На 4 декември 1979 г., само пет месеца преди да навърши 18 години, Петя Дубарова се самоубива в дома си в Бургас, като взема голямо количество сънотворни. Оставя предсмъртна бележка, състояща се от няколко думи, подредени една под друга: „Измамена Младост, Прошка, Сън, Спомен, Зад стените на голямата къща, ТАЙНА“. Тази поредица от думи и досега остава неразгадана.
Някои от нейните стихотворения стават песни, които стават популярни в България през 80-те години: Зимна ваканция, Пролет, Доброта, Лунапарк, Нощ над града. Нейни ментори по писане са Христо Фотев и Григор Ленков.
Въпреки краткия си живот, Петя оставя около двеста стихотворения, петдесетина прозаични творби и множество художествени преводи на песни на „Бийтълс“, „Би Джийс“, „Смоуки“ и „Пух“. Родена е на 25 април 1962 г. в Бургас. Майка й Мария е учителка по литература в прогимназия, а баща й Стайко работи като началник-смяна в местен завод за радиатори. Петя първо завършва основно училище „Иван Вазов“, след което продължава обучението си в елитната английска гимназия.
Дарбата й се проявява още от детските й години, когато всяка кукла, с която играе, има не само собствено име, а и индивидуален характер и житейска история. Градският поет Христо Фотев е смятан за нейния пръв откривател. Когато Петя е на 10-11 години, той ръководи нещо като литературен кръжок и бързо забелязва колко необичаен е нейният поглед към света и колко лесно тя създава образи. Майка й, Мария, изпраща някои от стихотворенията на Петя до детския вестник „Септемврийче“, където започват да излизат първите й творби.
Понякога редакторите се съмняват дали тези стихове наистина са писани от дете и затова отказват да печатат част от тях. Когато Петя е на 12, получава писмо от редакцията на „Септемврийче“ с обяснението, че вече не могат да публикуват стиховете й, понеже звучат твърде „зрели“. Препоръчват й да изпраща творбите си в списание „Родна реч“ и вестник „Средношколско знаме“. На 14 години тя се среща с екипа на „Септемврийче“, където й признават, че заради нейните стихове са преглеждали множество съвременни и дори позабравени поети, за да се уверят, че не е „преписала“ от някого.
В английската гимназия Петя става близка приятелка с Елена Начева (днес актриса и съпруга на Кръстьо Лафазанов). Въпреки че учат в различни паралелки, двете поддържат контакт предимно чрез писма. Именно от тези писма черпим много сведения за емоционалните й вълнения, страхове, възгледи за хората и за епохата.
През 1978 г. участва във филма “Трампа” на Георги Дюлгеров. По време на снимките на филма в Самоков, през нощта, в дискотеката в курорта Боровец, Петя се запознава с швед Пер, в когото се влюбва. Той й пише няколко писма, а последното пристига малко преди Нова година на 1979 г. Вероятно тя всеки ден е чакала пощальона с надежда. Не знаем какви точно чувства са бушували в душата й, както и какво му е пишела в отговор.
Втората й романтична връзка е с Деян Енев, който днес е познат писател. Двамата се виждат на семинар, след което той гостува в дома й и обикалят заедно Бургас. По-късно, когато Деян влиза в казармата, контактът им приключва. През лятото на 1979 г. Петя прекарва времето си в нещо като непрекъснат купон. Заедно с Елена им е възложено да пишат в местен бригадирски вестник, където трябва да отразяват „трудовите успехи“ на средношколците. Получават дори свой кабинет, но вместо да се занимават активно с писане, слушат музика и се забавляват. Това обаче стига до ушите на бригадирското ръководство и двете „дописнички“ са изпратени да работят в завод за безалкохолни напитки. Там работят през деня, а вечер спят в близко училище. В общата стая някои момичета се дразнят от непрекъснатото им бърборене, но Петя продължава все така да чете, пише и слуша музика.
По същото време подготвят поетичен рецитал, в който Петя и Елена трябва да участват, рецитирайки стихове с тържествен патос. Петя отказва да го прави с „подобаващо“ възторжено настроение, което води до конфликт с ръководителката на рецитала, която е и комсомолски секретар. Отказът на Петя да декламира „както трябва“ й навлича наказание — мъмрене. С наближаването на края на лятото и учебната година, записаното от Петя в дневника й става все по-мрачно.
Друга сериозна травма за нея идва от т.нар. производствена практика в бирената фабрика — мярка, въведена за учениците от английската гимназия, за да добият „професионални умения“. Въпросният завод е снабден с остаряла немска техника и по някое време се поврежда броячът на една от машините. Петя е обвинена, че нарочно е повредила детайла (според някои, тя и едно момче само бутнали или изгорили пластмасова част, за да видят застиналата цифра). Тогавашното ръководство на училището решава да й намали поведението за „саботаж“. Това се оказва тежък удар за нея — като отличничка и талантлива поетеса, тя не може да приеме такова публично порицание.
Само дни преди да избере смъртта на 7 септември 1979 г. Петя Дубарова записва в дневника си:
Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!
Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета?! Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо! Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…
Не искам да живея в заслепление. Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха нещо гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници. Григор Ленков (зам.-главен редактор на сп. „Родна реч“ – б. а.) беше такъв, бог да го прости. Защо не оцеля? Дарвин е доказал, че във вечния ход на еволюцията на организмите оцеляват само най-силните, най-добре приспособените към конкретните условия. Той не е могъл да се приспособи, милият. Как да говоря за него, когато сълзи размиват очите ми и ме дави, дави.
Спрях до огледалото на втория етаж, извадих жълт гребен и бавно и мълчаливо се заресах. Беше страшно. Дъхът на този хладен коридор, извитите стълби, дори и това голо огледало, в което се оглеждах преди – плаха, тънкокрака, с плитка на върха на главата, която кой знае защо не ми тежеше, всичко бълваше него – категорично, безпрекословно, невъобразимо – решех се аз и си мислех: защо го няма сега да ми се порадва – колко съм пораснала и как хубаво се усмихвам…
НОЩ НАД ГРАДА
Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.
И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.
Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.
На 3 декември 1979 г. вечерта Петя остава сама вкъщи и поглъща голяма доза сънотворни. Цяла нощ лекарите в бургаската болница се опитват да я спасят, но безуспешно. По-късно майка й разказва, че през тази нощ е чувала как медиците си говорят за ловни истории, без да повикат допълнителна помощ. Заводът за „Бургаско пиво“, където става фаталният инцидент, отдавна не съществува, а на негово място днес се издига търговски център. След смъртта на Петя съучениците й в гимназията изразяват траур и протест, носейки бели ленти на реверите си почти цял месец. Никой не се осмелява да им забрани този знак на скръб и негласно обвинение към училищното ръководство, което мнозина винят за трагедията.
Според учителката й по английски, ден след погребението й училището на Петя се събудило със стени, покрити с графити като „Мамка ви!“ (Fck you/Motherfckers!) и „Учителите убийци!“ (до учителската стая). Местният поет Веселин Андреев отчасти обвинява и учителите, като цитира думите на майката на Дубарова на погребението: “Убиха детето ми!”
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
