БАТАШКАТА ЦЪРКВА „СВЕТА НЕДЕЛЯ“

Почти пет века османско владичество превръщат българския народ в подчинен и унизен. И все пак, в сърцата на българите тлее жаждата за свобода. В средата на XIX век под влиянието на националното Възраждане, революционните комитети на Левски и плеядата будители в цялата страна подготвят народа за великото въстание. Така през пролетта на 1876 г. избухва Априлското въстание — най-мащабният организиран опит за освобождение, в който участват хиляди българи от различни краища на страната.

Четвърти революционен окръг с център Панагюрище е един от най-добре организираните. В неговите граници попада и Батак — голямо, заможно и стратегически важно селище, сгушено в подножието на Родопите.

I. Батак преди бурята: Подготовка и народна вяра

Населението на Батак наброява около 6-7 хиляди души — трудолюбиви хора, прочути с търговия, дърводобив и дюлгерство. В селото кипи патриотичен дух — местните първенци, учители и свещеници са сред най-ревностните привърженици на въстанието. Батак се готви да стане склад и тил за въстаническите чети. Планът на местните е добре обмислен — да се овладеят складовете с провизии от околните селища, да се блокират важните пътища през Родопите и така да се спре снабдяването на редовните османски части. Надеждата е, че блокадата ще даде време на въстаниците да се укрепят и да задържат настъплението на турската армия.

II. Първите сблъсъци и страшната дилема

Въстаниците изграждат барикади по хълмовете около Батак и усилват стражата по пътищата. Но когато в края на април към селото се насочват многобройни башибозушки орди, водени от Ахмед ага Барутанлията — фанатичен местен агалия, известен с жестокостта си — ситуацията става критична.

Башибозукът — нередовна турска въоръжена маса — се прочува с грабежи, палежи и масови кланета. За разлика от редовната армия, той не спазва военни правила и милост. Стотици въоръжени с ятагани, пушки и секири башибозуци обсаждат Батак. Под натиск и в отчаян опит да спасят старци, жени и деца, местните чорбаджии и духовници решават да предадат оръжието. Надяват се на дадената дума на Ахмед ага — обещание за опрощение и милост.

III. Предаденото обещание: Началото на най-мрачната нощ

Ахмед ага дава клетва за безопасност, но тя остава празна. Оръжието е събрано — саби, пищови, пушки и барут — всичко е подредено пред къщата на първенците. Но едва разоръжени, баташките мъже и жени виждат истинското лице на башибозука.

Започва страшното — от всяка къща извличат хора на улицата. Богдановата къща става първа сцена на ужас: там са изправени дървени дръвници за посичане. Хората са колени като добитък, главите са трупани от едната страна, обезглавените тела — от другата. Кървавата река се стича по двора, вкопчвайки се в земята на Батак.

Страхът и крясъците се разнасят из улиците. Част от баташките семейства се втурват към близките гори. Други се скриват в домовете си, под дюшемето, в мазета. Училището и църквата „Св. Неделя“ се превръщат в последни убежища. В училището се събират десетки жени и деца, опитвайки се да се барикадират. Когато башибозуците нахлуват, там се разиграва нова касапница — около 200 души са изклани, някои успяват да се скрият под пода, но заловени, са изгорени живи. Свидетелства описват как над пламъците от подпалената сграда се извисяват предсмъртните писъци на невинни.

Сред първите, платили с живота си, е кметът и духовен стожер на Батак — Трендафил Тошев Керелов. За неговото убийство свидетелства снаха му Босилка Керелова — жената на сина му Ангел. Според разказа му той бил зверски убит пред очите на близките си. Тялото му е захвърлено сред купищата мъртви. Името му остава символ на безмълвната храброст на баташките водачи.

IV. „Св. Неделя“ — олтар на мъченичеството

Когато в селото става невъзможно да се живее, стотици семейства се стичат в църквата „Св. Неделя“. Каменният храм се оказва единствената здрава постройка, в която може да се намери укритие. Там, под светците на стенописите и пламъка на кандилата, се събират майки с бебета, старци, малки деца. Дворът на църквата е обграден с висок каменен зид. Около три хиляди души — според някои източници — се свиват в притвора и двора. Няма храна, няма вода.

Три дни и три нощи пушките на башибозука не млъкват. Куршуми свистят през пролуките, запалена слама се хвърля през стените. Опитват се да ги изкарат с пчели — в двора пускат кошери, които пламват и се разлитат. Вътре хората се задушават. Майките откапват зехтина от кандилата върху устните на умиращите си рожби, когато той свършва — квасят устни с кръвта на убитите. Накрая отчаяни жени започват да копаят пода с голи ръце, за да намерят жива вода. И до днес в каменния под могат да се видят дълбоки драскотини — следи от нокти, вкопани в твърдия камък.

На 3 май 1876 г. башибозуците проникват в двора на храма. Когато обезумели от жажда и страх жени отварят портата в молба за милост, пред тях се разкрива още по-голям ужас. Децата са пробождани с ятагани, телата им — разчленявани. Много жени са изнасилени пред близките си, преди да бъдат посечени. Спасение намират само онези, които склоняват да приемат исляма.

След клането в храма Ахмед ага заповядва оцелелите да се съберат уж за преброяване на мъртвите. На Дървения мост ги разделят на мъже и жени. Мъжете — около 300 души — са подложени на зверски мъчения: първо им се режат ръцете и краката, после ушите и носовете, накрая ги убиват. Така изтичат сетните капки кръв на последните защитници на Батак.

V. Свидетелствата на Макгахан, Скайлър и Церетели

След тези страшни дни турската власт прави опит да прикрие следите. Запалва църквата „Св. Неделя“, но масивният камък устоява. Гнилите тела са загребани и хвърляни в общи ями. Но всичко е вече видяно.

През лятото на 1876 г. американският журналист Джанюариъс Макгахан, заедно с американския консул Юджийн Скайлър и италианския кореспондент Церетели, пристигат в Батак. Те описват в подробни рапорти видяното: костници, обезобразени тела, стени, по които пръските кръв избиват под варта. Техните дописки, публикувани в „Дейли Нюз“, обикалят света. Европа, дотогава безучастна към българския въпрос, е разтърсена от истината за зверствата.

„Възпоминания от Батак“ и „В недрата на Родопите“ на Иван Вазов са литературният венец на тази жертва. Поетът нарича Батак „гробница и храм на свободата“. Клането се превръща в символ на крайната цена, която българите плащат, за да извоюват път към свободата.

Днес църквата „Св. Неделя“ стои смирена и мълчалива в сърцето на Батак. Варосаните стени все още показват следите от кръвта. Казват, че когато влизаш в храма, свеждаш глава от скръб, а когато излизаш, макар и пречистен от тази болка, не можеш да я изтръгнеш от сърцето си. Защото Батак е онзи глас, който шепти през вековете — за сълзите, за кръвта и за искрата свобода, която никой палач не можа да угаси.

След Априлското въстание и Баташкото клане светът се събужда за българския въпрос. Тази жертва е част от веригата събития, довели до Руско-турската освободителна война от 1877–78 г., и до възкресението на България като свободна държава.

Батак остава. Белязан завинаги от стенанията на онези, които загинаха с името на Христос и България в сърцето. Батак — свято място, където всяка капка кръв е завет да пазим свободата си.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК