота, КРАСОТАТА в думите и делата, ДЕЦАТА, БЪЛГАРИЯ, Синия цвят на НЕБЕТО, РИБА и ХЛЯБА на Земята, ПОЛЯТА, Чистия въздух, ПЛАНИНАТА, БИЛКИТЕ и ВОДАТА…

Вярваше в ДОБРОТАТА, СВОБОДАТА, КРАСОТАТА И ТАЛАНТА…

ОБИЧАШЕ ФИЛОСОФИТЕ И МЪДРЕЦИТЕ, МИРИЗМАТА НА КНИГИТЕ, ВЕЧНОСТТА И ВСЕЛЕНАТА, НЕПРЕХОДНОТО, ДУХОВНОСТТА и ДУХА в ЧОВЕКА, ХРИСТОС…и си отива точно днес, за да ни извести както Влъхвите Раждането на СПАСИТЕЛЯ…Сякаш с това казва АЗ СЪМ и ПЪТЯ и ИСТИНАТА и ЖИВОТА…

С живота си той стана агнец, защото беше АВТЕНТИЧЕН и ЧИСТ въпреки всичко…Таланта си и завистниците му… Често ми разказваше историята за Моцарт и Салиери…Историята на Завистливата и злобна посредственост и Таланта и Гениалността.

Спирам. Татко, Ти беше на този свят, но не беше част от него. Нека да сложим точка на това слово със стихотворението му Чертичката:

ЧЕРТИЧКАТА

Две вечни дати – раждане и смърт,

а посред тях – животът ти единствен.

Последен ли си бил или пък пръв,

Записано е само със една чертичка…

И блъскаш се сред тези две стени

И няма изход – трябва да живееш.

А страх кръвта ти силно ледени,

Че трябва със земята да се слееш…

Чертичката – летеж или пък ров

И вечния въпрос на Хамлет Датски.

Съдбовно времето подобно зов

Засипва те със своите загадки…

И ти вървиш. И в този лабиринт

Те води нишката на Ариадна.

Чудовището зло ще победиш.

Но кой на твоя подвиг ще се радва…

Чертичката – единствено твой миг

Като прозрение – като въздишка.

Дали ще бъдеш стон или пък вик

Във този свят – едно безкрайно нищо…

Харесайте Facebook страницата ни ТУК