РОЛЯТА НА КУМАНИТЕ В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

Куманите (известни още като половци, кипчаци или на латински Cumani) са тюркоезичен номадски народ, произхождащ от евразийските степи. „Кумани“ биват назовавани във византийските и западните извори, половци – в руските, а цин-ча – в китайските. Източната част от куманите е известна сред арабите и персите като „кипчаци“. Куманите имат много дълга история: в китайските извори са известни още III – II в. пр.н.е., а по днешните български земи се появяват чак през XI в. От малко племе, което само между другото се споменава в китайските източници, в началото на второто хилядолетие „куманите се превръщат в могъщо, дееспособно и многочислено етно образувание“, с голямо политическо влияние и солиден военен потенциал.

Те се появяват в историческите извори през X–XI век, когато започват да заселват пространствата между река Иртиш и Черно море. Основният им поминък е номадското скотовъдство, а техният военен стил е типичен за степните народи – леки конници, изключително подвижни и умели в стрелбата с лък от кон.

През XI–XII век куманите стават господари на т.нар. Куманска степ – огромната територия от северното Черноморие до река Дунав и от Волга до Карпатите. Техните племена не образуват централизирана държава, а по-скоро племенни съюзи, начело с ханове. Влиянието им е осезаемо върху Киевска Рус, Византия, Унгария и България.

На Балканите куманите са засвидетелствани по време на византийското владичество в България (1018 – 1185 г.). Нашестват на юг от Дунав, ограбват селищата и се оттеглят. Византия ги привлича като наемници във военните си кампании. Кумани участват на византийска страна в битката при Левунион през 1091 г., когато са сразени печенегите. След монголското нашествие в Югоизточна Европа, през 30-те – 40-те г. на XIII в., куманските набези зачестяват.

I. Първи контакти между куманите и България

Българските земи се намират в непосредствена близост до южните райони, обитавани от куманите. Първите им срещи с българите са както военни, така и търговски. В края на XI и началото на XII век куманите често участват като наемници в конфликтите на Византия срещу българи, сърби или печенеги. Византийските императори разчитат на тяхната мобилност и военен опит срещу въстанията на българите – особено при потушаването на въстанията на Петър Делян (1040–1041) и Георги Войтех (1072).

Същевременно куманите понякога нападат византийските владения на Балканите, включително и българските земи, като извършват грабителски набези по Дунавската равнина. Тази двойствена роля – на врагове и съюзници в зависимост от обстоятелствата – става характерна за куманите в отношенията им с България.

II. Кумани и възстановяването на Българската държава (1185–1187)

През XI-XII век куманите вече контролирали степите между Долен Дунав и река Волга. В зависимост от заплащането конницата им се била му на страната на България, ту на Византия или на Унгария. С тяхната помощ ромеите разгромили печенегите. Около 1150 г. куманите населявали обширна територия на север от Дунав, която започнали да се нарича Кумания. Вихрената им конница се превърнала в сериозна заплаха за Византия и важен съюзник на възродената по-късно българска държава. Истински решаваща за българската история е куманската военна помощ при въстанието на братята Асен и Петър през 1185–1187 г., довело до възстановяването на Второто българско царство.

След началния успех на въстанието срещу византийците, царете Асен и Петър търсят подкрепата на куманските племена отвъд Дунав. Куманите, привлечени от възможността за плячка и съюзнически обещания, преминават реката и се включват с конницата си в сраженията срещу византийската армия. Тяхната бърза и маневрена кавалерия се оказва ключов фактор за поражението на византийците и затвърждаването на новата българска държава.

Според византийските хронисти, куманите били „кошмарът на ромейската армия“ – стрелците на кон внасяли паника и дезорганизирали тежковъоръжените византийски части.

II. Кумани в армията на Асеневци

След като пристигнали на Балканите, те първоначално отбягвали да влизат в битка с българите, понеже ги считали за народ от братски тип (с общи корени) и с времето куманите станали верни съюзници на българите в борбата срещу византийци и латинци. През следващите десетилетия куманите играят централна роля в българската военна стратегия:

• Цар Калоян (1197–1207) често използва кумански наемници в битките си. При неговите походи срещу Византия и Латинската империя (включително в прочутата битка при Одрин през 1205 г.) куманската конница е решаваща за победата над рицарите на император Балдуин I.
• Куманите участват и в отбраната на северната граница на България срещу нашествия от Унгария и татарите.
• Някои кумански предводители получават болярски титли и земи в България, което води до постепенното им заселване и асимилиране.

Сведение от  Робер дьо Клари  за бита, нравите и въоръжението на куманите: „А Кумания – това е земя, която граничи с Влахия, и аз сега ще ви кажа що за народ са тези кумани. Това е див народ, който не оре и не сее, при който няма нито колиби, нито домове, я имат само плъстени палатки, където се раждат, а живеят от мляко, сирене и месо. Лятото там има толкова мухи и комари, че те не се осмеляват да излизат от своите палатки едва ли не до самата зима. А зимата, когато възнамеряват да извършат набег, те излизат от палатките си и напускат своята страна.И сега ще разкажем какво правят. У всеки от тях има 10 или дузина коне; и те така добре са ги приучили, че ги следват навсякъде, където и да ги поведат, и от време на време се прехвърлят ту на един, ту на друг кон. И у всеки кон, докато скитничестват така, има торбичка, закачена на брадата, в която се съхранява храната; и тъй коня се храни следвайки своя стопанин и те не престават да се движат нито денем, нито нощем. И те се придвижват така бързо, че за една нощ и за един ден изминават пътя за 6 или 7, или 8 дни преход. И докато те така се придвижват, те никога никого те преследват и нищо не залавят, докато не поемат по обратния път; когато те се връщат обратно, то тогава и залавят плячка, отвеждат хора в плен и въобще вземат всичко, което могат да намерят. А от облеклото и оръжието те имат само куртки от овчи кожи, а освен това носят със себе си лъкове и стрели; и те не почитат нищо, освен първото попаднало насреща им сутринта животно; и този, който го е срещнал, той му се покланя през целия ден, каквото и да е било това животно.”Никита Хониат също така е оставил сравнително обширни описания на бита, въоръжението и тактиката на куманите по време на война: „Скитите пък, които по своя обичай събирали плячка по пътя си и натоварвали ограбеното на конете си, решили да се върнат обратно. Те преминават Истър лесно, вършат нападение за плячка – още по-леко, а и връщането им не е уморително и трудно. Защото въоръжението им се състои от колчан, закачен напречно на хълбока, от извити лъкове и стрели. А има и такива, които в сражението размахват и въртят копия. Скитът язди коня, който го носи през време на изтощителната война, същият му доставя храна, като му се пререже вената, а пък както разправят, ако конят е женски, удовлетворява и животинското желание на варварина по време на поход. Скитите преминават реката с кожени мехове, пълни със слама и извънредно грижливо съшити, та дори и най-малката капчица вода не прониква вътре. И тъй скитът възсяда меха, като го привърже за опашката на коня, поставя му и седло и каквото има военно снаряжение и лесно преплува, като си служи с коня вместо с лодка. Така той преминава водната шир на Истър.” По-нататък Хониат описва и начина им на воюване във връзка битката станала през 1187г. недалеч от Бастерна: „А когато ги забелязахме и ясно ги видяхме (защото и аз придружавах императора като подсекретар), скитите и власите предадоха плячката на някои от своите части и им заповядаха да избират някои от най-кратките пътища и да вървят напред, докато стигнат планините. А останалите се сгъстиха и дочакаха яздещите срещу тях ромеи, като започнаха да се сражават по бащиния си обичаен начин. Те нападаха, ту като хвърляха стрели, ту удряха с копия. След кратко време промениха нападението в бягство и предизвикаха противника да ги следва като бегълци. И отново, по-бързо от птиците, които порят въздуха, те се обръщаха с лице към идващите срещу тях неприятели и влизаха в бой, като се сражаваха много по-храбро. Повтаряха това много пъти, така че вече взеха надмощие и не помисляха вече да се обръщат назад, а като извадиха мечовете си и нададоха някакъв ужасен вик, нападнаха ромеите по-бързо от мисълта. Настигнаха едновременно и тези, които се сражаваха, и онези, които бяха уплашени, и започнаха да ги косят…”. Тази си тактика с която куманите увличат противника в преследване обстрелвайки го, със стрели а след това да го нападат е описана от различни автори и във връзка с битката при Одрин в 1205г. Никита Хониат отново, но по-кратко описва същата тактика: „А куманите като се обърнаха в бягство, започнаха да бягат, стреляйки назад, като се обръщаха само за да хвърлят стрели срещу войската им…Скитската дружина пък напредваше бързо, като почти не стреляше назад, понеже беше лека, а и защото яздеше на бързи коне.”

Подобно описанието на тактиката им в това сражение, дава и латинския рицар  Жофроа дьо Вилардуен: „И твърде безразсъдно преследват куманите цяла една левга. И когато поискаха да се завърнат оттам, куманите започнаха да ги обсипват със стрели и раниха много от конете им… Граф Луи пръв излезе със своя батальон; и почна да преследва куманите; и той съобщава на император Балдуин да го последва. Уви! Колко лошо те изпълниха това, което бяха решили вечерта; защото те преследваха така куманите на около 2 левги далечина; и те се сблъскваха с тях; и ги преследват доста дълго време; и куманите ги атакуват и започват да викат и да хвърлят стрели.” 

III. Династични връзки и интеграция в българското общество

Куманите имали съществена роля в подема на Второто българско царство, като според много български изследователи, всички династии управлявали Втората българска държава – Асеневци, Тертеровци и Шишмановци са от кумански тюркски произход. За Асен се знае, че преди да се покръсти се е наричал Белгун, от тюркското “bilge” – мъдър, Тертеровци, от “terter” – орел и Шишмановци, от “şişman” – дебел.

С времето куманите не остават само наемници, а се вливат в аристокрацията и политическия елит на България:

• Цар Калоян е женен за куманка – царица Анна (Куманка), което укрепва съюза му с куманските племена.
• Внукът на Калоян – цар Георги II Тертер (1321–1322) – също е с кумански произход. Всъщност династията Тертеровци (Цар Георги I Тертер и неговият син Теодор Светослав) е куманска по произход.
• Много кумански благородници получават земи в Североизточна България и Добруджа, където постепенно се сливат с местното население.

Тези бракове и интеграция в болярството показват, че куманите са не само военен фактор, но и политическа опора за българските царе.

IV. Кумани и Златната орда – нови заплахи за България

През XIII век настъпват значителни промени. Монголското нашествие (1237–1241) разрушава куманските съюзи в степите. Много кумани бягат към Унгария, България и Византия, а други попадат под властта на Златната орда.

Притиснати от татарите, куманите се преселили и залели Унгария и България. В България били толкова много, че било невъзможно да се населят само в определен район, затова отново ги разселили по цялата страна. Ръководени от хан, а войската им била разделена на леки и тежки конници. Въоръжението на куманите се състояло от извит лък, стрели и колчан, който висял отстрани на хълбока. В битка използвали и копия. Когато преминавали пълноводни реки, куманите употребявали кожени мехове, пълни със слама. Те били така добре съшити, че в тях не можела да проникне дори капка вода. Воинът спрял върху такъв мях, връзвал го за опашката на коня, върху гърба му оставял седлото и другите си военни принадлежности и така лесно преплавал до другия бряг. Според византийския историк Никита Хониат, куманинът си служел с коня така, както корабът с платната.

България става убежище за голяма част от куманите, избягали от монголския натиск. Те се заселват главно в Добруджа и Лудогорието, като оставят следи в местната топонимия (например селища като Куманите, Куманци, Куманичево и др.).

Същевременно българските царе често трябва да балансират между новата сила – Златната орда – и нуждата от кумански съюзници. При цар Ивайло (1277–1280) и неговите борби срещу татарите куманските отряди отново имат решаваща роля.

V. Влияние върху военната тактика

Куманите пренасят в България степната военна традиция, която оказва дълготрайно влияние върху средновековната българска армия:

• Усъвършенствана лека конница, въоръжена с рефлексни лъкове и саби.
• Засилена употреба на бързи нападения, засада и маневрен бой.
• Нови тактически подходи при отбраната на равнинни територии.

Тази степна тактика става част от арсенала на Асеневци и допринася за военните успехи на България през XII–XIII век.

Макар куманите да не оставят голямо архитектурно наследство, тяхното влияние се усеща в:

• Онoмастиката – в българската аристокрация се появяват имена като Тертер, Котян, Курт, които са тюркски по произход.
• Етническото смесване – постепенно куманите се асимилират, приемайки православието и българския език. До края на XIV век те вече са напълно интегрирани.

VI. Ролята на куманите в упадъка и падането на България

В края на XIV век, когато османците започват да настъпват на Балканите, куманите вече са почти напълно сляти с българите. Все пак техните потомци – сред които аристократи и военачалници – участват в отбраната на Търново и Видин. Няма сведения за организирана куманска съпротива, защото идентичността им вече е част от българската.

VII. Кумани в България днес – исторически следи и места за посещение

Въпреки че куманите като отделен народ изчезват, тяхното присъствие в българските земи оставя осезаеми топоними, археологически паметници и културни следи, които могат да бъдат проследени и днес. За любителите на историята и изследователите това е ценен ориентир за връзката между българската средновековна държава и степните номади.

1. Топонимия – селища и местности с кумански произход

Много съвременни български села и местности носят имена, свързани с куманите или с техни водачи:

• с. Куманица – област Благоевград; вероятно заселено от кумански групи през XIII–XIV в.
• с. Куманово – край Варна; името показва, че тук вероятно са се установили кумани бежанци от Златната орда.
• с. Куманово – край Сливен; друго заселище на кумани по време на Асеневци.
• с. Куманово – край Бургас; свързано с късните вълни на куманска миграция.
• с. Куманово (до град Димитровград) – също с кумански произход на името.
• с. Куманите – в Ловешко; вероятно основано от потомци на кумански воини, заселени в района като граничари.
• с. Куманичево – в Кърджалийско; запазило тюркското кореново име.
• с. Котяново (от името на известния кумански хан Котян).

Тези имена са пряк свидетел за заселването на кумански семейства и воини в различни части на България след монголското нашествие.

2. Археологически и исторически обекти

• Търново – като столица на Второто българско царство тук са живели много кумански боляри. При разкопките на Царевец и Трапезица са открити предмети от степен произход (конска амуниция, оръжие, украси).
• Дръстър (дн. Силистра) – важна крепост, където са заселвани кумански наемници и боляри; регионът е бил център на куманско присъствие.
• Добруджа – районът е бил основна зона за куманските преселници. В музеите в Добрич и Силистра се пазят находки, свързани с тяхната конна култура (стрели, саби, конски украси).

3. Музеи и експозиции

Ако искате да се запознаете с куманското наследство, следните институции предлагат ценни експонати:

• Регионален исторически музей – Велико Търново
  Представя оръжия, украшения и конска екипировка от XII–XIII век, характерна за куманите.
• Регионален исторически музей – Добрич
  Специален акцент върху степните номади в Добруджа – включително кумани, печенеги и татари.
• Регионален исторически музей – Силистра
  Изложби за севернодунавските връзки на България и степните народи.
• Национален археологически институт с музей – София
  Пазят се колективни находки от оръжия и конска екипировка, типични за куманите.

4. Литература и научни източници за по-задълбочено проучване

• Пламен Павлов, „Асеневци. Възходът на България (1185–1241)“ – за куманите като съюзници на Асеневци.
• Веселин Бешевлиев, „Прабългарите и техните наследници“ – разглежда степните елементи в българската аристокрация.
• Йордан Андреев, „Българските ханове и царе“ – за куманския произход на династията Тертеровци.

Практически съвети:

• Ако искате да проследите куманското присъствие на терен, започнете от Велико Търново (Царевец и Трапезица), преминете през Силистра и Добруджа, където са най-силно заселени куманите, и разгледайте експозициите в регионалните музеи.
• За любителите на етноисторията – пътуване през селата с кумански имена (Куманите, Куманово, Куманица) ще ви даде усещане за географското разпространение на куманските потомци.
• Музейните колекции в София, Велико Търново и Добрич предлагат оригинални артефакти от куманската конна култура и военна техника.

Хронологична таблица на ролята на куманите в средновековна България (XI – XIV век)

Година / Период	Събитие	Значение за България
ок. 1050–1060	Първи сведения за кумански набези по Северното Черноморие и към Дунав	Начало на контактите между българските земи и куманите; номадите търсят плячка и нови пасища.
1070–1072	Въстание на Георги Войтех срещу Византия	Византия привлича кумански наемници за потушаване на въстанието; първо документирано използване на кумани срещу българи.
1091	Битката при Левунион (днес край Одрин)	Византийците, съюзени с куманите, разгромяват печенегите; куманите се утвърждават като ключов военен фактор на Балканите.
1114–1116	Походи на византийския император Алексий I Комнин	Куманите участват като съюзници на Византия срещу степни племена и въстаници в северните български земи.
1185–1187	Въстанието на Асен и Петър	Асеневци привличат куманите отвъд Дунав; тяхната лека конница е решаваща за разгрома на византийските войски и възстановяването на Второто българско царство.
1189–1190	Антивизантийските походи на цар Асен I	Кумани участват в нападения срещу византийските крепости по Дунав и в Тракия.
1197–1207	Управление на цар Калоян	Калоян сключва династичен брак с куманката Анна; използва масово кумански конници като наемници.
1205	Битката при Одрин	Куманската конница на Калоян разбива латинските рицари на император Балдуин I; решителна победа за България.
1207	Смъртта на Калоян	Куманите остават ключова част от българската армия при наследниците му.
1241–1242	Монголско нашествие в Източна Европа	Разрушаването на куманските степни съюзи води до бягство на кумани в България; заселват се основно в Добруджа и Лудогорието.
1277–1280	Въстание и управление на цар Ивайло	Кумани и татари участват във военните конфликти; Ивайло използва степната тактика в сраженията си срещу Византия и татарите.
1280–1292	Управление на цар Георги I Тертер	Царят е с кумански произход; укрепва връзките с куманската аристокрация и балансира между България и Златната орда.
1300–1321	Царуване на Теодор Светослав	Син на Георги I Тертер (също кумански произход); използва кумански наемници и бракове за стабилизиране на царството.
1321–1322	Управление на Георги II Тертер	Последният владетел от куманската династия Тертеровци; след него куманското влияние в династията отслабва.
XIV в. (първа половина)	Постепенна асимилация на куманите	Кумани, заселени в България, приемат православието, сливат се с местното население и губят отделната си идентичност.
1371–1396	Османско завоевание на Балканите	Потомците на куманите участват като част от българската аристокрация и военни сили, но вече без отделен етнически облик.

Анализ на хронологията

• XI–XII в. – Кумани като външни наемници и нападатели.
• 1185–1241 – Период на активен военен съюз и решаваща роля за възхода на Второто българско царство.
• XIII в. – Масова миграция и интеграция след монголското нашествие; възникват кумански болярски родове.
• XIV в. – Пълна асимилация; куманският принос остава във военната тактика и аристокрацията.

Ролята на куманите в средновековна България е многопластова и дълбока. Те започват като външна степна сила, която редува съюзи и набези, но постепенно се превръщат в основен военен съюзник, династичен фактор и част от българския елит. Без тяхната помощ въстанието на Асеневци вероятно би било по-трудно за успех, а Второто българско царство би имало различна съдба.

Куманите допринасят за военната мощ на България, за оформянето на новата болярска аристокрация и за културното многообразие на страната през Средновековието. Макар да изчезват като отделна етническа група, техният принос остава вплетен в историята и идентичността на средновековната българска държава.

Днес куманите може да са изчезнали като отделен народ, но следите им са трайно вплетени в българската география, култура и история. Топонимите, археологическите находки и интегрирането им в българската аристокрация правят куманското наследство незаменима част от разбирането на Средновековна България и нейния военен и културен облик.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК